Разкажи ми

Дядо Съйко

– Та ти казвам, Диди, човек иска да напише разни неща още преди да се е научил да пише. Това...

Нали разбираш, казвам човек, а имам предвид себе си. Винаги правя така. Май всички хора, като кажат „човекът това, човекът онова“, имат предвид себе си. Че какво друго?

– Точно това щях да ти кажа – засмива се Диди и поклаща утайката на някакво малко кафенце в пластмасова чашка. – Все говориш за хората, а имаш предвид само себе си.

– Та кой познава хората толкова, че да каже какво искат и какво харесват по принцип? Тия обобщения са само защото възпитанието ни и образованието ни пречат да казваме Аз. Някак по-сериозно звучи, като кажеш „Човекът обича сладолед!“ – нали така? Или „хората обичат сладолед!“. По-внушително е някак си. Всички лъжци и демагози – пък и ние заедно с тях – говорят за хората и за човека. А това е защото ни е забранено да казваме Аз. Нали се сещаш – даже в училище – да използваш „аз“ в изреченията, когато пишеш съчинение, се смяташе за нещо... хм, за нещо грозно и неправилно.

– Хаха, тоя пример със сладоледа! Човекът обича сладолед! Така де, разбрах какво искаш да кажеш.

– И аз се опитвам да се измъкна от това вечно повтаряне на Човекът това, Човекът онова – и да казвам Аз това и Аз онова. И като разказвам – да разказвам без никакви угризения само и единствено за своите преживявания за света. Защото само те наистина са ми познати... но ми е трудно!

Усещам се несигурен...струва ми се прекалено лековато! Казвам си – та кого го интересува какво Аз съм открил, какво Аз харесвам и каква е истината според Мен?

Като се облегнеш на фалшивите, но достолепни обобщения, че Хората по принцип обичат Светлината или че Хората по принцип са зли, или че Хората по принцип са добри – думите ти придобиват тежест. Да, Диди – отучиха ни от Аз! И то не напоследък. Така е от хиляди години...

– Да, но... Ти ми каза да прочета една статия за постмодернизма. Там се казваше, че Големият разказ – тоест, доколкото схващам – тоя, който е за Хората, за Човека въобще, е отстъпил мястото си на множеството Малки разкази. А в малките разкази не става въпрос за Човека и за Събитията, които са променили историята – ами за разни дребни случки, които са преживени от обикновен човек, от разказвача... Който съвсем спокойно си казва: „аз преживях това, аз бях там, аз пих едно мартини с Петър в осем сутринта...“ – ...нали това е постмодернизмът? Тоест вече, откак има постмодернизъм – м??? ? ?? ?? ?? ????????? ???????, ????? ?? ????????? ?????, ??? ?????? ? ?????...

? ?? ??, ?????, ?? ???? ??????, ??????????????? ???? ??????, ? ? ??? ?????? ?? ??? ?? ???????... ??? ?...

? ? ?? ??, ?? ?? ????? ???? ??????! ? ????????? ?? ???? ? ???? ???? ?????? ? ?? ???? ??? ?????????, ?? ????????? ????, ????? ?? ????? ?? ??????! ???? ?? ????? ????????? ???????...

? ????? ???? ?! ?? ???? ?? ???? ?? ???? ??? ???????... ???? ?? ?? ???? ?????... ???? ?? ?????? ? ?????? ???????! ??????????? ? ????????????. ??????, ??????, ?????????, ???????? ?? ??? ? ??????, ???????-????????, ???????-??????, ????????????? ??????????? ???????????... ???? ?? ?????? ????? ????????? ??????? ?? ???? ????? ???????-??????!

? ?, ?? ? ????? ?? ??????? ??.

? ? ???? ??? ?? ?????? ????????, ????? ????????? ???????? ? ? ??????? ?? ??????????! ????? ?? ????? ???????. ??? ????? ?????????? ? ?????????? ? ?????????. ???, ???? ??? ????????? ? ??????? ?????! ?? ?? ??????:

оже и да не се разказват истории, които са променили света, ами такива – малки...

– Да де, обаче, от една страна, постмодернизмът вече остаря, а и ние никога не сме го обичали... пък и...

– Е да де, но аз точно това обичам! – възмущава се Диди и пали нова цигара – да пиша без претенция, че разказвам неща, които са важни за Всички! Пиша си моите момичешки истории...

– Точно това е! Ей това го кажи на един мъж писател... Кажи го на един такъв... нали се сещаш? – мастит писател! Законодател в литературата. Брадат, космат, мъжествен, вмирисан на пот и фасове, писател-тореадор, писател-мъдрец, фалоцентричен литературен архимандрит... кажи за твоите малки момичешки истории на един такъв писател-тежкар!

– Е, и? – гледа ме учудено тя.

– И като чуе за твоите „интимни, малки момичешки истории“ – и направо ще експлодира! Мъжът не обича личното. Той обича световното и оставащото в Историята. Ето, сега пак обобщавам – проклет навик! Но ти казвам:

За стария, ретрограден писател, за тоя, който приема литературата като вид вторичен полов белег и като оръжие за налагане на власт – за него идеята да се смесва литературата с „малките момичешки истории“ е като да му предложиш да носи дамско бельо... не, не... по-скоро – като да участва в ревю на дамско бельо, което се излъчва по всички световни телевизии!

Та тия „интимни, малки момичешки истории“ са унижение за неговата грамадна като надървен кур Литература! Той иска, Диди, литературата да е величествена, да е закон за всички, да е смазващо универсална, да е Голяма и разни такива работи... Хаха, мъжка литература! Да разказва велики, брадати саги!

И ако някой се опита да противоречи на тия саги – да му се отсича пенисът! Нали се сещаш каква е реакцията на тоя тип стари писатели – към които по някакъв начин се причислявам и аз – когато чуят за „малките, интимни момичешки истории“? Направо ревват и забучават – като йерихонски тръби, надути от Исус Навин; като сирени за атомна война!

Какви са тия момичешки почесвания, бе?! – така ревват писателите на Голямата Литература... Какви са тия интимни...? Какви са тия розови будоарни подмивания и попипвания?! Така казват Писателите Патриарси и Владетели на голямата Литература-Пенис!

Те искат всичко да е Централно...И искат също така литературата да е власт. Да им носи власт. И да говори от името на всички и за всички...

Затова те винаги казват: Човекът е ангел и дявол. Човекът това. Човекът онова. Никога не казват Аз!

А всъщност само за Аз-а си мислят.

Те не говорят от свое име, Диди. Защото не искат да снижат нещата до лично усещане или предпочитание. Искат всичко да изглежда като някаква фатална универсалност.

Всъщност те пробутват именно личните си наблюдения и представи – но ги представят за общочовешки!

Някои от тях даже не осъзнават, че това, което предлагат на хората, идеи и представи, са чисто и просто техните лични, малки и интимни идеи и представи!

Но те – от позицията на господари и самозабравили се жреци, изконно упълномощени да говорят от името на преебаното човечество – си въобразяват, че не – това не са си техни лични идеи и представи... а универсални, общочовешки истини!

Ужас, майчице!

Нали разбираш какво глупаво нахалство е това?!... Дори идеята, че литературата може да се създава не от премъдри старци, а от пълни с розови фантазии момичета, за тях – традиционните писатели – е ужасяваща! И затова никога не казват Аз. За тях важно е какво става в Света, а не в личните им спални или души! Майната им...

– Да, майната им... ще помисля върху това... Хайде, разкажи ми за това, как си започнал да пишеш още преди да можеш да пишеш... и ми разказвай, моля, точно твоите си истории, а не някакви... обобщения. Освободи се от тая натрапчива мисъл, че трябва да разказваш неща, които са общочовешки... всъщност – ти знаеш, че точно личните неща са най-общочовешки.

? ? ?

О, колко е хубаво да не се бърза! Това е може би защото сме в психиатрия... Свободата да се измъкнеш от лудницата на изискващия свят и да се приютиш в спокойствието на истинската лудница – при дългите разговори и спокойните, неангажиращи размишления! Та каква литература може да има сред хора, които ръчкат писателя отзад с остените на „няма време“ и подвикват: „Хайде, не се мотай, какво ми разказваш врели-некипели – дай ми моята таблетка отконцентрирано литературно забавление и не ме занимавай със себе си!“ – каква литература може да има сред нас, състезаващите се плъхове? Разбързани и неуважителни към всяка бавна, напоителна и спокойна като Ганг мисъл!

Кой сега си спомня думите на Христос: Ако някой иска да вървиш с него една миля, ти върви с него седем...

...та не е ли четенето именно готовността да вървиш седем мили с някого, докато той разказва своите небивалици и лични брътвежи?...Неговите „малки интимни истории“...

А тук... в тая лудница... колко е хубаво да имаш чувството, че можеш да изкажеш всичко, без да те подпират, без да ти подвикват: „Хайде, какво се мотаеш!“.

Литературата е изискано забавление, което се съпротивлява на глупашката Разбързаност. Но сега Литературата е изправена за разстрел. Зад някакъв мол. И към нея са насочени пушките на Няма Време и Давай По-Нак­ратко.

? ? ?

Диди говори бавно, не бърза. И аз не бързам. Хрумва ми да предложа Литературата да се създава, предлага и консумира само или предимно в лудници. Там, където никой не бърза. За да може да се оцени подобаващо. Че къде другаде хората разполагат с такова красиво, протяжно време и такава благородна, бавна и мъдра нагласа за света?

И после за миг ми хрумва, че всъщност то така е и станало. Във всевъзможните луднични клубове за свободно време, ателиета и зали. Пък и по алеите, стаите и кабинетите. Рисунки на листчета, стихове на салфетки.

Вътре, където я няма злобната суетня, свирепата разбързаност на Навън.

– Хайде, разкажи ми! – казва Диди и аз – колкото и сладко да ми е да разсъждавам, без да изпитвам угризения – вече наистина трябва да ? разкажа!

А какво правя, като говоря така? Не е ли и това вид разказване? Защо хората така силно и гневно разделят разсъжденията, които аз смятам за най-важното нещо на света, от чистото Разказване? Хм, най-вероятно защото искат не мис­ли, а случки. Хората са малко нещо като жаби. И виждат само това, което се движи. Аз им казвам: И мислите се движат, хора мили! Но те – не не не – искаме да ни разкажеш как си паднал от седмия етаж! И по-бързо, ако обичаш! Нямаме време да слушаме разсъждения... какво си мислил, докато си летял надолу! Разказвай – паф, бум, фюуут, прас – и край! Хайде!

– И така, Дидиии – провлачвам аз и си спомням всички велики дядовци – от Омир до моя дедо Диме, които проточват точно по същия начин думите в началото на разказите си.

– Само един момент – прекъсва ме Диди, – не разбрах, ти на страната на „малките момичешки истории“ ли си, или на брадатите писатели, за които литературата... как го каза... е като надървен кур?

– Е, знам ли? Не ме ли виждаш, че съм с брада. И аз съм тлъст остатък от старото време. От времето, в което отделният човек не беше важен... и неговите истории не бяха важ­ни... и беше забранено да се казва Аз...

– Всеки човек има хиляда страни, ако мен питаш – хайде сега – разказвай!

– И така. Бях на пет или даже – на четири години...

? ? ?

Дядо ми Съйко и баба ми Куна бяха старовремски учители. Живееха в едно голямо село. Село Садовец на река Вит.

Река Вит...

Сигурно забелязваш Диди, че аз си позволявам прекалено много отклонения и вмъквам адски много истории докато разказвам нещо, но нима това не е богатството на разказа? Не е ли това именно начинът да се борим с глупашката разбързаност и привидната целеустременост на глупашкото ни време?!...

Та така – Вит е река, описана от римляните като Утус. При нейното устие Атила веднъж разбил римските войски... та там някъде в това голямо-малко село (голямо в представите на жителите му, но малко в моите градски представи) се намираше солидната стара къща на дядо и баба. Аристократи и патриархални мегалити бяха те. Някакъв бабешко-дядешки Стоунхендж. В моята глава, естествено. Най-вероятно са били най-обикновени старчета.

Дядо Съйко ходеше с бял панталон, черно елече и бяло сако. Панамена шапка и дебел бастун – също така. Наричаше бастуна си „бастон“, защото така звученето беше по-френско. Следобед той лягаше за двучасова задължителна и достолепна почивка. Даже не спеше. Важното беше да изпълни ритуала си по почиване следобед. Как умееха тия хора да създават традиции, да живеят в традиции, да са сами по себе си традиции! Следобед – на широкото изсъхнало дървено легло, на терасата. Лежане. Два часа! Почивка! Дядо е положил благородната си глава на ръката. Хванал е в шепа рубенсовите побелели къдрици. Или рембрандовите? Знам ли – по това време още не правех разлика между Рубенс и Рембранд.

– Но си знаел кои са тия двамата? – пита с учудване Диди.

– Че как! Аз мисля, че всяко дете на четири трябва да знае! Шегувам се. Може и да не съм знаел все още – но скоро узнах. Кой знае откъде у мен се пръкна тая страст по художници, по картини и виещи се сребристи къдрици, по книги с красиви подвързии, към красиви шрифтове, стари библиотеки... може би точно от тия златни следобеди – когато дядо Съйко – старият селски аристократ-учител – се правеше, че спи, а аз се чудех какво да правя. И обхванат от тревожно напрежение, обхванат отсамотата на градско дете, попаднало в тихо село – аз обикалях от стая в стая... И стаите бяха хладни, бяха загадъчни – точно следобед, иначе не толкова – и бяха пълни с какво ли не – с лисича кожа, със стари бижута от тъмно сребро в кафяви бурканчета, с репродукции на пейзажи от руски художници от 19 век – може би Шишкин или Левитан – но не помня... със сушащ се липов цвят върху вестници, с широкополи шапки на дядо и копринени капели на баба...

...И книги, книги – о, Боже – какви книги!

– Какви пък толкова книги – в библиотечката на едно селско учителско семейство по време на социализма? – недоверчиво пита Диди.

И аз усещам, че има право да се съмнява: Та какви пък чак толкова загадъчни и велики неща, какви приказни съкровища и какви пък чак толкова книги? В едно село по време на социализма?

– Струва ми се, че това си е моя детска представа... Тя е такава – пищна. В действителност може да е било доста по-обикновено и простичко. Но ето виж, Диди – кое е истината? Моята представа или някаква си действителност?

– Ами действителността, струва ми се – сумти Диди.

– А кое е действителността? Аз мога да опиша това селско място и като скучно и обикновено, бедно старческо обиталище. Както съм го видял години по-късно – когато съм отишъл да видя съвсем остарелите си дядо и баба – вече двайсет и пет годишен. Но нима и тая представа – че това е едно бедно и нищо и никакво място, в което няма нищо приказно – нима и тя не е чисто и просто моя лична представа? Само че от по-друга възраст? Защо мислим, че пищните ни представи и спомени отдетството са нереалистични, а сухите ни, безчувствени и пълни с трезва досада представи и спомени от зрялата възраст са реалистични? Много сме интересни ние хората! Оф, пак хората та хората... Та така де – пищно място беше това! И наистина – книгите бяха вълнуващи. Да – не бяха чак толкова много. Не беше Александрийската библиотека! Примерно двеста? Не, не помня. Може да са били и сто. Но в моите очи... О! О! Всичко е въпрос на очи и на сърце, Диди, затова хората така жалят по детството си... та в моите очи това беше книжна съкровищница. Да.

Не че исках да прочета всичките тия книги. Там имаше примерно „Еразъм, Магелан, Фуше“ от Стефан Цвайг, „Педагогичека поема“ на Макаренко и „Строители на съвременна България“ на Симеон Радев... Имаше „Метаморфози“ на Овидий и „Илиада“ на Омир... Имаше „Ана Каренина“ на Толстой и „Малка българска енциклопедия“... да! И доста много други книги! Мисля – и „Цивилизацията“ на Кенет Кларк!

Но виж, за Цивилизацията... може просто да ми се иска и тя да е била там – а тя да не е била. Просто ми се иска всички хубави книги на Света да са били там – в съвършен комплект – з? ?? ???????? ???? ????? ? ??? ?? ????? ???????.

?? ???? ??, ????... ?? ???? ???????? ? ????????? ?? ??? ?????? ???? ?????????? ? ? ??? ????, ????? ? ?????????? ????????, ???????? ?????? ?? ???????? ?????? ? ??????; ? ???? ?? ?????? ?? ??????? ????????? ?????... ? ??? ???????? ?? ?? ?????? ????????, ????? ???????? ?? ?????, ? ???? ??????????? ??????.

? ?? ??????, ???????? ??????? ? ??????????, ????????, ??????????, ??????? ??, ??????? ?? ?? ??????? ?????, ?????????????? ?? ?? ???????? ? ???? ?????, ??????? ? ?????? ?? ?????? ??????...

? ??????? ? ???? ????? ? ??????? ?? ????, ????? ????? ?? ?? ????????? ?? ????? ??????????? ??????.

? ?, ??... ???? ????? ??????, ?? ? ???-????????? ? ???????? ??????! ? ??????...

? ? ??????... ? ?? ?? ??????? ?? ???????? ?? ?? ?????? ??????? ???????? ? ?????????.

? ? ?????? ?? ??? ?? ?? ????? ? ?? ?? ??????... а да превърна това място в рай на моите спомени.

Та така де, така... Но беше тревожно – представи си как бродех като привидение – в тия стаи, пълни с неподвижен полумрак, напомнящ дъното на забравен буркан с компот; с цвят на крилца на отдавна изсъхнали молци... И как внимавах да не събудя старците, които всъщност не спяха, а само изпълняваха ритуал.

И аз бродех, докосвах книгите и предметите, въздишах, фантазирах, потапях се, сърцето ми се движеше мудно, съпротивляваше се на самотата – като котка, хваната в капана на усукан чаршаф...

– Сигурно е било гадно – усмихва се Диди, която обича да ме приземява от моите високопарни летежи.

– Е, не... беше някак скучно, но в най-поетичния и вълнуващ смисъл! И тогава...

– И тогава... – тя се усмихва на усилието ми да въведа някакво вълнение в историята.

– И тогава на мен ми се прищя и аз да създам... не да напиша, а имено да създам книга! Подобна на тия... И да се включа в цялата тая красота! С мъничък, кокетен свой принос! Малка красива книжка! Да я създам и да я подредя до другите. Най-вече – до „Цивилизацията“ на Кенет Кларк и до „Еразъм...“ на Сефан Цвайг.

– Ееее, ти ме разби – смее се Диди и пали цигара. Тя наистина е умна и има страшно облекчаващо чувство за хумор. – Хайде кажи сега: направи ли тая книжка?

– Да! Точно това ще ти разкажа сега.