Пролог

11:07

31 декември 1903

Генуа, Италия

Времето беше налегнало тежко върху плещите на пътниците. Файтонът, който се изкачваше от заснежената Генуа, с рязък подскок внезапно зави по една тясна улица.

Седящият отзад Александър Греъм Бел изстена. Още се възстановяваше от треската след презокеанското пътуване с жена си. На всичкото отгоре от пристигането им в Италия преди две седмици нищо не вървеше гладко. Италианските власти спъваха на всяка крачка плановете му да се добере до останките на Джеймс Смитсън – човека, основал Смитсъновия институт. За да улесни ограбването на гроба, той беше принуден да действа като шпионин и посланик едновременно и да прибягва поравно до подкупи и измами. Това беше игра за много по-млад човек, не за мъж в средата на петдесетте. И напрежението беше взело своето.

Жена му стисна китката му.

– Алек, няма да е зле да кажем на кочияша да кара по-бавно.

Той потупа ръката ѝ.

– Не, Мейбъл, времето се разваля. А и французите ни дишат във врата. Сега или никога.

Преди три дни, точно когато си беше осигурил всички разрешителни, някакви далечни френски роднини на Смитсън бяха изпълзели от някаква дупка да предявят претенции върху останките му, без изобщо да имат представа какъв е залогът. Преди френската пречка да стане непреодолима, Бел беше посочил пред италианските власти, че тъй като Смитсън е оставил цялото си състояние на Съединените щати, подобно завещание несъмнено би трябвало да включва и тленните му останки. Затвърди позицията си с пачки лири в правилните ръце, като в същото време категорично заявяваше (напълно невярно), че президентът Теодор Рузвелт подкрепя мисията му.

Макар че дотук беше успял, не можеше да разчита, че хитрините му ще издържат още дълго.

„Наистина сега или никога“.

Докосна джоба на гърдите си, където държеше късче хартия с обгорели ръбове.

Мейбъл кимна към ръката му.

– Мислиш ли, че може още да е там? В онзи гроб, погребано с тялото му?

– Трябва да сме сигурни. Преди половин век някой е бил на крачка от разкриването на тази тайна. Не бива да допускаме италианците да довършат работата.

През 1829 г. Джеймс Смитсън бил погребан от племенника си в малко гробище на малък нос в Генуа. По онова време гробището било собственост на британците, но италианците запазили правата си върху земята под него. През последните няколко години една съседна каменна кариера бавно прояждаше пътя си към възвишението и сега компанията искаше да го изравни цялото, включително и гробището.

Когато научиха за заплахата за костите на основателя на Смитсъновия институт, членовете на музейния съвет започнаха да обсъждат дали да спасят останките му, преди да бъдат взривени и да изчезнат в морето. Точно по това време в ръцете на Александър попадна едно старо писмо. То беше написано от първия секретар на института Джоузеф Хенри, който ръководел построяването на Замъка и който по-късно бе умрял между стените му.

– Хенри не беше глупак – промърмори той под нос, като поглаждаше гъстата си брада.

– Знам колко много му се възхищаваше – утеши го Мейбъл. – И ценеше приятелството му.

Той кимна.

„Достатъчно, за да следвам инструкциите му до това гробище в Италия“.

В писмото, написано през годината преди смъртта му, Хенри разказваше история, продължаваща назад до Гражданската война, когато събитията започнали да се развиват в ущърб на Юга. В един от старите дневници на Смитсън Хенри попаднал на странен запис. Натъкнал се на него съвсем случайно, докато търсел допълнителни документи за дарението на Смитсън и се опитвал да разбере защо той е бил толкова щедър към страна, в която никога не е стъпвал. По време на проучванията си попаднал на едно-единствено изключение в завещанието – предмет, който не бил дарен на Съединените щати. Цялата минерална колекция на дарителя била запазена в Замъка без един артефакт, който по волята на Смитсън бил погребан с тялото му.

Странната подробност събудила интереса на Хенри. Той започнал да се рови в дневниците и записките на Смитсън и накрая попаднал на едно споменаване за предмета, наричан Короната на демона. Смитсън изразявал съжаление, че го е открил по време на проучването на някаква солна мина край Балтийско море. Според него находката му можела да отприщи нещо ужасно.

– „Пълчищата на ада на тази земя...“ – прошепна Александър, цитираше думите от дневника на Смитсън.

– Наистина ли вярваш, че е възможно? – попита Мейбъл.

– По времето на Гражданската война някой е вярвал достатъчно, за да опожари Замъка.

„Или Хенри си е мислил така“.

След като открил тайната на Смитсън, Хенри я обсъдил с някои членове на съвета и дори се запитал открито дали артефактът не може да се използва като оръжие. Три дни по-късно в Замъка избухнал мистериозният пожар, който сякаш имал за цел да унищожи наследството на Смитсън – както архива му, така и колекцията минерали.

Поради времето на пожара Хенри предположил, че някой в института е предал страховете му на Конфедерацията. За щастие той запазил дневника на Смитсън със споменаването на артефакта в собствения си кабинет и така го спасил от пламъците, макар че корицата изгоряла и някои части били изгубени. Въпреки това Хенри решил, че е най-добре да запази спасяването му в тайна, и съобщил само на най-доверените си съмишленици. Те образували затворена група в музея и през следващите години били пазители на най-тъмните тайни на Смитсъновия институт, за които не знаел дори директорът.

Пример за тази информация бил загадъчният символ, татуиран върху китката на един негодник, когото Хенри най-сетне успял да свърже с пожара. Мъжът умрял преди да бъде разпитан, като прерязал собственото си гърло. Хенри беше скицирал символа в писмото си като предупреждение за бъдещите поколения.

Приличаше на вариант на масонския символ, но никой не знаеше на коя конкретна група принадлежи. Десетилетия по-късно, когато гробът на Смитсън беше заплашен от унищожение, групата се обърна към Александър и му показа писмото на Хенри. Привлякоха го за своята кауза, защото си даваха сметка, че за извършването на подобно мошеничество на италианска земя ще им е необходим човек с неговата известност.

Макар да не беше сигурен какво ще открие в гроба на Смитсън – ако изобщо откриеше нещо, – Александър се бе съгласил да изпълни задачата и дори използва собствени средства за финансиране на мисията. Не можеше да откаже, независимо какъв щеше да бъде резултатът.

„Дължа го на Хенри“.

Файтонът зави с друсане на последния завой и се озова на върха на носа. От него се откриваше просторна гледка към Генуа и пристанището ѝ, което бе пълно с натоварени с въглища шлепове – толкова много, че сякаш човек можеше да прекоси залива, като прескача от един на друг. По-наблизо малкото гробище сякаш ги приканваше, заобиколено от бели стени, върху които имаше натрошени стъкла.

– Да не би да сме закъснели? – попита Мейбъл.

Александър разбираше загрижеността ѝ. Единият ъгъл на гробището вече липсваше, изяден от съседната мраморна кариера. Докато слизаше от закрития файтон на хапещия вятър, Александър зърна нещо, което можеше да бъде единствено останки от ковчези, разбили се на дъното на кариерата. Потръпна, но не от студа.

– Не бива да се бавим – каза той.

Поведе жена си през портала на гробището. Отпред видя групичка мъже, сгушени в дебелите си палта – неколцина лакеи на местната власт и трима работници. Бяха се събрали около биещ на очи саркофаг, заобиколен от ограда от железни пръти. Александър забърза към тях, наведен срещу вятъра и прегърнал жена си през кръста.

Кимна на американския консул Уилям Бишъп, който също беше тук. Бишъп се обърна към него и почука часовника си.

– Чух, че един френски адвокат е тръгнал от Париж с влака. Трябва да побързаме.

– Съгласен. Колкото по-скоро се качим на борда на „Принцеса Ирен“ с костите на видния ни колега и отплаваме за Америка, толкова по-добре.

Започна да прехвърча сняг. Александър пристъпи към саркофага. Върху сивия мраморен пиедестал имаше прост надпис:

Светла памет

на Джеймс Смитсън, ескуайър,

член на Кралското дружество

в Лондон,

починал в Генуа

на 26 юни 1829 г.

на 75 годишна възраст.

Бишъп отиде до един от италианските представители и му каза нещо. След секунди двама работници се заеха да повдигнат с лостове мраморния похлупак на саркофага. Недалеч трети подготвяше цинков ковчег. След като прехвърлеха костите на Смитсън в него, сандъкът щеше да бъде запечатан за презокеанското пътуване.

Докато мъжете работеха, Александър отново се загледа в надписа и сбърчи чело.

– Странно.

– Кое? – попита Мейбъл.

– Тук пише, че Смитсън е бил на седемдесет и пет, когато е умрял.

– И какво от това?

Александър поклати глава.

– Роден е на пети юни хиляда седемстотин шейсет и пета. По сметките ми излиза, че трябва да е умрял на шейсет и четири. Надписът греши с единайсет години.

– Това важно ли е?

Той сви рамене.

– Нямам представа, но предполагам, че племенникът му би трябвало да знае истинската възраст на чичо си, особено като се има предвид, че той е поръчал надписа.

Бишъп даде знак на Александър да приближи саркофага, чийто похлупак най-сетне беше свален.

– Честта би трябвало да е ваша.

Макар да оценяваше жеста, Александър се замисли дали да не откаже, но вече беше стигнал твърде далеч за подобни колебания.

„Ако е гарга, рошава да е“.

Застана до Бишъп пред отворения саркофаг и надникна вътре. Дървеният ковчег отдавна беше изгнил на постелка плътна прах върху костите. Той протегна благоговейно ръка, разчисти прахта и вдигна черепа, който беше изненадващо добре запазен. Беше очаквал едва ли не да се разпадне при първото докосване.

Отстъпи назад и се загледа в празните очници на основателя на Смитсъновия институт.

Както се казваше в надписа, Смитсън беше бил член на британското Британското кралско дружество, една от най-уважаваните научни организации на света. Бил поканен да постъпи в него в годината, в която завършил колежа. Дори на тази млада възраст научният

му талант вече правел впечатление. По-късно като химик и минералог той прекарал по-голямата част от живота си в пътувания из Европа и събиране на проби от руди и минерали.

И в същото време много неща около този човек си оставаха неизвестни.

Например защо беше завещал богатството и колекцията си на Съединените щати?

Но все пак един факт беше неоспорим.

– Дължим ти толкова много – тихо каза Александър на черепа. – Щедрият ти дух е променил завинаги младата ни страна. Твоето завещание е научило най-големите умове на Америка да загърбят дребните амбиции и да работят заедно за общото благо.

– Добре казано – отбеляза Бишъп и протегна облечената си в ръкавица ръка. Времето се разваляше все повече и консулът очевидно искаше да приключат колкото се може по-бързо.

Александър нямаше нищо против. Даде му черепа, който бе положен в цинковия ковчег, и отново насочи вниманието си към гроба. Вече беше забелязал правоъгълния предмет в единия ъгъл.

Посегна отново, махна прахта и видя малка метална кутия.

Наистина ли това беше източникът на целия онзи ужас?

Наложи се да напрегне всичките си сили, за да извади кутията. Оказа се невероятно тежка. Той я подпря на един надгробен камък наблизо. Бишъп нареди на работниците да прехвърлят останалите кости и отиде при него заедно с Мейбъл.

– Това ли е? – попита жена му.

Александър се обърна към консула.

– Искам да ви напомня отново. Не бива да има никакво официално споменаване за това нещо. Разбрахте ли ме?

Бишъп кимна и погледна останалите, които бяха заети с работа.

– Платихте добре за мълчанието им.

Удовлетворен, Александър дръпна резето и отвори кутията. Вътре имаше подложка от пясък, в която беше поставено нещо с размерите и цвета на тиква. Той впери поглед в него, затаил дъх.

– Какво е това? – попита Мейбъл.

– Ами... прилича ми на буца кехлибар.

– Кехлибар ли? – В гласа на Бишъп се долови алчност. – Ценен ли е?

– Донякъде. Макар че не е нищо особено. В общи линии, това е вкаменена дървесна смола. – Александър се намръщи и се наведе към предмета. – Бишъп, бихте ли помолили онзи работник да ви даде фенера си?

– Защо...?

– Просто го направете. Нямаме цял ден.

Бишъп забърза да изпълни нареждането.

Мейбъл застана до мъжа си.

– Какво мислиш, Алек?

– Като че ли виждам нещо. Вътре в кехлибара.

Бишъп се върна с фенера.

Александър го взе, усили пламъка и го поднесе към прозрачната буца. Кехлибарът засия като мед и нещото в него се видя по-ясно.

Мейбъл ахна.

– Това кости ли са?

– Така ми се струва.

Явно гробът на Смитсън съдържаше не само неговите тленни останки.

– Но на какво са? – попита Бишъп.

– Нямам представа. Но несъмнено от нещо праисторическо.

Александър се наведе още повече и присви очи. В сърцевината на буцата имаше малък триъгълен череп с размерите на юмрук и с редица остри зъби. Определено приличаше на череп на влечуго, може би на някакъв малък динозавър. В сияещия камък се виждаха и по-дребни кости. Александър си представи как древната смола покрива гроба на създанието, като размества костите му и ги запечатва завинаги в това положение.

По-тънките кости образуваха над черепа страховит ореол.

„Като корона“.

Хвърли поглед към Мейбъл, която рязко си пое дъх, когато видя приликата. Тя също разбираше, че това трябва да е нещото, за което е писал Смитсън – и което беше нарекъл с подходящото име Короната на демона.

– Невъзможно – прошепна жена му.

Александър кимна. В джоба му се намираше обгорена страница от дневника на Смитсън, на която той беше записал за артефакта нещо забележително.

Трябваше да е невъзможно, както бе казала жена му.

Представи си думите, написани от Смитсън за предмета.

„Предупреждавам ви, че онова в Короната на демона е съвсем живо...“

Побиха го ледени тръпки на ужас.

„...и готово да отприщи пълчищата на ада на тази земя“.

20:34

3 ноември 1944

Вашингтон, окръг Колумбия

– Внимавай за плъхове – предупреди Джеймс Риърдън при входа на тунела. – Долу в тъмното има истински зверове. Миналия месец един отхапа върха на палеца на един работник.

Арчибалд Маклийш потисна тръпката на отвращение, докато окачаше сакото си на куката до вратата. Не беше облечен точно за екскурзии под земята, но беше дошъл късно, тъй като вечерната среща в Библиотеката на Конгреса се беше проточила.

Впери поглед в петте стъпала, които водеха към стария тунел, свързващ Смитсъновия замък със съседната сграда от другата страна на Националната алея. Природонаучният музей беше завършен през 1910 година, след което десет милиона експоната били прехвърлени с конски каруци от Замъка до сегашния си дом. В продължение на десетилетие след това двете сгради имаха общи сервизни помещения в дългия над 210 метра тунел, но при по-късните преустройства подземният проход беше затворен и се използваше много рядко, най-вече от работници по поддръжката.

„И явно от доста едри гризачи“.

Въпреки това Арчибалд смяташе, че изоставеният тунел може да намери ново приложение. Като главен библиотекар на Библиотеката на Конгреса и председател на Комитета за запазване на културното наследство в началото на Втората световна война той беше натоварен със задачата да намери убежище за националните съкровища. Понеже се страхуваше от бомбардировки като тези над Лондон по време на блицкрига, той лично бе ръководил прехвърлянето на безценни документи – Декларацията за независимост, Конституцията и дори едно копие на Библията на Гутенберг – във Форт Нокс. Националната художествена галерия също беше изнесла най-ценните си шедьоври в имението Билтмор в Северна Каролина, а Смитсъновият институт беше скрил най-ранното копие на химна „Знаме, обсипано със звезди“ дълбоко в националния парк Шенандоа.

Този безсистемен подход не се нравеше на Арчибалд и през 1940 той бе настоял за построяването на специално бомбоубежище под Националната алея, предназначено за тази цел. За съжаление Конгресът беше отхвърлил искането му поради недостиг на средства.

Въпреки неуспеха Арчибалд така и не се беше отказал от идеята си – поради което сега се намираше в подземията на Смитсъновия замък, където имаше временни бомбоубежища за служителите на музея. Преди три седмици беше наел двама инженери да направят проучване дали подобно хранилище може да се построи тайно и да е свързано с този тунел. Преди два дни по време на огледа инженерите бяха попаднали на странична врата под Националната алея, скрита зад някакви тръби и зазидана с тухли.

Арчибалд незабавно беше съобщил на Джеймс Риърдън, сегашния заместник-директор на Смитсъновия институт. Бяха приятели от много години и Джеймс беше подкрепял усилията на Арчибалд за построяването на убежище. Двамата се надяваха, че откритието може да поднови интереса към проекта, особено като се имаше предвид кой е скрил помещението. След махането на тухлите името му беше открито върху табела, закрепена за стоманената врата.

Александър Греъм Бел.

Към името вървеше и предупреждение:

Намиращото се зад тази врата е едновременно чудо и опасност, нямаща равна на себе си. То може да промени завинаги бъдещето на човечеството или да обрече всички ни на гибел, ако попадне в неподходящи ръце. Ние, долуподписаните, обявяваме този артефакт за прекалено опасен, за да излезе на бял свят, но не смеем да го унищожим, тъй като в него се крие възможният ключ към живота след смъртта.

Твърдението беше невероятно, но посланието се подкрепяше от подписите на петима членове на Управителния съвет на института. Джеймс беше проверил имената. Всички вече бяха покойници и не се намериха никакви записи за обстоятелствата, накарали Бел и другите петима да скрият нещо под Националната алея, както и да запазят в тайна действията си от останалите членове на съвета.

С оглед на този стремеж към поверителност Арчибалд беше съобщил за откриването на вратата единствено на приятеля си Джеймс. Двамата инженери бяха положили клетва да пазят тайна и сега чакаха долу, готови да разбият ключалката и да видят с очите си онова, което е изисквало такава потайност преди цели четири десетилетия.

– Трябва да побързаме – каза Джеймс: поглеждаше джобния си часовник.

Арчибалд го разбираше. Вече бяха закъснели с цял час заради неговото забавяне.

– Води.

Джеймс мина приведен през вратата и заслиза надолу. Движеше се пъргаво, за разлика от Арчибалд, на когото му трябваше повече време да слезе по стръмните тесни стъпала. Но пък, от друга страна, Джеймс беше петнайсет години по-млад и прекарваше доста часове на крак по време на теренната си работа като геолог. Арчибалд беше четирийсет и четири годишен поет, придуман от Рузвелт да заеме поста си – или както беше описал назначението си навремето, „президентът реши, че искам да съм главен библиотекар на Библиотеката на Конгреса“.

Тунелът беше осветен от електрически крушки в метални решетки по ниския таван. Някои бяха счупени или липсваха и имаше дълги участъци мрак.

Джеймс включи един голям фенер и тръгна напред.

Арчибалд го последва. Тунелът беше достатъчно висок, за да върви изправен, но въпреки това се прегърбваше, за да не си удари главата в тъмните тръби по тавана – още повече че чуваше шаването на плъхове и драскането на ноктите им по тях.

След няколко минути Джеймс внезапно спря.

Арчибалд едва не се блъсна в него.

– Какво...?

В тунела пред тях отекнаха резки трясъци.

Джеймс погледна назад и тревожно смръщи вежди.

– Стрелба. – Той изгаси фенера и извади пистолет „Смит и Уесън“, скрит в кобур под работното му сако. Арчибалд нямаше представа, че приятелят му е въоръжен, но като се имаха предвид гадините тук, наличието на оръжие изглеждаше логично.

– Връщай се. – Джеймс тикна фенера в ръцете му и вдигна пистолета. – Извикай помощ.

– Откъде? Замъкът вече е пуст. Докато вдигна тревога, ще е късно. – Арчибалд вдигна дългия фенер като сопа. – Продължаваме заедно.

Приглушена експлозия реши въпроса.

Джеймс се намръщи и тръгна напред, като се придържаше плътно до едната стена. Арчибалд последва примера му.

Бяха направили само няколко крачки, когато ги обгърна облак прах, вдигнат от взрива. Арчибалд се помъчи да не се закашля. За щастие въздухът бързо се разчисти. За самия тунел обаче не можеше да се каже същото. Някакви тъмни неща тичаха по пода и по тръбите над тях.

„Плъхове... стотици плъхове“.

Арчибалд си пое дъх и се долепи до стената. Нещо падна от тавана върху рамото му и отскочи с цвърчене. Други плъхове прескачаха обувките му. Няколко се закатериха по краката му, сякаш беше дърво във внезапно придошла река.

Пред него Джеймс изглеждаше абсолютно невъзмутим: продължи напред, без да обръща внимание на плъховете.

Арчибалд стисна зъби, изчака основната част от пълчищата да отмине и забърза да го настигне.

Когато стигнаха един тъмен участък със счупени крушки, отпред се появи сиянието на два фенера, оставени на пода. В кръга светлина лежеше тяло.

Един от инженерите.

От лявата стена се отделиха тъмни фигури.

Трима маскирани мъже.

Джеймс приклекна и стреля. Арчибалд подскочи от трясъка, ушите му писнаха.

Единият мъж залитна и се блъсна в стената.

Джеймс скочи, стреля отново и затича напред. Арчибалд си пое дъх и се втурна след него. В последвалата суматоха, осветена от внезапните проблясъци на стрелбата, видя как един от маскираните се опита да вдигне ранения си другар, но Джеймс продължаваше да дърпа спусъка, докато тичаше напред. Куршумите рикошираха с искри от тръбите и бетонните стени.

Третият нападател се втурна през тунела с тежка торба в едната ръка, като стреляше слепешком през рамо. Куршумите летяха напосоки – човекът очевидно беше съсредоточен най-вече върху бягството си. Другарят му го последва, принуден от Джеймс да пусне третия на земята.

Докато Джеймс и Арчибалд наближаваха, нова експлозия ги отхвърли назад. От отвора в лявата стена изригнаха пламъци и осветиха прохода.

Арчибалд прикри лицето си с ръка.

Щом пламъците угаснаха, Джеймс отново поведе напред.

Когато стигнаха вратата, Арчибалд бързо огледа пораженията. Инженерът на прага беше застрелян в тила. Другият лежеше мъртъв в съседната стая, дрехите му се бяха подпалили от взрива. В дъното на малкото помещение бушуваха пламъци и го превръщаха във фурна, подхранвана от един библиотечен шкаф и томовете в него. Горящи страници се рееха в изпълнения със задушлив пушек въздух.

Джеймс клекна до падналия нападател. Угаси горящите му дрехи и го огледа.

Вниманието на Арчибалд беше изцяло приковано към малката стая. В центъра ѝ се издигаше висок до кръста постамент. До него на пода имаше малка метална кутия с отворен капак, вероятно повалена от взрива. Беше празна и около нея се беше посипал пясък.

Арчибалд си спомни за тежката торба в ръката на бягащия крадец. Сърцето му се сви, когато осъзна, че онова, което е било скрито от Бел и другарите му, е изчезнало. Въпреки това закри устата и носа си с ръка и пристъпи към стената от жега, привлечен от нещо, което бе забелязал да стърчи от пясъка.

Заобиколи мъртвия инженер, за да стигне до кутията. Приклекна, хвана нещото и го издърпа от пясъка. Приличаше на стар полеви дневник. Кожената подвързия беше почерняла от огън, много по-стар от онзи, който бушуваше в момента. Бърз преглед установи, че повечето страници са изгорели или липсват – но не всички.

Явно крадците не бяха забелязали стария дневник, скрит в пясъка на дъното на кутията. Арчибалд го взе: беше сигурен, че в него има нещо важно.

– Виж – каза Джеймс, когато Арчибалд се върна в тунела.

Беше дръпнал маската от лицето на трупа.

Арчибалд погледна и застина.

– Боже мой... та това е жена!

Но това не беше единствената изненада. Жената имаше черна коса и широки скули, а формата на мъртвите ѝ очи не оставяше съмнение за произхода ѝ.

– Японка – промълви Арчибалд.

Джеймс кимна.

– Най-вероятно шпионка. Но не това имах предвид. – Вдигна безжизнената ръка и посочи татуировката върху вътрешната страна на китката. – Какво мислиш за това?

Арчибалд се наведе и се намръщи.

– Някаква представа какво може да означава? – попита Джеймс.

Арчибалд хвърли поглед към горящата стая. Вратата ѝ висеше накриво, избита от пантите от взрива. Металната табела с надписа блестеше на светлината на пламъците, сякаш за да наблегне върху предупреждението за онова, което доскоро е било скрито тук.

...опасност, нямаща равна на себе си.

– Не – каза той. – Но трябва да разберем. Заради страната... а може би и заради целия свят.

І. КОЛОНИЗАЦИЯ

Наши дни

8 март, 15:45

Иля де Кеймада Гранде, Бразилия

Мъртвият лежеше по очи, наполовина в пясъка, наполовина в тревата.

– Горкият нещастник почти е успял да стигне до лодката си – отбеляза професор Кен Мацуи.

И се дръпна, за да може докторът на екипа – младата Ана Луис Чавос – да огледа тялото. Всеки, който официално стъпваше на Иля де Кеймада Гранде, остров на трийсетина километра от бразилския бряг, трябваше задължително да бъде съпроводен от лекар и представител на бразилските военноморски сили.

Военният им ескорт, старши лейтенант Рамон Диас, провери малкия моторен скиф, маскиран и скрит сред скалите на няколко метра от тях. После изсумтя презрително и се изплю в морето.

– Caзador furtivo... idiota.

– Казва, че човекът вероятно е бракониер – обясни Кен на докторанта си. Двамата бяха дошли заедно от университета „Корнел“ до затънтения бразилски остров.

Оскар Хоф беше на двайсет и седем, с бръсната глава и татуировки, покриващи цялата му лява ръка. Приличаше на закоравял уличен бияч, но това беше само шоу за младите колежки, излъгали се да съдят за книгата по корицата. Доколкото можеше да се съди по пребледнялото му лице и стиснатите на черта устни, това явно беше първият труп, който виждаше. Разбира се, състоянието на трупа едва ли подобряваше положението. Тялото беше накълвано и наръфано от птици и раци. Кръвта се беше просмукала в пясъка и около трупа имаше голямо черно петно.

Д-р Чавос не изглеждаше притеснена от състоянието на покойния. Огледа първо едната оголена ръка, после другата и седна на пясъка, свила крака под себе си. Заговори прозаично на португалски на Диас, после на вълните, докато се взираше към слънцето, което беше увиснало ниско над хоризонта. До залез оставаха не повече от два часа.

– Мъртъв е най-малко от три дни – даде преценката си Ана Луис и посочи лявата ръка на мъжа. По-голямата част от плътта от лакътя до китката беше почерняла. През тъканите се белееше кост. – Ухапване от змия.

– Bothrops insularis – предположи Кен и хвърли поглед към камъните и джунглата, покриваща възвишенията на острова с площ четири хектара. – Златна усойница.

– Затова наричаме това място Змийския остров – каза Диас. – Това е техният остров. И би било добре да се съобразявате с това.

Господстващото положение на златната усойница – и фактът, че видът беше застрашен от изчезване – налагаше ограничения достъп до острова от бразилските военни. Те идваха тук веднъж на два месеца, за да проверят състоянието на единствения фар на това място. Дори той беше автоматизиран, след като първото семейство, което се беше грижило за него – мъж, жена и трите им деца – беше загинало една нощ, когато змиите се промъкнали през отворен прозорец. Семейството се опитало да избяга, но всички били ухапани от змии, висящи от клоните на дърветата покрай пътеката до брега.

Оттогава на туристите беше забранено да стъпват на острова. Понякога се допускаха научни екипи, но дори те трябваше да бъдат съпроводени от военен ескорт и лекар, въоръжен с противоотрова.

Като днес.

Със значителната подкрепа на японски финансисти Кен беше успял да уреди това пътуване в последния момент – утре се очакваше в района да се разрази силна буря. Той и докторантът му се бяха изнесли по тревога от хотела си в малкото крайбрежно село Итанхаем, за да се възползват от възможността. Едва бяха успели да стигнат навреме до пристанището.

Ана Луис стана.

– Трябва да съберем и приберем двата ви екземпляра и да тръгнем към сушата преди да се стъмни. – Плоскодънният им катер „Зодиак“ беше изтеглен на пясъка в едно заливче наблизо. – По-добре да не оставаме тук след мръкване.

– Ще побързаме – обеща Кен. – Няма да ни отнеме много време, като се има предвид броят на усойниците на този остров.

Разгъна дългия чатал и се обърна към Оскар за последни инструкции.

– На всеки квадратен метър на острова се пада по една змия. Така че стой зад мен и ме остави да водя. И не забравяй, че през цялото време си на една или две крачки от смъртта, дебнеща зад някой камък или висяща от клон.

Оскар погледна трупа на плажа. Той беше достатъчно силно напомняне да е нащрек.

– Защо... защо някой би рискувал да идва сам тук?

– Една златна усойница се продава за двайсет хиляди долара на черния пазар – отвърна Ана Луис. – А понякога и за повече.

– Бракониерството е голям бизнес – обясни Кен. – На няколко пъти ми се е случвало да попадам на биопирати на различни места по света.

„И този труп определено не е първият, който съм виждал като последица от такава алчност“.

Макар и само десет години по-възрастен от докторанта си, Кен беше прекарал повечето си време в работа на терен и в пътувания до най-затънтени краища по света. Имаше докторски степени по ентомология и токсикология и ги бе съчетал в областта веномика, изучаваща съединенията в животинските отрови.

Комбинацията на дисциплини беше особено подходяща предвид собствения му смесен произход. Баща му беше японски имигрант първо поколение и бе прекарал известна част от детството си в лагер в Калифорния, а майка му беше германка, емигрирала като момиче след войната. Когато беше малък, често се шегуваха, че семейството им е създало собствена миниатюрна ос насред предградията.

После, преди две години, родителите му починаха в рамките на един месец, оставяйки смесеното си завещание в Кен с неговата светла кожа, гъста черна коса и леко дръпнати очи.

Освен това смесеният му произход – онова, което японците наричаха хафу – несъмнено му бе помогнал да получи средствата за това пътуване. Научната експедиция до Кеймада Гранде беше частично финансирана от японската компания „Танака Фармасютикълс“. Целта беше откриването на поредното чудодейно лекарство, скрито в коктейла токсини в отровата на обитателите на този остров.

– Да тръгваме – каза Кен.

Оскар преглътна сухо, кимна и се засуети със скъпите щипци за улавяне на змии. Улавянето на змия с този инструмент беше лесно, но Кен предпочиташе обикновения чатал. Той причиняваше по-малко стрес на животното. Ако щипците се използваха прекалено агресивно, змията можеше да реагира на заплахата, като атакува.

Двамата тръгнаха към вътрешността, като стъпваха внимателно с високите си боти от телешка кожа. Пясъкът бързо отстъпи на камениста почва, осеяна с ниски храсти. На петдесетина метра пред тях се издигаше тъмната джунгла.

„Да се надяваме, че няма да ни се налага да влизаме там, за да търсим екземплярите си“.

– Проверявай под храстите. – Кен демонстрира, като посегна с чатала и повдигна най-долните клони. – Но не се опитвай да ги уловиш там. Първо ги остави да изпълзят на открито.

Щипците на Оскар трепереха, докато той се опитваше да повтори примера на Кен със съседния храст.

– Поеми дълбоко дъх – окуражи го Кен. – Знаеш какво да правиш. Същото както упражненията в зоопарка.

Оскар се намръщи и сръчка първия храст.

– Тук... няма нищо.

– Е, в следващия може да има.

Продължиха бавно напред. Кен се помъчи да накара докторанта си да се отпусне и заговори с приповдигнат тон:

– Навремето се смятало, че златните усойници били донесени на острова от пирати, за да пазят заровеното им съкровище.

Ана Луис се засмя, а Диас се намръщи.

– Значи не са били пирати – каза Оскар.

– Не са. Точно този вид усойници е възникнал преди около единайсет хиляди години, когато нивото на световния океан се повишило и потопило провлака, който свързвал острова с континенталната суша. Останали в изолация, те нямали естествени врагове и се размножили бързо. Но единственият им източник на храна бил горе на дърветата.

– Птиците.

– Островът се намира на основен миграционен път, така че храната на змиите се попълва всяка година. Но за разлика от сухоземната плячка, птиците се оказали по-сложни за улавяне. Дори след като изпълзявали по дърветата, змиите не можели да уловят птица, която отлитала веднага след ухапването. Затова развили отрова, която е пет пъти по-силна от отровата на братовчедките им на континента.

– За да убиват птиците по-бързо.

– Именно. Отровата на златната усойница е наистина уникална и съдържа най-различни вещества. Тя може не само да зарази плътта, но и да спре работата на бъбреците и сърцето и да предизвика вътрешни и мозъчни кръвоизливи. И именно тези хемотоксични съединения в отровата на златната усойница изглеждат много обещаващи за създаването на лекарства против сърдечни заболявания.

– И това е причината да сме тук – каза Оскар. – С надеждата да открием следващия каптоприл.

Кен се усмихна.

– Поне на това разчитат господата от „Танака Фармасютикълс“.

Всъщност надеждата им не беше съвсем безпочвена. Каптоприлът, всеизвестното лекарство срещу високо кръвно налягане на „Бристол-Майърс Скуиб“, беше изолиран от близък братовчед на златната усойница – Bothrops jararaca, която също се срещаше в Бразилия.

– И кой знае какво още можем да открием в цялата тази отрова – добави Кен. – Приалтът е силно болкоуспокояващо, пуснато наскоро на пазара от „Елан Фармасютикълс“. Извлечен е от токсините на отровни конусовидни охлюви. В отровата на гущерите гила пък беше открит белтък, за който се смята, че може да се използва за успешното лечение на алцхаймер. Все повече и повече фармацевтични компании по света инвестират значителни средства в програми за извличане на лекарства от отрови.

– Явно времето е добро за токсиколози със специалност отровни животни. – Оскар му се ухили. – Може би и ние трябва да влезем в бизнеса. „Отровители ООД“.

Кен закачливо го сръчка с чатала.

– Съсредоточи се върху улавянето на първия си образец и после ще говорим за партньорство.

Все така усмихнат, Оскар пристъпи към следващия бодлив храст. Наведе се и повдигна долните клони. Нещо се стрелна между пръстите му и се плъзна по камъните. Оскар извика и отскочи назад, блъсна се в Ана Луис и двамата тупнаха на земята.

Шейсетсантиметровата змия се плъзна към тях.

С рязко движение Кен я заклещи с чатала си в средата на тялото. Вдигна я високо, като внимаваше да не я изпусне. Змията моментално се отпусна в примката, като люлееше малката си глава и показваше раздвоения си език.

Оскар се опита да изпълзи по-назад.

– Спокойно. Това е друг обитател на Кеймада Гранде. Dipsis indica. Известна също като ловец на охлюви. Напълно безобидна.

– Аз... помислих си, че се опитва да ме нападне – с пламнало от срам лице каза Оскар.

– По принцип ловците на охлюви са кротки. Определено е странно, че се насочи към теб. – Кен погледна посоката, в която се беше плъзнало влечугото. – Освен ако не се е опитвала да стигне до плажа.

„Също като бракониера...“

Намръщен от тази мисъл, той погледна в обратната посока към скалния ръб и гората зад него. Спусна змията на камъка и я освободи. Тя тутакси запълзя към пясъка.

– Хайде – подкани ги Кен и тръгна нагоре по склона.

Зад скалите имаше покрита с пясък падина. Стреснат, Кен се закова на ръба, вперил поглед в невъзможната гледка пред себе си.

Плетеница златисти тела покриваше повечето камъни и пясък. Змиите бяха стотици. Всичките златни усойници, кралиците на острова.

– Боже мой... – ахна Оскар и потрепери.

Ана Луис се прекръсти, а Диас вдигна пушката си и я насочи към падината. Предпазната мярка не беше необходима.

– Изглежда, всички са мъртви – каза Кен.

„Но какво ги е убило?“

Нито една от еднометровите златисти змии не помръдваше. И не бяха само усойници. На дъното на падината лежеше човек, проснат неподвижно по очи.

Диас каза нещо на португалски на Ана Луис. Тя кимна. Кен разбираше достатъчно езика, за да схване, че това вероятно е партньорът на бракониера от плажа. Пък и двамата изглеждаха облечени по сходен начин.

Въпреки това, въпреки отсъствието на непосредствена опасност, всички останаха заковани на местата си, вцепенени от ужасната гледка.

Оскар пръв наруши мълчанието.

– Той май още диша!

Кен присви очи. „Не може да бъде!“. Но очите на докторанта му се оказаха по-зорки. Гърбът на човека наистина помръдваше.

Ана Луис изсумтя и заслиза по склона, като сваляше в движение медицинската чанта от рамото си.

– Чакайте – спря я Кен. – Аз ще отида пръв. Може да има още живи усойници. А и дори мъртвите могат да хапят.

Ана Луис се обърна назад към него и смръщи невярващо чело.

– Има безброй истории как хора обезглавяват гърмяща змия или кобра и били ухапвани, когато посягали да вземат главата. Дори часове по-късно. Много ектотермични... студенокръвни животни проявяват подобни рефлекси след смъртта.

Той тръгна пред нея, като повдигаше и преместваше с чатала тялото на всяка змия пред себе си. Слизаше бавно. Всички усойници изглеждаха наистина мъртви. Изобщо не реагираха на движението и присъствието му, което беше показателно, като се имаше предвид агресивната природа на вида.

Докато слизаше все по-надолу, усети странна миризма, която ставаше все по-силна. Имаше я очакваната миризма на месо, останало прекалено дълго на слънце, но на заден план се долавяше и някаква сладникава воня като на цвете, поникнало в гнилоч.

Миризмата накара сърцето му да се разтупти по-силно, сякаш предусетило някаква опасност.

Напрегнал всичките си сетива, Кен най-сетне забеляза, че джунглата наоколо е обезпокоително смълчана. Не пееха птици, не се чуваше цвъртене на насекоми или шум на листа. Той спря и вдигна ръка.

– Какво има? – попита Ана Луис.

– Връщайте се.

– Но...

Той отстъпи крачка назад, после втора, като я подкара зад себе си. Насочи вниманието си към тялото на земята. Сега виждаше от по-добър ъгъл лицето на мъжа. Очите му ги нямаше. Ноздрите бяха запушени от съсирена кръв.

Това беше труп.

Въпреки това тялото се движеше – но очевидно не от последни опити да си поеме дъх.

„Вътре в него има нещо. Нещо живо“.

Заотстъпва по-бързо, но се страхуваше да откъсне очи от тялото. Зад себе си чу как Ана Луис стига до останалите на ръба. Откъм джунглата долетя нов звук. От сенките се разнасяше ниско бръмчене, което го накара да настръхне. Беше съпроводено от странно кухо почукване. Искаше му се да отдаде шума на удрящи се една в друга клонки, но нямаше никакъв вятър.

Вместо това си представи тракащи кости.

Обърна се и се втурна през последните няколко метра нагоре по склона.

Докато наближаваше ръба, каза задъхано:

– Трябва да се махнем от този ос...

Прекъсна го силна експлозия. Отдясно в небето се надигна огнено кълбо от заливчето, в което се намираше катерът им. Малък черен хеликоптер прелетя през димната следа. Затрещя автоматична стрелба. Куршуми рикошираха с искри от камъните и се забиваха в пясъка.

Оскар падна пръв – гърлото му беше на кървава пихтия.

Диас се опита да отвърне на огъня, но тялото му полетя назад.

Ана Луис се обърна да побегне, но беше улучена в гърба.

Кен се хвърли в падината. Закъсня с миг. Сякаш някой заби нажежен ръжен в рамото му. Ударът го запрати във въздуха. Той падна на земята и се затъркаля по склона, оплетен в студените тела на мъртвите усойници.

Щом стигна до дъното, остана да лежи неподвижно, наполовина погребан под змии. Чу как щурмовият хеликоптер прелита над него и после се връща – летеше ниско над земята.

Затаи дъх.

Нападателите продължиха към брега, вероятно да се уверят, че катерът е унищожен. Кен се заслуша в отдалечаващия се трясък на роторите.

Отиваха ли си?

Не посмя да помръдне, въпреки че бръмченето от джунглата се надигна отново, този път по-силно. Надигна глава, колкото да вижда най-близките дървета. Между клоните се движеше някаква мъгла – по-тъмна от сенките, издигаща се през балдахина от листа. Странното чукане стана по-силно, по-свирепо.

„Нещо приближава...“

После светът потъна в пламъци.

Силни експлозии разтърсиха гората и запратиха в небето огнени езици. Взривовете се разнасяха един след друг по обраслите с дървета склонове. Около Кен заваляха горящи парчета от стволове и клони. Над камъните се понесе черен задушлив пушек.

Кен запълзя, кашляше и се давеше.

Усети в гърлото си горчив химически привкус.

„Напалм... или някакъв друг запалим дефолиант“.

Дробовете му горяха. Той изпълзя от падината и се затъркаля надолу към брега, към малкия скиф на бракониерите, скрит между камъните. Молеше се пушекът да го скрива. Накрая усети как ръцете му стигат до хладката вода. Плъзна се в морето и заплува към лодката.

Зад него пожарът продължаваше да поглъща и да изгаря острова.

Кен стигна до скифа, прехвърли се през борда и се строполи на дъното. Щеше да изчака залеза, преди да рискува да излезе в открито море. Димната завеса над вълните и мракът можеха да му помогнат да скрие бягството си от евентуални очи в небето.

Поне така се надяваше.

Стискаше зъби от болката и от желанието да остане съсредоточен. Желание толкова силно, колкото огнената буря на острова.

Притисна торбата към гърдите си.

Беше прибрал в нея една мъртва усойница, докато бягаше.

„Ще разбера какво се е случило тук“.