Обирът с хеликоптер

1.

Декември 2008

Приведеният над бастуна за разходки старец излезе от гората. Пътеката представляваше две обрасли с трева следи от гуми. Старецът носеше черни гумени ботуши, които беше купил от „Кооп Форум“ в Ханден преди две седмици, и тъмнокафяв дъждобран от магазин „Темпо“ в търговския център „Фелтьоверщен“.

Не го биваше особено да купува дрехи, открай време не му беше любимо занимание.

По земята нямаше сняг, но скрежът държеше дърветата и храстите в желязната си хватка. Най-сетне истински студен ден, а може би и снегът щеше да завали до вечерта.

В мразовитата гора, където тъмнозелените иглички на дърветата бяха най-наситеният цвят от иначе сиво-кафява палитра, на десетина метра пред него се появи черно куче. Лабрадор ретривър. Животното погледна към стопанина си, наведе муцуна към земята и побягна напред. След два метра дотичаха още три черни кучета, всичките от същата порода и с идентични размери. Пресякоха пътеката и се изгубиха в храсталака от другата страна. Старецът ги последва. Зад гърба си чу останалите – три женски и едно мъжко, които се провираха през замръзналите боровинкови храсти и гъсталаци от папрат.

Прибираха се у дома.

Мъжът живееше в тъмночервена къща на юг от местността Ландфиерден, горе-долу по средата на пътя между Нюнесхамн и Стокхолм. Зимно време можеше да види остров Мускьо през гъстата гора отвъд прозореца на кухнята. От портата на двора му надолу до брега бяха двеста метра и имаше най-различни места, където кучетата му можеха да се къпят през пролетта и лятото. Лабрадорът е порода с плавателна ципа между пръстите, отглежда се, за да донася паднал във водата дивеч.

Осемте пораснали кучета живееха заедно с мъжа в къщата, а двете бараки на двора той използваше за малките. Скоро щяха да станат двайсет години, откакто бе започнал да развъжда лабрадори, и предпочиташе кучетата пред хората. Тъкмо затова живееше в къща в гората. Тъй като в района нямаше нито водоснабдяване, нито надеждно електричество, той имаше възможност да живее в усамотение. Съседите се държаха на почтително разстояние в рамките на селището с градско планиране на две мили в южна посока.

През първите години мъжът се срещаше лично с купувачите на малки кученца, но излизаше от кожата си, когато тлъсти лелки питаха дали животните се нуждаели от прекалено много движение или разглезени хлапенца ги дърпаха за ушите. Станеше ли така, той повишаваше тон и отблъсваше сополивите ръце на децата.

Волята Божия явно не беше той да стане продавач. Така че сега му помагаха. Хора от други развъдници за породисти кучета, които водеха неговите палета и млади екземпляри на изложения, уреждаха и търговската част. И обираха почестите – за тях стареца така или иначе не го беше еня.

Когато се прибра, наближаваше девет.

Къщата се състоеше от три стаи и кухня. Тъй като кучетата довличаха вътре половината гора, нямаше много смисъл да чисти. Той обаче не ги пускаше в кухнята, поради което тя беше единствената стая, където цареше известен ред.

Мъжът включи кафемашината.

Очакваше посещение.

Познаваше ги достатъчно добре, за да е сигурен, че ще дойдат, когато ги помоли. Предполагаше, че се боят от него – и не бяха единствените.

Сами Фархан дойде пръв.

Старецът го видя да се задава по пътеката откъм шосето. Автобусът от Вестерханинге за Нюнес спираше горе на шосе № 73, къщата се намираше на по-малко от десет минути път навътре в гората.

При все че бяха минали години, откакто бе вършал на боксовия ринг, все още се движеше като боксьор. Стъпката му беше лека и пъргава, макар тялото да бе едро и тежко. Отне му по-малко от минута да измине разстоянието от портата нагоре до къщата. Носеше късо сиво вълнено палто, което май щеше да е по-подходящо за „Нюториет“ в някой топъл пролетен ден, и бели гуменки.

Мъжът му отвори. Осемте черни кучета едва не събориха боксьора, така се зарадваха на неочакваното посещение. Тъй като другият гост на стареца явно не бе пътувал със същия автобус, щеше да трябва да чакат трийсет и пет минути. На такъв интервал се движеха. Старецът взе ключа за бараката от кукичката до вратата и излязоха на двора.

– Какво става с братята ти, Сами? – любезно попита старецът.

– Какво имаш предвид?

– Преди известно време срещнах батко ти Али, но отдавна не съм виждал малкия ти брат. Адил, нали така ли се казваше?

– Да, така се казва.

– Всичко наред ли е с него?

– Ако си толкова загрижен, защо не го поканиш да го питаш?

Старецът кимна и сведе очи към земята. По устните му пробяга развеселена усмивчица. Докачливостта на Сами по отношение на братята му си бе останала непроменена.

На двора между двете бараки имаше изба. Беше строена през петдесетте. Камъните бяха редени по старовремския начин, а покривът беше обрасъл с мъх. Само след две десетилетия постройката вече изглеждаше на възрастта на гората наоколо.

Следвани по петите от осемте кучета, мъжът и Сами влязоха в избата, за да вземат храна за малките. Тъкмо там се съхраняваше кучешката храна, там имаше кухненска и тоалетна хартия, а и други неща, които не се събираха в килера на къщата. Избата беше значително по-просторна, отколкото изглеждаше, както бе врязана в скалата, пред която беше разположена.

В дъното, навътре в мрака, имаше петдесетина картонени кутии, накамарени едни върху други. До една бяха пълни с пари в брой, сортирани в найлонови пликчета. Банкнотите бяха с всевъзможни номинални стойности, а общата сума надвишаваше триста милиона.

По всяка вероятност парите бяха на път да мухлясат от студа и влагата.

Старецът не се безпокоеше за това. Така или иначе нямаше намерение да купува нищо особено.

Помоли Сами да изнесе кучешката храна и мълчаливо отидоха да нахранят вечно гладните палета.

Когато се върнаха в къщата, старецът се качи в спалнята на горния етаж, а Сами остана да седи в кухнята, втренчен във водата, която се точеше през филтъра за кафе цели десет дълги минути. Открай време му беше трудно да седи мирно и той несъзнателно тропаше нетърпеливо и ритмично с дясната си пета, от което кракът му се тресеше. Взираше се през прозореца и накрая видя Мишел Малуф да се задава през гората. В същия миг чу стъпки по стълбището – старецът слизаше.

Малуф беше по-нисък от Сами. Вървеше с леко повдигнати рамене, но същевременно бързо и целенасочено. Обувките му бяха по-пригодни за гората, но беше очевидно, че замръзва. Когато старецът отвори, лицето на Малуф грейна в характерната му усмивка – лъснаха два реда зъби, бели на фона на черната му добре поддържана брада.

– Привет – поздрави той.

Протегна ръка – беше забравил, че старецът никога не се ръкува. Благодарение на кучетата и възникналия хаос обаче ситуацията така и не успя да стане конфузна.

– Сами вече е тук – каза старецът.

– Сами? – учуди се Малуф. – Онзи Сами?

В тона му прозвуча едва доловима острота. Иначе бе невъзможно да се прецени какво всъщност има предвид с въпроса си. Способността му да крие какво точно му се върти из ума бе легендарна: никой не би играл доброволно на покер с Мишел Малуф. Лицето му не трепваше, дружелюбната усмивка като че ли бе неподвластна на заобикалящата го среда, а движенията му бяха бавни, сякаш внимателно премислени и премерени.

Той поглади брадата си и в същия миг Сами се появи на прага на кухнята.

– Ама че изненада – каза боксьорът.

Мишел Малуф бе роден в християнско семейство в Ливан, Сами Фархан – в мюсюлманско в Ирак. И двамата бяха избягали в Швеция със семействата си като деца и бяха тръгнали в първи клас в южните предградия на Стокхолм. Старецът се бе запознал с тях по различни поводи и при различни обстоятелства. И двамата му бяха направили впечатление. С годините бяха затвърдили представата за себе си като за достойни за доверие професионалисти, което отчасти се дължеше на факта, че никога не докосваха дрога – нито за лична консумация, нито за да въртят бизнес. Беше всеизвестно, че ако човек пожелае да работи с Мишел Малуф или Сами Фархан, не бива да се залавя с дрога по същото време.

При все това пътищата на Малуф и Сами никога не се бяха пресичали, освен съвсем бегло.

Не и досега.

Настаниха се на захабената кухненска маса. И двамата бяха обгърнали с ръце чашите си с горещо кафе. Сами се чудеше как е възможно старецът да живее на толкова студено. Едно от кучетата в дневната се разлая бясно, при което към него се присъединиха няколко от седмината му роднини и приятели. Старецът ги накара да млъкнат с отсечена команда, без да повишава тон.

Сами и Малуф се спогледаха.

Те двамата споделяха уважението на кучетата към стареца, макар и да не можеше да се твърди, че го познаваха или харесваха. Той не беше човек, който ти става симпатичен. Ала обадеше ли им се, идваха – и защо да не дойдат? На стареца често му хрумваха интересни идеи.

– Прекалено леко сте облечени – отбеляза той, когато Сами попита дали може да позатоплят малко кухнята.

Сами се въздържа да сподели, че понастоящем се продават радиатори на батерии, в случай че в къщата има проблем с електричеството.

– Имам предложение – продължи старият. – Или може би въпрос.

Сами и Малуф бяха целите слух. Разликата помежду им беше особено явна, когато седяха един до друг. Погледът на Сами бе открит и настоятелен; той трескаво очакваше следващото изречение, нетърпението му напираше. Малуф седеше с извърнато лице, отпуснат и привидно незаинтригуван, вглъбен в себе си. Когато срещна погледа на стареца мимоходом, беше с очаквателното любопитство на наблюдател.

– Има една сграда във Вестберя – почна старецът, – за която знам, че е известна и на двама ви. Сграда, където се държат големи суми в брой. И тъкмо там изникна една възможност...

Две от кучетата изръмжаха. Заиграха се и скоро се разнесе шум, сякаш прекатурваха мебелите в съседната стая. Играта обаче секна, без да се налага мъжът да ги скастря.

– Има една жена – продължи той, – която си мисля, че може да се окаже... полезна. Най-малкото е възможност. Тя си търси... компания. Пуснала е обяви из някои от ония сайтове. Нали знаете, където хората си уговарят срещи.

Сами и Малуф кимнаха. Ако мъжът беше някой друг, щяха да се пошегуват с подбора на думите „уговарят си срещи“. Ала с този тук шега не биваше. Човек си държеше устата затворена и слушаше.

Отпиха от кафето, което беше силно и горчиво, в очакване на продължението.

– Тъкмо затова ви помолих да дойдете – продължи старецът след кратка пауза. – Може би е нещо за вас. Навярно бихте склонили да се срещнете с момичето? На вашата възраст е. Излезте с нея, вечеряйте. Все пак може да кажете, че сте попаднали на данните й в обявата за запознанство.

Малуф и Сами се спогледаха. Никой от тях не бе страдал от недостиг на жени в живота си.

– За съжаление не мисля, че бих могъл – каза Сами. – Нали знаеш, че пак чакаме дете?

– Знам. – Старият кимна. – Получава се страшно малка разлика, не е ли така? Май че синчето няма и годинка? Как се казваше? Юн? Кръстен ли е вече?

– Не мога да се виждам с жени – заяви Сами, без да отговори на въпросите.

Затропа с крак, за да се посгрее, и обясни:

– Дори наужким. Разбираш какво искам да кажа, нали? Сега си имам семейство. Освен това вече спрях с тия неща. Занимавам се с нещо друго. Схващаш ли?

Старецът кимна, но изражението му си остана непроменено, сякаш не беше чул възраженията на Сами.

– А какво ще кажеш ти, Мишел?

– Ами – отвърна Малуф, – мога да се виждам с която си ща. Значи... това маце... на двеста метра от онази сграда във Вестберя има полицейско управление. Тя не може да... промени това, а?

Старецът не каза нищо.

– Да, да... – продължи Малуф, като едновременно внимаваше да не противоречи на стареца и се стараеше да изложи колебанията си, – и, да... имат пазачи на рецепцията денонощно. Сто камери за наблюдение. Трезор, който е един от най-защитените в Северна Европа. Но... това всичкото тя може би го знае?

Старецът нямаше вид на човек, който е доловил иронията.

– Срещнете се с нея – повтори той и се обърна към Сами. – Изслушайте я. Може пък случайно да каже нещо интересно.

Сами подръпна яката на пуловера си, сякаш имаше нужда да се разхлади.

– Не, благодаря – каза учтиво, сякаш му предлагаха още едно парче торта.

Старецът се втренчи в него безизразно, после се обърна към Малуф.

– Мишел?

– Да. Или – добави с нещо като съжаление, – не знам.

– Ако я изведеш на вечеря, аз ще платя сметката – заяви мъжът. – Ако нещата потръгнат нанякъде, не ми е чужда мисълта да помогна финансово.

– Абсолютно, абсолютно – кимна Малуф. – Не.

– Не?

Малуф направи жест, толкова кратък, че бе невъзможен за тълкуване. Не искаше да отказва директно. Погледна Сами, който поклати глава почти незабележимо, докато разтриваше ръцете си, за да ги стопли. И двамата изпитваха дълбоко уважение към мъжа с кучетата, ала този път, изглежда, той се хващаше за сламки.

– Това ме разочарова – каза старецът и стана от масата. – Много ме разочарова.

Възцари се напрегнато мълчание; и на двамата посетители им стана неудобно.

Мъжът извади от джоба си някакво листче и го подаде на Малуф.

– И все пак можеш да вземеш това. Личните данни на момичето. И останалите му данни за контакт. В случай че размислиш?

– Мерси – отвърна Малуф, взе листчето и го мушна в джоба на якето си. – Все пак не се знае. Човек никога не знае.

– Мисля, че със Сами бихте могли да направите нещо наистина... интересно, ако работите заедно – каза старецът.

2.

Февруари – май 2009

Мишел Малуф се разходи из новозастроените карета покрай бреговата ивица в Хурнсберг. Носеше тънко черно палто върху тъмен костюм. Гладките подметки на официалните му обувки не бяха предназначени за заледената настилка и от време на време той се подхлъзваше. Носеше черно куфарче, което му служеше за един вид противотежест и му помогна да запази равновесие, когато свърна наляво, надолу по алеята към канала от другата страна на моста Екелундсбрун.

Беше подранил. Срещата щеше да започне чак в два, разполагаше с още двайсет минути. Беше паркирал светлосивия си „Сеат Ибиза“ на улица „Варвингес Lег“, точно пред входната врата на G4S . Сеатът беше най-анонимната кола, която бе карал. На голям паркинг се случваше да го подмине. За Малуф често беше важно да не привлича внимание, а „Сеат Ибиза“, изглежда, бе проектиран с абсолютно същата амбиция.

Ала да кибичи в колата близо половин час нямаше нерви.

Никога досега не се бе доближавал толкова.

Онова, което се мъчеше да прогони от себе си по време на кратката разходка, не беше нервността, а вълнението.

При все че студът отново бе сковал след мекия януари, тесният канал между Улвсундашон и Карлбергсшон все още беше отворен. Може би градът се грижеше плавателният маршрут да бъде поддържан незаледен? Малуф не знаеше нищо за Стадсхаген, това тук не беше неговият квартал.

Мишел Малуф беше роден в Ливан. Когато беше на шест, семейството му избяга от кървавата гражданска война и по протежение на крайбрежието успя да се добере до Италия, но за баща му никога не бе имало съмнение коя е действителната им цел. Щяха да отидат в Скандинавия – този земен рай. Как или защо баща му си бе наумил, че северните държави са решението на всички проблеми, малкият Мишел не знаеше, но не беше възпитаван да поставя под въпрос мнението на баща си. Пътуването им продължи на север и ярките цветове и топлите зими на Средиземноморието се смениха със студената провинция Норланд, а играта загрубя. Най-неизличимият спомен на Малуф беше, че замръзваше. Денонощно.

След първата година в Оселе, горе-долу на половината път между Йоресунд и Арвидсяур, тишината, мракът и гората дотегнаха дори на баща му. Той отново накара семейството да си събере малкото багаж. Шведската мечта си остана непоклатима, но животът край Северния полярен кръг бе прекалено екстремен. Ето защо се установиха в стокхолмското предградие Фитя – място, което мнозина свързваха с престъпност, немотия и социална сегрегация. Там обаче семейството най-сетне намери сигурността, която беше търсило, там предимствата бяха толкова големи, че бе възможно да си затворят очите за недостатъците и тъкмо там си живееха и до днес.

Край устоите на моста на магистралата „Есингеледен“ Малуф се обърна и тръгна назад. Фин слой ситен снежец бе покрил тревните площи от двете страни на алеята и правеше сивата дневна светлина малко по-ярка.

От всички квартали на Стокхолм закътаният Стадсхаген се числеше към най-анонимните. От петдесетте години насам тукашните карета представляваха промишлена зона без други амбиции, освен да предлагат евтини площи и достъпни товарни кейове. Едва в последните години политици и градски проектанти бяха осъзнали, че локацията всъщност е прекалено хубава за тази мрачна пустиня от фабрики и предприятия. Сега стояха на стартовата линия, в готовност да преобразят района в привлекателни жилищни карета.

Когато тръгна нагоре по крайбрежието на Хурнсберг и видя следите от строеж, който понастоящем бе в застой поради студа, Малуф отново изпита облекчение, че не му се налага да живее от вътрешната страна на стокхолмските митници .

Чувстваше се добре във Фитя и никога не копнееше по сърцето на града. Напротив: почти винаги го теглеше към покрайнините.

Погледна си часовника. Два без десет.

Пое си дълбоко дъх.

На рецепцията седеше възрастна жена с очила с черни рамки и продухана руса коса. На стената зад гърба й светеше логото на G4S, като че ли беше някаква религиозна икона, пред която служителите да се кланят на влизане в офиса.

Когато Малуф се качи по стъпалата откъм улицата, жената го изгледа строго.

Той несъзнателно поправи възела на вратовръзката си, набързо прибра зад ушите дългата си коса и прокара ръка по добре поддържаната си брада. После се усмихна широко.

– Имам среща с Андерш Милд в два часа.

Жената не се поддаде на чара му. Само кимна в знак на неохотно съгласие и го покани да седне вдясно от рецепцията, докато се свърже със секретарката на Милд.

Диванът с изчистен дизайн беше по-неудобен дори отколкото изглеждаше и когато се настани на него, Малуф си помисли колко мрази костюмите. Модерно вталеното сако го стягаше в раменете. Предишния ден си беше купил тъмночервена вратовръзка и му бяха необходими двайсет минути на нарастваща фрустрация, докато докара приличен възел. Как изобщо човек би могъл да се чувства преуспял с примка около шията?

Наведе се напред и хвърли бърз поглед към коридора с офисите. Мъжът, когото очакваше, Андерш Милд, беше изпълнителен директор и ръководеше G4S в Швеция. Без съдействието на Зоран Петрович посмъртно не би му се удало да уговори тази среща, но сега, когато секретарката на директор Милд се зададе по коридора, му се изясни как го е постигнал Петрович.

Секретарката беше много млада и много сладка.

Малуф се изправи. Осъзна, че е стиснал прекалено силно дръжката на черното дипломатическо куфарче. Здрависа се с момичето.

– Ще желаете ли нещо? – попита тя, докато го въвеждаше в голяма заседателна зала с изглед към покривите на околните сгради и короните на дърветата покрай канала. – Вода? Кафе?

– Абсолютно – отвърна Малуф. – Окей съм, мерси.

Изтегли един стол горе-долу по средата на продълговатата маса и остави куфарчето на съседния.

– Ще ви трябва ли проекторът? – попита момичето, което не беше сигурно дали гостът му е отвърнал положително, или отрицателно на предложението за кафе или вода.

Отпърво той не разбра въпроса.

– За презентацията – поясни момичето. – Нали ще представяте нещо на Андерш, или бъркам?

Малуф поклати глава.

– Точно, точно. Да... никакъв проектор за днес – отвърна и потупа с широка усмивка черното дипломатическо куфарче. – Това тук е моята презентация.

Момичето кимна, без да го вълнува какво точно има предвид, и го остави на отворена врата, докато отиде да доведе шефа си.

Малуф така изгаряше от очакване, че не можеше да седне.

Със Зоран Петрович бяха провели щателно проучване. G4S беше най-голямата охранителна компания на света. Освен това, предвид дейността й в сто двайсет и пет страни, тя беше и един от най-големите частни работодатели на света с повече от 600 000 служители. Скромният произход на фирмата можеше да бъде проследен до Копенхаген. Горе-долу по същото време, когато фойерверките гърмели в чест на зараждащия се XX век, била основана фирма, която наемала нощни пазачи. По-късно тя била преименувана на „Груп 4 Фалк“, но щяло да отнеме време, докато експанзията набере скорост.

– Понеже опира до парите – беше обяснил Петрович на Малуф. – Човек може да буксува на едно място години наред, без да се случи нищо особено. Така де – кой не е управлявал охранителна фирма? Без ресурси обаче не се стига доникъде.

Малко след началото на новото хилядолетие на рисковите капиталисти им се отворили очите за охранителния бранш. Отворили паричните си бентове, размахали камшици, променили името на Group 4 Securicor и започнали да поглъщат наред. В Швеция някогашното държавно предприятие АBAB паднало жертва на разрастващия се концерн. Тук Петрович се поддаде на носталгията и разказа дълга и безсмислена история за това как подмамвал охранители на ABAB в някаква промишлена зона.

Group 4 Securitor, или G4S, растяла на лондонската стокова борса. Организирала се в два бизнес сектора: G4S Secure Solutions, която се занимавала с наблюдение, и G4S Cash Solutions, която поела превозите на ценности и пари.

Андерш Милд, който отговаряше за G4S Cash Solutions в Швеция, не остави Мишел Малуф да чака повече от две-три минутки. Беше синеок, със среден ръст и шия, която едва имаше сили да поддържа главата му, носеше лъскав сив костюм и впечатляваща светлосиня риза, закопчана догоре. Заобиколи масата за конференции с енергична крачка, стисна ръката на Малуф и кимна към по-възрастния мъж, който го следваше на две крачки, но предпочете да остане от другата страна на масата.

– Това е Рик Алманза. Отговаря за нашата европейска дейност. Той ми е шеф. Споделих му за тази среща и той я сметна за толкова вълнуваща, че долетя от Лондон, за да присъства. Има ли проблем да преминеш на английски, Мишел?

Малуф се усмихна и кимна.

Възможно ли бе да е вярно? Какво всъщност им беше казал Зоран Петрович? Все пак Андерш Милд не знаеше нищичко за Малуф, който, за да избегне проблеми с Гугъл, дори не беше използвал истинското си име, когато си бе уговорил срещата. Наистина ли хора долитаха от Лондон при толкова смътни предпоставки? Това клопка ли беше?

Мнителността беше тъкмо онова, от което се нуждаеше. Усети как бесният му пулс забави ход, как нервозността бе заменена от деятелност, а новото предизвикателство изостри способността му да се концентрира. Ето така функционираше той.

Беше нервен само преди самата задача, никога по време на изпълнението й. Кимна утвърдително и енергично стисна ръката на Рик Алманза косо над масата.

– Английски. Няма проблем. I’m truly honored .

Андерш Милд доволно се върна от страната на своя началник и седна.

Малуф обмисляше да застане пред бялата дъска откъм късата страна на стаята, но се въздържа. Така или иначе нямаше какво да пише върху бяла дъска.

Хвърли бегъл поглед на ревера на Милд, където се мъдреше миниатюрна значка с логото на G4S. Мишел Малуф бе ограбвал превози на ценности със същото лого още от ранните си тийнейджърски години. Знаеха ли тези директори, че бяха допуснали един от най-изпечените обирджии на Швеция в заседателната зала на най-голямата охранителна компания на света?