Приказка

1.

Беше месец март в долината Напа, на около стотина километра северно от Сан Франциско. Любимото време от годината за Джой Ламене. Тучните хълмове блестяха в изумруденозелено, но щяха да избледнеят, когато времето се затоплеше, и да изсъхнат и пожълтеят в лятната жега. Но сега всичко беше свежо и ново, лозята се простираха на километри из долината. Посетителите често сравняваха Напа с Тоскана в Италия и с някои области във Франция.

Джой пристигна тук с Кристоф преди двайсет и четири години, докато учеше магистратура по бизнес администрация в Станфорд, а той взимаше класове по енология и лозарство. Обясняваше ѝ подробно, че енологията е науката за производство на вино, а лозарството – за саденето и отглеждането на лозя. Семейството му от векове правеше известни вина в Бордо, където баща му и чичо му ръководеха семейната винарна, но неговата мечта бе да дойде в Калифорния и да научи повече за вината в долината Напа. Кристоф искаше да има собствена малка винарна. Отначало това беше само неясна мечта, фантазия, която не очакваше да осъществи. Приемаше, че ще поеме по утъпканата пътека и ще се върне във Франция, както предците и роднините му преди него. Но се влюби в Калифорния и в живота в Америка, а през времето, прекарано в Станфорд, страстта му към лозята в Напа стана още по-силна. Внезапната ранна смърт на баща му го изненада с неочаквано голяма сума, която можеше да инвестира. И в миг създаването на собствена винарна тук, в Америка стана не само нещо мечтано, но и възможно. След като и двамата се дипломираха през юни, той се върна във Франция през лятото, за да сподели плановете си със семейството, и се прибра в Калифорния през есента, за да ги изпълни.

Джой беше най-вълнуващата жена, която някога бе срещал, надарена с множество таланти. Притежаваше вродена дарба за всичко, свързано с бизнеса и финансите. Обичаше да рисува, дори бе учила в Италия през летните си ваканции, така че лесно можеше да се захване с кариера в областта на изкуството. Преподавателите ѝ в Италия я насърчаваха да забрави за бизнеса. Докато беше в колежа, се опитваше да вземе правилното решение. Накрая реши да се съсредоточи върху предприемачеството, а рисуването остана нейно хоби. Имаше страхотен инстинкт за най-добрите сделки и искаше да работи в някоя от високотехнологичните инвестиционни компании в Силициевата долина преди да създаде свой бизнес. Непрестанно говореше за това с Кристоф.

Джой не знаеше нищо за виното, когато се запознаха, и той я научи на безброй неща през годината, която прекараха заедно. Интересните му обяснения за лозята и виното сякаш им вдъхнаха живот и ги направиха да изглеждат почти вълшебни. Кристоф обичаше да прави вино не по-малко, отколкото тя обичаше рисуването или изгодните инвестиции. Земеделието ѝ се струваше рискован бизнес. Много неща можеха да се объркат. Преждевременни студове. Закъсняла реколта. Прекалено много дъжд. Или прекалено малко. Но Кристоф смяташе, че това е част от загадката и красотата на винарството, а когато всичко добре сработеше, човек можеше да се наслади на една незабравима реколта, за която хората да говорят завинаги, и обикновеното вино можеше да се превърне във впечатляващ дар на природата.

Посещаваха Напа често и тя постепенно осъзнаваше, че винарството е в душата и кръвта му и притежанието на собствена марка бе онова, на което той се надяваше. Тогава Джой бе на двайсет и пет, а Кристоф – на двайсет и шест. След като завършиха, тя извади късмет и си намери страхотна работа в известна компания за рискови инвестиции. А когато Кристоф се върна от Франция в края на лятото и започна да търси земя за лозята си, които да отгледа така, както го бяха научили в родината му, той я помоли да замине с него. Уважаваше съветите ѝ за всичко, свързано с финансите. Джой му помогна да купи първото си лозе, а през ноември вече бе закупил шест, едно до друго. Лозите бяха стари, но той знаеше какво точно иска да направи – да поддържа малка винарна, но да произведе най-прекрасното Пино Ноар в Напа някой ден, и тя му повярва. Обясняваше ѝ разликите във вината, които опитваха, и как можеха да станат по-добри. Запозна я с френските вина, с виното, което семейството му произвеждаше в замъка Ламене от няколко поколения. Кристоф купи хубав имот на хълма над лозята и я увери, че ще построи там малък замък. А междувременно живееше в хижа с една спалня и удобна всекидневна с огромна камина, където прекарваха чудесни нощи през уикендите. Той споделяше с нея мечтите си, а тя му обясняваше как да ръководи бизнеса си и да си изготви финансов план.

На Коледа бяха заедно в хижата. Рано сутрин седяха на малката тераса и се възхищаваха на природата. Баща му вече бе починал, а майка му – много години по-рано, и Кристоф не искаше да се връща във Франция за Коледа, предпочете да се наслаждава на компанията на Джой. Тя също нямаше семейство, при което да се прибере. Майка ѝ бе починала млада от рак, когато Джой бе едва на петнайсет, а много по-възрастният ѝ баща бе съсипан от смъртта на любимата си съпруга и я последва в гроба три години по-късно. Джой и Кристоф си създадоха свой собствен свят. Той приготви впечатляваща празнична вечеря с дивеч и подбра идеалните за това меню вина.

През пролетта започна да строи замъка си. В началото Джой смяташе Кристоф за мечтател, но забележителното бе, че винаги изпълняваше това, което казва, и превръщаше идеите си в реалност. Никога не изпускаше целите от погледа си, а тя му показваше пътищата. Кристоф ѝ описваше какво вижда в бъдещето, а Джой му помагаше да го постигне. Плановете му за замъка бяха страхотни. Камъкът бе докаран специално от Франция. Кристоф не искаше нищо прекалено голямо или внушително. Проектът му бе основан на четиристотингодишния замък на семейството му. Той връчи на архитекта безброй скици и снимки на това, което бе намислил. Добави и промени, които смяташе за подходящи за избрания от него имот. И бе абсолютно категоричен относно мащабите. Нищо прекалено голямо, нито твърде малко. Мястото се намираше на хълм с величествени вековни дървета, които заобикаляха разчистения терен, където щеше да се издига домът му. Кристоф смяташе да посади навсякъде храсти с червени рози, точно както във Франция, и уговори всичко с дизайнера по озеленяването, който бе въодушевен от проекта.

През лятото, когато строителството бързо напредваше, Кристоф помоли Джой да се омъжи за него и тя прие. Бяха заедно повече от година. Построи винарната си сред лозята по същото време, когато издигна замъка, който бе истинско бижу.

Сватбата им бе скромна и се състоя в близката църква в края на август. Двама от работниците им бяха свидетели. Още нямаха близки приятели в Напа, но бяха заедно, което бе прекрасно начало. Съгласиха се, че останалото ще дойде по-късно. Джой уважаваше страстта на съпруга си към земята, беше в кръвта и сърцето му. Лозята бяха живи същества за него и той ги обичаше, пазеше и отглеждаше грижливо. Кристоф изпитваше същите чувства и към съпругата си. Ценеше я като скъпоценен дар, а тя цъфтеше в топлината на любовта му и го обичаше с цялото си сърце.

Замъкът още не бе готов през първата им Коледа като младоженци и те още живееха в семплата хижа, която подхождаше на скромния им живот. Джой беше бременна в третия месец и Кристоф се надяваше домът им да е завършен през юни, когато се роди първото им дете. Джой напусна работата си в Силициевата долина, когато се ожениха, тъй като не можеше да пътува толкова далеч, и сега помагаше усърдно на съпруга си във винарната. Тя отговаряше за бизнеса, а той – за лозята.

Нанесоха се в замъка през май, точно както Кристоф бе обещал. Джой рисуваше красиви стенописи през свободното време и очакваха появата на първото си дете. Кристоф кръсти замъка „Джой“ в нейна чест и името чудесно описваше живота им заедно.

Всяка сутрин се събуждаха, развълнувани от предстоящата работа. Обядваха заедно у дома, обсъждаха напредъка и проблемите, които трябваше да решат. Кристоф посади лозята според всички правила, с които бе израснал във Франция. Двама от чичовците му им дойдоха на гости и одобриха всичко, което бяха постигнали. Увериха ги, че след двайсет години ще притежават най-добрата винарна в Напа. Гроздето им бе великолепно, а замъкът се превърна в любимия им дом. Обзаведоха го с френски антики, които откриха по търгове и антикварни магазини.

Бебето се появи лесно, точно както вървяха всичките им планове през последните две години. Отидоха в болницата след закуска, когато Джой заяви, че моментът е настъпил. Подкараха надолу по хълма, а в края на следобеда Джой вече държеше красивото им бебе в ръцете си, а Кристоф ги гледаше възхитено. Раждането бе леко. Малкото момиченце имаше светлорусата коса и бялата кожа на майка си и тъмносините очи на баща си. Кристоф реши, че прилича на цвете, затова я кръстиха Камил .

На следващия ден започнаха живота си в замъка като семейство. Камил израсна с двама обожаващи я родители, сред красотата на долината Напа, в красивия малък замък сред бащините лозя. Прогнозите на чичовците на Кристоф се сбъднаха. След няколко години той произвеждаше едно от най-добрите Пино Ноар в района. Бизнесът вървеше отлично, бъдещето им бе осигурено, всички в Напа ги уважаваха и често искаха съвети от Кристоф. Непогрешимите му инстинкти и дългогодишната семейна история го правеха майстор в работата му. Най-близкият му приятел се казваше Сам Маршал, собственик на най-голямата винарна в Напа. Той не притежаваше историята на Кристоф, нито познанията му за френските вина, но имаше дарба за отглеждане на чудесни лозя, бе смел и оригинален и притежаваше повече земя от когото и да било друг в Долината. Кристоф обичаше да споделя идеите си с него. Съпругата на Сам, Барбара, бе добра приятелка с Джой и двете семейства често прекарваха уикендите заедно с децата си. Синът на семейство Маршал бе на седем години, когато Камил се роди. Филип бе привързан към бебето и не можеше да се отдели от него. Кристоф обичаше да приготвя изискани френски блюда, докато двамата със Сам си бъбреха за работа, а жените наглеждаха децата. Джой позволи на Филип да гушне Камил, когато тя стана на две седмици. Но през повечето време той предпочиташе да се катери по дърветата, да тича из полетата, да бере плодове в овощната градина или да кара колело.

Сам Маршал бе израсъл тук, бе работил усърдно за всичко, което имаше. Приемаше работата си сериозно, също като Кристоф, на когото искрено се възхищаваше. Сам винаги се дразнеше, когато преуспели бизнесмени от Ел Ей или Ню Йорк купуваха имот в Напа, посаждаха няколко лози, наричаха себе си винари и лозари, без да имат никакви познания, и се хвалеха с успехите си. Сам ги наричаше „неделни винари“ и не можеше да ги понася, приятелят му също. Кристоф вярваше, че тайните за правене на хубаво вино се предават от поколение на поколение и безкрайно уважаваше Сам задето бе научил абсолютно всичко съвсем сам. Беше трудолюбив, учеше жадно и почиташе земята и плодовете ѝ. Кристоф го обичаше като брат и двамата предпочитаха компанията на сериозни винари като самите тях, с които можеха да споделят ценна информация и опит. Винарският бизнес привличаше много аматьори. Парвенюта, които искаха да се изфукат, купуваха прочути винарни. Хора от висшето общество на Сан Франциско също се заселваха в Напа, устройваха пищни приеми за елитното си обкръжение и се отнасяха с всички с презрение, макар понякога да признаваха истинските винари като Кристоф, които въобще не се интересуваха от тях.

Камил израсна щастливо дете, сред лозята в Долината и няколко близки приятели. Баща ѝ продължаваше да купува земя и да сади лозя. Нае управител на лозята от Тоскана, италианецът се казваше Чезаре. Камил знаеше, че майка ѝ не го харесва, мръщеше се всеки път, когато той влизаше в стаята. Джой все още се грижеше за семейния им бизнес докато Камил растеше. Момиченцето твърдеше, че иска да е като родителите си и някой ден да работи във винарната, след като завърши Станфорд като тях. Струваше ѝ се, че всичко, което те правеха, бе идеално, и искаше да продължи традицията. Беше ходила много пъти в Бордо, където се запозна с братовчедите, лелите и чичовците си, но предпочиташе да е в Напа, която смяташе за най-красивото място на света. Също като баща си, тя не желаеше да живее във Франция, а Джой бе съгласна с тях. Семейство Маршал си останаха най-близките им приятели, а Филип, според обстоятелствата, бе или смъртният враг, или героят на Камил докато растяха. Седем години по-голям от нея, той често я закачаше и дразнеше. Той бе в последния клас на гимназията, когато тя бе едва на десет. Но винаги я защитаваше в училище, Камил за него беше малката му сестричка, и тя се натъжи дълбоко, когато Филип замина за колежа. Виждаха се само през ваканциите.

През лятото, когато Камил навърши седемнайсет, Джой бе на четиресет и четири, а Кристоф – една година по-възрастен. При рутинна мамография откриха, че Джой е болна от рак на гърдата и това срина света им. Лекарите решиха да я оперират и смятаха, че могат да я излекуват с агресивна химиотерапия и радиация. Кристоф полудя от страх. Джой се чувстваше зле след сеансите, но въпреки това ходеше за малко във винарната всеки ден, а Камил правеше всичко възможно, за да ѝ помогне. Майка ѝ бе невероятно смела и твърдо решена да победи болестта. Преживяха тежки моменти тази зима, но Джой никога не загуби желанието си за живот и се бореше упорито, правеше го заради дъщеря си и съпруга си. Година по-късно бе здрава и всички си поеха дъх с облекчение. Преживяха кошмарна година, а когато Камил бе приета в Станфорд, не можеха да се зарадват, докато не се увериха, че Джой отново бе здрава.

Отпразнуваха завършването на гимназията на Камил и организираха чудесен купон за осемнайсетия ѝ рожден ден. Всичко в света им отново бе наред. Бяха поканили най-вече съученици на Камил и някои от родителите, дошли да им се порадват в компанията на Джой и Кристоф. Семейство Маршал също присъстваха и с гордост съобщиха, че Филип вече пътувал непрестанно, за да рекламира вината им, и се справял добре. Беше прекарал шест месеца в Чили, където бе работил във винарната на приятел, а предишната година бе посетил Кейптаун. И двете места бяха известни винарски райони, често сравнявани с Напа. Младежът изучаваше семейния бизнес грижливо по целия свят.

Приятелите им изпитаха облекчение от начина, по който изглеждаше Джой, а след вечеря Барбара шепнешком довери на приятелката си, че и на нея ѝ предстои операция следващата седмица в Сан Франциско. В нейния случай ставаше дума за двойна мастектомия. Барбара беше десет години по-възрастна от Джой и ужасно се тревожеше заради предстоящото лечение. Двете жени дълго си бъбриха и Джой се опитваше да успокои приятелката си. Барбара искаше, но ѝ беше трудно да повярва, че всичко ще бъде наред. Страхуваше се, Сам също. Отначало бяха решили да не казват на Филип, за да не го тревожат, и бяха отлагали дълго време. Но тъй като операцията предстоеше скоро, възнамеряваха да му съобщят, когато се върне от последното си пътуване.

Джой бе открита с дъщеря си, Камил бе свидетел на това, колко зле се чувстваше тя по време на химиотерапията. Джой бе притеснена заради семейната си история, майка ѝ бе починала от рак на гърдата едва на четиресетгодишна възраст, но никоя от жените в рода на Барбара не беше боледувала. Независимо колко богат беше съпругът ѝ, нито колко се обичаха, Барбара бе сериозно болна. Тя беше красива жена и призна на Джой, че се страхува и от обезобразяването, и от болката. Бракът на семейство Маршал бе солиден като този на Джой и Кристоф и ракът бе най-голямото предизвикателство, пред което някога се бяха изправяли, също като приятелите им. Знаеха, че повечето бракове в Долината не са така добри като техните, често дочуваха слухове за местното общество, за това кой с кого спи. Наоколо цареше съревнователен дух, изпълнен с безброй извънбрачни връзки. Джой и Кристоф никога не станаха част от по-елитните местни групи, нито искаха да бъдат. Сам и Барбара споделяха мнението им. Барбара бе работила като стюардеса преди да се омъжи, а сега съпругът ѝ притежаваше най-голямата и печеливша винарна в Напа, която силно привличаше желаещите да се изкатерят нагоре по стълбицата на хайлайфа и парвенютата. В Долината бяха инвестирани много пари и доста винари натрупваха солидни състояния, като Сам и Кристоф. Всяка есен през септември семейство Маршал устройваха бал на плодородието. Една година, след пътешествие до Венеция, Барбара реши балът да е с маски. Всички пристигнаха, издокарани в интересни костюми, и толкова много им хареса, че го превърнаха в традиция. Джой и Кристоф винаги присъстваха, въпреки протестите на Кристоф и оплакванията му, че се чувства абсурдно в костюма на Луи XV със сатенен панталон до коляното, перука и маска.

– Щом на мен ми се налага да го правя – повтаряше му Сам, – значи и ти ще се справиш. Барбара ще ме убие, ако откажа.

Сам бе готов на всичко, за да зарадва съпругата си, а тя изглеждаше великолепно в маскарадните си тоалети.

– Трябваше да поканим гостите просто на барбекю още първата година и сега нямаше да ни се налага да се обличаме като глупаци всяка есен – мърмореше Сам добросърдечно.

Балът обаче винаги бе великолепен. Гостите се наслаждаваха на изискани блюда, специален оркестър от Сан Франциско и фойерверки над безкрайните лозя. За разлика от елегантния малък замък на семейство Ламене, къщата на Маршал бе огромна и ултрамодерна, построена от мексикански архитект и пълна с произведения на изкуството. Притежаваха няколко картини на Пикасо, които често даваха назаем на различни музеи, а също и произведения на Шагал и Джаксън Полък. Влюбената в изкуството Джой винаги разглеждаше картините с вълнение.

Камил прекара лятото след завършването на гимназията в работа във винарната. Помагаше на майка си, както правеше всяко лято откакто навърши петнайсет. Всички се вълнуваха от постъпването ѝ в Станфорд. Камил възнамеряваше да завърши магистратура по бизнес управление, след което да работи за родителите си няколко години. Не искаше да работи никъде другаде, макар баща ѝ да я убеждаваше, че година в Бордо при семейството му ще ѝ се отрази добре. Но тя не обичаше да е далеч от родителите си. Чувстваше се най-щастлива в замъка, в компанията на Джой и Кристоф.

През лятото Джой редовно посещаваше Барбара Маршал. След като химиотерапията започна, тя се чувстваше отчайващо зле, а съпругът и синът ѝ изглеждаха ужасени. Състоянието ѝ бе много по-тежко от това на Джой, когато беше болна.

Камил замина за Станфорд, но се прибираше по-често през уикендите, отколкото майка ѝ смяташе за редно. Джой сподели с Кристоф, че дъщеря им е прекалено привързана към тях, а животът ѝ – доста изолиран, и не смяташе, че това е добре за нея. Според Джой, Камил трябваше да опознае света, поне за известно време.

– Тя иска да е тук – усмихна се Кристоф и я целуна. – Камил е единственото ни дете, не я пропъждай.

Той обичаше моментите, когато дъщеря им бе с тях, както и факта, че тя искаше да е там. Когато бяха по-млади, често обсъждаха дали да си родят второ дете, но животът им бе прекрасен, а след заболяването на Джой вече бе прекалено късно. Кристоф винаги твърдеше, че няма нищо против. Искаше дъщеря му да управлява винарната един ден, когато той остарее, и бе убеден, че Камил ще се справи отлично. Тя бе наследила усета за бизнеса от майка си, а Кристоф бе запазил винарната и лозята така, че да могат да бъдат лесно управлявани. Не искаше огромна империя като тази на Сам Маршал, а и замъкът му бе малък и изискан, точно такъв, какъвто искаше. Това, което притежаваха, им се струваше достатъчно, двамата с Джой го управляваха с лекота и само от време на време спореха с Чезаре за лозята.

Италианецът бе при тях от години, но Джой все още го смяташе за натрапник и не му се доверяваше. Той се отнасяше небрежно към разходите си и смяташе, че да се отчита на Джой, бе ненужно и нахално от нейна страна. Тя обаче го предизвикваше безмилостно и двамата непрестанно спореха ожесточено. Чезаре рядко излизаше от кабинета ѝ без да затръшне вратата. Кристоф подозираше, че той прибира дребни суми, но пък Чезаре познаваше гроздето и лозята като никой друг и се отнасяше към тях като към собствени деца. Имаше непогрешим инстинкт какво трябва да се направи и Кристоф го ценеше като най-добрия управител в Долината. Затова и търпеше номерата му с парите. Гроздето го интересуваше повече от жълтите стотинки. Джой обаче не бе склонна да го остави да прави каквото си иска и често спореше за това със съпруга си. Кристоф обаче му прощаваше дребните прегрешения лесно, тъй като познаваше обичта на италианеца към винарната и съвестната му работа по лозята. Няколко долара в сметката за разходи бяха нищо в сравнение с всичко останало.

Кристоф беше двигателят на замъка „Джой“, бе превърнал винарната си в изключително успешно начинание, а съпругата му управляваше финансите и поддържаше сметките им в отлично състояние. Двамата бяха идеалният екип.

Камил бе щастлива в Станфорд. Запозна се с интересни хора, но в мига, когато ѝ се отдадеше възможност да се прибере у дома, веднага се възползваше. Повечето от състудентите ѝ се надяваха да си намерят работа във финансовите фирми в Силициевата долина или да се отправят към Ню Йорк и Уол Стрийт, докато тя копнееше да завърши и да помага на родителите си във винарната.

Оставаха ѝ три месеца до дипломирането и последните изпити, когато се прибра в Напа за уикенда и забеляза на бюрото на майка си медицинска бележка, която ѝ напомняше, че е време за поредната мамография. Спомни си кошмарното време преди пет години, когато диагностицираха рака на майка ѝ, и лечението, продължило цяла година. Но оттогава, слава богу, Джой беше съвсем добре.

Барбара Маршал, за съжаление, не беше късметлийка. Химиотерапията я съсипа, ракът се разпростираше и тя почина осем месеца след като ѝ поставиха диагнозата. Сам и Филип бяха съсипани. Справяха се сами вече почти три години. Филип помагаше на баща си в управлението на винарната, имаше чудесна репутация в Долината и излизаше с различни момичета. Харесваше бързи, скъпи коли и красиви жени. Камил често го виждаше в червеното му ферари, никога с едно и също момиче. Тя се шегуваше с него за това, а той все още се отнасяше с нея като с малката си сестричка, и седемте години разлика между тях си оставаха. Филип бе част от света на възрастните, нареждаше се сред прочутите винари в Напа, чиито синове бяха почти на неговата възраст и щяха да поемат същите отговорности като него един ден. Междувременно им предстоеше да научат безброй неща и Филип се отнасяше изключително сериозно към това, а колежанските му дни останаха зад гърба му. Беше казал на Камил, че има много време преди тя да заеме мястото си в света на възрастните, а това ужасно я ядоса. Тя знаеше за винарната на баща си не по-малко, отколкото той за тази на Сам, но Филип се държеше с нея като с дете, а тя вече се смяташе за зряла жена.

Камил бе чула родителите ѝ да говорят, че от две години Сам излиза с конгресменка от Ел Ей, но тя никога не беше ги срещала, винаги бе сам или с Филип, когато го виждаше. Загубата на Барбара го бе състарила и сега той изглеждаше по-сериозен от преди. Смъртта ѝ бе тежък удар за всички тях и винаги караше Камил да се страхува за майка си.

– Все още си правиш мамография два пъти годишно, нали, мамо? – попита я Камил след като видя бележката на бюрото.

– Разбира се – усмихна се Джой, като затръшна една от гигантските им счетоводни книги на бюрото. – Нямам търпение да ти предам част от работата, когато се прибереш у дома.

Джой бе наясно колко способна, организирана и делова бе дъщеря ѝ. Беше научила всичко от майка си, но знаеше повече от нея за производството на вино. Кристоф я бе учил неуморно още откакто бе малка и познанията ѝ надминаваха тези на Джой. Виното бе в кръвта на Камил, също както и на баща ѝ. Джой отговаряше за бизнеса и финансите, а съпругът ѝ и дъщеря ѝ бяха влюбени във виното.

– Дръж се, ще се върна след три месеца – усмихна се Камил на майка си.

Джой вече ѝ бе приготвила собствен кабинет и се вълнуваше от перспективата да я вижда наоколо всеки ден. Последната ѝ мечта се осъществяваше, дъщеря ѝ отсега нататък щеше да работи във винарната с тях. А един ден, когато бяха готови да се оттеглят, Камил щеше да поеме бизнеса, макар че това нямаше да се случи скоро. Джой бе едва на четиресет и девет, а Кристоф наскоро бе навършил петдесет.

Камил се върна в Станфорд, а Джой бе затрупана с работа. На бюрото ѝ лежаха множество проекти, а Кристоф избираше етикети за новото си вино и искаше помощта ѝ. Тя проектираше етикетите лично и сега за него бе трудно да направи избор между двата, които харесваше най-много. Камил вече бе гласувала за един от тях, когато си беше у дома.

Четири седмици след последното гостуване на Камил, Джой намери бележката от болницата сред купчината документи, набутани в чекмеджето ѝ, и се обади да си запише час за преглед. Бяха минали пет години и я считаха за излекувана, но тя все пак се страхуваше, че отново може всичко да се повтори. Майка ѝ бе починала десетина години по-млада отколкото бе тя сега, но както Кристоф казваше, имаха вълшебен живот и нищо лошо нямаше да им се случи. Джой се опитваше да не мисли за тъжната съдба на Барбара Маршал. Уговори си час и използва възможността да си уреди и други срещи в града, тъй като не ходеше там често. Сан Франциско бе едва на час и половина път, но ѝ се струваше на друга планета. Джой нямаше желание да ходи никъде, но Кристоф пътуваше често, за да рекламира вината им, посещаваше Европа и Азия и вече нямаше търпение Камил да го придружава.

Джой беше свикнала с мамографиите в болницата. Лаборантката я помоли да не се облича докато лекарят не прегледа снимките, но сестрата ѝ се усмихна, сякаш всичко бе наред, и Джой изпита облекчение. Поседя сама известно време в кабинета и отговори на няколко служебни съобщения.

Лекарят, който влезе при нея, беше нов, млад и тя не го познаваше. Не можа да прочете нищо в очите му, когато той придърпа стол и се настани срещу нея. После извади снимките от плика, който държеше, и ги сложи на осветената кутия на стената. Посочи проблемната зона и се обърна към нея със сериозно изражение.

– Тук има сянка, която не ми харесва, госпожо Ламене. Ако разполагате с време, бих искал да направя биопсия още днес. Не мисля, че е разумно да чакаме, като се има предвид историята ви. Няма да отнеме дълго време, но наистина бих искал да знам какво е това.

Джой почувства, че сърцето ѝ ще изскочи от гърдите. Беше чула същите думи преди пет години.

– Притеснителна ли е тази сянка? – задавено попита тя.

– Щях да съм по-доволен, ако я нямаше. Може да не е нищо тревожно, но трябва да сме сигурни.

Стори ѝ се, че гласът му долита от безкрайно далечно разстояние. Тя последва сестрата вцепенена към друга стая, където ѝ свалиха нощницата, сложиха я на операционната маса, покриха я с чаршаф и направиха биопсията. Беше болезнено, въпреки местната упойка. Сърцето ѝ биеше лудо. Джой мислеше за кошмарната година, прекарана в химиотерапия, за Барбара Маршал, отишла си след осем месеца, за майка си, починала едва на четиресет години. От очите ѝ се стичаха сълзи, а когато тичешком излезе от болницата и забърза надолу по стълбите, вече плачеше неудържимо. Казаха ѝ, че ще ѝ се обадят за резултата, но тя усещаше какво предстои. Хората твърдяха, че гръмотевицата не удря два пъти, но тя вече знаеше, че това не е вярно. И какво щеше да каже на Кристоф и Камил, ако всичко започнеше отново? Почувства се сякаш вече бе мъртва, когато се качи в колата и подкара обратно към Напа, заслепена от сълзи. Опита се да се съсредоточи върху шофирането, но за първи път изпита увереност, че ще умре. Как можеше да извади късмет два пъти?