Пролог

ДЕНЯТ НА МАЙКАТА

14 МАЙ

Джошуа.

Събуждам се рязко. По капандурата над главата ми барабанят дъждовни капки. Прокарвам пръсти по чаршафа и си спомням, че съм сама. Затварям очи и отново заспивам, докато не се събуждам пак от внезапна пронизваща болка. Всяка сутрин, откакто той си тръгна, се събуждам със свит стомах, но веднага разбирам, че този път е различно.

Нещо не е наред.

Боли ме, когато стъпя на крака, затова запълзявам по грапавия от пясък и прах под. Намирам телефона си в дневната, но не знам на кого да се обадя. Искам да говоря единствено с него. Трябва да му кажа какво става. Искам той да ме успокои. Трябва да му напомня още веднъж колко го обичам.

Но той няма да вдигне. Или още по-лошо − ще заяви вбесен, че повече няма да ме търпи, и ще заплаши, че ако отново му звънна, ще...

Болката пронизва гърба ми толкова силно, че дъхът ми секва. Изчаквам да премине, както обещаваха, но тя не отшумява. В книгите пишеше друго, докторката също не ме предупреди да очаквам подобно нещо. Казаха, че болките ще се усилят постепенно и че ще знам какво да правя. Ще засичам времето. Ще седя на топката за йога, която купих от гаражна разпродажба. Ще си стоя вкъщи до последно, за да избегна машините, лекарствата и процедурите, които прилагат в болницата, за да предизвикат раждане, преди бебето да е готово да се роди.

Не съм готова. До термина ми остават още две седмици и аз не съм готова.

Взимам телефона. Не набирам неговия номер, а нейния, на дулата − жена с пиърсинги на име Олбани, с която съм се виждала едва два пъти.

В момента присъствам на раждане и не мога да приема обаждането ви. Ако...

Пропълзявам с лаптопа в банята и сядам на студените плочки с мокра кърпа на врата и лекия компютър, подпрян върху изпъкналите очертания на сина ми. Отварям електронната поща и започвам имейл до Майските майки.

ПИТАМ СЕ ДАЛИ ТОВА Е НОРМАЛНО. Ръцете ми треперят, докато пиша. ГАДИ МИ СЕ. БОЛКАТА Е МНОГО СИЛНА. ВСИЧКО СЕ СЛУЧВА ПРЕКАЛЕНО БЪРЗО.

Няма да ми отговорят. Сигурно са някъде навън и похапват пикантна храна, за да ускорят раждането, пийват скришом глътка от бирата на съпрузите си, наслаждават се на тиха и спокойна вечеря за двама − нещо, което опитните майки ни предупредиха да не очакваме в бъдеще. Няма да видят имейла ми чак до сутринта.

Получавам отговор веднага. Милата Франси. ЗАПОЧВА СЕ! – пише тя. – ЗАСЕЧИ ПРЕЗ КОЛКО ВРЕМЕ СА КОНТРАКЦИИТЕ И ПОМОЛИ СЪПРУГА СИ ДА ПРИТИСКА ПОСТОЯННО КРЪСТА ТИ.

КАК СИ? – пита Нел след двайсет минути. – ОЩЕ ЛИ ТЕ БОЛИ?

Лежа на една страна. Трудно ми е да пиша. Да.

Причернява ми пред очите и когато отново ми просветва − десет минути по-късно или час, нямам представа − усещам тъпа болка от цицината на челото ми. Пропълзявам обратно до дневната и чувам шум, животински вой, преди да осъзная, че аз издавам този звук. Джошуа.

Успявам да се добера до дивана и се отпускам върху възглавниците. Протягам ръка между краката си. Кръв.

Обличам тънко мушамено яке върху нощницата. Някак си успявам да сляза по стълбите.

Защо не си приготвих чанта с багаж? Майските майки бяха дали подробни инструкции какво да сложим в чантата, но моята си седи в гардероба в спалнята празна. В нея няма айпод с успокояваща музика, кокосова вода или ментово масло за гаденето. Нямам дори принтирано копие от плана за раждане. Придържам корема си под обгърната в мъгла улична лампа, докато пристига колата, която поръчах. Качвам се на студената задна седалка и се опитвам да не обръщам внимание на притесненото изражение на шофьора.

Забравих дрешките, които купих на бебето за изписването.

В болницата ме упътват към шестия етаж, където ми казват да изчакам в приемната.

− Моля ви − обръщам се накрая към жената на регистратурата. − Много ми е студено и ми се вие свят. Бихте ли повикали лекуващия ми лекар?

Моята лекарка не е на смяна. Ще дойде нейна колежка, която не познавам. Сковава ме страх, когато сядам на зеления пластмасов стол и от мен започва да изтича течност с мирис на пръст като калта в задния двор, която с майка претърсвахме за червеи, когато бях на шест.

Излизам в коридора, твърдо решена да се движа, да остана на крака, и си спомням изражението му, когато му казах. Ядоса се и заяви, че съм го подмамила. Настоя да направя аборт. Това ще съсипе живота ми. Брака ми. Репутацията ми. Не можеш да ми го причиниш.

Няма да ти позволя.

Не му казах, че вече съм видяла примигващата зелена светлинка на сърдечния ритъм, че съм чула туптенето като от бързо въртящо се въже за скачане да звучи от колоните на тавана. Не му казах, че в живота си никога не съм желала нещо толкова силно, колкото желая това бебе.

Здрави ръце ме вдигат от пода. Грейс. Така пише на баджа ѝ. Грейс ме придържа през кръста и ме отвежда до стая, където ми казва да легна на леглото. Не искам да лягам на леглото. Искам да знам, че всичко с бебето е наред. Искам болката да утихне.

− Искам епидурална упойка − казвам.

− Съжалявам − отвръща Грейс. − Твърде късно е.

Хващам я за ръцете, загрубели от прекалено много сапун и вода.

− Не, моля ви. За какво е твърде късно?

− За епидурална упойка. − Струва ми се, че чувам в коридора бързи стъпки да приближават към стаята.

Струва ми се, че чувам гласа му.

Предавам се и лягам. Той е. Джошуа вика името ми от мрака. Докторката пристига. Говори ми. Увиват нещо около бицепса ми, забиват плавно игла под кожата в сгъвката на лакътя ми като ножовете на кънки по леда. Питат кой е с мен, къде е съпругът ми. Стаята се върти и усещам мириса на течността, която се излива от мен. Мирише на пръст и кал. Костите ми се чупят. Горя. Нещо не е наред.

Усещам натиска. Усещам огъня. Усещам тялото ми, бебето ми, да се разцепва на две.

Затварям очи.

Напъвам.

ЧЕТИРИНАЙСЕТ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО

До: Майските майки

От: Вашите приятели от „Вилидж“

Дата: 4 юли

Тема: Съвет на деня

Детето ви на четиринайсет месеца

В чест на празника днешният съвет е относно независимостта. Забелязвате ли, че доскоро безстрашното ви мъниче изведнъж започва да се страхува от всичко, когато не сте наблизо? Симпатичното куче на съседите изведнъж се превръща в страховит звяр. Сянката на тавана е безплътно привидение. Нормално е детето ви да започне да долавя опасностите в заобикалящия го свят и вие трябва да му помогнете да преодолее тези страхове, да го уверите, че е в безопасност и че дори да сте извън полезрението му, винаги ще сте до него, за да го защитите.

Как бързо лети времето.

Поне така твърдяха всички; непознатите, които слагат ръка върху корема ти и те съветват да се радваш на всеки миг, защото докато мигнеш, и детето ще проходи, ще проговори, ще те напусне.

Минаха четиристотин и единайсет дни и времето изобщо не минава бързо. Напоследък се питам какво ли би казал доктор Х. Понякога затварям очи и си представям как седя в кабинета му, времето ми почти е изтекло и следващият пациент нетърпеливо потропва с крак в чакалнята. Размишляваш прекалено много, би казал той. Но никога върху позитивните аспекти от живота си. Нека се съсредоточим върху тях.

Позитивните аспекти от живота.

Лицето на майка ми. Колко спокойно изглеждаше, когато бяхме само двете в колата на път за езерото или на пазар.

Светлината рано сутрин. Капките дъжд.

Ленивите пролетни следобеди, докато седях в парка, а бебето риташе в корема ми и подутите ми крака преливаха от сандалите като смачкани праскови. Преди да започнат неприятностите, когато Мидас още не беше бебето Мидас − новата кауза на всеки активист, а просто едно от хилядите новородени момченца в Бруклин, което не се различаваше по нищо от десетината други бебета със светло бъдеще и чудати имена, спящи кротко на сбирките на Майските майки.

Майските майки. Групата на мамчетата, в която членувах. Тази дума никога не ми е харесвала. Мамче. Твърде лигава, твърде натоварена със значение. Ние не бяхме мамчета, а майки. Хора. Жени, които по една случайност бяха заченали по едно и също време и бяха родили в един и същ месец. Непознати, които бяха решили − за доброто на децата си и заради собственото си душевно здраве − да се сприятелят.

Записахме се в групата чрез убесайта „Вилидж“ − „Информационен портал за родителите в Бруклин“ − и се опознахме чрез имейли месеци преди да се срещнем лично, дълго преди да родим. Говорехме за новата си роля в живота в подробности, които приятелите ни в реалния живот никога не биха изтърпели. Обсъждахме как сме разбрали, че сме бременни. Остроумните начини, по които сме съобщили новината на собствените си майки. Обменяхме идеи за имената на бебетата и споделяхме тревогите си относно състоянието на тазовите си диафрагми. Франси предложи да се срещнем лично през първия ден на пролетта и всички се дотътрихме в парка през въпросната мартенска сутрин с натежали от бременността кореми. Седнахме на сянка сред уханието на прясно поникнала трева, щастливи да бъдем заедно, да се видим най-сетне лице в лице. Продължихме да се срещаме, записахме се в едни и същи курсове за бременни и първа медицинска помощ, редяхме се една до друга в залата за йога. И през май бебетата започнаха да се раждат, точно както се очакваше, тъкмо навреме за най-горещото лято в историята на Бруклин.

Честито! – пишехме в отговор на поредното съобщение и се възторгвахме умилени като стари баби на прикачената снимка на мъничко новородено, увито в стандартно болнично одеялце в синьо и розово.

Какви сладки бузки!

Добре дошло на този свят, бебче!

Някои от жените в групата не желаеха да излизат от дома си в продължение на седмици, докато други нямаха търпение да се видим и да ни покажат бебето си. (Децата все още бяха толкова нови за нас, че не ги наричахме по име − Мидас, Уил, Попи − а просто „бебето“.) Освободени за няколко месеца от ходенето на работа, макар и таящи притеснения за бъдещата си кариера, се събирахме два пъти седмично в парка, обикновено под върбата до игрищата за бейзбол, ако някоя от нас извадеше късмет да отиде по-рано и да запази мястото. В началото групата се променяше непрекъснато. Присъединяваха се нови членове, докато други си отиваха − скептично настроените към майчински групи; по-опитните майки, които не успяваха да изтърпят колективните тревоги и притеснения; онези, които вече се преместваха към скъпите предградия Мейпълууд и Уестчестър. Но винаги можех да разчитам, че на срещите редовно ще присъстват три майки.

Първата беше Франси. Ако можеше да се каже, че групата ни има мажоретка, която да насърчава и аплодира всички ни по нелекия път на майчинството, то това беше тя. Отчаяно копнееща да се хареса и винаги да бъде мила и любезна, напращяла от надежда и от богатата на въглехидрати кухня на Юга.

Другата беше Колет, любимката, доверената приятелка. Една от най-красивите майки, с кестенява коса като от реклама на шампоан, с типичните за Колорадо лекота в общуването и раждане вкъщи без упойка − идеалната жена, поръсена с пудра захар.

И накрая Нел: британка, готина, изпълнена с насмешка към безбройните книги и наръчници със съвети. Убедена, че трябва да се доверяваш на инстинктите си. Вечно ограничаваща се. (Не бива да си взимам шоколадов мъфин. Не бива да ям този чипс. Не бива да си поръчвам трети джин с тоник.) Но в Нел имаше нещо различно, което веднага забелязах: и тя като мен имаше тайна.

Нямах намерение да ходя редовно на всички сбирки, но ги посещавах, доколкото можех, първо влачейки натежалото си от бременността тяло, а после бутайки количка надолу по хълма до парка. Сядах на одеяло, количката паркирана до останалите в триъгълните сенки под върбата, и постепенно се изключвах, докато слушах как другите обсъждат възгледите си за правилното отглеждане на деца. Хранене единствено с кърма. Внимателно следене на знаците, че на детето му се спи. Носене на бебето при всяка възможност, сякаш то е скъп артикул, за който си се изръсил в „Блумингдейлс“.

Нищо чудно, че накрая започнах да ги ненавиждам. Та кой би издържал да слуша непрекъснато колко са прави? Да търпи безмилостната им критика?

Ами ако не можеш да спазваш всички тези изисквания? Ако не можеш да кърмиш? Ако например кърмата ти е спряла, независимо колко китайски билки си изпила и колко нощи си прекарала с помпата, закачена на гърдите? Ами ако си прекалено изтощена от четенето на книги за приспиване на бебета, за които си хвърлила куп пари? Ами ако просто не си имала сили да приготвиш нещо за почерпка?

Колет носеше сладкишите. На всяка божа среща − двайсет и четири минимъфина от скъпата пекарна, която откриха наскоро на мястото на мексиканския ресторант. Колет отваряше картонената кутия и я протягаше към всяка от присъстващите майки над телцата на бебетата.

− Уини, Нел, Скарлет, почерпете се − казваше тя. − Невероятни са.

Много от майките отказваха любезно с оправданието, че трябва да отслабват, и вадеха торбички с нарязани моркови и ябълки, но не и аз. Моят корем вече беше плосък и стегнат, както преди да забременея. За това мога да благодаря на майка си. Открай време ми казват, че съм наследила добри гени, защото съм висока и слаба и имам почти симетрично лице. Не споменават обаче другите гени, които съм наследила. Гените, наследени не от стройната ми майка, а от страдащия ми от биполярно разстройство баща.

Гените на Джошуа не са по-добри. Понякога го питах дали се тревожи, че трябва много да се старае, за да надхитри наследствеността, с която е обременен от своя луд баща: брилянтен лекар, приветлив и чаровен с пациентите си, но агресивен алкохолик в извънработно време.

Джошуа обаче не обичаше да споменавам баща му и се научих, че не бива да повдигам този въпрос. Разбира се, пред Майските майки не изричах и думичка за моите гени, за гените на Джошуа и за баща му. Не споделях колко ми е трудно без Джошуа. Колко силно го обичам. Как бих се отказала от всичко на света, за да бъда отново с него. Дори само за една нощ.

Но не можех да им кажа това. Не можех да кажа на никого. Дори на Доктор Х., необикновения психиатър, който затвори кабинета си точно когато ми беше най-необходим и замина за Западното крайбрежие с жена си и трите им деца. Нямах с кого друг да разговарям, затова в началото ходех на сбирките на майките с надеждата, че ще намеря общ език с тях; ще открия нещо, което ни обединява като майки, което да разсее мрака на онези първи няколко месеца, за които се твърдеше, че са най-тежките. След това става по-лесно – пишеха медицинските експерти. – Просто потърпете.

За мен обаче не стана по-лесно. Обвиняват ме за случилото се на 4 юли. Но не минава и ден, в който да не си напомням каква е истината.

Не съм виновна аз. А те.

Заради тях Мидас изчезна и аз изгубих всичко. Дори сега, година по-късно, седя сама в килията и попипвам нащърбения белег на корема си, докато си мисля как всичко можеше да е напълно различно, ако не бяха те.

Ако не се бях записала в групата им. Ако те бяха избрали друга дата, друг бар или друга бавачка, която да гледа бебето през онази вечер. Ако не беше станало онова с телефона.

Иска ми се думите, които Нел изрече през онзи ден − с очи вдигнати към небето и лице, огряно от слънцето − да не бяха толкова пророчески: В подобна жега се случват лоши неща.

Перфектната майка