ПРИКАЗКИ ОТ ЗАЕШКАТА ДУПКА

„Първо те игнорират, след това те осмиват, после се борят с теб и накрая ти побеждаваш.“

Махатма Ганди

Животът и книгите ми са неделими и ще започна с кратко, но важно запознаване с миналото за новите читатели, за да разберат по-добре онова, което ще прочетат на следващите страници. Историята е наистина изумителна и продължава да се развива и до днес.

Роден съм на 29 април 1952 г. в Лестър, Англия, и от малък имах чувството, че трябва „да направя нещо“. Не знаех какво и отначало си мислех, че „нещото“ е да стана професионален футболист. Това беше детската ми мечта и след много „съвпадения“ и „късмет“ влязох в професионалния футбол, докато ревматоидният артрит не сложи край на кариерата ми, когато бях на двайсет и една. „Щастливите съвпадения“ бяха постоянната линия в живота и в работата ми и очевидно имаше някаква невидима сила, която ме водеше през лабиринта. Бях журналист във вестници, радио и телевизия, говорител на Британската Зелена партия, а от началото на 90-те станах един от най-осмиваните хора в британската история. Но днес, когато толкова много от моите „безумни теории“ и разкрития се оказаха истина, е налице трансформация. Все повече хора наблюдават света и световните събития от нова гледна точка. Те все още далеч не са мнозинство, но в сравнение с положението преди четвърт век напредъкът граничи с чудо. Хората, които някога ми се подиграваха, сега четат книгите ми и се надявам, че това е вдъхновило други да изказват своята истина без страх от последиците, колкото и неприятни да са те. Ако онова, което казвате, е основателно, то рано или късно ще се докаже като такова, но преди това трябва да бъде изречено. Куражът да станеш и да кажеш нещо е жизненоважен за разкриването на огромната глобална измама, която държи човечеството в робството на изкуствено наложеното невежество.

През 1989 г. бях спортен журналист в Би Би Си и говорител на Зелената партия, когато животът ми рязко пое в една напълно нова и необичайна посока. През онази година усетих около себе си нечие присъствие, което беше най-осезаемо, когато бях сам. Усещането се засилваше все повече и повече, докато в началото на 1990 г. имах чувството, че едва ли не мога да го докосна. Една вечер в хотела ми в Лондон присъствието стана толкова натрапчиво, че казах: „Ако ви има, бъдете така добри да се свържете с мен, защото направо ме влудявате!“. Няколко дни по-късно влязох в една малка книжарница и докато прекрачвах прага, краката ми се залепиха за земята, сякаш привлечени от магнит. Сега знам, че съм попаднал в силно електромагнитно поле. В ума ми изневиделица се появи мисълта: „Погледни книгите в дъното“. Не беше точно глас, но не мога да го квалифицирам по друг начин. Краката ми се освободиха и аз тръгнах смутено към рафта, на който имаше предимно евтини романи. Очите ми моментално се спряха върху една книга, защото беше съвсем различна от другите – „Общуване между умове“ на професионалния екстрасенс Бети Шайн. Прочетох я за един ден и се зачудих дали авторката би могла да обясни чие е това „присъствие“, което владееше ума и сетивата ми. Около седмица по-късно влязох в приемната ѝ. Не ѝ казах нищо, само че имам артрит и се надявам, че нейното лечение с полагане на ръце (вид обмен на енергия) може да ми помогне. Исках да видя дали тя ще успее да долови нещо, без да я насочвам. При първите ми две посещения не се случи нищо необичайно, но после дойде ред на третото. Лежах на кушетката, докато Бети работеше върху лявото ми коляно, когато усетих нещо като паяжина по лицето си. Спомних си, че в книгата си тя бе казала, че това може да се случи, когато някакви същности от други измерения се опитват да установят контакт с нас. По-нататък ще обясня по-подробно всичко това. „Паяжината“ беше електромагнитна енергия. Същият принцип е налице, когато косъмчетата на врата или на ръката ви настръхват във възбудена тълпа или в къща, обитавана от призраци. Всичко това са електромагнитни състояния. Не казах на Бети нищо за усещането, но и не се налагаше. Десетина-петнайсет секунди по-късно тя отметна глава назад и каза: „Еха! Това е силно. Ще трябва да затворя очите си“. Каза, че вижда фигура, която я моли да ѝ предаде „своите“ думи на мен. На първо място ми бе казано, че „Те“ знаят, че искам да се свържат с мен, но че това било невъзможно до този момент, защото не му било дошло времето. Бети не знаеше какво бях казал в хотелската стая. Ето част от информацията, която дойде чрез нея онзи ден:

„Той е лечител, дошъл да излекува Земята и ще стане прочут в целия свят“.

„Той духовно е все още дете, но ще му бъдат дадени духовни блага“.

„Понякога ще казва неща и ще се чуди откъде са му хрумнали. Това ще бъдат нашите думи“.

„В ума му ще бъде влагано познание, а в други моменти ще бъде воден до познанието“.

„Избран е на младини заради куража си. Бил е подложен на тест и е преминал успешно всички изпитания“.

„Бил е насочен към футбола, за да се научи на дисциплина, но след това е дошло време да продължи напред. Освен това е трябвало да се научи да се справя с разочарованието, да преживява всички емоции, да се изправя и да действа. Духовният път е труден и няма кой да го направи по-лек“.

„Винаги ще има онова, от което се нуждае [или може би „иска“], но само толкова“.

„Ще срещне огромна съпротива, но ние винаги ще бъдем до него и ще го защитаваме“.

Седмица по-късно видях Бети за четвърти и последен път, и тогава дойдоха още съобщения:

„Сам човек не може да промени света, но може да предаде посланието, което ще доведе до промяната“.

„Да не се опитва да прави всичко сам. Да върви редом с другите, за да се подкрепят взаимно, когато падат“.

„Той ще напише пет книги за три години“.

„Политиката не е за него. Той е прекалено духовен. Политиката е насочена срещу духовността и ще го направи много нещастен“.

„Той ще напусне политиката. Не е нужно да прави нищо по въпроса. Ще се случи постепенно, в рамките на една година“.

„Ще има нов вид летяща машина, напълно различна от съвременните летателни средства“.

„Времето няма да има значение. Ще бъде там, където иска да е“.

Малко след Бети Шайн се срещнах с друг екстрасенс, който ми предаде подобни съобщения, сред които и следното:

„Усиленото търсене не е необходимо. Пътят вече е начертан. Трябва само да следваш указанията... Ние те водим по начертан път. Всичко е било определено, преди да се въплътиш“.

Животът ми се превърна в поредица от невероятни съвпадения, докато бях воден към познанието от хора, книги, документи и лични преживявания. Определено беше вярно, че усиленото търсене не е необходимо, защото информацията ме намираше сама. Неведнъж си спомнях онези послания: „Понякога ще казва неща и ще се чуди откъде са му хрумнали. Това ще бъдат нашите думи“ и „В ума му ще бъде влагано познание, а в други моменти ще бъде воден до познанието“. Това категорично беше моят опит. През 1990 г. написах първата си книга по тези теми, озаглавена „Вибрации на истината“ и наистина щях да напиша пет книги за три години – и още много след това. В началото на 1991 г. заминах за Перу, воден единствено от интуицията, че трябва да отида там и това се оказа невероятно пътешествие, изпълнено със зашеметяващи съвпадения и изживявания. „Случайността“ ме отведе до руините на Силустани до град Пуно на бреговете на езерото Титикака, на 4000 метра надморска височина в Андите. Предишната вечер перуанският ми водач ми бе резервирал стая в хотел „Силустани“ в Пуно и когато видях на стените снимките на мястото, веднага разбрах, че трябва да го посетя. Отидох там с микробус такси с шофьора и водача си. Силустани е прекрасно място, но след като се поразходих, останах разочарован, че силата на чувството ми да дойда тук не отговаря на онова, което се случваше. Върнах се при микробуса и поехме обратно към Пуно. Няколко минути по-късно се бях унесъл и зяпах хълма, покрай който минавахме, когато в главата ми зазвучаха думите: „Ела при мен, ела при мен, ела при мен“. Помолих шофьора да спре и се качих на хълма, за да видя какво ще се случи. И изведнъж изживях същото, което бях изживял в малката книжарница, само че много по-силно. Краката ми бяха подложени на толкова мощно магнитно въздействие, че имах чувството, че петите ми горят. Някаква енергия, идваща сякаш от друго измерение, започна да влиза в мен през темето ми и да изтича в земята. Ръцете ми се повдигнаха под ъгъл 45 градуса, без да го правя съзнателно. Чух „глас“ или мисловна форма в главата си, който каза: „Ще свърши, когато усетиш дъжда“. Небето над мен беше синьо и напълно безоблачно и чутото ми се стори безумно. Преминаващата през мен енергия беше толкова силна, че цялото ми тяло се тресеше, преминавах от състояние на „пълно осъзнаване“ до „пълно отнасяне“. През един съзнателен момент забелязах лека сива мъгла над далечните планини, която ставаше все по-тъмна, докато не се превърна в буреносен облак. Когато стигна до мен за невероятно кратко време, сякаш се изправих пред плътна стена от дъжд. Едва издържах на въздействието на енергията, но щом дъждът се изсипа отгоре ми, тя изведнъж изчезна. Ръцете ми бяха вдигнати през цялото време, а не го бях усетил. Раменете ме боляха ужасно, а краката едва ме държаха.

Нямах представа какво се бе случило, но ефектът беше ясен. Информация, концепции и проникновения започнаха да се изливат в съзнанието ми в такива мащаби, че мозъкът ми в общи линии бе блокирал като претоварен компютър. Една мисъл непрекъснато се повтаряше: „Ти си Божий син“. В продължение на три месеца почти не знаех къде съм и се явих по телевизията в най-гледаното време, за да обясня какво ми се случва. Това беше трудно, тъй като не знаех какво ми се случва, а споменаването на „Божий син“ постави началото на десетилетия рекордни подигравки, които продължават да се повтарят от невежите, които не четат или не се вслушват в детайлите на онова, което казвам. През по-голямата част от последните двайсет и шест години пътуването ми беше самотно, но аз видях и милиони, които се събудиха, за да осъзнаят, че светът не е такъв, за какъвто го мислеха и какъвто различни правителствени агенции са им казвали, че е. Написах много книги и говорих хиляди пъти на публични събития по целия свят, споделях информацията, която съм събрал през живота си по огромен брой взаимосвързани теми. Точките са интересни, но свързването им е зашеметяващо с проникновенията, до които води то. Съвпаденията в ранните години след Бети Шайн и Перу ме доведоха първо до информацията за света на петте сетива, с която да разкрия мрежата тайни общества и групи, които диктуват и манипулират посоката, в която се движи човечеството чрез марионетни политици и други, които привидно са на власт, но всъщност не са. След това дойде нечовешката „Скрита ръка“ зад тази мрежа и откровенията за илюзорната природа на „материалната“ реалност. Ако съберете всичко това заедно, както правя аз в тази книга, светът, който хората си мислят, че познават, се оказва едно много различно място.

„Фантомният Аз“ е за читателите, които са чели предишните ми книги и разказът продължава нататък, но също и за онези, които за първи път се докосват до тази информация. Мисля, че книгата е изключително навременна, тъй като световните събития и личните изживявания карат огромен брой хора да се запитат: „Какво става, по дяволите?“, „Какъв е смисълът на живота?“.

Нека откровенията започнат.

ПОСЛЕДНИЯТ ВЪПРОС

„Ако не смениш посоката, може да не се озовеш там, накъдето си тръгнал.“

Лао Дзъ

Може да изглежда странно да се започва с „последния“ въпрос, но всъщност е тъкмо обратното, както е обичайно в човешкото общество. Забелязвали ли сте го? Отново и отново истината се оказва обратното на онова, което ни е казвано. Това е толкова очебийно, когато погледнете света – най-ефективната отправна точка в търсене на загадките на живота е да вземете всичко, на което са ви учили, и просто да го обърнете наопаки.

Разбира се, ще има случаи, когато тази техника не действа – но те са малобройни. Вече две и половина десетилетия разкривам лъжите и измамите, които „Системата“ ни пробутва като „истина“, и работата ми по същество е да обръщам наопаки възприетата „реалност“ в почти всеки аспект на живота. Системата е конструкт за подвеждане и контрол, създаден от тайна сила, която по-нататък ще разкрия в подробности. Дотогава ще я наричам Скритата сила или Скритата ръка, която стои зад събитията, изглеждащи случайни и несвързани помежду си на повърхността. Казват, че виждаме света наопаки и че мозъкът обръща образа. Онова, което правя аз – поне символично, – е да обърна отново образа. Точно това се случва, когато възвърнете контрола над собствените си възприятия – виждате, че всичко, в което са ви подвели да вярвате, е преобърнат образ на реалността. Тази книга обяснява защо и как това се отнася към мащабите и природата на колективния контрол върху човечеството. Започнах моето продължаващо и сега приключение (поне съзнателно) през 1990 г., докато се опитвах да определя защо доказателствата за естеството на реалността са на практика игнорирани от обществото като цяло. Хората биват засипвани с „наука“, твърдяща, че „този свят е единственото нещо, което съществува“, и нейната уж полярна противоположност – религията, предлагаща ни да изберем своя Бог. Къде обаче беше смазващата вълна от доказателства, които обясняват реалността по начини, които до голяма степен унищожават и единия, и другия подход? Тези доказателства освен че не се преподават в училище и рядко се засягат в медиите, са подлагани на първосигнално отхвърляне и подигравки. Невероятни концепции и потенциалните последици от тях за човечеството са сведени до приказки за „малки зелени човечета“ и „Знаеш ли, Чарли вярва в духове. Ама че идиот!“. Това нямаше логика за мен и исках да разбера какво става, защото очевидно ставаше нещо. Така започна едно фантастично пътуване на Аз-а и колективното откритие, което много ясно показа едно – човечеството живее в огромна Лъжа, която е толкова тотална и всеобхватна, че се възприема като универсална истина – „всеки знае това“. По размери и дълбочина Лъжата е толкова голяма, че нейното пропагандиране и налагане е систематично. Не сме се натъкнали на нея случайно – тя е резултат от предварително замислен план. Хората не познават реалността, защото е налице скрита сила, която не желае това. Като се има предвид, че тази сила контролира „образованието“, медиите, „науката“ и религията, моят първи въпрос защо реалността е потискана бързо намери отговор. Имаше обаче още толкова много неща, още толкова много откровения и проникновения, че точките започнаха да се свързват и да образуват невероятна картина. Установих, че човешкото общество като цяло е фалшива и симулирана „компютърна“ реалност, за която хората вярва, че е „истинска“ и че светът е планетарен Алкатрас, защото е замислен като такъв. Ще кажете, че не живеете в затвор ли? Тогава защо огромното мнозинство от хората или правят нещо, което не желаят, или не правят онова, което искат? Защо звънът на будилника сутрин се понася с мъка, а не с радост от началото на поредния ден? Защо 35% от участниците в едно социологическо проучване във Великобритания казват, че работата им е безсмислена? Американският комик Джордж Карлин казва:

„О, работата си ли мразите? Защо не го казахте от самото начало? Има група за взаимопомощ по този проблем. Нарича се „всички“ и срещите `и се провеждат в бара“.

Защо хората избутват седмицата с мисълта за уикенда, а децата копнеят да чуят звънеца, който да оповести, че надзирателите ги пускат на свобода до утре? Дори тези представи за временна свобода са относителни, а не истински. В интернет се натъкнах на следното: „Ходи на работа, ожени се, роди си деца, дръж се като другите, върви по тротоара, гледай телевизия, спазвай закона, спестявай за старини и повтаряй след мен: Аз съм свободеееен“. Как може някой да е свободен, независимо какво прави, ако дори не знае кой е, къде е и „откъде идва“? Жизненоважна за постоянния масов контрол върху хората е вярата в един фалшив Аз – Фантомния Аз. Онова, за което се мислите, изобщо не сте вие. А онова „вие“, в което сте били манипулирани и програмирани да вярвате, е в интерес на глобалния затвор. Едва когато започнете да се освобождавате от Фантомния Аз, ще видите, че Земята е затвор. Фантомният Аз е конструкт, измислица на едно манипулирано възприятие. В основата на гнета над човечеството е схващането, че „вие“ сте Фантомният Аз. От това произлиза всичко друго. Дефинициите на термина „фантом“ улавят същността на Фантомния Аз: „Нещо видяно, чуто или усетено, но без материална основа“; „Образ, който се появява единствено в ума; илюзия“; „Измислено или несъществуващо нещо, често целящо заблуда“; „Нещо въображаемо, смятано за реално“. Фантомният Аз е „свалена“ самоличност на вашето име, страна, раса, култура, религия/система от научни вярвания, семейна история, биография и „образователни“/медийни версии буквално на всичко. Тази информация и източници на възприятие диктуват как да се възприемат хората. Те фокусират вниманието почти единствено върху петте сетива и ние се изолираме от проникновението, разбирането и разширеното осъзнаване на Безкрайния Аз, който се простира отвъд тялото и е в състояние да види, възприеме и разбере онова, което Фантомният Аз не може. Безкрайният Аз ни говори чрез интуицията и разбирането, чрез състоянието на осъзнаване, което е отвъд мисълта, и силно ограничените възприятия на сетивата. Ако изгубим допира с Безкрайния Аз, ние оставаме изолирани във Фантомния Аз и нашият единствен източник на информация и проникновения за живота и света е Системата под формата на „образование“, медии, наука и други агенти на силно контролираната реалност на петте сетива. Ние сме създадени да бъдем свързани с Безкрайния Аз, но бидейки в този свят, не трябва да сме напълно зависими от него чрез нашите възприятия на реалността. Огромното мнозинство от хората обаче са манипулирани да съществуват в изолиран мехур на осъзнаване и самоличност – Фантомния Аз. Веднъж уловени в него, те възприемат фалшива идентичност, която ги държи здраво в затворническото възприятие на „не мога“, „малък съм“ и ограниченията за цял живот. Когато оставаме свързани с нашия Безкраен Аз, ние виждаме света такъв, какъвто е. Когато губим тази връзка, виждаме света такъв, какъвто ни казват, че е. Царството на Безкрайния Аз се описва последователно от хората, имали преживявания на прага на смъртта, и други, които са били освободени от късогледството на Фантомния Аз на тялото и ума. Според едно описание на подобно преживяване извън тялото

„ ... всичко се събира едновременно от самото начало – раждането ми, предците ми, децата ми, съпругата ми. Видях всичко за себе си и за всички около мен. Видях всичко, което си мислят в момента, какво са си мислели тогава, какво се е случило и какво се случва. Няма време, няма последователност на събития, няма неща като ограничения, разстояние, период, място. Можех да бъда едновременно навсякъде, където пожелая“.

Това е Безкрайният Аз (или част от него) и при повечето хора той е заглушен в преследване на масов контрол от сила, която ще разоблича по-нататък. Щом вниманието бъде затворено във Фантомния Аз, без друга гледна точка, ние се превръщаме в безпомощни пеленачета под тиранията на тази скрита сила, която е създала и контролира човешкото общество, в което живеем днес. Фантомният Аз не е онова, което сме, а просто онова, което изживяваме. Объркването на двете (и манипулирането да го правим) е в основата на контрола над хората, програмирано ограничение и всеобщо възприемане на безсилния „малък човек“. Безкрайното осъзнаване може да се оприличи на океан, а осъзнаването на петте сетива на гребена на вълна или на точка на внимание в него. Когато осъзнаването на петте сетива изгуби връзка с океана и действа в изолация, това е Фантомният Аз. Казва се, че „виждаме нещата не такива, каквито са, а каквито сме ние“. Всичко е възприятие и от него произлиза цялото ни поведение и това какво правим или не правим. За повечето хора изследването на себе си и на реалността се свежда до списък на приоритети. Кой съм аз? Това много често е последният въпрос, а не първият, както би трябвало да бъде. Той попада много зад възприеманите приоритети като: Какво да работя? Какви дрехи да нося? Какъв телефон да си купя? Как да направя много пари? За кого да се оженя? Къде да отида в събота вечер? За мнозина по приоритет спортът е на светлинни години пред въпроса „Какво е реалност?“. Не искам да кажа, че на другите въпроси не бива да се обръща внимание или че не трябва да се забавляваме със спорт (аз самият го правя), а че ако нямаме перспектива, периферното ни зрение може да бъде блокирано и че е жизненоважно да видим онова, което властимащите не искат да виждаме. В „1984“ Джордж Оруел пише: „Футболът, бирата и преди всичко комарът изпълваше хоризонта на умовете им. Не беше трудно да бъдат държани под контрол“. Ако не разбирате какво представлява водата, може да се опитате да вървите по нея и да се удавите. Фактът, че разбирате – поне в известен смисъл, – означава, че или ще стоите далеч от водата, или ще се научите да плувате. Човечеството се дави в объркване, смут и хаос, защото не разбира самата природа на света, начина, по който си взаимодействаме с него и помежду си и че създаваме наша собствена реалност, независимо дали я харесваме или не. Странно е как повечето деца биват научени от съвсем малки какво е водата, защото се смята за много важна, но могат да преживеят целия си живот, без изобщо да се замислят какво е реалността. Така те свързват своите тела и възприятия с Фантомния Аз, докато вървят като сомнамбули през живота и вярват, че са будни и че гледат, без да осъзнават, че очите им са завързани. Нещата не са по-добри за кандидат-манипулаторите, защото превръщането на човечеството в онова, което се е превърнало, е на челно място в списъка на желанията им. Както ще видим по-нататък, това не е случайно. Ходенето насън е подходящ термин, защото Фантомният Аз живее в подсъзнанието и диктува съзнателното поведение, реакциите и възприятията, за които съзнателният ум погрешно приема, че предизвиква. Целият опит, правила, регулации и програмиране на реалността от Системата се абсорбират от подсъзнанието, за да се получи фалшивата самоличност, която наричам Фантомен Аз. Съзнателният ум осъзнава много малко, докато подсъзнанието абсорбира всичко. Сублимните реклами и послания се целят в подсъзнанието, което ги предава на съзнателния ум под формата на „ще направя това“ или „ще купя онова“. Сублимен означава „подпрагов“ (под прага на съзнателния ум) и повече от 99% от информацията, която получаваме, попада направо в подсъзнанието – дома на Фантомния Аз. Подсъзнанието общува чрез символи и затова сънищата са на практика винаги символични и много рядко буквални. Системата има свой собствен символен език, който ще обясня, защото тя цели да програмира възприятията чрез подсъзнанието ни.

Ние изживяваме реалност, която може да се оприличи на компютърна симулация и връзката ѝ с Фантомния Аз ще стане още по-ясна в следващите глави. Затова едва ли е изненада, че за описването на положението, в което се намира човечеството, може да се използва компютърен език. Това е особено вярно за термина „програмиране“, който се дефинира като „организиране (на данни) в подходяща форма за обработване от компютър“ и „поредица кодирани инструкции, подавани на компютър, които му позволяват да изпълнява специфични логически и аритметични операции с данните“. Това описва повечето мисловни процеси, които заедно създават онова, което наричаме човешко общество. Информацията (данните) се подава на човешкия ум (образование, медии и безброй други източници) и се сваля и обработва, за да се превърне в човешко възприятие на нещото, което наричам Фантомен Аз. Какво е Фантомният Аз? Програма. По-точно програма, съставена от безброй подпрограми, известни като човешки черти и поведение. Това не означава, че ние – Безкрайният „Аз“ – сме програма, а само че нашето фантомно възприятие на самите нас и на реалността е програма, която определя какво мислят, чувстват, правят или не правят, подкрепят или отхвърлят хората, както и самата им представа за онова, което наричат Аз и „живот“. Онова, което наричаме „живот“, е програма, възприемана от друга програма – Фантомния Аз. По-нататък ще видите как то обяснява много от загадките и привидните противоречия на „живота“. „Загадките“ обикновено се изпаряват като вода в пустиня, когато подходите от тази гледна точка. Фантомният Аз е програмиран да създава други като него. Децата влизат в тази реалност с потенциала да изразяват разширеното осъзнаване на Безкрайния Аз, но програмираните програмисти незабавно се захващат за работа, когато родителите заредят своите фантомни възприятия у децата си. Това се прави най-вече от добри подбуди, но от чия гледна точка? От гледната точка на Фантомния Аз. Джим Морисън, вокалистът на групата „Доорс“ от 60-те, го казва по следния начин:

„Най-любящите роднини и родители извършват убийство с усмивки на лицата. Те ни принуждават да унищожим човека, който сме в действителност – изтънчен вид убийство“.

По този начин Фантомният Аз от едно поколение програмира Фантомния Аз на следващото. Това е постоянно работеща машина за програмиране (Системата) и онези, попаднали под систематичната ѝ заблуда, вярват, че мислят свои собствени мисли и формират собствени възприятия, докато в действителност не го правят. Анализирани и проследени до източниците им, техните вярвания и възприятия се оказват просто повторение на онова, което са чували от някой друг – учител, новинар, политик, учен или лекар. И какво представлява подобен човек, ако не още един Фантомен Аз, получил своите възгледи и мнения от други като него, програмирани от Системата в един и същ повтарящ се процес? Системата нарежда и безпрекословните програмисти просто повтарят едно и също поколение след поколение. От това колективно повторение произлиза светът на „всеки знае това“. Но те не знаят. Онова, което хората си мислят, че знаят, не бива да се обърква с това какви са всъщност нещата. Объркването обаче е почти универсално заради начина, по който обществото (колективното човешко съзнание) е обсебено, манипулирано и структурирано да зареди Лъжата. Зареждането е очевидно за онези, които имат очи да видят и умове да отхвърлят програмата и да разпръснат мъглата ѝ.

„Жизнен“ цикъл

Излизаме от утробата и програмирането ни започва незабавно от любящите ни родители, които си мислят, че правят „онова, което е най-добро за детето“, но кой или какво прави „мисленето“ в случая? Фантомният Аз, програмиран от Системата да бъде Фантомен Аз. Вярата, че онова, което правят, е „най-добро за детето“, се диктува от изначалното възприятие, програмирано от фантомни учители, университетски преподаватели, учени, журналисти, политици, доктори и цял легион самозвани „експерти“, които ни казват какво да мислим за всичко, до най-малката подробност. Кой казва на родителите как най-добре да „отгледат“ децата си? Системата. Кой им казва как най-добре да „пазят“ здравето им? Системата. Кой им казва как да напътват децата си относно тяхното „бъдеще“ (като роби на Системата)? Системата. Всички пътища водят към един и същ господар, към един и същ програмист – и хората биха го разбрали, стига само да вдигнат очи и да погледнат от нова гледна точка. Програмирането започва с родителите и Фантомният Аз на детето бързо се оформя. Докато това става, връзката, вдъхновението и проникновението на Безкрайния Аз избледняват и замлъкват, заглушени от какофонията и разсейването, които постоянно атакуват петте сетива. Вече се оправяй сам, хлапе. Няма ги вече филтрите на възприятието отвъд програмата, които могат да я видят. Сега ти си програмата, а тя тепърва стартира. Следващият етап е най-важният – онзи, който със смях наричаме „образование“. Официално то се дефинира като „акт или процес на систематично придобиване на знания, особено по време на детството и юношеството“. Знанията пък са „сумата или обхватът на онова, което се възприема, открива или научава“. Образованието е „придобиване на знания“, но не е задължително „знанията“ да са истина – и обикновено не са, както неизменно ни показва историята. Знанията са само онова, което смятате за истина и което други са ви казали, че е истина. Онези, които ви казват какво да знаете, в огромното си мнозинство са фантомни програми на Системата, които следят свалянето ѝ за всички. Знанията са „сумата или обхватът на онова, което се възприема, открива или научава“, но каква част от онова, което хората наричат свое „познание“, е било получено от първа ръка в резултат на уникален опит и проучвания? Почти никаква – всъщност в повечето случаи абсолютно никаква. Хората до голяма степен възприемат онова, което им е казано да възприемат, откриват онова, което им е казано, че е открито, и научават онова, което им е казано да запомнят. Когато питат хората за някакъв факт или истина, редовно чувате, че са го „научили в училище“ или в университета, а в същото време онези, които са дали тази информация, превърнала се в тяхно възприятие, са били Фантомни Аз, преминали през същата програмираща машина. Те приемат програмирането толкова сляпо и тотално, че са се превърнали в продължители и поощрители на машината като учители и университетски преподаватели. Системата решава и диктува какво е истина и какво не е, какво може да се учи в „образователните“ институции и какво трябва да бъде потискано и игнорирано. Концепцията на Джордж Оруел в „1984“ за 2+2=5 е много уместна. Ако родителите ви повтарят от най-ранна възраст, че 2+2=5, а след това учителите, университетските преподаватели, учените, медиите и другите около вас продължат да го повтарят чрез същото програмиране, има огромни шансове да изживеете целия си живот с убеждението, че сборът наистина е 5, докато всъщност е 4. Говорете с учителите и университетските преподаватели, които насърчават учениците си да се съмняват в конформизма и официалната „истина“, и ще видите какво се случва с повечето от тях. Системата иска единствено системни хора и за нашите момчета няма толкова работни места, колкото за фантомите. Такова е положението навсякъде – в науката, в медицината, в медиите, в академиите, в правозащитните органи и определено в политиката. Кога някой свободомислещ човек, оспорил установените схващания на програмата, се е издигал до върха в някоя от тези области? Точно това имам предвид.

Системата иска повторение и машини, а не спонтанност и свободомислие. Спонтанността и свободомислието са опасни за система, която изисква безпрекословно подчинение, за да оцелее и просперира. Мистиците, прозорливите и свободомислещите хора, които са в досег със своя Безкраен Аз, се превръщат в мишени за властта през цялата позната ни човешка история и все още са обект на осмиване, заклеймяване и най-различни етикети като екстремисти, побъркани и опасни за обществото елементи. Това е така, защото те представляват опасност за Системата и за програмата и онези като фантомните академици и журналисти, които публично ги тормозят и осмиват, са подпомагани от фантомните маси, които осмиват и заклеймяват като папагали в съответствие с плана на Системата за всичко, което се определя за „нормално“. Аз самият съм изпитвал това до крайност и все още го изпитвам. Джордано Бруно, който бил изгорен на клада заради това, че е виждал отвъд програмата, е казал: „Героичната любов е присъща на онези висши по природа люде, които биват наричани безумци не защото не знаят, а защото знаят прекалено много“. Когато видите отблизо как компютърният ум работи колективно и реагира единствено на въведените данни (той е толкова различен, че ми става смешно), това ви дава просветляващо проникновение за степента, до която Фантомният Аз е превзел човешкото общество. Повечето хора са дотолкова програмирани и детински вярват в Системата, която е майка и баща за тях, за да разберат, че „различен“ не е друга дума за лудост – или, както е казал Джордж Оруел, „може би лудият е просто малцинство от един човек“. Истината е истина дори когато никой не вярва в нея, а лъжата е лъжа дори когато всички вярват в нея. Същото се отнася и за социалните медии, за интернет форумите и за коментарите. Възможността да се даде израз на кипящата омраза, предразсъдъците и откровеното невежество зад прикритието на анонимността отприщва шокиращи крайности на Фантомния Аз, които досега са можели да бъдат видени единствено от роднини и познати, или при липсата на анонимност са били потискани от необходимостта да се постави маска за пред света. Фантомите бяха отприщени от интернет да проектират своята омраза, невежество и психически отклонения върху всеки, който им доставя удоволствието да бъде наранен или смутен. Това разкри истината, която отворените очи виждат открай време – че мащабът на лудницата, наречена човешко общество, е зашеметяващ. Но това не би следвало да е толкова шокиращо, като се има предвид, че най-лудите командват парада от позициите на политическата и финансовата власт, както ще покажа по-нататък. През XVIII в. Джонатан Суифт е казал нещо, което днес е още по-актуално: „Когато на света се появи истински гений, може да го познаете по това, че всички празноглавци се обединяват срещу него“. Иначе казано, когато се появи разширено съзнание, можете да го познаете по това, че всички Фантомни Аз се обединяват срещу него. Древногръцкият философ Платон е казал: „Онези, които могат да виждат отвъд сенките и лъжите на своята култура, никога няма да бъдат разбрани и подкрепени от множеството“. И в същото време не е задължително положението да бъде такова. Достатъчно е само хората да формират свое собствено възприятие и да правят различен вид избор, като използват собствените си умове, вместо да бъдат придатъци на програмата.

„Добро утро, деца, добре дошли в затвора“

Заредените от родителите и вече развиващи се Фантомни Аз (децата) от четири или петгодишна възраст напускат дома всяка сутрин през седмицата, за да отидат в затвор, наречен „училище“. Не е затвор ли? Значи ако искат, могат да си останат у дома, така ли? Или да си тръгнат, когато пожелаят? И на двата въпроса отговорът е „не“. От първия им ден в затвора „училище“ авторитетни фигури започват да им казват кога да се явяват там, кога могат да си тръгнат, кога да се хранят, кога могат да играят (малко и все по-малко) и кога да ходят до тоалетната. Развиващият се Фантомен Аз бързо научава ключовите уроци на затворническия училищен живот – „истината“ идва от авторитета; интелигентността е способността да запомняш и да повтаряш; паметта и конформизмът се награждават; неподчинението се наказва. Тези уроци ще останат вкоренени във Фантома до края на живота му. Те му влияят предимно под формата на изисквания като „уважение към авторитета“, „дръж си главата снишена“, „не клати лодката“ и, както казват в Япония, „не бъди пиронът, който стърчи над останалите, защото ще бъдеш първият, който ще посрещне чука“. Днес това изискване за конформизъм достига още по-големи мащаби, тъй като училищата диктуват все повече живота на децата и извън учебните часове (за краен пример вижте Тексас). Във Великобритания например родителите биват глобявани по 60 паунда (120, ако не бъдат платени в рамките на три седмици) за „неразрешени отсъствия“. Наказанието може да достигне до 2500 паунда и три месеца затвор. „Неразрешените отсъствия“ включват и семейните почивки през учебно време, като разходите за тях са много по-малки. През 2014 г. 16 430 родители са били преследвани от закона – 25% повече, отколкото предишната година. Примката около родителското влияние върху собствените им деца се затяга. Подобни правила се налагат и в други страни. Старателно програмиран Фантомен Аз, наричан „любимецът на главните учители“, каза, че редовното посещение на училището било „жизненоважно“. Пълни глупости! Ученето е важното, а ученето и редовното посещаване на училището изобщо не са едни и същи неща. Днес в училищата имаме наблюдение и контрол, взети сякаш от роман на Оруел – камери, пръстови отпечатъци в столовата и библиотеката, електронно следене (вж. отново Тексас) и класни стаи с решетки, които ги правят такива, каквито са в действителност – затвори за младите. „Антитерористичните“ мерки (мерките срещу свободата), предлагани от британското правителство, изискват дори служителите в детските ясли и регистрираните детегледачи да съобщават за мъници, които според тях са изложени на риск да станат терористи. Проверете онази кукла, може да се окаже бомба. Безумие!

Виждал съм много дебати за това как са обучавани децата, но почти нито един затова на какво ги учат. Това ми напомня за майка ми, която казваше на активисти от Свидетелите на Йехова, които тропаха на вратата ни, че „ние сме от Англиканската църква“. Не бяхме и семейството ми никога не влизаше в църква (слава богу), освен за сватби и погребения. Но майка ми беше разрешила проблема с духовната ни ориентация, като твърдеше, че „ние сме от Англиканската църква“. По подобен начин повечето хора не поставят под въпрос онова, което се преподава в училищата – също както майка ми не се замисляше за религията. Все едно нея просто я имаше. Живеехме в Англия, страната си имаше своя църква, така че „ние сме от Англиканската църква“ беше достатъчно обяснение, без да се навлиза в детайли, благодаря. Отношението на повечето хора към образованието е абсолютно същото. Става въпрос за училище и няма какво да се задълбаваме в подробности, благодаря. Какво се случва там? Децата имат уроци и разни неща. Учат ги на онова, което трябва да знаят. А какво е то? Ами, уроци и разни неща. Фантомният Аз има представа как стоят нещата, която е осигурена от програмата, но в повечето случаи не знае и не се интересува от детайли за каквото и да било. Родителите, които наистина ги е грижа за развитието на детето им и за защитата на правото му на свобода и уникалност, ще останат ужасени, ако погледнат „уроците и разните му там неща“. Училищата не са само затвори – те са и психиатрии, в които младите умове се оформят според волята на Системата и сетивното заблуждение. На децата им се казва („учени са“) какво Системата иска да мислят за всичко. Образованието в сегашния му вид е наложено в целия свят, за да създава глобална система за програмиране за цял живот. „Образованието“ няма за цел да развива свободомислието и уникалността, а послушно кимащи, безпрекословни роби телом и духом, които приемат своето място в живота като безпомощни зъбчати колела в някаква безпощадна машина, която изсмуква енергията и творческата им сила. Джон Д. Рокфелер, създал през 1903 г. Генералния съвет за образование, казва: „Не искам нация от мислители. Искам нация от работници“. Нация от роби. После, когато те вече не са в състояние да работят, Системата ги изхвърля в „заслужен отдих“ – обикновено няколко години финансови мъчения и несгоди за повечето хора, преди светът да им помаха за сбогом. Щом вече не можете да ѝ служите с ума и тялото си, на Системата не ѝ пука какво се случва с вас. Съжаляваме ли за счупеното зъбчато колело в трансмисията на машината? Не, просто го заменяме с друго. Същото прави и Системата. Скритите господари, които разобличавам надълго и нашироко в другите си книги, както и в тази, гледат на човечеството точно по такъв начин. Физикът Алберт Айнщайн (1879–1955), чието име се е превърнало в нарицателно за интелект, е разбирал много добре мита за „образованието“. Той казва, че „образованието е онова, което остава, след като човек е забравил наученото в училище“ и че „единственото, което обърква познанието ми, е моето образование“. Казал е и още нещо, което има отношение към нашата тема: „Всеки е гений в нещо, но ако съдите за една риба по способността ѝ да се катери по дърветата, тя ще прекара целия си живот с убеждението, че е глупава“. Фантомният Аз е специално създаден да служи на Системата и е „образован“ (зареден) според онова, което отговаря на плановете и интересите ѝ. Ако сте риба, която не може да се изкатери по дърво, ви отписват, изключват, маргинализират и ви слагат етикет „бавно развиващ се“ или „глупав“, защото Системата иска единствено катерачи по дърветата, които със сигурност ще се изгубят в гората.