Две седмици в друг град

1.

Беше сив, студен ден, без вятър. До вечерта щеше да завали. От мразовития облачен похлупак над летището от време на време долиташе вой на невидими мотори. Въпреки че беше ранен следобед, всички лампи в ресторанта бяха запалени. Самолетът от Ню Йорк закъсняваше, а кънтящ глас съобщаваше по радиоуредбата на френски и английски, че полетът за Рим се отлага с половин час.

Обичайното мрачно настроение по летищата, тази атмосфера на бързане и опасения, която съпровожда пътуванията ни, защото никой не може спокойно да очаква излитането на самолета си, беше още по-сгъстена поради лошото време. Неоновото осветление придаваше на всички нездрав вид, като че бяха болни и недоспали. В залата човек добиваше усещането, че ако имаха възможност да избират отново, пътниците биха върнали билетите си и биха тръгнали с кораб, влак или кола.

В ъгъла на ресторанта, чиито маси бяха украсени с малките тъжни флагчета на авиокомпаниите, които кацат на Орли, чакаха мъж и жена. Те пиеха кафе и наблюдаваха две деца – момче и момиче, залепили лица за стъклото на големия прозорец, гледащ към пистата.

Мъжът беше едър, с продълговато кокалесто лице. Гъстата му черна коса, акуратно сресана назад в стандартна военна прическа, беше малко по-дълга отколкото трябва. Беше поръсена със сиво, но това се виждаше само отблизо. Очите му бяха сини и врязани дълбоко под надвисналите вежди, а тежките клепачи го правеха да изглежда сдържан и наблюдателен, придаваха му вид на студен, безстрастен съдник на света около себе си. Движенията му бяха внимателни, като на човек, който би се чувствал по-удобно навън, облечен в стари дрехи, но който дълги години е бил принуден да живее в затворени, твърде тесни за него пространства. Кожата му беше неестествено бледа – резултат от живота в сивия град през зимата. Търпението и доброто разположение на духа, които този ден излъчваше лицето му, сякаш бяха придобити след значителни усилия. Но отдалече тази подробност не се виждаше и той изглеждаше смел, здрав и безгрижен. Жената едва беше прехвърлила трийсетте и имаше хубава фигура, приятно подчертана от скромен сив костюм. Косата ѝ беше къса и черна, пригладена назад по последната мода, а големите сиви очи върху триъгълника на лицето ѝ бяха умело гримирани. В маниерите ѝ се долавяше прикрита елегантност. Седеше с изправен гръб, движенията ѝ бяха решителни и премерени, без излишно жестикулиране, а от гласа и дрехите ѝ лъхаше свежест. Беше французойка, парижанка и видът ѝ беше такъв – със сдържана, приятна чувственост, постоянно потрепваща на лицето ѝ, смесена с решителност и осъзната способност да се държи с околните умело и тактично. Двете деца бяха добре възпитани и спретнати и погледнато отдалече, семейството напомняше група като тези, които рекламните агенти обичат да снимат в цвят, на слънчеви поляни и широко усмихнати, за да демонстрират удоволствието и безопасността на пътуването със самолет. Но слънцето не се беше показвало над Париж от шест дни, неоновата светлина в ресторанта загрозяваше всички неща, до които се докосваше, и в момента никой не се усмихваше.

Децата се опитваха да изчистят част от стъклото, което беше изцапано и запотено. През него самолетите на площадката и пистата изглеждаха размазани и мокри.

– Това е „Викан“ – каза момчето на сестра си, – турбореактивен е.

– „Виконт“ – поправи го мъжът. – Така се казва на английски, Чарли. – Гласът му беше нисък и кънтящ, което съответстваше на телосложението му.

– „Виконт“ – повтори послушно момчето. Беше петгодишно, официално облечено заради заминаването на баща си.

Жената се усмихна.

– Не се безпокой – каза тя. – Докато стане на двайсет и една, ще се научи да води разговор само на единия от двата езика. – Тя говореше английски бързо, със следи от френски акцент.

Мъжът ѝ се усмихна разсеяно. Беше опитал да дойде на летището сам. Не обичаше дългите церемонии на сбогуването, но жена му беше настояла да го закара и да вземе децата. – „Обичат да гледат самолетите“, му беше казала тя, за да подкрепи действията си. Но мъжът ѝ подозираше, че го е направила с надеждата той да промени решението си в последния момент, в присъствието на всички тях, и да не замине. Или в най-лошия случай, сантиментално размекнат от спомена за красивата майка и двете хубави дечица, поне да ускори работата си и да се върне колкото се може по-бързо.

Отпи от горчивото кафе и нетърпеливо си погледна часовника.

– Мразя летищата – каза той.

– Аз също – каза жената. – Наполовина. Обичам посрещанията.

Тя протегна ръка и докосна неговата. Смътно той се почувства шантажиран и стисна дланта ѝ в своята. „Боже мой – помисли си, – аз съм в гадно настроение!“

– Съвсем за кратко е – каза той. – Ще се върна скоро.

– Не достатъчно скоро – отвърна тя. – Никога не е достатъчно скоро.

– Когато порасна – каза Чарли, – ще пътувам само в avion a reaction .

– Реактивен самолет, Чарли – каза мъжът механично.

– Реактивен самолет – повтори момчето, без да се отделя от прозореца. „Трябва да внимавам – помисли си мъжът. – Ще порасне с мисълта, че само се заяждам с него. Не е негова вината, че през цялото време говори наполовина на френски.“

– Не мога да те упрекна – каза жена му, – че бързаш да напуснеш Париж в такова време.

– Не бързам – отговори той. – Просто се налага да замина.

– Разбира се. – Той беше женен за нея достатъчно дълго време, за да знае, че когато тя казва „разбира се“ по този начин, съвсем не мисли, че се разбира.

– Това са много пари, Елен – каза той.

– Да, Джак – отвърна тя.

– Аз не обичам самолетите – заяви момиченцето. – Те отнасят хората.

– Разбира се – каза момченцето. – Те за това са направени, колко си глупава!

– Аз не обичам самолетите – повтори момиченцето.

– Това е повече от четиримесечна заплата – каза Джак. – Най-после ще можем да си купим нова кола. И да отидем на свястно място през лятото.

– Разбира се – съгласи се тя.

Той отпи от кафето и отново си погледна часовника.

– Просто е жалко – продължи тя, – че трябваше да се случи точно сега.

– Точно сега му трябвам – каза Джак.

– Ти знаеш по-добре от мен.

– Какво искаш да кажеш?

– Нищо не искам да кажа. Казвам само, че ти знаеш по-добре. Аз дори не познавам човека. Чувала съм те да говориш за него от време на време, но това е всичко. Само че...

– Само че какво?

– Само че, ако сте толкова близки, колкото казваш, че сте...

– Бяхме.

– Бяхте. Странно е, че през всичките тези години той нито веднъж не си направи труда да те види.

– Това е първото му идване в Европа. Казах ти...

– Знам какво ми каза – отговори тя. – Но той е в Европа от шест месеца. И не се потруди да ти пише нито веднъж, до миналата седмица...

– Прекалено дълго е да ти обяснявам – каза Джак.

– Тате – обърна се към баща си момченцето от прозореца, – бил ли си някога в самолет, който се е запалил?

– Да – отговори Джак.

– И какво стана?

– Угасиха огъня.

– Слава богу – каза момчето.

– Да.

Детето се обърна отново към сестра си.

– Той е бил в самолет, който се е запалил. Но не е умрял.

– Ан се обади тази сутрин – каза Елен. – Джо бил в отвратително настроение поради заминаването ти точно сега.

Джо Морисън беше шефът на Джак, а Ан беше жена му. Ан Морисън и Елен бяха близки приятелки.

– Миналата седмица казах на Джо, че искам малко отпуск. За мен е много важно. Той каза, че няма нищо против.

– Но после се яви тази конференция и той каза, че си му нужен. Ан смята, че си много неотстъпчив към него по този въпрос.

– Обещал съм да отида в Рим. Те разчитат на мен.

– Джо също разчита на теб – каза Елен.

– Ще трябва да мине без мен само две седмици.

– Знаеш как Джо гледа на лоялността.

Джак въздъхна.

– Знам как Джо гледа на лоялността.

– Сменял е хора и за по-малко от това – каза Елен. – Следващия септември може да се окажем в Анкара, Ирак или Вашингтон.

– Вашингтон! – каза Джак с подправен ужас в гласа. – О, небеса!

– Би ли искал да живееш във Вашингтон?

– Не – отвърна Джак.

– Когато стана на осемнайсет – обади се момчето, – ще премина la barriere le son .

– Ще ти кажа нещо. Не съжаляваш, че отиваш – каза Елен. – Наблюдавах те през последните три дни. Гориш от нетърпение да отидеш.

– Горя от нетърпение да спечеля парите – отвърна Джак.

– Не е само това.

– Искам също и да помогна на Дилейни – каза Джак, – ако мога да му помогна.

– Не е само това – повтори тя. Лицето ѝ беше тъжно. „Примирено, хубаво и тъжно“, помисли той. – Гориш от нетърпение да ме напуснеш. Нас. – Тя посочи децата.

– Хайде, Елен...

– Не завинаги. Не мисля това. Но сега. За малко. Даже с риск да накараш Джо Морисън да ти се разсърди.

– Не ми се говори за това – каза той уморено.

– Знаеш ли – прошепна Елен, – не си се любил с мен повече от две седмици.

– Точно затова не обичам хората да ме изпращат по летищата. Заради такива разговори.

– Хората – каза тя.

– Ти.

– Някога – продължи тя с мек, спокоен, лишен от упрек глас – преди пътуване ти правеше любов с мен последния половин час преди да тръгнеш. Когато багажът ти е опакован и прочее. Помниш ли?

– Помня.

– Аз харесвам повече „Ер Франс“ – каза момчето. – Синият цвят е по-бърз.

– Обичаш ли ме още? – попита Елен с нисък глас, като се наведе към него през масата и погледна въпросително лицето му.

Той се вгледа в нея. Обективно, без емоции, съзнаваше, че тя е много хубава с големите си сиви очи, високите скули и гъстата тъмна коса, подстригана по момичешки късо на изящната ѝ глава. Но в момента не я обичаше. „В момента – помисли си той – не обичам никого.“ С изключение на двете деца. И това беше почти автоматично. Макар и не съвсем. Имаше три деца и от тях обичаше само тези двете. Две от три. Резултат, достоен за уважение.

– Разбира се, че те обичам – каза той.

Тя слабо се усмихна. Имаше очарователна усмивка, като на младо момиче – доверчива и очакваща.

– Върни се в по-добра форма – каза тя.

Тогава гласът съобщи на френски и английски, че пътниците за Рим с полет номер 804 се умоляват да преминат през митницата, че самолетът е готов и го товарят. Облекчен, Джак плати сметката, целуна децата, целуна жена си и тръгна.

– Приятно прекарване, cheri – каза Елен, като остана на мястото си между малкото момче и русото стройно момиче с червено палто. „В последния момент – помисли си той – тя успя да го каже така, сякаш отивам на почивка.“

Джак забърза покрай митницата и навън по мокрия асфалт към чакащия самолет. Другите пътници вече се изкачваха по стълбата сред бъркотията от бордови карти, списания, палта и платнени пътни чанти с етикети на авиокомпанията.

Докато самолетът рулираше към мястото за излитане, той видя жена си и децата, вече излезли от ресторанта, да махат с ръка и палтата им бяха като цветни петна на фона на сивия следобед.

Той им помаха през прозореца, после облекчено се отпусна назад. „Можеше да бъде и по-лошо“, мислеше си, докато самолетът набираше скорост за излитане.

– Време е за чая – каза стюардесата и гласът ѝ беше украсен със самолетен чар.

– Какви сладкиши имате, скъпа? – попита дребничката възрастна дама, пътуваща за Дамаск.

– Черешова торта – отвърна стюардесата.

– Сега летим над Монблан – съобщи високоговорителят с тексаски акцент. – Ако погледнете през прозорците отдясно, ще видите вечните снегове.

– Ще взема черешова торта и бърбън с лед – каза дребната старица. Седеше отляво и не стана да гледа Монблан. – Така чаят става чудесен! – Тя хихикна: на път за Дамаск от Портланд, Орегон, се осмеляваше на височина седем хиляди и петстотин метра да прави неща, които никога не би направила в Портланд, Орегон.

– Ще поръчате ли нещо, господин Андръс? – Стюардесата насочи усмивката си към Монблан.

– Не, благодаря – отказа Джак. Беше му се приискало уиски, но като чу, че дребната старица си поръчва бърбън, усети лек полъх на аскетично отвращение към непрекъснатото и безсмислено тъпчене по време на полет.

Погледна надолу към белия масив на Монблан, присвит в облаците и заобиколен от каменните зъби на по-малки върхове. Сложи си тъмните очила и впери поглед в обления от слънце сняг. Търсеше останките на разбития хеликоптер, в който бяха оставени да умрат двамата алпинисти, след като се беше надигнала буря и водачите, както и пилотът, който им се беше притекъл на помощ, трябваше да потърсят пътя към заслона, за да спасят собствения си живот. Не можа да види хеликоптера. Алпите се движеха бавно под него, по-далечните върхове се местеха зад по-близките – дълбоки сини сенки и огромно кръгло бяло слънце, като следобед в ледниковия период. Не виждаше нито един мъртвец.

Той дръпна сенника, облегна се назад и се замисли върху събитията, които така изненадващо го бяха изпратили в този самолет.

Беше научил, че Морис Дилейни е в Рим, от вестниците. Не беше получавал вест от него от пет-шест години и не повярва на ушите си, когато миналата седмица сред пращенето на телефонната връзка с Рим чу гласа на жена му Клара.

– Морис не може да дойде на телефона точно сега – каза Клара след първоначалните обяснения, – но ти пише писмо, в което точно ти казва какво е положението. Иска да дойдеш тук веднага, Джак. Казва, че си единственият човек, който може да му помогне. Отчаян е. Тези хора тук го подлудяват. Накара ги да се съгласят да ти платят пет хиляди долара за двете седмици. Това достатъчно ли е?

Джак се засмя.

– Защо се смееш?

– На нещо свое, Клара.

– Той разчита на теб, Джак. Какво да му кажа?

– Че ще направя всичко възможно да дойда. Утре ще изпратя телеграма.

На другия ден Морисън каза, че две седмици ще мине и без Джак, и той изпрати телеграмата.

В писмото в общи линии пишеше какво Дилейни иска от него. Беше толкова малко и в очите на Джак толкова маловажно, че според него беше немислимо някой да му плати пет хиляди само за това. Беше сигурен, че Дилейни има и други причини да го повика в Рим, но ще му ги разкрие, когато намери за добре.

Джак се отпусна в първокласното кресло, заплатено от компанията, и с удоволствие се замисли за двуседмичното си откъсване от еднообразието на работата и брака си.

Очакваше с нетърпение да види Дилейни, някогашния си най-добър приятел, когото навремето обичаше. „Когото още обичам – поправи се той. – Всичко друго настрана, неприятности или не, но каквото и да било с Морис Дилейни не може да е еднообразно.“

Разхлаби яката си, за да се чувства по-удобно. При движението ръката му докосна подутината от друго писмо във вътрешния му джоб.

Направи гримаса на отвращение. „По-добре да го направя сега – помисли си той. – В Рим може би няма да имам време.“

Бръкна и извади писмото, което беше чел три пъти през последните два дни. Преди да го прочете отново, той мрачно се втренчи в плика, адресиран до него с изкуствено елегантния, абитуриентски почерк на първата му жена. „Три жени – помисли си той – и двете от тях ми създават неприятности.“ Две от три. Днешното съотношение още веднъж. Въздъхна, извади писмото от плика и започна да чете.

Скъпи Джак – пишеше там, – предполагам, ще се изненадаш, че ти пиша след толкова много време, но става дума за нещо, което те засяга или поне би трябвало да те засяга колкото и мен, тъй като Стив е твой син колкото и мой, макар че ти не прояви голям интерес към него през всичките тези години. Все пак, какво прави с живота си, би трябвало да има някакво отношение към теб.

Джак въздъхна отново, когато стигна до ироничното подчертаване. Годините не бяха подобрили стила на писане на първата му жена.

Направих всичко по човешките възможности да повлияя на Стив и почти се докарах до ръба на нервен срив при това. Уилям, който през цялото време беше възможно най-обичащ, коректен и толерантен със Стив – повече, отколкото по-голямата част от истинските бащи, които съм виждала, – също направи всичко възможно, за да го накара да промени решението си. Но Стив от най-ранните дни показваше само върховно, ледено презрение към мнението на Уилям и никакви усилия от моя страна не бяха в състояние да оправят поведението му.

Джак се усмихна иронично, когато прочете този пасаж, после продължи:

Когато Стив се върна, след като те посети в Европа миналото лято, той говореше за теб по-благоприятно или във всеки случай по-малко неблагоприятно, отколкото за повечето хора, които познава.

Джак се усмихна отново, този път накриво.

И ми хрумна, че в този момент на криза може би ти си този, който трябва да му пише и да го вкара в пътя. Не бих искала да те натоварвам, но проблемът стана прекалено тежък за мен. През последните няколко месеца в Чикаго Стив е попаднал под влиянието на едно ужасно момиче на име Маккарти и сега разправя, че ще се ожени за нея. Момичето е на двайсет години, едно нищо, от абсолютно безлично семейство, без цент на свое име. Както личи от името ѝ, тя е ирландка, предполагам, че е католичка по рождение, макар че, както и Стив и всичките им приятели, тя само се смее иронично, когато се заговори за религия. Стив, както знаеш, е напълно зависим от добрината на Уилям по паричните въпроси извън жалкия минимум, който ти изпращаш за неговото обучение, храна и квартира в университета. Просто не виждам как Уилям може да даде достатъчно пари на едно момче, което в крайна сметка не му е син и което открито показва презрението си към него още от петгодишно, за да създаде семейство и домакинство с някаква глупава малка колежка, която е забърсал някъде на танци, и трябва да ти кажа, че не го обвинявам.“

За кой ли път Джак си блъскаше главата над обилната бъркотия в синтаксиса на първата си жена, но главната ѝ мисъл му беше пределно ясна.

Което е по-лошо – продължаваше писмото, – момичето е от онзи тип малки фанатични интелектуалки, които познавахме с теб през трийсетте години – пълни с недозрели, провокаторски идеи и бунтарско противопоставяне на властта. Тя зарази Стив и го въвлече в много опасна дейност. Тя е председател на някаква група, която постоянно агитира срещу експериментите с водородната бомба, през цялото време подписва всякакви петиции и въобще силно си обтяга отношенията с властите. Преди да се случи това, както знаеш, Стив вървеше много добре в университета и практически си беше осигурил стипендия за изследователска работа след защита на дисертацията си. Сега, както разбирам, те са започнали да се съмняват в него и е бил предупреждаван един или два пъти от по-старите хора в катедрата, макар че ти можеш да си представиш какво е отговорил той на това, след като онова момиче вечно го подкокоросва. Освен това, като отличен студент, досега той беше отлаган от военна служба, но сега заплашва, че ще се обяви за антимилитарист по съвест. Поне приблизително можеш да си представиш какво ще му донесе това. Той е на кръстопът в живота си и ако настоява да се ожени за това момиче при идиотската му политическа дейност, това ще го съсипе напълно.

Не знам какво можеш да направиш, но ако ти е останало някакво желание да го видиш щастлив, поне ще се опиташ да направиш нещо. Даже и писмо, ако е от теб, би могло да помогне.

Съжалявам, че първата вест от мен след толкова години е толкова тревожна, но не знам към кого друг да се обърна.

Както винаги, Джулия

Джак държеше писмото и гледаше как страниците му леко потрепват от вибрирането на самолета. „Както винаги – помисли си той. – Какво ли иска да каже с това? Както винаги фалшива, както винаги глупава, както винаги некадърна, както винаги претенциозна? Ако наистина е „както винаги“, тогава хич не е за чудене, че Стив не я слуша.“

Джак помоли стюардесата за лист хартия и когато тя го донесе, започна да съчинява писмо до сина си.

„Скъпи Стив“, написа той, но когато студеното, издължено, интелигентно младо лице се изпречи между него и хартията на коленете му, се поколеба. Стив ги беше посетил с Елен миналото лято – хубав, отчужден, мълчалив, наблюдателен. Говореше френски изненадващо добре за момче, което никога не е било във Франция, беше учтив с всички тях, пиеше, както отбеляза Джак с благодарност, твърде малко, обясни им просто и разбрано за какво ще бъде дисертацията му, причиняваше на баща си някакво смътно неудобство и накрая изчезна към Италия с двама приятели от Чикаго. Времето, прекарано заедно, беше изпълнено с напрежение и макар че нямаше никакви инциденти, Джак почувства облекчение, когато Стив неочаквано обяви заминаването си. Не беше в състояние да обикне момчето, а и то просто беше коректно, но без обич. Когато тръгна за Италия, остави у баща си някакво неловко чувство за вина, за пропусната възможност, за неудовлетвореност от сина си и от себе си, а и от пътя, по който се беше насочил животът му.

И ето сега, тук, високо над костеливия бял гръбнак на Европа, той беше принуден да напише писмо, което да е пълно с обич, с такт, да изкаже подкрепата си, да даде съвет на този мълчалив, студен младеж, който, както подчертаваше майка му, съсипваше живота си в Чикаго.

Скъпи Стив – написа той. – Току-що получих едно много тревожно писмо от майка ти. Тя се безпокои за теб и доколкото мога да преценя оттук, с право. Няма смисъл да ти разяснявам всичките причини, поради които един младеж на двайсет и две години, без всякакви пари и с целия път, който трябва да си проправя напред в живота, не би трябвало да се жени. Аз самият се ожених рано и ти би трябвало да знаеш по-добре от всеки друг колко катастрофално се оказа това. Една гръцка пословица гласи, че само глупавият мъж се жени рано и само глупавата жена се омъжва стара, и от собствения си опит мога да кажа, че поне първата част на тази мъдрост е напълно вярна. На твое място бих почакал, докато завърша образованието си и се установя някъде. Бракът е осакатил повече млади хора, отколкото алкохолът. Ако наистина си амбициозен, както смятам, ти ще послушаш съвета ми и в края на краищата ще си ми благодарен.

Джак вдигна очи от писмото. Внезапно усети, че дребната старица от другата страна на прохода между седалките, го гледа втренчено. Той се обърна към нея и ѝ се усмихна. Тя се смути и бързо извърна глава към прозореца откъм своята страна.

Майка ти ми пише също – продължи Джак, – че ти застрашаваш бъдещето си с някаква политическа дейност в университета. Може би възгледите ти са правилни и може би чувстваш много силно, че по някакъв начин трябва да ги изразиш, но трябва да си наясно, че за млад човек, който има намерение да се посвети на атомната физика било като експериментатор, било като преподавател, или и двете, едно открито противопоставяне на официалната политика може да бъде само опасно. Правителството на Съединените щати днес е поставено под непрекъснато напрежение и хората в него (а то, както всички знаем, участва във финансирането на голяма част от проектите и изследванията в твоята област) са раздразнителни и подозрителни. Нещо повече, това правителство не забравя лесно и няма да се поколебае, ако реши да използва властта си, за да окаже натиск върху организации или лица, които биха проявили склонност да назначат на работа човек, който открито се противопоставя на официалните схващания по един толкова болен и изпълнен с противоречия въпрос. Тук също – както и при плановете ти да сключиш брак – би било умно да изчакаш известно време, докато станеш по-малко уязвим, преди да предприемеш някакви окончателни стъпки. Според мен, от гледна точка на практическото осъществяване, трябва да помислиш дали сега твоят протест – протестът на един неопитен млад човек – реално ще послужи на някаква кауза, или само ще те изложи на ответните удари, които системата е напълно готова и склонна да нанася. Стив, не е необходимо, както повечето млади хора са склонни да вярват, да се казва всичко, което ти минава през ума, открито и с пълно пренебрежение към последствията. Стратегията и тактичността не бива да се смесват с унизителното подчинение. Едва неотдавна започнаха да гледат на сдържаността като на лоша черта на характера...

Той прочете написаното. „Лорд Честърфилд към сина си – помисли си с отвращение. – Писал съм прекалено много речи на генерали. Ако наистина го обичах, това писмо би било съвсем различно.“

Позволи ми да ти обясня чувствата си по-пълно – написа той. – Не че не разбирам защо си ужасин от перспективата за още ядрени експлозии, за нова война. Аз също съм ужасин и ми се иска да няма повече експерименти и да няма повече война. Знам, че опитите не са прекратени и че заплахата от разруха не е погребана, защото хората от двете страни са напълно банкрутирали откъм плодотворни идеи. Но дори и банкрутиралите имат право да опитат да оцелеят в условията, в които са поставени. Това, което ние, американците, правим, се диктува може би от банкрутиралата политика на оцеляването, но кой ни е предложил по-добра? Аз съм въвлечен в нашата сегашна политика и макар да не съм доволен от нея, не съм доволен и от която и да било алтернатива, представена досега. Твоят полубрат Чарли изрази моите мисли по отношение на това, което правя, по-добре, отколкото аз досега съм успявал. Когато приятелче от класа го запитало какво прави в живота баща му (така на френски се пита какво работи някой), той отговорил: „Моят баща работи за предпазването на света от война“.

Джак се усмихна на себе си при спомена за малкото крехко момче на летището, застанало до прозореца, което каза: „Аз харесвам повече „Ер Франс“. Синият цвят е по-бърз“. След това погледна писмото, намръщи се и се зачуди дали няма да е по-добре да го скъса и да накара Стивън да долети в Рим, за да обсъдят всичко надълго и нашироко, по мъжки. Би струвало най-малко хиляда долара и ако се съди по събитията през миналото лято, няма да е от голяма полза. Така че продължи да пише.

Не ми харесва това писмо – написа той, – но мотивите ми да го напиша са чисти. Искам да те предпазя от опасностите, които може би виждам по-ясно от теб и на които можеш и да не се излагаш. Моля те, не прави нищо прибързано.

Той се поколеба. После написа:

Твоят обичащ те баща

Пъхна писмото в джоба си, за да го изпрати по-късно, и се облегна назад с чувството за прилично, но не блестящо изпълнен неприятен дълг. Затвори очи и се опита да спи, опита се да забрави всички раздразнения и пилене на нервите от последните няколко месеца, кулминация на които бяха атаката на Елен срещу него и хладното отношение на Джо Морисън, когато беше настоял да удържи на обещанието си да му даде отпуск за Рим. „По дяволите всичко – мислеше той, докато всичките му проблеми кръжаха в гаден безпорядък в главата му. – Не ме е грижа дали ще ме прати във Вашингтон, Монголия или на Южния полюс. Все ми е едно дали синът ми ще се ожени за брадата дама от цирка и ще офейка в Русия с последните секретни сведения за химическата война, не ме е грижа дали ще правя любов с жена си от сега до края на столетието, не ме е грижа, не ме е грижа...“

После заспа неспокойния, нервен сън на претоварения, бързо пътуващ съвременен човек, спазматичния, неободряващ сън в изправено положение по самолетите.

Дребната старица се взираше над уискито си в спящия мъж. От момента, в който той се качи на самолета в „Орли“, тя хвърляше скришни погледи към него, когато мислеше, че той не я гледа.

– Шшт! – просъска тя на стюардесата, която минаваше по прохода между седалките с една възглавница. – Кой е този господин, мила? – продължи да шепне дамата, като хвана стюардесата за ръката. – Виждала съм го някъде преди.

– Името му е Андръс, госпожо Уилъби – отвърна тя. – Пътува за Рим.

Дребната старица гледаше спящото лице.

– Не. – Тя поклати глава. – Знам, че съм го виждала преди, но не мога да си спомня къде. Сигурна ли сте, че името му е Андръс?

– О, да, госпожо Уилъби – усмихна се стюардесата учтиво.

– Има брутални ръце – каза старата госпожа. – Има запомнящо се лице. Ще ми изплува. От дълбините на миналото.

– Сигурна съм в това – каза стюардесата и си помисли: „Слава богу, че слизам в Истанбул“.

– Аз съм сигурна, че сте твърде млада, за да си спомняте – каза госпожа Уилъби тайнствено, като я отпращаше.

Стюардесата продължи напред с възглавницата, а старицата отпи малка глътка бърбън, като гледаше обвиняващо бруталните ръце и почти познатото, запомнящо се лице.

Джак спеше неспокойно и главата му неспокойно помръдваше на облегалката – едър мъж с удължена, тежка глава, с удебелена откъм госпожа Уилъби челюст, с белег, който се извиваше надолу от твърдата му черна коса, леко прошарена със сиво. „Трийсет и седем, трийсет и осем“, помисли старата госпожа, правейки обикновената грешка на старите хора да смятат другите за по-млади, отколкото са. Тя одобряваше ръста му. Харесваше ѝ, когато американците, пътуващи в чужбина, са високи. Одобряваше и дрехите му – неутрален сив костюм, от тези, които карат европейците да казват, че американците не умеят да се обличат, и небиеща на очи тъмна вратовръзка. Но самоличността му ѝ убягваше. Името, което търсеше, беше на върха на езика ѝ и я измъчваше, но беше сигурна, че не е Андръс. Празнината в паметта ѝ я караше да се чувства несигурна и стара.

Когато се събуди, Джак дръпна сенника и видя, че самолетът се снижава. Наближаваха Рим. Отмести поглед от илюминатора и усети, че възрастната дама зад прохода го гледа напрегнато, бърчейки чело. Докато се изправяше на седалката и закопчаваше колана, имаше чувството, че в съня си е казал някоя дума, която старата дама не одобрява.

В здрача пистите блещукаха от дъжда, дошъл откъм албанските планини, и по набразденото небе бягаха валма облаци, осветени от последните матовочервени лъчи на залязващото слънце. Джак гледаше през илюминатора, докато самолетът се накланяше и спускаше задкрилките си. Спомни си мекия, наситенооловен цвят на зимното парижко небе и се зарадва на контраста. Помисли си, че пристигането където и да било в Италия, с какъвто и да било транспорт е предназначено да повдигне духа на човека и да съживи възприемането на такива обикновени неща като цветовете, дъжда и формите, изваяни от вятъра на небето.