Обичам те мъртъв

1.

Вторник, 10 февруари

Двамата любовници надничаха през прозореца на хотелската стая и се усмихваха ликуващо, всеки по своя причина.

Силният снеговалеж, предричан от близо седмица, най-сетне беше стигнал дотук през нощта и тази сутрин от небето се сипеха тлъсти снежинки. Няколко коли с дрънчащи вериги се хлъзгаха по тесния планински път, а другите, паркирани пред хотелите, се бяха превърнали в големи бели купчини.

Всички в изискания френски ски курорт Куршевел 1850 изпитваха облекчение – управителите, хотелиерите, ресторантьорите, сезонните работници, отдаващите ски под наем, лифтовите компании и всички останали, които разчитаха на ски сезона за хляба си. И най-вече самите гости на курорта. След седмици синьо небе, изгарящо слънце и топящ се сняг, което означаваше коварен лед сутринта и киша и оголени камъни следобед, скиорите и сноубордистите, платили сериозни пари за няколкото безценни дни по пистите, най-сетне очакваха с нетърпение чудесни условия за спорт.

Докато Джоди Бентли и застаряващият й американски годеник Уолт излизаха със ските си от хотел „Шабишу“, снежинките гъделичкаха голата кожа по лицата им под каските и маските.

Макар да бе доста опитен със ските, финансистът за първи път идваше да кара в Европа и цяла седмица бе разчитал на много по-младата си годеница, която сякаш познаваше курорта като дланта си и го водеше.

Видимостта беше лоша и двамата се спуснаха предпазливо до лифта „Биоле“, който започваше малко под хотела, минаха през електронната бариера и се наредиха на късата опашка. Няколко минути по-късно широката седалка ги подбра и ги понесе напред и нагоре.

Уолт спусна предпазната преграда и сгушени в удобните си костюми, двамата се настаниха за седемте минути, необходими на лифта да ги отнесе до началото на пистата. Горе вятърът духаше свирепо и без да се мотае, Джоди поведе надолу по маркирания с червено и синьо маршрут до „Кроазет“, основният лифт на курорта.

Свалиха ските си и Уолт, въпреки че страдаше от отпусната херния, настоя да занесе ските на Джоди и своите нагоре по рампата. Когато червената осемместна гондола бавно приближи, той напъха ските във външните гнезда и последва Джоди в кабината. Седнаха и вдигнаха маските си. След тях се качи още една двойка и секунди преди вратата да се затвори, към тях се присъедини дребен мъж на около петдесет и пет в моден ски екип „Спайдър“ и крещящ кожен шлем с огледална маска.

– Bonjour! – каза той с лош френски акцент и добави: – Надявам се, че нямате нищо против да се присъединя?

Настани се срещу тях, докато гондолата се понасяше напред.

– Ни най-малко – отвърна Уолт.

Джоди се усмихна любезно. Другите двама в кабината бяха заети да пишат на телефоните си и не казаха нищо.

– Ah bien, vous parlez Anglais! – Непознатият разкопча шлема си и го свали за момент, за да почеше плешивото си теме. – Американци ли сте? – попита той, докато си сваляше ръкавиците и вадеше кърпичка, за да избърше очилата си.

– Аз съм от Калифорния, но годеницата ми е британка – дружелюбно рече Уолт.

– Чудесно! Гадно време, но снегът горе би трябвало да е тип-топ – каза мъжът.

Джоди отново се усмихна любезно.

– А вие откъде сте? – попита тя.

– От Юга. Брайтън – отвърна непознатият.

– Господи, ама че съвпадение! Аз също! – възкликна Джоди.

– Малък свят – промърмори мъжът и изведнъж сякаш му стана неудобно.

– С какво се занимавате? – поинтересува се Уолт.

– О, в областта на медицината. Наскоро се пенсионирах и се преместих във Франция. А вие?

– Имам няколко инвеститорски тръста – отвърна американецът.

– А аз бях юридически секретар – рече Джоди.

Докато малката гондола се изкачваше, поклащайки се на вятъра, снегът навън премина във виелица и видимостта ставаше все по-лоша. Уолт прегърна Джоди и я привлече към себе си.

– Скъпа, май е по-добре тази сутрин да не се качваме догоре, ще духа много – каза той.

– Но пък снегът ще е чудесен и няма да има много хора толкова рано – отвърна тя. – Очакват ни страхотни спускания, гарантирам!

– Е, както кажеш – отстъпи той, макар че продължи да гледа със съмнение през замъгления прозорец.

– Абсолютно – каза англичанинът. – Доверете се на прекрасната си млада дама. И прогнозата е за още по-хубаво време! – Гондолата стигна първата междинна станция и той ги изчака любезно да слязат първи. – Беше ми приятно да се запознаем. Засега довиждане.

Другите двама останаха в кабината, все така погълнати от телефоните си.

Уолт отново настоя да носи ските на Джоди и двамата изминаха късото разстояние да другия лифт. Обикновено скиорите се тъпчеха в огромната кабина като сардини в консерва, но тази сутрин тя беше почти празна. Освен тях имаше само още шепа заклети любители на зимните спортове. Неколцина сноубордисти в торбести екипи, двама обрулени от вятъра брадати мъже с плетени шапки и раници, които си подаваха манерка, и няколко други скиори, единият от които с камера „ГоуПро“ на каската. Уолт вдигна маската си и се усмихна на Джоди. Тя също вдигна своята и му се усмихна в отговор.

Той свали едната си ръкавица, напъха я между ските, извади шоколад от джоба на гърдите си и й предложи.

– Не, благодаря. Още ми е тежко от закуската!

– Та ти почти не хапна! – Той отчупи парче, прибра шоколада, дръпна ципа и задъвка, като поглеждаше с безпокойство навън. Кабината се клатеше на вятъра, после рязко се люшна, при което всички изпищяха – някои от страх, други заради забавата. Уолт отново прегърна Джоди и тя се сгуши в него. – Какво ще кажеш горе да пийнем кафе и да изчакаме видимостта да се подобри?

– Хайде първо да се спуснем два-три пъти, любов моя – отвърна тя. – Да се насладим на пресния сняг, преди другите да са го съсипали.

– Добре – сви рамене Уолт, но не изглеждаше особено ентусиазиран. Вгледа се в нея за няколко секунди. – Знаеш ли, невероятна си – рече той. – Малцина могат да изглеждат прекрасни с каска и скиорски очила, но ти успяваш.

– А ти си оставаш моят красив принц! – отвърна тя.

Той се опита да я целуне, но каската му се чукна в очилата й. Джоди се изкиска и се притисна в него.

– Жалко че има и други хора – прошепна тя, плъзгайки длан по чатала му.

Уолт се загърчи.

– Господи, възбуждаш ме!

– Ти ме възбуждаш през цялото време.

Уолт се ухили. После отново стана сериозен, дори малко нервен. Погледна навън към виелицата, а кабината отново се люшна на вятъра и едва не го изкара от равновесие.

– Носиш си телефона, нали, скъпа? – попита той.

– Да.

– Нали знаеш, ако случайно се изгубим в тази виелица.

– Няма – уверено отвърна тя.

Уолт потупа гърдите си и се намръщи. Потупа се отново, после дръпна друг цип.

– Господи – промърмори той и продължи да потупва стилното си черно яке „Богнер“. – Ама че съм тъпак. Явно съм забравил моя в стаята.

– Сигурна съм, че те видях да го слагаш в горния десен джоб, преди да тръгнем – рече тя.

Той отново провери навсякъде, дори в джобовете на клина.

– По дяволите, сигурно е паднал някъде, може би докато сме си слагали ските.

– Ще стоим близо един до друг. Ако случайно се разделим, минаваме на план Б – спускаме се до „Кроазет“ и се чакаме там. Просто следвай знаците за Куршевел 1850. Навсякъде има маркировка.

– По-добре да се спуснем обратно и да проверим дали не лежи в снега пред хотела.

– Ако е там, някой ще го намери, скъпи. Няма да го открадне, не и в такъв добър хотел.

– По-добре да се връщаме, телефонът ми трябва. Днес следобед трябва да проведа важни разговори.

– Добре – рече тя. – Става, спускаме се надолу!

Пет минути по-късно кабината забави ход и отпред се появи сянка. Кабината се заклати странично, като се удряше в буферите на станцията, бавно се плъзна вътре и спря. Вратата се отвори и двамата стъпиха с тежките си скиорски обувки на металната решетка.

Затътриха се по пътеката, слязоха предпазливо по стъпалата и излязоха на свирепата виелица. Снегът жилеше лицата им като градушка. Видимостта беше едва няколко крачки и сноубордистите пред тях, приведени с дъските си, бяха само смътни силуети.

Спряха до табела, която почти не се виждаше от снега. Уолт положи ските им на земята, затропа с крака, за да махне леда от обувките си, почука ги за всеки случай с щеки, за да махне останалите бучки сняг, стъпи в автоматите и ги закопча.

Силуетите започнаха да се отдалечават.

– Задръж за секунда, скъпи – каза Джоди. – Трябва да си избърша маската.

Уолт зачака, извърнал лице от виелицата, докато Джоди дръпна един цип, извади кърпичка и избърса очилата си първо отвътре, после отвън.

– Отвратително! – Трябваше да вика, за да чуе гласа си.

– Намираме се почти на най-високата точка в целия курорт – отвърна тя. – Щом се спуснем от хребета, вятърът ще отслабне!

– Дано да си права! Най-добре да започнем с нещо по-лесно. Това там синият маршрут ли е? Не искам нищо предизвикателно при тази ужасна видимост!

– Да, и е чудесен. Отначало има един малък стръмен участък, после е супер. Любимият ми маршрут!

Уолт гледаше как последният силует изчезва, докато Джоди си слагаше ръкавиците и ските.

– Готов? – попита тя.

– Аха.

Тя посочи надясно.

– Тръгваме натам.

– Сигурна ли си? Всички други тръгнаха натам. – Той посочи в посоката, в която бяха поели останалите от кабината.

– Черния маршрут ли искаш, или синия?

– Синия! – категорично отвърна той.

– Онези ненормалници тръгнаха по черния. – Тя погледна през рамо и едва различи кабината, която излизаше от станцията, за да поеме по обратния път надолу. Щяха да минат петнайсетина минути, преди да пристигне следващата група скиори. В момента бяха сами. – Синият? Сигурен ли си? Уверена съм, че ще се справиш и с черния.

– Не и при тази видимост.

– В такъв случай натам – каза тя.

– Не виждам никакви указатели в тази посока, скъпа. Трябва да има маркировка, нали?

Джоди започна да разчиства с щека пресния сняг до себе си. След малко под него върху заледената повърхност се показаха следи.

– Виждаш ли? – каза тя.

Уолт ги погледна. Следите вървяха право напред и изчезваха във виелицата. Той се усмихна с облекчение.

– Умно момиче! Ще карам след теб.

– Не, ти тръгни пръв, за да мога да ти помогна, ако паднеш. Просто следвай следите. Сгъни колене и се приготви, че първите петдесет метра са малко стръмни. После става по-равно. Просто се спусни! – Тя се озърна с безпокойство, за да се увери, че никой не ги гледа.

– Добре – с внезапен прилив на ентусиазъм рече той. – Почва се! Иии-ха! – Избута се с щеките като състезател и изкрещя отново: – Иии-ха!

После викът му премина в писък на ужас – само за секунда, преди да бъде погълнат от вятъра.

Настъпи тишина.

Джоди се обърна, избута се с щеките и се насочи в посоката, в която бяха тръгнали всички останали скиори, без да обръща внимание на вятъра и жилещия сняг по бузите си.

2.

Вторник, 10 февруари

Джоди направи точно това, за което се бяха разбрали с Уолт, ако случайно се разделят – спусна се до „Кроазет“ и зачака пред входа на ски училището.

Долу беше доста по-топло, отколкото горе, и както беше предсказал англичанинът от гондолата, времето вече се оправяше. Снегът преминаваше в суграшица и слънцето се опитваше да надникне през облаците. И ако не се броеше англичанинът, никой в двата лифта, които бяха използвали до върха, не им беше обърнал внимание.

Свали каската си, за да има по-голяма вероятност някой по-късно да я разпознае и да подкрепи историята й. Онзи от Брайтън можеше да се окаже дори полезен. Би могъл да потвърди, че двамата с Уолт са тръгнали да карат ски заедно при лоша видимост. Жалко, че не го беше попитала за името му.

Погледна часовника си и се запита колко ли е уместното време за чакане. Може би един час. Напълно приемливо време, преди да влезе в бара за чаша хубаво топло кафе и шнапс „О дьо Ви“ – може и двоен – за отпускане на нервите. Някъде, където да седне и да планира внимателно версията си.

Дръпна ръкава си и погледна часовника. 11:05. Денят още беше в началото си и тъй като времето се оправяше, все повече скиори излизаха от хотелите и бунгалата си и се насочваха към лифтовете около нея. Изведнъж някакъв идиот със сноуборд мина през ските й и я награби, за да не паднат.

– Ужасно съжалявам! Pardonnay-moi! – Извинението му беше непохватно като действията му.

– Кретен – каза тя, докато се отскубваше от прегръдката му.

– Не е нужно да сте груба.

– Добре, просто си седя и си гледам работата, а ти ме блъскаш. Какво искаш, да танцувам ли?

Тя се дръпна сърдито от него и продължи да се взира нагоре към склоновете, като се оглеждаше за някого с черно яке и панталони, който би могъл да е годеникът й. Не че очакваше да го види. Но продължи да гледа с готова версия, в случай – колкото и малко вероятен да бе – че той се появи.

Час и половина по-късно Джоди излезе от бара, сложи си меките ръкавици „Корнелия Джеймс“, метна ските на рамо и тръгна по краткия път нагоре по стръмния склон до хотел „Шабишу“. Над себе си чу равномерното боботене на хеликоптер и вдигна глава. Може би откарваше група скиори на някое място извън пистите. Или пък беше на местната Бърза помощ.

Дали някой вече беше открил тялото? Беше малко по-рано, отколкото бе планирала. Проклето време, беше очаквала виелицата да се задържи по-дълго. Но това нямаше значение.

Лапна ментова дъвка, за да скрие миризмата на алкохол, сложи ските и щеките на рафта до входа и влезе в магазина. Покрай едната стена бяха подредени нови ски, покрай другата имаше лавици с каски, а тук-там бяха поставени няколко манекена, облечени по последната ски мода.

Младият красив французин, който държеше магазина и ги беше екипирал със ски под наем, я посрещна с усмивка.

– Не карате ли? – попита Симон Плас с очарователен френски акцент. – Времето е чудесно за първи път от седмици. Снегът е чудесен и мисля, че следобед ще има слънце!

– Изгубихме се с годеника ми. Горе имаше виелица. Не обичам да карам сама. С цялата си глупост оставих телефона си в стаята. Ще ида да му се обадя. Това е проблемът на този курорт – прекалено е голям.

– Ските харесаха ли ви? – попита той, докато й помагаше с обувките.

– Да, много са добри.

– „Стокли“. Нали знаете, нещо като „Ролс-Ройс“ на ските.

– Жалко, че не вървят с шофьор – отвърна Джоди и излезе в коридора, като го остави да се чуди върху отговора й.

Взе ключа за стаята от рецепцията, като каза, че са се изгубили с годеника си, докато са карали, и че е разтревожена, защото го е чакала цял час, но той така и не се появил. Добави също, че бил опитен скиор и е сигурна, че е добре. После помоли да предадат на Уолт, като се върне, че ако не е в стаята си, е в спа центъра. След това взе асансьора до третия етаж.

Стаята вече беше почистена – изглеждаше спретната и подредена, а във въздуха се носеше едва доловим приятен аромат на бор. Джоди извади телефона си зад бельото на рафта и набра номера на Уолт – искаше да е сигурна, че ако полицията реши да провери телефона й, е направила точно това, което е казала.

Чу как телефонът на Уолт забръмча и после зазвъня. Прекъсна обаждането, извади телефона под купчината дрехи в чекмеджето, където го беше скрила, и го сложи на бюрото до лаптопа му. После съблече мокрото си яке, окачи го над радиатора, хвърли дъвката в кошчето и седна на оправеното легло, като мислеше усилено.

Дотук добре. Изпитваше глад. И големият шнапс беше замотал малко главата й. Имаше свидетел, че се е качила до върха с годеника си. Имаше друг свидетел в магазина, че се е върнала без него, след като са се изгубили във виелицата, и че е отишла до хотела да си вземе телефона.

И нямаше свидетели на случилото се на върха.

Когато се сгодиха, Уолт й беше казал, че я е включил в завещанието си. Толкова мило от негова страна.

Долу имаше приятен спа център с плувен басейн. Щеше да провери имейлите си, да хапне в ресторанта и отново да направи справка на рецепцията. Ако нямаше новини, щеше да прекара отпускащ следобед в спа центъра и може би да си поръча масаж. Към 17:30, един час след затварянето на всички лифтове, щеше да се върне на рецепцията, да изрази отново тревогата си, че годеникът й не се е върнал, и да попита дали не могат да се обадят на полицията и в болницата.

Както би направила всяка обезпокоена и влюбена годеница.

Чувстваше се доста доволна от себе си.