Към Bard.bg
Частни скандали (Нора Робъртс)

Частни скандали

Нора Робъртс
Откъс

Първа част

Настъпи часът да си кажем някои неща –

рече Моржът.

Луис Карол

Чикаго, 1994

Луната се бе скрила, но късният среднощен час напомняше на Диана сцена от филма „Точно по пладне“ .

Виждаше се в ролята на безстрашния Гари Купър, който с хладнокръвно достойнство се готви да срази коварния професионален убиец.

– По дяволите! – измърмори ядосано Диана. – Чикаго е мой, а не на Анджела. Тя е вън от играта.

О, да, Анджела обичаше драматичните развръзки и затова бе настояла двете да си разкрият картите в студиото, там, където заедно се бяха изкачвали по хлъзгавата стълбица на амбицията. Но сега Диана бе кралицата в това студио – тъкмо на нейното шоу се падаше лъвският пай от точки в класациите за популярност. Анджела беше безсилна да промени каквото и да било, е, освен ако не вдигнеше Елвис от гроба и не го помолеше да изпее пред публиката в студиото „Хотелът на разбитите сърца“.

При тази мисъл по лицето ѝ пробегна лека, унила усмивка. Защото все пак Анджела бе достоен противник. Толкова години тя бе използвала най-невероятни средства, за да задържи дневното си шоу на върха.

Но каквото и да си е наумила сега, номерът ѝ този път нямаше да мине. Тя бе подценила Диана Рейнолдс. И никакви слухове, никакви заплахи за скандал не можеха да провалят плановете на Диана.

Естествено, щеше да изслуша Анджела. Мислеше си дори да опита за последен път да направи компромис. Да ѝ предложи ако не приятелство, то поне разумно примирие. Макар че след всичките тези години на съперничество и вражда надеждата да построят мост над пропастта бе твърде крехка. Но Диана вярваше, че надеждата никога не трябва да умира.

Поне докато я има.

Огледа се и навлезе в паркинга на Си Би Си. Денем паркингът беше претъпкан с колите на оператори, редактори, продуценти, репортери, секретарки, стажанти. За да избегне суматохата и кавгите, Диана се оставяше в ръцете на шофьора си. А вътре, в огромната бяла сграда, хората бързаха да подготвят за ефир новините в седем, в дванайсет и в пет и десет, предаването на Боби Маркс „Хайде да сготвим!“, седмичното предаване „В дълбочина“ на Фин Райли, и разбира се, най-гледаното шоу в страната – „Часът на Диана“.

Ала сега, в полунощ, паркингът бе опустял. Виждаха се само колите на дежурните репортери, които се мотаеха из стаята и чакаха да се случи нещо някъде по света. Вероятно се молеха до края на самотната им нощна смяна да не избухват никакви войни.

Диана паркира и изключи двигателя. Така ѝ се искаше да не е тук, да отиде някъде, където и да е! Седеше и слушаше звуците на нощта, свистенето на колите по шосето отляво, бученето на климатичната инсталация, която охлаждаше сградата и скъпото оборудване. Трябваше да овладее объркването и нервността си, преди да се изправи срещу Анджела.

Напрежението и нервността бяха неделима част от професията, която си бе избрала. Умееше да обуздава емоциите си, особено когато беше сигурна, че ако им даде воля, ще изгуби. Но онези, другите чувства, силните, противоречивите, бяха нещо различно. Дори и след толкова време тя не можеше да забрави, че жената, с която ѝ предстоеше да кръстоса шпага, някога бе предизвиквала нейното възхищение, уважение... и доверие.

От горчив опит Диана знаеше, че Анджела дяволски умело манипулира чуждите настроения. Проблемът на Диана – а както казваха, и нейният талант – се състоеше в неспособността ѝ да прикрива чувствата си. Те бяха винаги там, на преден план, крещяха на всеки, който искаше да ги чуе. Струяха от сивите ѝ очи, натрапваха се в жестовете, в извивката на устните ѝ. И тъкмо това според всеобщото мнение я правеше неустоима и... опасна. Тя завъртя леко огледалцето и се вгледа в собствените си очи. Да, наистина, ето ги гневните искрици, надигащото се възмущение и недвусмисленото съжаление. Някога двете с Анджела бяха приятелки. Или почти приятелки.

В погледа ѝ се прокрадна и още нещо – удоволствието от предстоящата среща. Тя бе въпрос на чест и достойнство. Отдавна чакаше този миг.

Диана се подсмихна, бръкна в чантата си и грижливо си сложи червило. В двубоя със стар съперник не биваше да се забравя най-могъщото оръжие. Доволна, че ръката ѝ не трепери, тя прибра червилото и излезе от колата. Постоя за миг, вдишвайки благоуханието на нощта. В съзнанието ѝ кръжеше един-единствен въпрос: „Спокойна ли си, Диана?“. И отговорът беше: „Не“. Чувстваше се като навита машина, която работи с бясна скорост. И какво от това, че енергията ѝ се подхранваше от силното ѝ нервно напрежение. Тръшна вратата на колата и закрачи през паркинга. Извади пластмасовия си пропуск и го мушна в прореза до задния вход. След няколко секунди зелената лампичка проблесна, тя натисна дръжката и отвори масивната врата.

Запали осветлението на стълбището. Вратата хлопна зад гърба ѝ. Стори ѝ се странно, че Анджела още не е дошла. Би трябвало да е наела кола. Откакто се установи в Ню Йорк, Анджела не разполагаше с шофьор в Чикаго. Но странно, Диана не бе забелязала никаква лимузина на паркинга. Анджела никога, никога не закъсняваше. Това бе едно от многобройните ѝ качества, заради които Диана я уважаваше.

Потракването на токчетата ѝ отекна глухо, когато заслиза към долния етаж. Пъхна картата си в следващия прорез, като се питаше кого ли е подкупила, заплашила или прелъстила Анджела, за да се промъкне тази нощ в студиото.

Само допреди няколко години Диана ентусиазирано и безотказно бе търчала нагоре-надолу по същите тези стълби, за да изпълнява поръчките на Анджела. Като послушно пале се бе радвала на всяка нейна похвала. Ала подобно на всяко умно куче, бе „попивала“ и тънкостите на професията. И когато заедно с предателството дойде и горчивото разочарование, тя бе оскърбена, но не и сломена. Впрегна всичките си усилия и използва натрупаните знания – докато накрая ученичката надмина учителката си.

Не се учудваше, че спотаеното ѝ, затихнало негодувание бързо и гневно се надигна с нова сила. „Но този път – каза си тя, – този път ще се изправя срещу Анджела на моя територия и аз ще диктувам правилата на играта.“ Наивното момиченце от Канзас щеше да действа от позицията на вече осъществената амбиция. И може би най-сетне двете с Анджела щяха да изчистят недоразуменията помежду си. Като равностойни опоненти. Едва ли можеха да забравят миналото, но все пак трябваше да го приемат и да продължат напред.

Когато се озова пред студиото, мушна отново картата си в прореза на охранителната система. Зелената лампичка светна, Диана отвори вратата и влезе в тъмното помещение.

Вътре нямаше никого.

Чудесно! Ето още едно тактическо предимство! Все едно че студиото е собственият ѝ дом, в който тя щеше да посрещне натрапницата Анджела.

Отново се подсмихна и посегна към ключа за осветлението. Стори ѝ се, че нещо прошумоля в мрака. Неволно потръпна от странно усещане – усещането, че не е сама.

„Анджела!“ – помисли си тя и натисна ключа.

Лампите на тавана светнаха, но в същия миг пред очите ѝ проблесна ослепителна мълния и остра болка проряза главата ѝ. Стори ѝ се, че полита в тъмна бездна.

Бавно дойде в съзнание и простена. Главата ѝ, натежала от болка, отново се отпусна назад. Зашеметена, Диана докосна главата си там, където най-много я болеше. Пръстите ѝ се изцапаха с лепкава кръв. Едва-едва успя да съсредоточи поглед и с изненада откри, че се намира в собственото си кресло в студиото. Дали не бе пропуснала някоя реплика? Смаяно се взираше в червеното око на камерата.

Ала публиката липсваше, зад камерите не се виждаха оператори и въпреки че от прожекторите струеше светлина, не вървеше никакво предаване.

Внезапно си спомни, че е дошла да се срещне с Анджела. Погледът ѝ, подобно на размътена от камъче вода, отново се замъгли и тя премигна. Тъкмо тогава съзря двете изображения на монитора. Видя себе си – с пребледняло лице и изцъклени очи. Сетне с ужас разпозна гостенката, седнала в креслото до нея.

Беше Анджела! Анджела, облечена в розов копринен костюм с перлени копчета и с перлена огърлица. Русата ѝ коса бе грижливо фризирана, краката ѝ – кръстосани, а ръцете – положени върху дясната облегалка на креслото.

О, да, несъмнено това беше Анджела, макар че лицето ѝ липсваше.

Розовият костюм беше опръскан с кръв, която бавно се стичаше от мястото, където би трябвало да е онова красиво, умно, коварно лице.

И в този миг Диана закрещя.

 

1.

Чикаго, 1990

Пет, четири, три...

Диана се усмихна пред камерата в студиото на „Обедни новини“.

– Днес следобед наш гост е чикагският писател Джонатан Монро, който съвсем наскоро издаде книгата „Искам си моето“.

Тя взе тънкото томче от малката кръгла масичка между двете кресла и го насочи към втора камера.

– Джонатан, за подзаглавие на своята книга си избрал „Здравословният егоизъм“. Какво те вдъхнови да пишеш за качество, което повечето хора смятат за недостатък?

– Е, хайде, Диана – засмя се гостът. Беше дребен мъж с лъчезарна усмивка, който се потеше обилно под светлините на прожекторите. – Исках си моето.

„Добър отговор“ – помисли си тя. Но очевидно трябваше да го подтикне, за да се разприказва.

– Честно казано, кой не си го иска? – заговорнически добави тя, като се опитваше да го предразположи. – Джонатан, ти твърдиш, че още от ранно детство родителите и учителите смазват здравословния егоизъм.

– Точно така.

Изкуствената бляскава усмивка не слизаше от лицето му, докато в същото време искри на неистова паника хвърчаха от очите му.

Диана леко се размърда и сложи ръка върху скованите му пръсти. В погледа ѝ се четеше интерес, допирът ѝ внушаваше подкрепа.

– Според теб, когато възрастните настояват децата да дават играчките си на други деца, това поставя началото на неестествен прецедент. – Тя стисна окуражително ръката му. – Не мислиш ли, че в основата си това отстъпване е акт на внимание към околните?

– Не съм съгласен.

И той се впусна да обяснява защо. Макар че мисълта му бе твърде накъсана, Диана успяваше да запълни смущаващите паузи и изкусно му помагаше през триминутното предаване.

– Представихме ви „Искам си моето“ от Джонатан Монро – завърши тя и се обърна към камерата. – Още сега можете да намерите книгата във всички книжарници. Благодаря ти, че беше с нас, Джонатан.

– Удоволствието е мое. Бих искал да добавя, че понастоящем работя върху втората си книга „Махни се от пътя ми, аз съм пръв“. В нея подробно се спирам на здравословната агресия.

– Пожелавам ти успех. След малко ще продължим с останалите новини от обедната ни емисия.

Щом тръгнаха рекламите, тя се усмихна на Джонатан.

– Беше страхотен. Благодаря ти, че дойде.

– Дано не съм се изложил.

Веднага щом му свалиха микрофона, той извади носна кърпичка и избърса потното си чело.

– За първи път ме снимат по телевизията.

– Справи се чудесно. Мисля, че предаването ще предизвика бурен интерес към твоята книга.

– Сигурна ли си?

– Напълно. Ще ми дадеш ли автограф?

Лицето му отново засия и той пое подадената химикалка.

– С теб е лесно, Диана. Тази сутрин ме интервюираха в радиото. Представяш ли си – водещият дори не беше прочел отзивите на издателя!

Тя прибра надписаната книга и се изправи. Мислите и енергията ѝ вече се бяха насочили към останалата част от предаването.

– Е, така и за двете страни е трудно. Благодаря ти – повтори тя и протегна ръка. – Надявам се да представим заедно следващата ти книга.

– С удоволствие – отвърна Джонатан.

Диана вече ловко прескачаше кабелите, устремена към камерата в другия край на студиото. Мушна книгата под бюрото и закачи микрофона на ревера на червения си костюм.

– Май и на този му хлопа дъската.

Коментарът бе типичен за Роджър Кроуел, другия водещ на „Обедни новини“.

– Напротив, симпатичен тип.

– За теб всички са симпатични.

Роджър се ухили, хвърли едно око в огледалцето и намести вратовръзката си. Лицето му бе създадено за камера: внушаваше солидност и доверие, кестенявата му коса беше леко прошарена по слепоочията.

– Особено тези, на които им хлопа дъската – добави.

– Тъкмо затова те обичам, Родж.

Операторите се изкискаха. Роджър не успя да отговори, защото в този миг режисьорът даде знак за ефир. Аутокюто се включи, Роджър се усмихна към камерата и с прочувствен глас съобщи новината за раждането на тигърчета близнаци в зоологическата градина.

– Това беше всичко от „Обедни новини“. Останете с „Хайде да сготвим!“. С вас беше Роджър Кроуел.

– И Диана Рейнолдс. До утре.

Докато музиката отзвучаваше, тя се обърна с усмивка към Роджър:

– Колко мелодраматично! Написал си сам материала за тигърчетата, нали, сладурче? Личеше си.

Той се изчерви, сетне ѝ намигна.

– Просто им дадох това, което искат, скъпа.

– И съвестта ни е чиста – добави режисьорът и разкърши рамене. – Бяхте страхотни, приятели.

– Благодаря ти, Джак – каза Диана и откачи микрофона си.

– Хей, какво ще кажеш за един обяд?

Роджър бе винаги готов да похапне, но редовно компенсираше любовта си към храната с безбройни упражнения на уреда си вкъщи. Не можеше да си позволи никакви излишни килограми пред безпощадното око на камерата.

– Нямам време, заета съм.

Роджър се изправи. Под безупречното му синьо шевиотено сако се показаха умопомрачаващи бермуди.

– Само не ми казвай, че имаш работа с онова страшилище от студио Б.

Мимолетно раздразнение пробягна в очите ѝ.

– Добре, ще си мълча.

– Ей, Ди – втурна се след нея Роджър, – не се сърди.

– Не се сърдя.

– И не бива.

Те слязоха по единственото голямо стъпало, което делеше бляскавата площадка от захабения дървен под, заобиколиха камерата и кабелите и профучаха заедно през вратата на студиото.

– Но ти си ядосана. Личи си. Ето, виждаш ли бръчката между веждите си?

И той я повлече към гримьорната. Запали лампите, застана зад нея и сложи ръце на раменете ѝ. Двамата се вторачиха в огледалото.

– Ето я, все още е там.

Диана умишлено изпъна чело и се усмихна.

– Нищо не виждам.

– Тогава нека ти кажа аз какво виждам: мечтата на всеки мъж. Едно нежно, чувствено сексапилно момиче. – Щом тя се намръщи, Роджър се ухили. – Това е очевидно, бебчо. Тези големи очи, които крещят: „Вярвай ми“, тази млечна, свежа кожа – все добри качества за телевизионен журналист.

– А да си чувал случайно за ум, хъс, умение да се пишат репортажи? – нападна го тя.

– Говорим за външния вид. – Мимолетна усмивка издаде „гънчиците“ около очите му. Никой в телевизията не се осмеляваше да ги нарече бръчки. – Слушай, предишната ми колежка от „Обедни новини“ беше вятърничава кокона, с идеални зъби и безупречна прическа. Тревожеше се повече за миглите си, отколкото за успеха на предаването.

– И сега води новините от студиото в Лос Анджелис – каза Диана. На нея ѝ бе ясно как стават тези неща в бизнеса. О, да, знаеше го, и още как! Но това никак не ѝ се нравеше. – Според слуховете гласят я за телевизионната мрежа.

– Ето, това е играта. Лично аз нямам нищо против да работя с хора, които имат акъл, но нека да не забравяме ние какви сме.

– Мислех си, че сме журналисти.

– Телевизионни журналисти. Ти имаш невероятно излъчване. Лицето ти издава всяка твоя мисъл, всяко твое чувство. Но проблемът е, че си такава и когато не си пред камера, а това те прави уязвима. Жена като Анджела схрусква малките селски момиченца като теб.

– Не съм селско момиче. – Гласът ѝ бе сух като пустинния вятър в западните щати.

– Все едно. – Той стисна приятелски рамото ѝ. – Хайде, кажи ми кой е най-доброто ти другарче, Ди?

Тя въздъхна и завъртя очи.

– Ти, скъпи ми Роджър.

– Бъди нащрек с Анджела.

– Виж, знам, че се слави с репутацията на сприхава...

– Слави се с репутацията на коравосърдечна кучка.

Диана се отдръпна от Роджър и отвори крема, с който изтриваше силния си грим. Не ѝ се нравеше, когато колегите ѝ злословят един за друг и се опитват да я привлекат на своя страна. Не обичаше да се чувства притисната, принудена да избира между тях. И без това ѝ беше трудно да съчетава задълженията си в студиото с услугите, които правеше на Анджела. Всъщност това бяха само услуги, които вършеше предимно в свободното си време.

– Знам само, че тя е достатъчно мила с мен. Харесва работата ми в „Обедни новини“ и в рубриката „Коментарът на Диана“ и ще ми помогне да усъвършенствам стила си.

– Тя те използва.

– Обучава ме – поправи го Диана и едно по едно хвърли използваните памучета в кошчето. Движенията ѝ бяха бързи, обиграни, последователни като на ветеран от баскетболен отбор. – Неслучайно шоуто на Анджела е най-доброто, най-популярното. Само за няколко месеца научих от нея тънкостите на професията, които иначе щях да усвоявам години наред.

– Нима се заблуждаваш, че тя ще сподели с теб парчето от баницата?

Сянка на недоволство мина през лицето ѝ. Естествено, че си искаше своя пай – едно голямо хубаво парче. „Здравословният егоизъм!“ – помисли си тя и се развесели.

– Аз не я конкурирам.

– Все още не. – Но Роджър знаеше, че един ден това ще стане. Учудваше се, че Анджела не е забелязала амбициозните пламъчета в очите ѝ. Е, вярно, че егоизмът често пъти заслепява. Бе го изпитвал на собствения си гръб. – Един приятелски съвет – не ѝ давай повод да те сдъвче.

Той я погледна за последен път, докато тя чевръсто слагаше всекидневния си грим. Може и да е наивна, но във всеки случай е много упорита. Долавяше го в извивката на устните ѝ, в решителната ѝ брадичка.

– Трябва да подготвя няколко интервюта – каза той и разроши нежно косата ѝ. – До утре.

– До утре.

Щом остана сама, Диана започна да почуква нервно с молива за очи по тоалетната масичка. Донякъде вярваше на Роджър. Анджела Пъркинс беше педантична, знаеше какво иска и как да го получи, и затова всички я смятаха за безжалостна и капризна. Но тя бе успяла да постигне целта си! След шест години работа в телевизията нейното шоу вече три години беше номер едно в класациите.

Тъй като „Шоуто на Анджела“ и „Обедни новини“ се подготвяха в студиото на Си Би Си, Анджела си бе извоювала правото от време на време да се възползва от услугите на Диана. Беше ѝ показала приятелските си чувства и желанието да сподели опита си – рядко явление в ожесточената конкуренция между телевизионните журналисти.

Нима бе наивно да повярва в доброжелателството ѝ? Не, едва ли.

Нито пък бе толкова глупава да си мисли, че на доброто винаги се отвръща с добро.

Тя замислено взе четката, белязана с нейното име, и разреса косата си, която се спускаше до раменете. Без силния професионален грим, необходим заради светлините на прожекторите, кожата ѝ бе фина и бяла като порцелан. Контрастът с гарвановочерната ѝ коса и тъмносивите ѝ очи бе поразителен. За да засили ефекта, Диана си сложи тъмнорозово червило. Доволна от това, което виждаше в огледалото, тя вдигна косата си и с две сръчни движения я върза на опашка.

И през ум не ѝ минаваше да конкурира Анджела, макар че се надяваше да използва натрупаните знания за успеха на собствената си кариера. Мечтаеше си един ден да си извоюва място в телевизионната мрежа. Имаше шанс да разшири седмичната рубрика „Коментарът на Диана“ и да я разработи в свое собствено шоу. Но дори и тогава не би могла да конкурира телевизионната кралица.

Деветдесетте години бяха благодатни за всякакъв вид предавания в различни стилове. Ако Диана успееше, то щеше да е заради добрата ѝ учителка. Щеше да е благодарна на Анджела до края на живота си.

– Ако онова копеле си мисли, че ще мине метър, жестоко се лъже.

Анджела Пъркинс изгледа кръвнишки отражението на продуцента в огледалото на гримьорната.

– Той се съгласи да участва в предаването, за да рекламира новия си албум. Пито – платено, Лу. Ние му осигуряваме представяне по националния ефир, той пък е длъжен да отговори на някои въпроси относно повдигнатите срещу него обвинения, че не си плаща данъците.

– Той не казва, че няма да отговори, Анджела – тихо рече Лу Макнийл. Главоболието му все още бе поносимо и това му даваше надежда, че скоро ще отмине. – Просто не иска да влиза в подробности, докато не свърши делото. Предпочита да съсредоточиш разговора върху кариерата му.

– Едва ли щях да стигна дотук, ако позволявах на гостите да диктуват правилата в моето шоу.

Тя отново изруга, твърде цветисто, сетне се завъртя на стола и изръмжа гневно на фризьорката:

– Ако още веднъж ме оскубеш, сладурче, ще събираш със зъби ролките от пода.

– Съжалявам, мис Пъркинс, но косата ви наистина е твърде къса...

– Не се оправдавай, а я направи.

Анджела отново се обърна към огледалото. Изглади чело и си придаде спокоен вид. Знаеше колко е важно да отпусне мускулите на лицето си, особено когато се е покачил адреналинът ѝ. Камерата улавяше всяка бръчка, всяко трепване, също като при среща със стара любов. Пое дълбоко дъх и затвори очи, което бе знак за продуцента да си държи езика зад зъбите. Щом отново ги отвори, те бяха лъчезарни и бляскави като светлосини диаманти, обрамчени с копринени мигли.

Тя се усмихна, докато фризьорката оформяше косата ѝ назад и нагоре, като вълнист златен ореол. Анджела хареса прическата – оригинална, изискана, модна. Огледа я още веднъж много внимателно, преди да кимне одобрително.

– Браво, Марси. – Напудреното ѝ лице грейна в усмивка, която накара фризьорката да забрави предишните заплахи. – Чувствам се с десет години по-млада.

– Изглеждате прекрасно, мис Пъркинс.

– Благодарение на теб. – Успокоена и доволна, тя повъртя разсеяно огърлицата си от истински перли. – Как е новият ти приятел, Марси? Добре ли се държи с теб?

– Страхотен е – изкикоти се Марси, докато пръскаше обилно с лак косата на Анджела. – Мисля, че е мъжът на живота ми.

– Радвам се. Само ми кажи, ако ти докара някоя беля на главата. – Намигна ѝ, сетне добави: – Ще му дам да разбере!

Марси се разсмя и отстъпи крачка назад.

– Благодаря ви, мис Пъркинс. Пожелавам ви успех в шоуто.

– Хм. Е, Лу... – Тя се усмихна и протегна ръка към него. Стисна го окуражително и дружелюбно. – Не се притеснявай за нищо. Дръж се мило с нашия гост, докато излезем в ефир. За останалото ще се погрижа аз.

– Той държи да му дадеш дума, Анджела.

– Скъпи, дай му каквото иска. – Смехът ѝ огласи гримьорната. – Хайде, отпусни си душата.

Наведе се напред, за да вземе цигара от пакета „Вирджиния“, който се мъдреше на тоалетката. Щракна запалката със златен монограм, подарък от втория ѝ съпруг. Бавно и доволно изпусна тънка струя дим.

„Лу е взел да се скапва – помисли си тя. – И в личен, и в професионален план.“ Макар че според наложените от нея правила за обличане бе с костюм и вратовръзка, раменете му бяха увиснали, сякаш натежалият му корем ги дърпаше надолу. Косата му бе оредяла и доста прошарена. Шоуто на Анджела бе прословуто със своята енергия и скорост. Никак не ѝ се нравеше продуцентът ѝ да прилича на подпухнал старец.

– След всичките тези години, Лу, трябва да ми имаш доверие, нали?

– Анджела, ако нападнеш Дийк Бароу, после едва ли ще успеем да ангажираме други величия.

– Глупости. Те биха дали какво ли не, за да седнат на стола в студиото. – Тя размаха войнствено цигарата си във въздуха. – Горят от желание да възхвалявам техните филми, книги, албуми, дяволски им се иска да се ровя в любовните им афери. Те имат нужда от мен, Лу, защото знаят, че всеки ден милиони хора ги гледат... – Тя се усмихна на отражението си в огледалото. Лицето, което отвръщаше на усмивката ѝ, бе красиво, хладнокръвно, измамно изискано. – Гледат ги заради мен.

Лу работеше с Анджела повече от пет години и отлично знаеше как да овладее един спор – само с ласкателство.

– Никой не го отрича, Анджела. Шоуто – това си ти. Само исках да ти кажа да пипаш внимателно с Дийк. Той отдавна не се е появявал на сцената и завръщането му към кънтри музиката е с твърде сантиментално значение за него.

– Остави Дийк на мен. – Хитра усмивчица заигра по лицето ѝ зад облака цигарен дим. – О, ще бъда достатъчно сантиментална.

Взе листовете със записките, които Диана бе довършила в седем сутринта. Това бе знак, че е приключила с разговора. Лу поклати глава. Анджела доволно се усмихваше, докато прехвърляше набързо бележките. Момичето бе свършило добра работа. Беше много старателно, много прилежно. И много полезно.

Дръпна замислено от цигарата и я смачка в големия кристален пепелник на масичката. Както обикновено всички бурканчета с крем, всички четки и шишенца бяха безупречно подредени. Във вазата всяка сутрин се оставяха двайсет и пет свежи червени рози, малката купа беше винаги пълна с любимите ѝ разноцветни ментови бонбони. Анджела обожаваше реда. Нейният свят процъфтяваше върху основите на рутината. Това ѝ помагаше да контролира всичко, което я засягаше, както и хората около себе си. Всичко и всеки си имаше свое място. Сега със задоволство се опитваше да намери едно кътче и за Диана Рейнолдс. Някои биха се учудили, че една горда, близо четиресетгодишна жена е поела риска да работи с младо хубаво момиче. Но някога и Анджела беше хубава, а годините, натрупаният опит и разбитите илюзии я бяха превърнали в красавица. Не се страхуваше от ускорения ход на времето. Особено в свят, където лесно се воюваше срещу белезите на възрастта. Искаше да е близо до Диана заради чара ѝ, заради таланта и младостта ѝ. И най-вече защото амбицията винаги надушваше амбиция.

А и просто момичето ѝ допадаше.

О, разбира се, тя щеше да подхвърли на Диана някой незначителен съвет, приятелска критика или залъче похвала, а може би след време и заслужено повишение. Но във всеки случай нямаше намерение да я изпуска, защото вече бе видяла в нея потенциален конкурент. Никой не можеше да избяга от Анджела Пъркинс.

И двамата ѝ бивши съпрузи го бяха разбрали. Те не успяха да избягат. Бяха направо унищожени.

– Анджела?

– Здравей, Диана.

Анджела протегна дружелюбно ръка.

– Тъкмо си мислех за теб. Бележките ти ще свършат страхотна работа. Истински принос за шоуто.

– Радвам се, че съм ти помогнала.

Диана несъзнателно повъртя лявата си обица – жест, който издаваше колебание. Все още не се бе преборила с този навик.

– Анджела, чувствам се ужасно неловко, но майка ми е страстна почитателка на Дийк Бароу.

– И искаш автограф, нали?

Диана смутено се усмихна и подаде един компактдиск, който бе крила зад гърба си.

– Ще се зарадва, ако ѝ го надпише.

– Разчитай на мен. – Анджела почука по диска с безупречния си маникюр. – Как се казваше майка ти, Ди?

– Мерилин. Много ти благодаря.

– Няма нищо, скъпа.

Настана миг тишина – удачен тактически ход. Анджела винаги точно преценяваше времето.

– О, бих искала да те помоля за една дребна услуга.

– Разбира се.

– Би ли направила резервация за двама за тази вечер, за седем часа, в „Ла Фантен“? Просто нямам време да се обадя, а пък забравих да поръчам на секретарката.

– Добре, не се тревожи.

Диана извади от джоба си тефтерче, за да си запише.

– Ти си истинско съкровище, Диана.

Анджела застана пред овалното огледало и хвърли последен поглед на светлосиния си костюм.

– Какво ще кажеш за този цвят? Не ми стои зле, нали?

Диана знаеше, че Анджела обича да изпипва всеки детайл от шоуто – от предварителните проучвания до подходящите обувки, – и се зае старателно да я оглежда. Лекият набор подчертаваше стегнатата кръшна фигура на Анджела.

– Много стилно, много женствено.

Анджела отпусна облекчено рамене.

– Чудесно. Ще останеш ли за записа?

– Не мога. Трябва да си довърша материала за „Обедни новини“.

– О! – В изражението на Анджела се долови безпокойство, което бързо се изпари. – Дано работата ти не изостава заради услугите, които ми правиш.

– Разполагам с двайсет и четири часа на денонощие. Така че имам време за всичко – отвърна Диана. – А сега по-добре да тръгвам.

– Довиждане, скъпа.

Диана излезе и вратата хлопна зад гърба ѝ. Всички в телевизията знаеха, че Анджела обича да остава сама през последните десет минути преди всяко предаване. И всички си мислеха, че това време ѝ е нужно, за да прегледа записките си. Това беше чиста заблуда, разбира се. Тя винаги беше идеално подготвена. Но предпочиташе да поддържа впечатлението, че преглежда материалите си или дори че си сръбва малко от брендито, което стоеше на тоалетката.

А всъщност тя въобще не се докосваше до брендито. Необходимостта да ѝ бъде подръка я успокояваше и в същото време я ужасяваше.

Нека да си мислят каквото си искат! Нали не знаят истината!

Преди всяко предаване, в последните самотни мигове, лудешка паника сграбчваше Анджела Пъркинс. Жената, която в очите на другите бе въплъщение на съвършена самоувереност, жената, която бе интервюирала президенти, кралски особи, убийци и милионери, беше безсилна пред коварната жестока атака на сценичната треска.

Напразно бе прекарала стотици часове при психоаналитика си. Преди всяко шоу тя все така трепереше, изпотяваше се, повръщаше. Отпускаше се безпомощно, ни жива, ни умряла, в креслото и се предаваше в лапите на безмилостната треска. В тройното огледало се виждаше образът на една безупречно елегантна, изискана жена със съвършено невъзмутимо изражение. Ала в очите, в изцъклените ѝ очи крещеше кошмарната истина.

Анджела притискаше слепоочията си и с бясна скорост се носеше във влакчето на страха. Край! Днес щеше да се провали! Щяха да доловят в гласа ѝ вика на горските пущинаци в Арканзас! Щяха да разпознаят момичето, нежелано и необичано от собствената си майка, която бе предпочела блещукащите образи на телевизионния екран пред собствената си кръв и плът. Детето, което тъй отчаяно се нуждаеше от любов и внимание, че му се искаше да влезе в този мъничък телевизор, за да привлече поне веднъж празния пиянски поглед на майка си.

Щяха да видят момичето с вехтошарските дрехи и разкривените обувки, което въпреки упорития труд в училище едва смогваше да премине в по-горен клас.

Щяха да разберат, че Анджела не представлява нищо, че с лъжа и измама си е пробила път в телевизията също както баща ѝ бе блъфирал цял живот на покер.

И тогава щяха да ѝ се подиграват. Или още по-лошо – да я изхвърлят.

Почукването на вратата я накара да подскочи.

– Анджела, готови сме.

Пое дълбоко дъх, после още веднъж и извика:

– Идвам.

Гласът ѝ бе напълно спокоен. Бе ненадмината в преструвките. Вторачи се отново в отражението си, докато паниката полека-лека се стопи. Не, нямаше да се провали! Нямаше да ѝ се подиграват. Повече никой нямаше да я пренебрегва. Щяха да я виждат само такава, каквато тя искаше да бъде.

Стана от креслото, излезе от гримьорната и тръгна по коридора. Все още не се бе срещнала с госта си, но подмина приемната, без да трепне. Никога не разговаряше предварително с участниците в шоуто.

Продуцентът вече подготвяше емоционално публиката в студиото. Носеше се развълнуваният шепот на щастливците, които бяха успели да си намерят билети. Марси, която се клатушкаше на десетсантиметровите си токчета, побърза да огледа за последен път прическата и грима ѝ. Един от сътрудниците подаде на Анджела още няколко пропуска. Анджела не каза и дума.

Когато излезе на сцената, шепотът избухна в мощна вълна от приветствия.

– Добро утро.

Седна в креслото и докато ѝ закачаха микрофона, позволи на публиката да я залее с аплодисментите си.

– Надявам се, че сте готови за едно хубаво шоу.

Изпитателният ѝ поглед се плъзна по лицата на присъстващите. Чудесно! Публиката бе разнородна по възраст, пол и раса, а това бе много важен зрителен ефект.

– Да не би да сте почитатели на Дийк Бароу?

Тя се разсмя след последвалия взрив от аплодисменти.

– Е, и аз го обичам.

Всъщност ненавиждаше кънтри музиката във всичките ѝ стилове.

– В такъв случай всички ние страшно ще се забавляваме.

Сетне кимна, облегна се назад, кръстоса крака и отпусна ръце върху страничната облегалка на креслото. Червеното око на камерата премигна. Буйният ритъм на встъпителната музика наелектризира въздуха.

– „Обречено бъдеще“, „Зеленоокото момиче“, „Лудо сърце“. Това са само някои от хитовете, които направиха от днешния ни гост легенда. Повече от двайсет и пет години той е част от историята на кънтри музиката, а настоящият му албум „Изгубен в Нашвил“ стремглаво се изкачва към върха на топлистите. Моля ви, нека заедно да кажем добре дошъл в Чикаго на Дийк Бароу.

Последва нов оглушителен взрив от аплодисменти, когато Дийк Бароу се появи на сцената. Широкоплещест, с прошарена по слепоочията коса, която се подаваше под черната каубойска шапка, Дийк се усмихна лъчезарно на публиката и едва тогава се обърна към Анджела. Тя приятелски стисна ръката му, после отстъпи назад и го остави да се наслаждава на славата си.

При всеки изблик на възхищение тя се присъединяваше към бурните овации на публиката. „Само след час ще се скрие зашеметен зад камерата. И няма да разбере откъде е дошъл ударът.“

Анджела изчакваше, смяташе да го атакува през втората част на шоуто. Като всяка добра домакиня, тя ухажваше госта си, любезно изслушваше анекдотите му, смееше се на шегите му. Сега Дийк се радваше на възхищението на почитателите си, които му задаваха въпроси на микрофона близо до Анджела. А тя се бе спотаила като кобра и чакаше...

– Дийк, ще пееш ли в Данвил, щата Кентъки? Това е родният ми град – поинтересува се смутено една червенокоса дама.

– Е, не знам със сигурност. Но във всеки случай на седемнайсети юни ще бъдем в Луисвил. Така че кажете на приятелите си да дойдат на концерта.

– Явно представянето на новия ти албум „Изгубен в Нашвил“ ще трае няколко месеца – подхвана Анджела. – Май няма да ти бъде много леко да пътуваш толкова време?

– Е, безспорно няма да бъде както преди – отвърна той, като ѝ намигна. – Вече не съм на двайсет години. – Красноречиво разпери широките си длани: кожата на пръстите му бе загрубяла от струните на китарата. – Но трябва да призная, че това ми харесва. Записите в студиото не могат да се сравнят с удоволствието да пееш на живо.

– По всичко личи, че засега турнето ти е успешно. Значи не са верни слуховете, че ще го прекратиш заради неприятностите с данъчните власти?

Приветливата му усмивка мигом повехна.

– Не, мадам. Нямам такова намерение.

– Спокойно мога да те уверя от името на всички присъстващи, че имаш нашата подкрепа. Господи, обвиняват те, че не си плащаш данъците – подхвърли уж между другото тя и завъртя очи в израз на възмущение. – Изкараха те същински Ал Капоне.

– Не мога да обсъждам този въпрос. – Дийк нервно потътри обутите си в ботуши крака и нагласи вратовръзката си. – Всъщност никой не твърди, че не си плащам данъците.

– О! – Очите ѝ учудено се разшириха. – Съжалявам. И за какво тогава се води дело?

Той се размърда смутено в креслото.

– Има спор по изплащането на някакви стари данъци.

– „Спор“ е твърде меко казано. Разбирам, че не искаш да се впускаш в подробности, докато се води разследването, но мисля, че това е безумие. Как е възможно любимецът на милиони хора от две поколения да е застрашен от потенциален финансов фалит заради неизрядност в счетоводните книги?

– Положението не е чак толкова трагично...

– Но си ипотекирал къщата си в Нашвил. – Добре заучено съчувствие трепна в гласа ѝ, проблесна в погледа ѝ. – Смятам, че страната, която възхваляваш в песните си, би трябвало да прояви повече състрадание, повече благодарност. Нали?

Беше докоснала вярната струна.

– Май данъчните агенти нямат много общо със страната, която възпявам вече двайсет и пет години – каза Дийк и присви устни, погледът му стана суров. – Интересуват ги само цифрите. Не се замислят как се изкарват тези пари, колко труд хвърляш, колко се потиш, докато постигнеш нещо. Само знаят да вземат и да вземат, докато накрая ти приберат почти всичко. Принуждават честните хора да стават лъжци и измамници.

– Но ти не си измамник, нали, Дийк? – усмихна се невинно Анджела, а Дийк се смрази. – Ще продължим след малко – добави тя и изчака червената светлинка на камерата да угасне. – Сигурна съм, че повечето от нас са били притискани от данъчните агенти, Дийк.

Обърна се с гръб към него и разпери ръце към публиката.

– Но ние няма да го изоставим, нали, приятели?

Последваха бурни аплодисменти и одобрителни възгласи, които не успяха да заличат шока по пребледнялото лице на Дийк.

– Не искам да коментираме това повече – едва-едва продума той. – Може ли малко вода?

– Не се тревожи, оставяме настрана този проблем. Имаме време за още няколко въпроса.

Анджела отново се обърна към публиката, а един от сътрудниците се втурна към Дийк с чаша вода.

– Убедена съм, че Дийк ще ни бъде много благодарен, ако престанем да обсъждаме тази тъй щекотлива за него тема. Когато свършат рекламите, нека да го приветстваме с аплодисменти и да му дадем малко време да дойде на себе си.

След последвалите излияния на подкрепа и съчувствие тя изчака рекламите и се завъртя към камерата.

– Отново сте с „Шоуто на Анджела“. Имаме време за още няколко въпроса, но по молба на Дийк ще прекратим разговора за данъчните му задължения, тъй като той няма право да се защитава, докато се гледа делото.

И разбира се, когато минути по-късно шоуто свърши, тъкмо тази тема човъркаше съзнанието на всеки зрител.

Анджела не отиде при публиката, а застана до Дийк.

– Прекрасно шоу – поздрави го тя и сграбчи отмалялата му ръка. – Благодаря ти, че дойде. Пожелавам ти успех.

– Благодаря.

Потресен и сломен, той даваше автографи, докато накрая помощник-продуцентът го изведе от студиото.

– Донесете ми записа – нареди Анджела и закрачи към гримьорната. – Искам да видя последните кадри.

Запъти се право към огледалото и се усмихна на отражението си.