Сериалът

1.

Звуците от коледното тържество нахлуха през леко открехнатата врата на кабинета на Кейт Уитиър. Тя не им обърна внимание, наведена над компютъра. Опитваше се да довърши работата си преди началото на коледната ваканция. Беше петък следобед. Коледа се падаше в понеделник и офисът на списание „Женски живот“ щеше да е затворен до втори януари. Тя искаше да предаде материала за рубриката си, защото ѝ предстоеше много работа преди две от децата ѝ да се завърнат у дома в неделя сутрин, за да прекарат Бъдни вечер и Коледа с нея.

Но засега вниманието ѝ бе съсредоточено върху това, което пишеше. Беше предназначено за мартенското издание на списанието, но времето на годината беше без значение. Тя се опитваше да поддържа интересни за жените теми, за различните проблеми, с които трябва да се справят – у дома, във връзките и браковете си, с децата си и на работното място. Рубриката ѝ се наричаше „Споделете с Кейт“ и ѝ бе трудно да повярва, че я пишеше вече деветнайсет години. На някои писма по особено чувствителни лични теми отговаряше лично, а в рубриката си включваше онези с по-общи проблеми. Често я цитираха като експерт, канеха я на обсъждания и в телевизионни предавания. Кейт завърши журналистика в колежа и взе магистърска степен в Колумбийския университет, а няколко години след като започна да списва рубриката, и магистърска степен по психология от Нюйоркския университет. Сега рубриката ѝ бе най-важната в списанието и много хора си купуваха „Женски живот“ най-вече заради нея. Онова, което наричаха „агонизиращата рубрика“ по редакторските събрания в началото, сега бе забележително успешно и се отнасяха към него сериозно и с уважение. А най-хубавото бе, че тя обичаше работата си и я намираше полезна.

През последните години бе добавила и блог, който включваше извадки от рубриката ѝ. Имаше хиляди последователи във Фейсбук и Туитър, дори обмисляше да напише книга със съвети, но още не беше започнала. Внимаваше да не прекалява с деликатни съвети, които можеха да забъркат в съдебни дела списанието, или пък самата тя да бъде обвинена в практикуване на медицина без лиценз. Отговорите ѝ бяха интелигентни, грижливо обмислени, разумни и мъдри, от онези, които човек се надяваше да получи от умна и обичлива майка, каквато тя бе в личния си живот с трите си вече пораснали деца. Те бяха много малки, когато Кейт започна да пише за „Женски живот“, за да си проправи пътя към света на женските списания. Копнееше да работи за „Харпърс Базар“ или „Вог“, но като начало се съгласи да пише рубриката докато очакваше да се отвори по-добро място някъде другаде. Но вместо това откри нишата и силата си и се влюби в работата си. Беше идеално, защото можеше да пише у дома, когато ѝ се наложеше, и да ходи от време на време в редакцията. Когато децата ѝ бяха малки, този график ѝ осигуряваше прекрасната възможност да прекарва време с тях. Сега бе свободна да ходи в офиса по-често, макар да вършеше повечето работа по имейла. Тя самата бе изправена пред много от проблемите, за които ѝ пишеха читателите. Феновете ѝ бяха многобройни и списанието бързо осъзна, че тя е златна мина. Кейт можеше да прави каквото иска в „Женски живот“, а те се доверяваха на инстинкта ѝ, който досега бе непогрешим.

Кейтлин Уитиър произхождаше от аристократично нюйоркско семейство, но беше дискретна и никога не се хвалеше с това. А и възпитанието ѝ беше достатъчно необичайно, за да ѝ даде интересен поглед върху живота от ранна възраст. Беше наясно със семейните проблеми, с превратностите на съдбата, с разочарованията и опасностите, от които дори синята кръв не можеше да те предпази. Тя беше на петдесет и четири години и впечатляващо хубава. Имаше червена коса, зелени очи, обличаше се семпло, но притежаваше свой собствен стил. Не се страхуваше да изрази мнението си, независимо колко непопулярно беше, и бе готова да се бори за това, в което вярваше. Кейт бе комбинация от смелост и кротост, посветена на кариерата си, но и отдадена на децата си, скромна, но и силна.

За деветнайсет години бе преживяла различни промени в списанието. Оставаше съсредоточена върху рубриката си и никога не се включваше в политическите игрички. Беше уникална, като рубриката си. Дори колегите ѝ обичаха да я четат и се изненадваха да открият в нея много от собствените си проблеми. В написаното от нея имаше универсално качество. Кейт се вълнуваше от хората и връзките им, говореше за тях интелигентно, понякога с чувство за хумор, без да обижда читателите си.

– Все още ли работиш? – попита Кармен Смит, като надникна в кабинета ѝ.

Кармен беше от испански произход, родена в Ню Йорк, преди дванайсет години – преуспяваща манекенка. Беше омъжена за английски фотограф, в когото се бе влюбила по време на снимки. Бракът им беше бурен и няколко пъти се разделяха, но винаги се събираха. Тя бе редакторка на отдела по красота в списанието. Беше няколко години по-млада от Кейт и бяха добри приятелки в службата, но никога не се виждаха навън. Личният им живот бе твърде различен. Кармен се движеше с по-буйна компания от хора на изкуството.

– Защо ли не съм изненадана? Реших, че ще си тук, когато не те видях да падаш в купата с пунш като всички останали.

– Не мога да си позволя да пия – усмихна се Кейт, без да вдигне глава. Проверяваше за последно отговора си до жена от Айова, тормозена от съпруга си.

Кейт ѝ беше изпратила и лично писмо, защото не искаше горката жена да чака три месеца, за да прочете отговора в рубриката ѝ. Съветваше я да се консултира с адвокат и с лекаря си и да бъде честна с порасналите си деца относно това, което ѝ причиняваше съпругът ѝ. Тормозът винаги бе гореща тема за Кейт. Приемаше го изключително сериозно и този път не бе различен.

– Откакто изпробва оня електрически масаж върху мен, започнах да губя мозъчни клетки – каза тя на Кармен. – Трябваше да се откажа от пиенето, за да компенсирам.

Кармен се засмя и я погледна с извинение в очите.

– Да, знам, аз пък получих главоболие. Свалиха го от пазара миналия месец. Но си струваше да опитаме.

Двете жени бяха сключили споразумение преди десет години, когато Кармен навърши четиресет, никога да не се подлагат на пластична хирургия, и досега спазваха обещанието си, макар Кейт да обвиняваше приятелката си, че мами, тъй като си правеше инжекции с ботокс.

– Освен това не се нуждаеш от него – продължи Кармен. – Щях да те мразя, ако не бяхме приятелки. Аз съм тази, която не би трябвало да се нуждае от помощ заради маслинената си кожа. Вместо това започвам да приличам на дядо ми, който е на деветдесет и седем. Ти си единствената червенокоса на света с бяла кожа и без никакви бръчки, а дори не използваш кремове. Отвратителна си. Защо не се присъединиш към веселието ни около купата с пунш? Можеш да довършиш рубриката по-късно.

– Тъкмо приключих – каза Кейт, изпрати материала по имейла на главната редакторка и се завъртя към приятелката си. – Довечера трябва да купя елха. Миналия уикенд нямах време. После трябва да я украся. Децата пристигат в неделя. Разполагам само с тази вечер и утре да украся апартамента и да опаковам подаръците, затова не мога да се мотая около пунша.

– Кой ще дойде?

– Том и Стефани – отговори Кейт.

Кармен нямаше деца и никога не бе искала да има. Твърдеше, че съпругът ѝ се държал като дете и едно ѝ било предостатъчно. Децата на Кейт обаче бяха изключително важни за нея и център на света ѝ още откакто се родиха.

Най-големият, Том, беше по-целенасочен от двете си сестри и от ранна възраст мечтаеше за кариера в бизнеса. Запозна се със съпругата си, Марибет, във факултета по бизнес на „Уортън“ и се ожениха млади. Тя бе дъщеря на собственик на верига ресторанти за бързо хранене в Тексас, финансов гений, натрупал милиарди, който държеше най-голямата верига в Юга и Югозапада. Той имаше само една дъщеря и винаги бе мечтал за син, затова прие Том с отворени обятия и го взе под крилото си. Вкара го в бизнеса, когато Том и Марибет се ожениха след дипломирането си. Марибет беше изключително умна и работеше в отдела по маркетинг на империята на баща си. Имаха две дъщери на шест и четири годинки, които приличаха на ангелчета. Малката бе наследила червената коса на баща си и баба си и бе по-живата от двете. По-голямата приличаше на майка си, красива блондинка. Но Кейт рядко ги виждаше. И двамата работеха здраво в семейния бизнес и Том виждаше майка си в Ню Йорк за обяд или вечеря, обикновено когато идваше в командировка, а също и по големите празници. Вече бе част от света на съпругата си, но очевидно бе щастлив и бе натрупал собствено състояние, благодарение на възможностите, които тъстът му споделяше с него. Кейт приемаше това и се радваше за него, макар да ѝ липсваше. Беше им гостувала няколко пъти в Далас, но винаги се чувстваше като натрапница в претоварения им живот. Освен работата, Том и Марибет бяха заети с благотворителни дейности, с двете си дъщери, приятелите си, а и той непрестанно пътуваше в командировки. Том обичаше майка си, но не разполагаше с много време за нея. Стремеше се към успеха и тя се гордееше с него.

Кендис, втората ѝ дъщеря, бе на двайсет и девет и бе избрала различен път. Вероятно за да привлече внимание, тя винаги се насочваше към рискови начинания и опасности. Прекара втората година от колежа в Лондон и не се върна. Започна работа в Би Би Си и се издигна до продуцент на документални филми. Споделяше страстта на майка си за защита на жени, които се бореха с тормоза, оказван в различните култури. Работи по няколко истории в Близкия Изток и Африка, на няколко пъти се зарази с екзотични болести, но смяташе, че работата ѝ си заслужаваше рисковете. Често посещаваше размирни райони, но смяташе, че е важно да насочи прожекторите към тежкото положение на жените и бе готова да рискува собствения си живот заради тях. Беше преживяла бомба в хотел и катастрофа на малък самолет в Африка, но винаги оцеляваше. Твърдеше, че би се отегчила до смърт да работи на бюро или да живее непрестанно в Ню Йорк. Стремеше се да стане независим продуцент някой ден. А междувременно работата ѝ беше важна и полезна и Кейт се гордееше с нея. Чувстваше Кендис най-близка от трите си деца, имаха най-много общи интереси, но рядко се виждаха. И както обикновено, Кендис нямаше да се прибере у дома за Коледа, тъй като завършваше задача в Африка. Не се бе връщала за празниците от години и силно им липсваше. В живота ѝ нямаше мъж. Казваше, че не разполагала с време, което изглеждаше вярно. Кейт се надяваше дъщеря ѝ скоро да намери подходящия човек. Беше млада и не бе нужно да бърза. Този проблем не тревожеше майка ѝ, за разлика от опасните места, по които пътуваше. Но нищо не плашеше Кендис.

Стефани, най-малкото дете на Кейт, беше компютърен гений. Завърши магистратура по компютърни науки в Станфорд и се влюби в Сан Франциско. Започна работа в Гугъл веднага след дипломирането си и там се запозна с гаджето си. Тя беше на двайсет и шест години, чувстваше се на седмото небе с работата си и обичаше всичко в живота си в Калифорния. Брат ѝ и сестра ѝ се шегуваха, че е типичният компютърен маниак. Кейт рядко бе виждала двама души по-подходящи един за друг от Стефани и Франк, гаджето ѝ. Живееха в Мил Вали в област Марин, в малка паянтова къщурка, и пътуваха дълго до офиса на Гугъл. Бяха луди един за друг и за работата си. Стефани се прибираше у дома да прекара Коледа с майка си, а след два дни планираше да се срещне с Франк и семейството му в Монтана и да остане една седмица с тях. Кейт не можеше да се оплаче от това. Дъщеря ѝ бе щастлива, което бе най-важното за нея. Стефани също не смяташе да се върне в Ню Йорк. А и защо да го прави? Имаше всичко, за което бе мечтала.

Кейт окуражаваше децата си да преследват мечтите си, но не бе очаквала да ги осъществят толкова успешно и толкова далеч от родния си град. Тя никога не хленчеше заради това, че не са наблизо, но децата ужасно ѝ липсваха. Уважаваше ги за избора им и за да не мисли непрекъснато за тях, запълваше живота си с работата, която обичаше. Чувстваше се щастлива, а и доволна, че бе възпитала децата си да постигат целите си. Всички имаха чудесна работа, а Том и Стефани бяха намерили партньори, които обичаха и бяха подходящи за тях.

Самата Кейт беше се омъжвала два пъти. Първият път бе веднага след колежа, за бащата на децата ѝ. Скот Линдзи беше хубав, чаровен, секси и млад. Забавляваха се чудесно и им бяха нужни шест години и три деца, за да разберат, че нямаха нищо общо, освен това, че произхождаха от стари известни нюйоркски семейства. Скот притежаваше огромен наследствен фонд и Кейт най-после осъзна, че той не възнамеряваше някога да работи, тъй като не му се налагаше. Искаше да се забавлява през останалата част от живота си. Кейт обаче вярваше, че всеки би трябвало да се труди, независимо от положението си. Баба ѝ от малка я беше научила на това.

Двамата със Скот се разделиха малко след раждането на Стефани, когато той заяви, че искал да се обогати в духовно отношение, като поживее сред будистки монаси в Непал една година. След това възнамеряваше да се присъедини към експедиция за покоряването на Еверест. Според него, загадъчната красота на Индия бе чудесно място, където да отгледат децата си, когато той сложи край на приключенията си. Разведоха се без неприязън и горчивина, след като отсъства цяла година от живота им. Скот остана в чужбина четири години и бе напълно непознат на децата си, когато се върна. После се премести в Таити, където се ожени за местна красавица и създаде още три деца. Умря след кратка тропическа болест, дванайсет години след развода с Кейт.

Тя изпращаше децата да му гостуват в Таити, но той не се интересуваше много от тях и те не пожелаха да се върнат отново там. Скот просто бе започнал нов живот, а и бездруго бе лош избор. Всичко, което го правеше чаровен и забавен в колежа, се обърна на сто и осемдесет градуса, когато Кейт порасна, а той – не. Просто не желаеше да бъде възрастен. Кейт се натъжи заради децата си, когато той почина. Всъщност, много повече от самите тях. Те почти не го познаваха, нямаха връзка с него. Родителите му също починаха млади и не поддържаха връзка с внуците си преди това. Така децата на Кейт израснаха само с майка, единствената опора в живота им. И тримата се възхищаваха на усърдната ѝ работа, като все пак ѝ оставяше и време за тях, дори сега. Но вече никой не се нуждаеше от нея, бяха поели по собствения си път. Знаеха обаче, че мама щеше да е на разположение в мига, когато се нуждаеха от нея. Кейт си беше такава – децата бяха приоритет за нея от мига, когато се родиха.

Вторият ѝ брак бе съвсем различен, но не по-успешен от първия. Изчака да навърши четиресет преди да се омъжи отново. Том вече учеше в колежа, а дъщерите ѝ бяха тийнейджърки. Кейт се запозна с Ейдриън, когато започна да учи за магистърската си степен по психология в Нюйоркския университет. Той беше десет години по-стар, завършваше докторат по история на изкуствата и бе уредник на малък, известен музей в Европа. Ерудиран, вълнуващ и интелигентен, той отвори нов свят пред нея. Посетиха заедно много градове, обиколиха музеите им: Амстердам, Флоренция, Париж, Берлин, Мадрид, Лондон, Хавана.

Като се замислеше за миналото, тя осъзнаваше, че бе прибързала с брака. Тревожеше се, че ще остане сама след няколко години и нямаше търпение да си създаде свой собствен живот. Ейдриън имаше безброй планове, които искаше да сподели с нея, никога не се бе женил и нямаше деца. Изглеждаха подходящи един за друг, а и бе вълнуващо да си с толкова ерудиран човек. Ейдриън бе резервиран, но мил и топъл към нея. Година след сватбата обаче ѝ обясни, че желанието му да се ожени за нея било опит да се възпротиви на природата си, но въпреки добрите му намерения, се влюбил в по-млад мъж. Той се извини засрамено на Кейт и се премести във Венеция с любовника си, където живееха щастливо вече тринайсет години. И този брак приключи с развод.

Оттогава Кейт се страхуваше от сериозни връзки и нямаше доверие на собствената си преценка и избор. Животът ѝ беше щастлив и задоволителен. Виждаше се с децата си, когато имаха време, работата ѝ беше чудесна, имаше приятели. Преди четири години, когато навърши петдесет, тя си повярва, че не се нуждае от мъж и спря да излиза по срещи. Така изглеждаше много по-просто. Не съжаляваше, че може да пропусне нещо. Ейдриън я бе изненадал много неприятно, тъй като нищо в поведението му не ѝ бе подсказало, че може да е гей. Кейт не искаше отново да попадне в нечий капан или да допусне грешка. Не желаеше да се разочарова или, не дай си боже, да се сблъска с нещо още по-лошо. Макар горещо да защитаваше връзките в рубриката си, те започнаха да ѝ се струват прекалено сложни. Настояваше, че е щастлива сама, въпреки че приятели като Кармен се опитваха да я убедят да опита отново и твърдяха, че на петдесет и четири години не е достатъчно стара, за да се откаже от любовта. Кейт не се чувстваше, нито изглеждаше на годините си, а и имаше повече енергия от когато и да било преди. Годините просто бяха отлетели. Сега тя се вълнуваше от нови начинания, от хората, с които се срещаше, и най-вече от децата си.

– Е, ще дойдеш ли да пийнеш с нас? – попита Кармен, подпряла се на вратата. – Правиш така, че всички ние да изглеждаме зле, като работиш непрестанно. Коледа е, Кейт!

Кейт си погледна часовника. Трябваше да отиде да купи елха, но можеше да отдели половин час, за да пийне с колегите си.

Тя последва Кармен към залата, където бяха подредени закуски и различни неща за пиене. Отпи от пунша, който бе изненадващо силен. Човекът, който го бе приготвил, не бе пестил алкохола. Кармен пиеше втора чаша, когато Кейт се измъкна незабелязано, върна се в кабинета си, огледа се и взе дебела папка. Беше пълна с писма, очакващи отговор в рубриката ѝ. Взе и черновата на статията, която се бе съгласила да напише за „Ню Йорк Таймс“ за това дали дискриминацията срещу жените все още съществува на работното място или бе само мит от миналото. Според нея, дискриминацията не бе премахната, а просто бе по-деликатна. Тя очакваше с нетърпение да завърши статията. Пъхна папката в голямата чанта с логото на Гугъл, която Стефани ѝ бе подарила, мина кротко покрай колегите си, махна на Кармен и се качи в асансьора. Коледната ваканция започваше и сега ѝ предстоеше да се заеме с украсата на апартамента в чест на децата, които щяха да пристигнат след два дни.

Кейт възнамеряваше да приготви пуйка за Бъдни вечер, както правеше винаги, а и да се зареди с всички любими на децата ѝ лакомства. Поръча коледен кейк в сладкарницата и вече бе купила специален пудинг от английската бакалия, която харесваше. Имаше джин „Бомбай Сапфайър“ за Том, великолепни вина за всички, вегетариански ястия за Стефани и вкусни сладкиши и закуски в кутии с пастелни цветове за внучките ѝ. Все още ѝ предстоеше да опакова подаръците. Двата дни преди пристигането им щяха да са доста натоварени. Тя се усмихна, когато си помисли за тях, качи се в такси и отиде до пазара за елхи близо до жилището ѝ. Настъпването на Коледа се усещаше във въздуха, а и заваля красив сняг.

Кейт намери чудесна елха, която изглеждаше идеална на височина за тавана ѝ. Обещаха да ѝ я доставят по-късно вечерта, когато затворят. Имаше си поставка за нея, както и украшения и лампички. Снегът полепваше по червената коса и миглите ѝ докато вървеше по улицата. Хората наоколо изглеждаха в празнично настроение и щастливи. Тя избра красив венец за входната врата и няколко клонки, с които да украси полицата над камината във всекидневната.

След като влезе у дома и съблече палтото си, започна да отваря кашоните с украшения, които използваше от години и децата ѝ обичаха. Някои от тях, от детството ѝ, бяха поочукани и избелели, но те бяха любимите на цялото семейство и ако не ги сложеше на елхата, децата веднага щяха да забележат. Сувенирите от ранните им години бяха важни за тях, тъй като отминалото време бе изпълнено с любов и топлина.

Кейт живееше в същия апартамент, където децата пораснаха. Беше доста голям за Ню Йорк и идеален за семейството ѝ, когато го купи преди двайсет години. Две просторни спални, една от които бе нейната, всекидневна, трапезария, огромна кухня в провинциален стил, където се събираха, и тъй като кооперацията бе стара, имаше три стаи за прислугата, достатъчно големи за децата ѝ. Втората спалня до нейната използваше като стая за гости и кабинет. Докато децата растяха, това бе стаята им за игра. Кейт планираше да отстъпи спалнята си на Том и съпругата му за празниците. Стефани щеше да се настани в стаята за гости. Двете малки момиченца на Том щяха да спят в една от стаите, където бяха израснали баща им и лелите им, а тя – в детската стая на Кендис, която нямаше да се прибере у дома. Кейт не се премести в по-малък апартамент, защото обичаше да разполага с достатъчно място за моментите, когато децата и внучките ѝ гостуваха. Децата ѝ не бяха идвали заедно по празниците от години, но може би някой ден щяха да го направят. А и тя обичаше дома си. Два пъти седмично идваше жена, която чистеше, през останалото време Кейт се грижеше сама за апартамента, готвеше си или просто си купуваше нещо за хапване на път за вкъщи.

Със заплатата си от „Женски живот“ и парите, наследени от баба ѝ, Кейт можеше да си позволи много по-луксозен живот, но бе избрала този. Не искаше повече, отколкото имаше, а и не обичаше излишната показност. Баба ѝ ѝ беше показала стойността на парите, какво можеше да се направи с тях и колко несигурни бяха, както и колко важен е усърдният труд.

Констанс Уитиър бе забележителна жена, научила Кейт на всичко, което знаеше за живота. Внучката ѝ все още живееше според идеалите ѝ и на свой ред ги бе предала на децата си. Самата Констанс не бе постигнала такъв успех със собствените си деца или просто не бе късметлийка. Преди повече от осемдесет години бе спасила семейството от беда и се бе превърнала в легенда, а сега служеше за пример с находчивостта, решителността, деловите си способности и кураж. Тя бе единственият положителен пример за Кейт в детските ѝ години. Произхождаща от аристократичен род, Констанс беше видяла как семейството ѝ и това на Уитиър изгубиха цялото си състояние в Голямата депресия през 1929 година. Тогава тя бе млада, омъжена, с четири невръстни деца, включително малкото ѝ бебе, бащата на Кейт, Онър. Бяха живели в златен свят на гигантски къщи, огромни имения, неограничени богатства, красиви рокли, зашеметяващи бижута и армии слуги. Но всички тези неща се бяха изпарили и превърнали в пепел в кризата, която унищожи живота на много хора.

Неспособен да се изправи срещу това, което предстоеше, съпругът на Констанс се самоуби и тя остана сама с четири малки деца и без никакви пари. Разпродаде всичко, което ѝ бе останало, и се премести в евтин апартамент в Лоуър Ийст Сайд. Започна да си търси работа, за да изхрани децата си. Никой от семейството и познатите ѝ никога не бе работил – бяха наследили богатствата си. Тя не притежаваше никакви умения. Бе само красива млада жена, добра майка и вярна съпруга. Замисли се дали да се захване с шиене, но нямаше способности за това. Зае се с единственото, което умееше. Започна да прави бисквити. Преди разполагаха с армия готвачи и слуги, които да им осигурят всички възможни деликатеси, но Констанс винаги бе обичала да прави бисквити за децата си. Готвачката на родителите ѝ я беше научила да пече, когато беше малка, и това ѝ свърши чудесна работа. Констанс започна да приготвя бисквити в миниатюрния си дом. Заедно с децата си ги разнасяше в хранителните магазини и ресторантите наоколо, опаковани в прости кутии, на които бе написала собственоръчно „Бисквитите за деца на госпожа Уитиър“. Продаваше ги на всеки, готов да ги купи. Всички ги харесваха, не само децата, и магазините и ресторантите започнаха да ѝ възлагат поръчки. Тя едва успяваше да се справи с тях, а спечеленото отиваше да издържа децата. В новия им живот оцеляването и осигуряването на достатъчно пари бяха непрестанна грижа. После Констанс добави и торти и кексове, използваше рецепти, които помнеше от Австрия, Германия и Франция. Поръчките продължиха да нарастват. Тя пестеше грижливо и след година успя да наеме малка пекарна в квартала.

Тортите ѝ бяха изключително вкусни, а бисквитите – най-добрите. Ресторанти от други части на града чуха за нея и добавиха поръчките си към тези на първите ѝ клиенти. Скоро тя снабдяваше някои от най-прочутите ресторанти в Ню Йорк с лакомствата си и ѝ се наложи да наеме жени, които да ѝ помагат. Десет години по-късно Констанс управляваше най-успешния сладкарски бизнес в града. А всичко бе започнало в малката ѝ кухничка, от отчаяние и нужда да издържа децата си. Бизнесът ѝ се разрасна през годините на войната, когато жените трябваше да работят и нямаха време да пекат сладкиши у дома. Констанс вече имаше фабрика, а през 1950-а, двайсет години след като започна, продаде бизнеса си на „Дженеръл фудс“ за астрономична сума, която осигури живота на три поколения. Създаденият от нея тръст предостави възможност на всичките ѝ наследници да получат образование, да си купят дом или да започнат бизнес. Беше истински пример за тях, роден от нужда, способностите ѝ, усърдния ѝ труд и отказа ѝ да бъде победена.

Синовете на Констанс се оказаха разочарование за нея, възползваха се от успеха на майка си и лентяйстваха. Трябваше да признае, че ги бе разглезила, а един от тях извади много лош късмет. Най-големият ѝ син имаше страст към бързи коли и леки жени и загина в катастрофа съвсем млад, преди да се ожени и да създаде деца. Бащата на Кейт, Онър, бе мързелив егоист, пияница и комарджия. Ожени се за млада красавица, която избяга с друг мъж, когато дъщеря ѝ, Кейт, бе едва на годинка. Майката на Кейт изчезна някъде в Европа и никога не чуха повече за нея. Онър почина година по-късно, по загадъчен начин, в бордей в Азия. Тогава Кейт бе на две годинки, оставена при гувернантките си в Ню Йорк. Баба ѝ я прибра при себе си, отгледа я и двете се обожаваха една друга.

Голямата дъщеря на Констанс бе талантлива писателка, издала няколко романа под псевдонима Надин Норис. Тя почина в края на двайсетте си години от мозъчен тумор, неомъжена и бездетна. По-малката ѝ сестра се омъжи за шотландец, водеше кротък живот в Глазгоу и имаше чудесни деца, които бяха мили с нея до смъртта ѝ на осемдесет години. С братовчедите си Кейт преживя едни от най-щастливите си моменти като дете. Кейт беше на трийсет години, когато баба ѝ почина на деветдесет и четири, след дълъг и забележителен живот.

Констанс Уитиър запази острия си мозък до края на живота си. Никога не поглеждаше към миналото с горчивина или тъга заради изгубеното, нито съжаляваше за това, което ѝ се бе наложило да прави, за да спаси децата си. Отнасяше се към всеки ден като към възможност, предизвикателство и дар, а това помогна на Кейт да постъпи по същия начин в тежки моменти и разочарования. Баба ѝ бе най-смелата жена, която познаваше. Беше забавна и вълнуваща дори след като навърши деветдесет. Поддържаше се заета до самия край. Пътуваше, гостуваше на приятели, следеше развитието на икономиката, интересуваше се от бизнес и нови неща. Научи се да говори френски, когато стана на осемдесет, после се захвана с италиански, който проговори с лекота.

Децата на Кейт още помнеха прабаба си, макар и не съвсем ясно, тъй като бяха малки, когато тя почина. В последната си нощ тя вечеря с Кейт, двете си побъбриха оживено и се посмяха. Констанс все още ѝ липсваше силно и винаги се усмихваше, когато си спомнеше за нея. Годините им заедно бяха най-прекрасният подарък в живота ѝ, заедно с децата ѝ.

Докато подреждаше грижливо коледните украшения на кухненската маса, Кейт видя няколко играчки от детството си и си спомни как двете с баба ѝ бяха украсявали елхата, когато живееха заедно. Заля я вълна от спомени и Кейт знаеше, че щяха да останат ясни завинаги. Баба ѝ щеше да е вечно жива в любовта и радостта, която бяха споделяли. Констанс Уитиър бе вдъхновение за всички, които я познаваха. А тортите и бисквитите, с които бе спасила децата си, се бяха превърнали в прочута търговска марка. Бисквитите се наричаха просто „За деца“, а луксозните торти и кексове – „Тортите на госпожа Уитиър“. „Дженеръл фудс“ разумно бяха запазили оригиналните имена на продуктите, които все още се продаваха успешно и бяха изключително популярни. Констанс Уитиър бе легенда, независима, находчива жена, изпреварила времето си. А Кейт следваше примера ѝ всеки ден.