ПЪРВА КНИГА

ЗАВРЪЩАНЕТО НА МАРСИАНЦИТЕ

НА ОРЪЖИЕ

За онези от нас, които оцеляха, Първата марсианска война от началото на двайсети век беше катаклизъм. И все пак, за умове далеч по-велики от нашите и по-стари дори от марсианците, умове, които са наблюдавали нашия свят от студените дълбини на космоса, онзи конфликт сигурно е изглеждал нещо дребно, тривиално дори.

Колкото по-далеч се намира един свят от Слънцето, толкова по-стар трябва да е и толкова по-студен. Земята например е по-стара от горещата и плодородна Венера, а Марс, студен и суров, е на свой ред по-стар от нашия умерен свят. Външните планети Сатурн, Уран и Нептун са наистина древни и вовеки застинали в лед и безвремие. Ала Юпитер – кралят на планетите, с маса по-голяма от всички други взети заедно, по-стар от Марс, както Марс е по-стар от Земята, и топлен от свой вътрешен огън е, и трябва да бъде, дом на най-великите умове. Вече знаем, че неговите обитатели са ни наблюдавали отдавна, наблюдавали са човечеството, марсианците и дори невинната Венера. Какво ли са си мислели за нашата война? За крехките искрици, разсичащи нощното небе, огньовете върху зелената повърхност на нашата планета, индиговочерния дим тук и там... рояците безпомощно население. Юпитерианците вероятно са наблюдавали всичко това както мълчалив бог наблюдава своите несъвършени творения, размишленията им остават непонятни за нас, а неодобрението им е бездънно.

И все пак, както твърди Уолтър Дженкинс, великият хроникьор на Първата война, това космическо наблюдение създава контекст, в който ние, до неотдавна венец на сътворението в собствените си грешни представи, трябва волю-неволю да продължим маловажното си съществуване. Уолтър се оказа прав. Този страховит контекст щеше да определи параметрите на Втората война и да се превърне в най-важния фактор в собствения ми живот.

От друга страна, аз, както и повечето хора, успявах да запазя разсъдъка си, като не мислех за това.

И като стана дума за наблюдението, сега, когато пристъпвам към собствените си мемоари, редно е да призная за дългата сянка, хвърляна от онзи крайъгълен роман, познат на всички като „Разказа“, историята на Първата война, написана от Уолтър, моя изтъкнат девер – ако още мога да го наричам така, след като се разведох с брат му Франк, – творба, която остави траен отпечатък в общественото подсъзнание, както би се изразил Фройд, личният терапевт на Уолтър, отпечатък толкова дълбок, че все едно го е прогорил топлинен лъч. Нека предупредя читателя от самото начало, че ако търси величието на космоса, възпято от претенциозното перо на бивш професионален журналист, значи трябва да почука на друга врата. Но ако се надява на честен и неразкрасен разказ от първа ръка, ако очаква да прочете за преживяванията на една жена, оцеляла след Първата война с марсианците и пострадала жестоко по време на Втората, то тогава аз скромно му предлагам тази история такава, каквато я видях с очите си.

Има известна ирония във факта, че се забърках във втория конфликт много преди марсиански крак да стъпи отново на Земята. Започна се със серия от телефонни обаждания. Уолтър упорито ме търсеше от една болница във Виена. По онова време аз търпеливо градях новия си живот в Новия свят и не исках да имам нищо общо с отломките от стария. Но винаги съм страдала от изразено чувство за отговорност. Затова се отзовах.

Каква лудница само! От самото начало историята се заплете невъобразимо.

СРЕЩА НА ВЕТЕРАНИ

Първият намек за наближаващата буря ме застигна в Ню Йорк, и по-точно в „Улуърт“, където се срещнах с майор Ерик Идън (офицер от запаса) по негова молба. Твърдеше, че имал да ми предаде нещо от Уолтър Дженкинс.

Мой млад колега, Хари Кейн, настоя да ме придружи. Хари беше представител на онази порода дръзки американски журналисти, които питаят непреодолими съмнения към всичко европейско. Това важеше за много хора покрай злополучната Шлифенова война, разтърсила стария континент, но аз мисля, че Хари би бил подозрителен към европейските дела дори и без плана на германците да ударят Франция в гръб. Сигурно е искал да ми окаже морална подкрепа с присъствието си, но подозирам, че налице е било и професионално любопитство към една война, разиграла се на фона на ранната му младост.

Така или иначе, тръгнахме заедно. Беше хладен мартенски ден през хиляда деветстотин и двайсета година. Манхатън тъкмо се бе отърсил от поредната и дай боже, последна за сезона снежна буря, но в онова конкретно утро най-голямата заплаха се оказа мръсният сняг, натрупан на преспи покрай тротоарите, готов да захапе до коляно крака на разсеяния минувач. Добре помня онази сутрин – агресивните рояци на жизнерадостно шумния трафик, електрическите рекламни табла, огряващи сивия ден, и изобщо невинния живец на една млада нация – в последните часове и минути, преди да ме забъркат отново в делата на мрачната и ранена стара Англия.

Накрая двамата с Хари хлътнахме през вратите на „Улуърт“. Въздухът във фоайето, затоплен и ароматизиран, ме зашлеви като шамар. В онези дни американците държаха в сградите да е много топло. Разкопчах палтото си, разхлабих шала на главата си и двамата с Хари тръгнахме по излъскания под от гръцки мрамор, зацапан с разтопен сняг и мръсотия от улицата. Фоайето гъмжеше от хора. Хари, с характерната си високомерна усмивка – сигурно не ви се вярва, но намирам тази черта за привлекателна у младите мъже, – повиши глас да надвика шумотевицата:

– Този твой майор Идън май не познава добре града.

– Казваш го, без дори да си го виждал?

– Ами да. Виж кое място е избрал за срещата. Един американец в Лондон би те поканил в „Сейнт Пол“ – това е катедралата с дупката в купола, нали така? А един британец в Ню Йорк... ами къде другаде, ако не тук, в най-високата града на света! – Сетне посочи. – А ето го и самия него, между другото.

Мъжът, когото сочеше, стоеше сам. Беше строен, без да е висок, и носеше дневен костюм, достатъчно скъп на вид, но и бозав в сравнение с модната шарения наоколо. Ако това беше Идън, значи младееше за трийсет и осемте си години – шест години по-възрастен от мен.

– И смяташ, е това е Идън, защото...

– Защото само той зяпа изкуството.

И наистина, мъжът гледаше съсредоточено тавана, който (наистина ли го забелязвах чак сега?) беше облицован с мозайка в римски стил. Или византийски. Е, такива си бяха американците – издигнали бяха този храм на триумфиращото богатство, но не бяха издържали на изкушението да протегнат ръка назад към далечното си европейско минало.

Хари тръгна към зазяпания в тавана мъж, като си мърмореше под нос:

– Образ и подобие на англичанин в чужбина. Ако това е начинът му да се слее с пейзажа, нищо чудно, че марсианците са го хванали.

Изпръхтях, за да не се разсмея на глас.

– Млъкни – изшътках му, като подтичвах да го настигна. – Ужасен си. Този човек е герой. – Така де, Ерик Идън беше единственият жив човек, пребивавал във функциониращ марсиански цилиндър и оцелял. Заловили го бяха в началото на седма година, когато военните поради невежеството си бяха налазили първия приземил се цилиндър в Уокинг. Марсианците не го бяха убили, вероятно с идеята да го проучат на по-късен етап като представител на човешката раса, и Ерик бе съумял да избяга от кораба им без чужда помощ и да се върне в частта си с безценна информация за марсианската технология.

Герой или не, Ерик изглеждаше доста притеснен.

– Госпожа Дженкинс, предполагам... – каза той, когато го сгащихме.

– Всъщност предпочитам госпожица Елфинстоун. След развода.

– Простете. Сигурно сте ме познали от плакатите в книжарниците.

– Нещо такова – ухили се Хари.

– Голяма реклама правят на обиколката ни. Засега сме само двамата с Бърт Кук, но в Бостън към нас ще се присъедини и старият Скиапарели – той откри каналите, както знаете. Вече е прехвърли осемдесетте, но е в добра форма...

Представих му набързо Хари.

– И двамата работим за „Поуст“.

– Не съм чел книгата ви, сър – призна Хари. – Не е точно по моята част. Моята борба не е срещу хора от Марс, а срещу Колумбийския орден.

Ерик го погледна смутено и аз се почувствах длъжна да поясня:

– Колумбийският орден е голямата политическа машина на демократите в този град. Американците правят всичко в гигантски мащаби, включително корупцията. А съществата в онзи цилиндър не са били хора, Хари.

– Както и да е – продължи преспокойно той, – самият аз имам известен опит в книжната търговия. Основно булевардна литература, понеже нямам героично минало, което да продавам.

– И толкова по-добре за вас – тихо каза Ерик. Британците наистина обичаха да омаловажават нещата! – Госпожице Елфинстоун, Уолтър ме предупреди, че вие най-вероятно ще... че едва ли ще проявите желание да бъдете въвлечена повторно в неговите дела. И все пак многократно повтори колко е важно да получите съобщението му, важно за вас и за другите от семейството му. Изглежда е загубил връзка с близките си и именно по тази причина прибягва до толкова заобиколен начин, чрез мен, за да се свърже с вас.

– Сериозно? – ухили се Хари. – Това не е ли доста откачено? – И завъртя пръст край слепоочието си. – Значи, този ваш Уолтър иска да говори с бившата си съпруга и единственият начин е да се свърже с човек, когото познава бегло – с цялото ми уважение, сър – и който е на другия край на света, с надеждата той да говори с бившата съпруга на брат му...

– Такъв си е той – прекъснах го аз. Незнайно защо се чувствах длъжна да защитя Уолтър. – Има проблеми с общуването.

Ерик кимна мрачно.

– Още отпреди марсианците да го гонят със седмици из пущинака.

Хари, млад и самоуверен, не беше чужд на съчувствието, но явно не разбираше за какво става въпрос.

– Откровено казано, не виждам с какво сте му длъжен, майор Идън. Четох интервюто ви за „Поуст“, в което атакувате твърдението му, че именно той знае най-много за марсианците от времето, когато те вилнееха на воля из Англия. Както изтъквате в интервюто, самият вие без съмнение сте виждали неща, за които той само е чувал.

Ерик вдигна любезно ръка.

– Всъщност не казах точно това. Вашият репортер е поукрасил нещата... но пък нали трябва да си продавате вестника, така че... Според мен ние ветераните трябва да се поддържаме. А и в известен смисъл Дженкинс ми направи услуга. Няма съмнение, че неговите мемоари повлияха в най-голяма степен начина, по който обществеността възприема войната с марсианците. А аз присъствам в разказа му, както знаете.

– Така ли?

– О, да. Книга първа, осма глава. Макар погрешно да пише, че съм изчезнал.

Изсумтях и промърморих:

– Този човек трябва да влезе в речниците като пример за „ненадежден свидетел“.

– Но не е включил моите приключения в книгата си, за разлика от тези на Бърт Кук, да речем, което ми даде възможност сам да разкажа за тях, а на моите издатели позволи да рекламират творбата ми като „неразказаната история“.

Хари се разсмя.

– Значи в крайна сметка всичко е бизнес? Виж, това мога да го разбера. Е, какъв е планът, майор Идън? Ще висим тук цял ден и ще зяпаме фреските?

– Мозайки, всъщност. Извинете. Госпожице Елфинстоун, господин Дженкинс иска да разговаря по телефона. С вас, имам предвид.

Хари подсвирна.

– От Виена? Презокеански разговор? Това ще е доста скъпо. Е, да, всички се вълнуваме заради новия подводен кабел, но все пак...

Ерик се усмихна.

– Доколкото разбирам, покрай успеха на книгата си господин Дженкинс не страда от липса на пари. Да не споменавам правата, които е продал на филмовите компании. – Погледна часовника си. – Дженкинс ще звъни в хотела, където отседнахме с Бърт, така че, ако нямате нищо против да отидем там...

– Кой хотел?

Ерик сякаш се смути.

– „Плаза“.

Хари се изсмя на глас.

– Самият аз бих се задоволил и с нещо по-скромно, но Бърт Кук... – побърза да обясни Идън.

– Няма нужда да се извинявате, но... – подех аз. Погледнах го в очите и видях там нещо от себе си, нещо, което не бих могла да открия у Хари, колкото и добросърдечен да беше той. Разпознах в Ерик Идън ветеран от войната, боен другар. – Той защо иска да говорим? Възможно ли е марсианците да се върнат? И защо сега? Моментът е крайно неподходящ, нали?

Ерик сви мълчаливо рамене, но разбираше какво имам предвид.

Не съм астроном, но покрай Марсианската война всички бяхме понаучили нещо за танца на планетите. Марс и Земята се гонят около Слънцето като състезателни коли по писта. Земята се движи по по-късата вътрешна писта и периодично настига Марс. И точно в тези епизоди на сближаване, наречени „опозиции“ или „противостояния“ (защото, погледнати от Земята, Слънцето и Марс са в противоположни точки на небосвода), двете планети се намират най-близо една до друга. Само че орбитата на Марс е елиптична, както и земната, макар и в по-малка степен. Тоест орбитите им не са идеални окръжности и поради това отстоянието помежду им в тези периоди на максимално приближаване се мени, варира от над шейсет милиона мили до под четиресет милиона, като най-голямото приближение се нарича „перихелий“. Наблюдава се цикличност, при която най-късият перихелий настъпва веднъж на петнайсетина години – през 1894-та, после през 1909-а, след това през 1924-та...

– До следващия перихелий има още четири години – изтъкнах аз. – Нашествието от 1907-а се състоя две години преди последното максимално сближаване на планетите. Ако изобщо дойдат пак, ще е най-рано след две години. Но ако са решили да променят стратегията си и да пристигнат тази година, значи вече са на път. Тази година опозицията се пада на двайсет и първи април...

– А както тръбят всички вестници – вметна Хари, – включително нашият, това значи, че са излетели от Марс на двайсет и седми февруари, тоест преди две седмици.

Нов порой от мрачни наизустени факти се изля в главата ми. През 1907-а противостоянието на двете планети беше на шести юли. Първите марсиански кораби бяха кацнали на Земята три седмици и един ден преди това, а стрелбата на гигантските оръдия на Марс бе забелязана четири седмици и четири дни преди кацането.

Ала за всички ни беше ясно, че дори астрономите да са забелязали нещо нередно на Марс през последните месеци, новината не би могла да стигне до нас. След Марсианската война правителствата бяха засекретили работата на астрономите. Уж идеята беше да се предотврати нова паника като вълненията при опозициите през 1909-а, 1911-а и 1914-а, когато безпочвените страхове се отразиха пагубно на икономическия климат, без нито един марсианец да подаде глава от цилиндъра си. Сред множеството негативни последици беше и официалната забрана на любителската астрономия – в Британия притежаването на нелицензиран телескоп вече се преследваше от закона. Разбирах логиката на тази реакция, но в моите очи излишната секретност беше извор на нови страхове и чувство за несигурност.

С други думи, не беше изключено цилиндрите вече да са в космоса, на път към нас! Защо иначе Уолтър ще ни събира по спешност? Но Уолтър си беше такъв, предпочиташе заобиколния подход. Ясно ми бе, че има още да се чудя и гадая, преди да получа директен отговор на въпросите си.

– Е, да видим какво има да ни каже – заявих аз, мобилизирайки куража си. Хванах Ерик под ръка, Хари ми предложи своята от другата ми страна и тримата излязохме под строй от фоайето. – Все ще издържа час-два лукс в „Плаза“.

– А аз нямам търпение да се запозная с онзи тип Кук – каза Хари. – Ако е вярно и половината от онова, което твърди, значи е голям чешит!

ЕДИН АРТИЛЕРИСТ В НЮ ЙОРК

Взехме такси до хотела, който се намираше на пресечката на Петдесет и осма улица и Пето авеню. В случай че не знаете, централният му вход се пада срещу Гранд Арми Плаза, където има много паметници, свързани с Гражданската война. След 1922-ра към тях се присъединиха и други паметници, посветени на друг конфликт. Но по онова време площадът беше величава гледка.

Апартаментът на Ерик оправда очакванията ми по отношение на лукса – от плюшената тапицерия на мебелите до великолепната гледка към площада отвън. На ниската стъклена масичка имаше бутилка шампанско. Радио изпълваше стаята с тенекиените синкопи на рагтайм, но апаратът не беше от онези портативни и евтини радиоприемници, известни под името „Мегафона на Марвин“, които можеха да се намерят във всеки британски дом, а едрогабаритно устройство американска направа със свой собствен шкаф от орехово дърво.

И на този мизансцен Албърт Кук, в халат, се бе излегнал на едно канапе и лениво разлистваше списание. Помня, че при своя пръв досег с американските хотели буквално се бях шашнала от невиждания лукс – самостоятелна баня, телефон в стаята и зърнена закуска всяка сутрин. Кук обаче явно се чувстваше в свои води.

Кук беше малко-стар от Ерик, около четиресетте. Прошарената му черна коса беше изрядно подстригана, а край устата му имаше голям белег (по-късно чух клюката, че го подчертавал с грим, за да подсили ефекта). И макар в стаята да нямаше друга следа от книгата на Ерик, освен едно опърпано от четене копие с мека корица на скрина, на централно място се кипреше плакат върху статив – снимка на Кук в окъсана униформа и с нещо като бухалка в ръка, с голям надпис: „МЕМОАРИТЕ НА ЕДИН АРТИЛЕРИСТ“.

Ерик ни представи набързо. Кук не стана от канапето. Изсумтя нещо нечленоразделно на Хари, а мен претегли с поглед, видимо разочарован от облеклото ми – костюм с панталон, който не разкриваше нищо пикантно. Искрено се надявах отровният ми поглед да го е ужилил. След Първата война решително избягвах дрехи, които ми пречат да карам колело, не ми допадаха и разкрасените модни версии. Не, предпочитах удобството и строгия стил, наложен по времето, когато жените масово работеха във фабриките за муниции, и изобщо не ме интересуваше дали на Кук му харесва, или не.

Той сведе отново поглед към списанието си.

– Е, остава половин час до емблематичния телефонен разговор, а, Ерик?

Ерик извади шампанското от кофичката – бутилката беше почти празна. Погледна смутено към мен.

– Да поръчам още една, ако...

Двамата с Хари побързахме да откажем.

– Седнете, моля, нека взема палтата ви...

– И не се притеснявайте от мен – мързеливо вметна Кук. – Ще ви се махна от главите, щом професорът се обади. Аз нямам за какво да си говоря с него. Не и откакто ми изпи пиячката в Патни, би ме на шах и си плю на петите, за да избяга от работата.

Хари се засмя.

– Всички сме чели книгата, човече. Каква работа? Онези ваши маниакални планове за тунели под земята и саботажи така и не видяха бял свят.

– Така го разказва той. Надут свръхобразован глупак. Трябваше да го съдя.

– Точно както ще съдите и Чарли Чаплин, предполагам.

Кук се намръщи – тази тема му беше болно място. Чаплин бе изградил успешната си кариера в киното с образа на „Малкия войник“, комичен добросърдечен артилерист със смешна униформа, който си мечтае да стане генерал, макар оръдията да избухват в несръчните му ръце сред облаци от сажди. Трябваше да си доста по-дебелокож от Албърт Кук, за да не видиш откъде Чаплин е почерпил вдъхновението си за образа. Но пък Кук, в крайна сметка, е бил обикновен шофьор.

В желанието си да замажа грубостта на Хари, казах първото, което ми дойде на ума:

– Уолтър е описал всички ни в лоша светлина. Така и не успях да преглътна начина, по който представя мен на широката публика. – Никога нямаше да забравя думите, с които Уолтър бе описал как брат му помага на мен и снаха ми да се отървем от крадците по време на бягството си от марсианците. – „За втори път онзи ден девойката показала колко струва.“ Девойката! И така нататък в същия дух. Чудо е как суфражетките не ме изключиха от редиците си.

Бърт Кук не ме слушаше, оказа се. Скоро щях да науча, че това е характерно за него.

– Трябваше да го съдя, без значение какво казваха адвокатите.

Ерик поклати глава.

– Не ставай глупак. Та той направи герой от теб! Макар и неволно. Виждал съм те да говориш пред публика и да разказваш как, докато тълпата бягала от марсианците, единствен ти си хукнал към тях с мисълта, че храната ще е точно там...

Помнех онзи пасаж, разбира се. „Търсех марсианците, както врабчето търси човека.“

– Такъв съм си аз – каза Бърт и ме погледна, сякаш се надяваше да ме впечатли. – Но не съм врабче. Мислил съм по въпроса. Сега, както и тогава. А днес, изневиделица, той иска да си поприказва с теб, видите ли. И какво толкова иска да обсъдите? Ежедневните клизми, които му прави Зигмунд Фройд, защото от седма година насам място не може да си намери? – Стори ми се, че изведнъж се напрегна. – Или желае за Марс да си говорите? Наближава поредното противостояние. Той какво... знае нещо, което останалите не знаем? Сигурно има свои специални източници на информация.

Погледнах го право в очите.

– Ти го презираш, защото е образован и ерудиран, и защото е слаб – според теб, – но в същото време искаш да ти довери информацията, с която разполага?

– Ако марсианците отново са тръгнали насам, нямам ли право тъкмо аз, измежду всички хора, да знам за това? Измежду всички хора? А? – Скочи на крака, позалитна леко, грабна бутилката с шампанско за гърлото и се устреми към вратата. – Представлението започва във... в колко беше, Идън?

– В шест. Една книжарница на Бродуей, която...

Кук се оригна шумно и ми намигна похотливо.

– А след шоуто ще видим кое как, а? Тълпа енергични млади американки, привлечени от доказан герой като мен, мъж, който умее да оцелява. Оцеляват само най-добрите, нали така? „Както врабчето търси човека.“ Ха!

Мисля, че всички изпитахме облекчение, когато вратата се затвори след него.

Възцари се неловка атмосфера, докато чакахме Уолтър да се обади. Съгласихме се Ерик да ни поръча кафе, което пристигна на поднос и в компанията на щедро количество поръсени със захар курабийки.

– Е, госпожице Елфинстоун... Джули.

– Да, майоре, така се казвам.

– Съкратено от Джулия? Джулиет?

Хари изпръхтя.

– Не е съкратено от нищо. Кръстили са ме Джули. Родена съм през осемдесет и осма, тогава Стриндберг е поставил пиесата си „Госпожица Джули“ и майка ми много я харесала.

Той кимна.

– Значи си била на деветнайсет, когато дойдоха марсианците. През 1907-а.

Вдигнах рамене.

– Достатъчно голяма бях.

– Самият аз бях на двайсет и пет. Твърде рано ме повишиха в чин, признавам. Много от хората ми бяха по-възрастни от мен. В армията войниците следват сержантите си, а не офицерите. И толкова по-добре! Макар че в Шлифеновата война участваха и много по-млади мъже, мобилизирани основно от руснаците, но също и от германците, след като военните действия се проточиха.

Зачудих се откъде знае това. Чувала бях слуховете за британски „съветници“ на страната на Германия в кръвопролитните сражения на изток, превърнали се в опитни полета за нови тактики и оръжия, някои от които уж се базирали на марсианска технология.

Ерик продължи:

– Добре направихме, че останахме настрана от онова. Бързо поражение с нокаут за французите. – Имитира къса поредица от боксови удари. – Бях доста добър боксьор в училище, между другото. Но после зарязах бокса...

Хари избухна в смях, после побърза да се извини.

Накрая, за всеобщо облекчение, телефонът иззвъня.

Оставихме Ерик да говори с веригата от телефонистки, от хотелската централа до новите презокеански станции и накрая с колежките им във Виена, които, по думите на Ерик, имали „красива артикулация въпреки силния си немски акцент“. Накрая протегна слушалката към мен.

За своя изненада чух не гласа на Уолтър, а на друг англичанин, глас силен и културен.

– Госпожа Дженкинс?

– Предпочитам госпожица Елфинстоун.

– Аа... да. Виждам, че е отбелязано в записките на девер ви. Моля да ме извините. Глупава грешка в началото на презокеански разговор.

– С кого разговарям? Къде е Уолтър?

– Простете отново. Казвам се Чарлс Самюел Майерс и съм един от специалистите, които лекуват неврастенията на господин Дженкинс през последните няколко години.

Смръщих вежди.

– Неврастения?

Ерик Идън направи физиономия.

– Редниците, които се сражаваха с марсианците, го наричат топлинен удар. Или сгорещяване, ако питате Бърт. Или препотяване...

Хари за пореден път завъртя пръст край слепоочието си.

– Джули, говориш с шарлатанин!

Война на световете - Изтреблението