Към Bard.bg
Никога повече ерген (Дейв Бари)

Никога повече ерген

Дейв Бари
Откъс

1.

Два дни преди сватбата си Сет седеше в едно такси заедно с кума си Марти, който му разясняваше задълженията на младоженеца.

– Твоята работа – заяви Марти – е да се натряскаш.

– Гледал съм го по филмите – каза Сет. – Това никога не свършва добре.

– Това е традиция – настоя Марти. – Младоженецът, който се разделя навеки със стария си начин на живот, прекарва една последна купонджийска нощ със своите приятели, смее се с тях, плаче с тях...

– Повръща върху тях – добави Сет.

– Не и върху кума – поучи го Марти. – Тази роля се пада на по-нисшите сватбари.

Таксито се приближаваше към терминала на „Америкън Еърлайнс“ на летище „Рейгън“.

– Да уточним едно нещо – каза Сет. – Никакви стриптийзьорки.

– Ама ти сериозно ли?

– Ако се появи стриптийзьорка, ще бягам. Ще бягам колкото ми държат краката.

– Стриптийзьорките са традиция – отбеляза Марти.

– Стриптийзьорките са проститутки! Помниш ли онази, която наехме за Кевин?

Марти направи физиономия.

– Добре де, признавам, че хигиената ѝ не беше...

– Беше отвратителна, Марти. Тя лично контролираше две трети от световния запас на смрад. Бих предпочел в скута ми да танцува Чарлз Баркли.

– Искаш ли да ти осигурим Чарлз? Защото чувам, че бил много отзивчив към молби на фенове.

– Никакви стриптийзьорки, това искам.

Таксито спря до тротоара.

– Схванах – рече Марти, докато плащаше на шофьора, което изобщо не бе в негов стил. – Влизай вътре.

– Трябва да си взема куфара.

– Аз ще го взема. Ти си младоженецът, човече. Остави хората да ти прислужват.

Сет се намръщи. Прислужването също не бе в стила на Марти. Той беше от хората, които обичат да им прислужват. Зачовърка го подозрение, така че сложи ръка на рамото на Марти и се приведе към него да го погледне в очите.

– Марти – каза той, – закълни ми се в майка си, че няма да има стриптийзьорки.

– Абсолютно. Кълна се в майка си, мир на праха ѝ.

– Майка ти е още жива.

– За нещастие, да. А сега върви да намериш останалата част от Ергенската тайфа.

Останалата част от Ергенската тайфа се състоеше от Кевин (онзи същият със смрадливата стриптийзьорка) и Големия Стив. Те четиримата – Сет, Марти, Кевин и Големия Стив – бяха близки приятели още откакто се запознаха като съквартиранти в Университета на Делауеър, където се отличиха, натрупвайки най-високата кула от използвани кутии за пица в историята на учебното заведение, а много вероятно и в аналите на висшето образование.

След дипломирането кариерите им бяха поели в различни посоки, но те си останаха близки приятели, свързани както от студентските си дни, така и от пълния си неуспех във всичко, което са опитвали оттам нататък.

Сет зърна грамадната фигура на Големия Стив до един автомат за бордни карти. Пръстът му висеше неуверено над тъчскрийна, а лицето му бе сбърчено – изглеждаше като човек, който се готви да нанесе ядрен удар по Пхенян, а не като човек, който потвърждава избора си на място в самолета. Големия Стив винаги... искаше... да... е... абсолютно... сигурен... във... всичко. Да стоиш зад него на опашката на бара на някое кино беше истински кошмар. Можеше да му отнеме цели пет минути да си избере напитка, преди да мине към далеч по-сложния въпрос колко голяма да е напитката.

Да не говорим за избора на пуканки, заради който Стив неведнъж бе пропускал началото на филма.

Около Големия Стив, подобно на малък нервозен астероид, кръжащ около планета, се суетеше Кевин, който, както винаги, говореше по телефона и лъжеше някого за нещо. Когато се приближи, Сет разбра, че в случая лъганият е жената на Кевин.

– ... чувствам се малко болен, честно казано – казваше Кевин и поклати глава, за да покаже на Сет, че всъщност се чувства отлично. – Не, въпреки всичко отивам. Това е много важно за Сет. Просто ще го давам по-кротко, ще пропусна купона.

Тук Кевин се хвана за чатала, за да покаже, че няма намерение да пропуска купона.

– Знам, миличка, знам... Тооолкова съжалявам, че не можеш да дойдеш... Да. И ти също. Чао. – Кевин прибра телефона, а после с бързо и плавно движение се пресегна покрай все още колебаещия се пръст на Големия Стив и натисна екрана на автомата за бордни карти.

– Хей! – възкликна Големия Стив. – Какво правиш, по дяволите!

Без да му обръща внимание, Кевин се обърна пак към Сет.

– Готов ли си? Всичко наред ли е в Страната на сватбите?

– Предполагам – каза Сет. – Имаше проблем с украсата на масите.

– Какъв проблем?

– Още не съм съвсем сигурен. Преди два дни Тина ми се обажда и реве, все едно са ѝ открили рак, а бе направо хълца от рев, и аз я питам какво има, и тя почва да ми разправя нещо за украсата на масите, а аз ѝ викам, хей, нали важното е, че се обичаме и ще се женим.

– Тъпанар скапан – заяви Кевин.

– Знам. Тя изкрещя: „Понякога не мога да повярвам какъв си тъпанар!“ и ми затвори.

Кевин кимна.

– На нашата сватба имахме подаръци за гостите, малки ароматни сапунчета, на които пишеше „Любов и щастие завинаги, Карън и Кевин“, но два часа преди сватбата Карън откри, че са написали „щастее“.

– Леле мале.

– Да. А ти ще ми разправяш за провалени сватби.

– Е, и какво стана?

– Майка ѝ и леля ѝ отвориха всички сапуни – говорим за сто четирийсет и пет парчета – и с помощта на бръснарски ножчета преправиха „е“-то на „и“.

– Не!

– Да. Ако погледнеш сапуна от сватбата ни, ще видиш, че „и“-то е малко заоблено.

– Не се обиждай, но никога не съм поглеждал сапуна от сватбата ви.

– Разбира се, че не си. Никой не го е поглеждал. Никой не дава пукната пара за сувенири от сватби. Но Карън, майка ѝ и леля ѝ още говорят как са спасили цялото събитие с бръснарските ножчета.

В този момент се появи Марти, помъкнал своя куфар и куфара на Сет, и попита:

– Готови ли сте?

Големия Стив се мръщеше срещу бордната си карта.

– Ред двайсет и шест – каза той. – Това е доста назад, нали?

– Всички сме на двайсет и шести – каза Сет.

– Може би трябва да се опитаме да се преместим по-напред – каза Големия Стив.

– Добра идея – подхвърли Кевин. – Ще стигнем до Маями малко по-бързо.

– Може би трябва да минем през проверката и да си намерим бар – предложи Сет.

– Както кажеш, ти си младоженецът – заяви Марти.

Хванаха ескалатора до долната зала и се наредиха на опашката за проверка на багажа. Кевин беше пръв, следван от Големия Стив и Марти. След като минаха през скенера, всички се обърнаха да гледат Сет. Това беше първото, което му подсказа, че се мъти нещо. Второто беше, когато служителката, едра афроамериканка, на чиято табелка пишеше „Р. УИЛЯМС“, посочи куфара му и попита:

– Това вашият багаж ли е?

– Да – каза Сет.

– Трябва да го претърся – каза тя и го вдигна от въртележката.

– Добре – отвърна Сет и последва агент Уилямс и багажа си. Чу кискане откъм Ергенската тайфа. Агент Уилямс вдигна куфара на една маса и си сложи сини латексови ръкавици. Отвори го и след кратко тършуване вътре извади някакъв мек розов гумен предмет с размерите на футболна топка и висящ от него електрически кабел.

– Какво е това? – попита Сет.

– Тъкмо щях да ви питам същото – каза агент Уилямс.

– Не е мое – заяви Сет.

– Това е вашият багаж, нали?

– Да, но това нещо не е мое.

– Обаче е във вашия багаж.

– Ама не е мое.

– Разбирам това, сър, обаче е във вашия багаж.

– Ама не е мое!

Приближи се още един агент, слаб, преждевременно оплешивяващ мъж, на чиято табелка пишеше „В. ПИТОВСКИ“.

– Проблем ли има? – попита той.

Агент Уилямс му показа розовото нещо.

– Това беше в багажа му, но той казва, че не било негово.

– Не е! – настоя Сет.

Агент Питовски се взираше в предмета.

– Това е помощно сексуално средство за мъже – каза той.

– Какво? – попита агент Уилямс.

– Изкуствена вагина – каза агент Питовски.

Агент Уилямс изтърва нещото. То отскочи от масата и се търкулна с гърчене по пода, влачейки кабела си, като невероятно уродливо прасе с пристъп. Някои пътници спряха и се зазяпаха.

– Съжалявам – каза агент Уилямс. – Но няма да пипам това нещо.

– То не е мое – каза Сет. Зрителите преместиха очи от розовото нещо към Сет и обратно към нещото.

– Извинете – каза Марти и пристъпи напред.

– Кой сте вие? – попита агент Питовски.

Марти посочи Сет.

– Аз съм адвокатът на този човек.

– Не е вярно – каза Сет. – Той изобщо не е адвокат.

– Е, не в истинския смисъл на думата – призна Марти. – Не в смисъл, че практикувам право или съм минал изпит за адвокатска правоспособност. Но дължа сто и седемнайсет хиляди за такси на едно треторазредно юридическо училище, а Господ ми е свидетел, това все трябва да се брои за нещо.

– Той няма нужда от адвокат – каза агент Питовски. – Трябва просто да си вземе вагината и да се качи в самолета.

– Ама това не е моята вагина! – възкликна Сет.

Тълпата зяпачи растеше.

– Имате ли доказателство, че вагината е негова? – попита Марти.

– Млъквай, Марти – каза Сет.

– Сър – каза агент Питовски на Сет, – ако не я вдигнете и не продължите веднага към самолета, ще се наложи да ви задържа.

– Той се жени този уикенд – каза Марти.

– Това не е мой проблем – заяви агент Питовски.

– Определено е нечий проблем – промърмори агент Уилямс, вперила очи в нещото на пода.

Сет хвърли кръвнишки поглед на Марти, грабна куфара си, взе вагината и излезе от зоната на сигурност. Отиде до едно препълнено кошче за боклук и сложи вагината най-отгоре, после се обърна към приближаващата се Ергенска тайфа, които се хилеха като идиоти, и каза:

– Не е смешно.

– Напротив! Смешно е! – възрази Кевин. Вдигна телефона си. – И скоро ще е в Ютуб.

– Ще те убия – каза Сет. – Сериозно говоря.

– Струва си – заяви Кевин.

Един петдесетинагодишен мъж с куфарче и костюм отиде до кошчето за боклук и без да поглежда нито наляво, нито надясно, отвори куфарчето, сложи вагината вътре, затвори го и бързо се отдалечи.

– Предполагам, че е министърът на търговията – каза Кевин.

– Е, сдоби се с чудесен малък екземпляр – каза Марти. – Орго-трон, имитиращ плът, първокласна работа, със затопляне и помпено действие. Почти неизползван.

– Я чакай – каза Сет. – Използвал си го?

– Почти не.

– Боже господи – промълви Сет, докато гледаше как гърбът на човека с костюма изчезва сред тълпата в залата.

– Барът е насам – каза Кевин.

2.

Мъжът казваше на Лорет да стане, но тя бе премаляла от повръщане; не можеше да стои права, особено пък на мократа и хлъзгава палуба на яхтата, която се клатушкаше в неспокойните води на Гълфстрийм.

– Ставай! Ставай! – изкрещя мъжът. Екипажът се състоеше от доминиканци и на Лорет ѝ бе трудно да ги разбира. Мъжът я хвана за ръката и я дръпна на крака толкова рязко, че за момент ѝ се стори, че ще изпусне бебето. В ума ѝ се мярна мисълта: „Може би така ще е по-добре. Може би трябва всички да умрем още сега в бурните води“. За стотен път, откакто се бе качила на тази окаяна лодка, ѝ се прииска да не бе послушала сестра си от Маями, да не се бе доверявала на тези мъже, да не бе напускала Порт о Пренс с децата си.

Стефан, нейният малък мъж, се беше изправил заедно с нея и се беше вкопчил в роклята ѝ.

– Какво става, мамо?

– Всичко е наред – каза тя. Мъжът я дърпаше към кърмата. Тя едва не падна, докато се мъчеше се да удържи бебето и да не се отделя от Стефан. – Какво правите? – викна на мъжа.

– Слизаш тук.

Лорет се огледа. Във всички посоки се виждаше само вода.

– Не! Наоколо няма нищо!

– Близо сме до Маями.

– Къде е? – Лорет посочи към хоризонта. – Къде е Маями?

Мъжът махна неопределено с ръка.

– Ей там, съвсем близо. Но не можем да се приближим повече.

– Не! – извика Лорет. – Казахте, че ще ме заведете при сестра ми! На уговореното място! Обещахте ми!

– Съжалявам – каза мъжът. – Не е възможно.

– Как ще намеря сестра си? Как?

Мъжът не отговори. Бяха стигнали до кърмата. Другите от екипажа дърпаха въжето на малката лодка, която теглеха зад себе си още от Хаити. На дъното ѝ се плискаха няколко сантиметра вода.

– Не! – възкликна Лорет и опита да се изтръгне.

Мъжът стегна хватката си. Лорет извика от болка.

– Течението ще те отнесе право в Маями – каза мъжът. – Ще стигнеш там за час.

– Моля ви, не – проплака Лорет. – Ще се върнем с вас в Хаити.

– Не – отсече мъжът, докато я влачеше към малката лодка. – Трябва да слезете тук.

– Не! – изпищя Лорет. – Не, моля ви!

Мъжът не ѝ обърна внимание. Той и останалите хванаха Лорет и Стефан и ги спуснаха грубо през борда в малката лодка. Тя се клатушкаше бясно; Лорет падна лошо и удари главата на бебето в борда. Бебето ревеше. Стефан плачеше. Лорет ги притисна и двамата към себе си. Вдигна очи към мъжете.

– Моля ви – промълви тя. – Те са деца. Моля ви.

Мъжете не отговориха. Моторът забуча и яхтата се отдалечи, като пенеше водата. След няколко минути вече бе само тъмно петънце в далечината. После изчезна.

Малката лодка се подмяташе в неспокойното море.

– Мамо – каза Стефан. – Какво ще стане с нас?

На Лорет ѝ се искаше да излъже сина си, да му каже, че всичко ще е наред. Но единственият звук, който излезе от устата ѝ, преди да го заглуши, беше хленч.