По-тъмен

Четвъртък, 9 юни 2011

Седя. Чакам. Сърцето ми блъска. 5:36 е и се вглеждам през затъмненото стъкло на аудито си към входа на сградата ѝ. Знам, че съм подранил, но цял ден очаквам този момент.

Ще я видя.

Намествам се на задната седалка на автомобила. Задушавам се и макар да се старая да запазя спокойствие, очакването и безпокойството стягат стомаха ми, притискат гърдите ми. Тейлър е зад волана, гледа право напред, не продумва, изглежда спокоен и уравновесен, както винаги, докато аз едва дишам. Колко дразнещо.

По дяволите. Къде е тя?

Тя е вътре – в СИП. Разположената на широк открит тротоар сграда е неугледна, има нужда от ремонт; името на фирмата е гравирано небрежно на стъклото, матираното стъкло е започнало да се бели. Зад затворените врати може да има застрахователна фирма или дори счетоводна – те не излагат на показ стоката си. Това ще се промени, щом поема контрола. СИП е мое. Почти. Вече подписах преработените точки от споразумението.

Тейлър прочиства гърло и ме стрелва с поглед в огледалото за обратно виждане.

– Ще чакам отвън, господине – уведомява ме и аз се изненадвам. Той слиза от автомобила преди да успея да го спра.

Може би напрежението, което излъчвам, му е повлияло повече, отколкото мислех. Толкова ли ми личи? Може пък и той да е напрегнат. Въпросът е защо. Може би защото му се налага да търпи настроенията ми, които непрекъснато се менят през изминалата седмица, а и аз знам, че не съм лесен.

Днес обаче е различно. Има надежда. Днес е първият продуктивен ден, откакто тя ме напусна, или поне така ми се струва. Оптимизмът ми помогна да изкарам срещите с ентусиазъм. Десет часа, докато я видя. Девет. Осем. Седем... Търпението ми е подложено на изпитание от часовника, който тиктака и приближава времето до часа, в който ще се събера отново с госпожица Анастейжа Стийл.

А сега, докато седя тук, сам, и чакам, решителността и самоувереността, които ме държаха цял ден, се изпаряват.

Може да е решила нещо друго.

Дали ще се съберем отново? Да не се окаже, че просто ще я закарам до Портланд?

Отново поглеждам часовника.

5:38.

Мамка му. Защо времето минава толкова бавно?

Колебая се дали да не ѝ изпратя имейл, за да ѝ кажа, че съм отвън, но докато вадя с неумели пръсти телефона, забелязвам, че не съм откъснал очи от входната врата. Отпускам се назад и прехвърлям наум последните ѝ имейли. Знам ги наизуст, всичките звучат приятелски, сбити са, но няма и следа от намек, че ѝ липсвам.

Май само ще я закарам.

Пропъждам тази мисъл и отново впивам очи във вратата, опитвам се да ѝ наложа със силата на волята си да се появи.

Анастейжа Стийл, чакам.

Вратата се отваря и сърцето ми подскача и се разтупква лудо, но след това бързо се предава на разочарованието. Не е тя.

По дяволите.

Винаги ме е карала да чакам. Суха усмивка плъзва по устните ми: чаках в „Клейтън“, в „Хийтман“ след фотосесията, чаках и когато ѝ изпратих книгите на Томас Харди.

Тес...

Питам се дали все още ги пази. Искаше да ми ги върне; искаше да ги даде за благотворителност.

Не искам нищо, което ще ми напомня за теб.

Образът на Ана се отпечатва в ума ми: тъжното ѝ пребледняло лице носи отпечатъка на болка и объркване. Не искам този спомен. Болезнен е.

Направих я толкова нещастна. Прекалих, действах прекалено бързо. Всичко ме изпълва с отчаяние, което стана прекалено познато, откакто тя си тръгна. Затварям очи и се старая да се съсредоточа, но съм изправен пред най-дълбокия си, най-тъмен страх: тя е срещнала друг. Тя дели малкото си бяло легло и красивото си тяло с някой скапаняк.

По дяволите, Грей. Мисли позитивно.

Престани. Не всичко е изгубено. Скоро ще я видиш. Плановете ти са добри. Ще я спечелиш отново. Отварям очи, гледам входа през прозореца и настроението ми вече е черно като тъмните стъкла на аудито. Още хора излизат от сградата, но Ана не е сред тях.

Къде е?

Тейлър крачи отвън и поглежда към входа. Господи, той изглежда точно толкова нервен, колкото се чувствам аз. На него пък какво му става?

Часовникът ми показва 5:43. Тя ще излезе всеки момент. Поемам си дълбоко дъх и подръпвам маншетите, след това се опитвам да изпъна вратовръзката, но забелязвам, че не съм си сложил. По дяволите. Прокарвам ръка през косата си и се опитвам да прогоня съмненията, но те продължават да ме измъчват. За да я откарам ли се съгласи? Липсвал ли съм ѝ? Ще иска ли да се съберем? Има ли друг? Нямам представа. По-зле е, отколкото когато я чаках в бар „Марбъл“, и не пропускам да забележа иронията. Мислех си, че това е най-голямата сделка, която договорих с нея, а не излезе както очаквах. Нищо не излиза според очакванията ми с госпожица Анастейжа Стийл. Паниката отново присвива стомаха ми. Днес трябва да договоря още по-голяма сделка.

Искам да си я върна.

Тя каза, че ме обича...

Сърцето ми забързва в отклик на адреналина, който пулсира в тялото ми.

Не. Не. Не мисли за това. Не е възможно да изпитва това към мен.

Успокой се, Грей. Съсредоточи се.

Поглеждам отново към входа на СИП и я виждам, върви към мен.

Мамка му.

Ана.

Шокът отнема дъха от тялото ми също като ритник в слънчевия сплит. Под черното яке е облякла една от любимите ми рокли, пурпурната, и черни ботуши на висок ток. Косата ѝ блести на слънцето в ранната привечер, разстила се при всеки порив на вятъра, докато тя идва. Нито дрехите, нито косата задържат вниманието ми. Лицето ѝ е бледо, почти прозрачно. Има тъмни кръгове под очите и е по-слаба.

По-слаба.

Пронизва ме чувство за вина.

Господи.

И тя е страдала.

Загрижеността към вида ѝ се превръща в гняв.

Не. В ярост.

Тя не се е хранила. Свалила е, колко, два или три килограма през последните няколко дни. Поглежда някакъв тип зад нея и той ѝ се усмихва широко. Гаднярът е красавец, самодоволен тип. Изрод. Небрежният им разговор единствено подпалва яростта ми. Той я наблюдава с нескрита мъжка преценка, докато тя върви към автомобила, и гневът ми кипва с всяка нейна крачка.

Тейлър отваря вратата и ѝ подава ръка, помага ѝ да се качи. И ето че тя се озовава до мен.

– Кога си яла за последно? – срязвам я аз и се старая да запазя самообладание. Сините ѝ очи не се откъсват от мен, разсъбличат ме, оставят ме гол, както и първия път, когато я срещнах.

– Здравей, Крисчън. И аз се радвам да те видя – отвръща тя.

Какво, по дяволите, си въобразява?

– Не желая да чувам острия ти език. Отговори ми.

Тя забожда поглед в отпуснатите в скута си ръце, така че нямам представа какво мисли, след това изтърсва някакво тъпо обяснение, че била яла кисело мляко и банан.

Това не е ядене.

Старая се, наистина се старая да овладея избухването си.

– Кога за последен път си яла истинска храна? – питам остро, но тя не ми обръща внимание, защото гледа през прозореца. Тейлър се влива в трафика и Ана маха на тъпака, който е излязъл след нея от сградата.

– Кой е този?

– Шефът ми.

Това значи бил Джак Хайд. Спомням си данните за служителите, които прегледах тази сутрин: от Детройт, стипендия в „Принстън“, проправил си път към висините в издателска фирма в Ню Йорк, но се местел на всеки няколко години, работил къде ли не, в цялата страна. Никога не задържа асистент – не издържат повече от три месеца. Той е от хората, които ще държа под око, освен това ще накарам съветника си по сигурността, Уелч, да открие повече.

Съсредоточи се върху наболелия проблем, Грей.

– Та питах кога за последен път си яла нормална храна.

– Крисчън, това изобщо не ти влиза в работата – прошепва тя.

– Влиза ми в работата всичко, което правиш. Отговори ми. – Не ме отсвирвай, Анастейжа. Моля те.

Значи просто иска да я закарам.

Тя въздиша от безсилие и извърта очи нагоре, за да ме вбеси. И аз забелязвам нежната усмивка в ъгълчето на устата ѝ. Тя се опитва да не прихне. След всички страдания това е толкова приятно, че разбива гнева ми. Точно така, Ана. Откривам, че правя като нея, и се старая да скрия усмивката си.

– Е? – настоявам с по-мек глас.

– Паста alla vongole , миналия петък – отвръща тя тихо.

Мили боже, не е яла от последния път, когато бяхме заедно! Имам желание да я прехвърля на коляното си веднага, тук, на задната седалка на джипа, но знам, че не мога никога повече да я докосна по този начин.

Какво да правя с нея?

Тя свежда поглед, оглежда ръцете си, лицето ѝ е по-бледо и тъжно отпреди. И аз не мога да ѝ се наситя, опитвам се да измисля какво да правя. Нежелано чувство избуява в гърдите ми, заплашва да ме погълне, но аз го отблъсквам. Докато я оглеждам, става болезнено ясно, че най-големият ми страх е напълно без основание. Знам, че не се е напила и не е срещнала някого. Като я виждам как изглежда в момента, знам, че е била сама, сгушена в леглото, изплаквала си е очите. Тази мисъл ме успокоява и същевременно ме смущава. Аз съм виновен за нещастието ѝ.

Аз.

Аз съм чудовището. Аз ѝ причиних това. Как ще успея да си я върна?

– Ясно. – Думите са ненужни. Задачата ми неочаквано се превръща в огромно предизвикателство. Тя никога няма да поиска да се върна.

Стегни се, Грей.

Потискам страха си и започвам с молба.

– Отслабнала си с поне два килограма и половина, може би дори повече. Моля те, Анастейжа, храни се. – Безпомощен съм. Какво друго да кажа?

Тя продължава да седи потънала в собствените си мисли, гледа право напред и така ми дава възможност да огледам профила ѝ. Прилича на елф и е точно толкова красива, колкото я помня. Иска ми се да протегна ръка и да я погаля по бузата. Да усетя колко е мека кожата ѝ... да се уверя, че е истинска. Обръщам се към нея, копнея да я докосна.

– Как си? – питам, защото искам да чуя гласа ѝ

– Ако ти кажа, че съм добре, ще те излъжа.

По дяволите. Оказвам се прав. Тя е страдала и вината е изцяло моя. Само че думите ѝ ми дават известна надежда. Може да съм ѝ липсвал. Може би ли? Окуражен се захващам за тази мисъл.

– И аз съм така. Липсваш ми. – Посягам към ръката ѝ, защото не мога да издържа и минута, без да я докосна. Ръката ѝ ми се струва малка и леденостудена, когато потъва в топлата ми длан.

– Крисчън. Аз... – Тя млъква, гласът ѝ пресеква, но поне не отдръпва ръка от моята.

– Ана, моля те. Трябва да поговорим.

– Крисчън, аз... моля те... плаках толкова много – прошепва тя и думите ѝ, щом я виждам как се опитва да преглътне сълзите, пронизват онова, което е останало от сърцето ми.

– Недей, любима, недей. – Подръпвам ръката ѝ и преди тя да се усети я прехвърлям в скута си и я прегръщам.

О, какво удоволствие е да я усетя до себе си.

– Нямаш представа колко много ми липсваше, Анастейжа. – Тя е толкова лека, толкова крехка, че имам желание да изкрещя от безсилие, но вместо това заравям нос в косата ѝ, пленен от опияняващия ѝ аромат. Той ми напомня за по-щастливи времена: овощна градина през есента. Смях у дома. Блеснали очи, пълни със смях и готовност за лудории... и желание. Сладката ми Ана.

Моя.

Отначало тя е напрегната, но след секунда се отпуска на гърдите ми, главата ѝ е на рамото ми. Окуражен, аз рискувам, затварям очи и я целувам по косата. Тя не се опитва да се измъкне и усещам как ме залива облекчение. Копнея за тази жена. Но трябва да съм внимателен. Не искам да побегне отново. Прегръщам я, наслаждавам се на усещането ѝ в ръцете ми, както и на този простичък миг на тишина и спокойствие.

Той обаче е съвсем кратък – Тейлър стига до хеликоптерната площадка в центъра за отрицателно време.

– Ела. – С неудоволствие я измествам от скута си. – Стигнахме.

Удивени очи търсят моите.

– Горе има хеликоптерна площадка. – Тя как си мислеше, че ще стигнем до Портланд? Щяха да ни трябват поне три часа с автомобил. Тейлър ѝ отваря вратата, а аз слизам от моята страна.

– Трябва да ти върна кърпичката – обръща се тя към Тейлър със срамежлива усмивка.

– Задръжте я, госпожице Стийл, с най-добри пожелания.

Какво, по дяволите, става между тях?

– Девет? – прекъсвам ги аз, не само за да му напомня по кое време да ни вземе от Портланд, но и за да спре да говори с Ана.

– Добре, господине – отвръща тихо той.

Така де. Тя е моето момиче. Кърпичките са моя работа, не негова.

Връхлита ме спомен как тя повръща на земята, а аз придържам косата ѝ. Тогава ѝ дадох кърпичката си. Така и не си я получих. По-късно същата нощ я наблюдавах как спи до мен. Може все още да е у нея. Може все още да я използва.

Престани на мига, Грей.

Поемам ръката ѝ – вече не е студена, но все още е хладна – и я въвеждам в сградата. Когато стигаме до асансьора, си припомням срещата в „Хийтман“. Онази първа целувка.

Да. Онази първа целувка.

Мисълта събужда тялото ми.

Само че вратите се отварят, разсейват ме и аз с нежелание я пускам, за да влезе вътре.

Асансьорът е малък и вече не се докосваме. Аз обаче я усещам.

Усещам я цялата.

Тук. Сега.

По дяволите. Преглъщам.

Дали е защото тя е толкова близо? Потъмнели очи се вдигат към моите.

О, Ана.

Близостта ѝ ме възбужда. Тя поема дълбоко дъх и свежда поглед към пода.

– И аз го усещам. – Посягам отново към ръката ѝ и галя с палец кокалчетата ѝ. Тя вдига поглед към мен и бездънните ѝ очи се замъгляват от желание.

Мамка му. Желая я.

Тя прехапва устни.

– Моля те, Анастейжа, не си прехапвай устната. – Гласът ми е нисък, пълен с копнеж. Винаги ли ще я желая по този начин? Искам да я целуна, да я притисна към стената на асансьора както при първата ни целувка. Искам да я изчукам тук и отново да е моя. Тя мига, устните леко разтворени, и аз потискам стон. Как го прави? Изважда ме от релсите с един поглед. Свикнал съм да контролирам – и на практика ми текат лигите по нея, защото зъбите ѝ се забиват в устната. – Знаеш какво ми причиняваш. – А в момента, любима, искам да те взема в този асансьор, но ти едва ли ще ми позволиш.

Вратите се отварят и нахлулият студен въздух ме връща към настоящето. На покрива сме и въпреки че денят е топъл, вятърът се е усилил. Анастейжа потръпва до мен. Прегръщам я и тя се сгушва. Струва ми се толкова слаба, дребното ѝ телце пасва съвършено под ръката ми.

Виждаш ли? Пасваме си съвършено, Ана.

Излизаме на хеликоптерната площадка и тръгваме към „Чарли Танго“. Роторите вече се въртят – хеликоптерът е готов за излитане. Стивън, пилотът ми, се втурва към нас. Стискаме си ръцете, аз продължавам да прегръщам Анастейжа.

– Готов е за излитане, господине. Оставям го във ваши ръце – провиква се той над бумтенето на двигателя.

– Проверено ли е всичко?

– Да, господине.

– Ще го прибереш към осем и половина, нали?

– Разбира се, господине.

– Тейлър те чака долу.

– Благодаря, господин Грей. Безопасен полет до Портланд. Довиждане, мадам. – Той отдава чест на Анастейжа и тръгва към чакащия асансьор. Ние се навеждаме под роторите и аз отварям вратата, поемам ръката ѝ, за да ѝ помогна да се качи.

Докато я закопчавам на седалката, тя си поема рязко дъх. Звукът се стрелва към слабините ми. Стягам предпазните колани повече от необходимото, опитвам се да не обръщам внимание на реакцията на тялото си към нея.

– Така ще седиш. – Мисълта се стрелна неочаквано и разбрах, че съм я казал на глас. – Държа да подчертая, че много ми харесваш с този колан. Не пипай абсолютно нищо.

Тя се изчервява. Най-сетне някакъв цвят се показва на лицето ѝ и аз не успявам да се въздържа. Прокарвам показалец по изчервената ѝ буза.

Господи, желая тази жена.

Тя се мръщи и аз разбирам, че е защото не може да мърда и шава. Подавам ѝ слушалките, настанявам се и затягам и своя колан.

Започвам задължителната проверка. Всички инструменти светят в зелено, няма предупредителни светлини. Местя дросела на „летене“, програмирам транспондерния код и се уверявам, че светлината против сблъсък е включена. Всичко изглежда наред. Слагам си слушалките, включвам радиото и проверявам роторната скорост.

След това се обръщам към Ана. Тя ме наблюдава напрегнато.

– Готова ли си, любима?

– Да. – Тя се е ококорила развълнувано. Не успявам да сдържа вълчата си усмивка, докато разговарям с кулата, за да се уверя, че са будни и слушат.

Щом получавам разрешение за излитане, проверявам температурата на маслото и останалите апарати. Всички са в нормален работен режим, затова увеличавам мощността и „Чарли Танго“, нали е елегантна птичка, се издига гладко в небето.

Обичам този момент.

Чувствам се все по-самоуверен, докато набираме височина, и поглеждам седналата до мен госпожица Стийл.

Време е да я смая.

Време е за шоу, Грей.

– Вече гонихме изгрева, Анастейжа, сега идва ред на залеза. – Усмихвам се и съм възнаграден със срамежлива усмивка, от която лицето ѝ грейва. В гърдите ми се надига надежда. Тя е до мен, а си мислех, че всичко е изгубено, и сега ми се струва по-щастлива, отколкото когато излезе от офиса си. Може и да ме използва, за да я закарам, но ще се постарая да се насладя на всяка проклета минута от полета с нея.

Доктор Флин ще се гордее с мен.

Развихрил съм се. Освен това съм оптимист.

Мога да се справя. Мога да я спечеля отново.

Малки крачки, Грей. Не прибързвай.

– Освен вечерното слънце има и много друго за гледане – подхвърлям, за да пропъдя тишината. – „Ескала“ е там. „Боинг“ е ето там, вижда се и кулата „Спейс Нийдъл“.

Любопитна както винаги, тя проточва врат, за да погледне.

– Никога не съм ходила там – признава тя.

– Ще те заведа... можем да похапнем там.

– Крисчън, ние скъсахме. – Долавям тревога в гласа ѝ.

Не това искам да чуя, но се старая да не преигравам.

– Знам. Въпреки това мога да те заведа и да похапнем. – Поглеждам я многозначително и тя се изчервява в прелестно бледорозово.

– Много е красиво, благодаря ти. – Тя променя темата.

– Наистина е впечатляващо, нали? – Продължавам в същия дух – а тя е права, никога не се уморявам от гледката оттук.

– Впечатляващо е, че можеш да го направиш.

Комплиментът ѝ ме изненадва.

– Ласкаете ли ме, госпожице Стийл? Аз съм човек с много умения и таланти.

– Това ми е добре известно, господин Грей – отвръща тя троснато и аз прикривам усмивката си, когато си представям за какво намеква. Тъкмо това ми липсваше: нетърпението ѝ, което ме обезоръжава на всяка крачка.

Накарай я да говори, Грей.

– Как е на новата работа?

– Добре, благодаря. Интересно е.

– Какво представлява шефът ти?

– Става. – Не е чак толкова ентусиазирана по отношение на Джак Хайд. Да не би да се е пробвал?

– Какво не е наред? – Искам да знам да не би този кретен да е направил нещо неприлично. Ще го уволня на мига.

– Освен очевидното нищо друго.

– Очевидното ли?

– О, Крисчън, понякога си адски задръстен – заявява тя игриво презрително.

– Задръстен? Аз? Не ми харесва тонът ви, госпожице Стийл.

– Още по-зле – засича ме тя, доволна от себе си. Харесва ми, че се шегува с мен и ме бъзика. Тя притежава способността да ме накара да се чувствам джудже или триметров великан само с един поглед или усмивка – много освежаващо, нещо което не съм изпитвал досега.

– Липсваше ми острият ти език, Анастейжа. – Представям си я на колене пред мен и се намествам на седалката.

По дяволите. Съсредоточи се, Грей. Тя извръща поглед и прикрива усмивката си, свежда очи към покрайнините, които прелитат под нас, докато проверявам курса. Всичко е наред, на път към Портланд сме.

Тя мълчи и от време на време я стрелвам тайно с поглед. Лицето ѝ е озарено от любопитство и почуда, докато разглежда пейзажа долу и опаловото небе. Бузите ѝ са нежни и блестят на вечерната светлина. Въпреки че е бледа и има тъмни кръгове под очите – доказателство за страданието, което съм ѝ причинил, – тя е зашеметяваща. Как можах да я оставя да си тръгне от живота ми?

Къде ми беше умът?

Докато се реем над облаците в нашия балон, високо в небето, оптимизмът ми нараства и тревогите от изминалата седмица се разсейват. Постепенно започвам да се отпускам, наслаждавам се на спокойствие, което не съм усещал откакто тя си тръгна. Мога да свикна с това. Бях забравил какво задоволство изпитвах в нейната компания. Освен това е освежаващо да видя моя свят през нейните очи.

Когато обаче наближаваме крайната цел, самоувереността ми започва да изпуска. Господи, дано планът ми проработи. Трябва да я заведа някъде насаме. На вечеря, може би. По дяволите. Трябваше да резервирам някъде маса. Трябва да я нахраня. Ако я заведа на вечеря, ще трябва да намеря правилните думи. Последните дни ми разкриха, че ми трябва някой – трябва ми тя. Искам я, но дали тя ще ме иска? Ще успея ли да я убедя да ми даде втори шанс?

Времето ще покаже, Грей – давай го по-спокойно. Не я плаши отново.