Херцогинята

1.

Замъкът Белгрейв сияеше с цялото си великолепие в сърцето на Хертфордшир, издигнат там преди единадесет поколения и почти триста години, още от седемнадесети век. С изключение на няколкото добавени модерни удобства и украси почти нищо не се бе променило във вековната му история. Собствениците му следваха същите традиции през последните двеста години. Това бе семейният дом на Филип, херцогът на Уестърфилд. Замъкът бе построен от семейство Лейтъм и бе един от най-големите в Англия, а благодарение на огромното състояние на херцога, и един от най-добре поддържаните. Земите около него се простираха докъдето стигаше погледът. Гори, огромно езеро, винаги пълно с риба за любителите на риболова, и ферми, управлявани от фермери, чиито предци са били крепостни селяни. Херцогът се грижеше за имота от младите си години, когато баща му загина в инцидент по време на лов в съседно имение. Под неговите съвестни грижи Белгрейв и имотите му просперираха. На седемдесет и четири, от няколко години той обучаваше най-големия си син, Тристан, как да управлява имението. Филип смяташе, че синът му вече е готов да поеме тази отговорност, но имаше други тревоги. Тристан беше на четиресет и пет, женен, с две дъщери. Другият му син, Едуард, беше на четиресет и две, никога не се бе женил и нямаше законни деца, но имаше безброй незаконни. Никой не знаеше колко точно, дори самият Едуард. Освен това си падаше по алкохола и хазарта и всяко друго удоволствие, което човек можеше да си представи, особено ако то включваше бързи коне и леки жени. Щеше да е истинско бедствие, ако той бе най-големият син на херцога.

И двамата мъже бяха синове на Филип от първата му съпруга, Арабела, също дъщеря на херцог и негова втора братовчедка, която притежаваше огромно състояние. Арабела произхождаше от безукорно семейство аристократи и бе много млада, когато се ожениха. Филип бе на двадесет и осем, а тя – едва на седемнадесет и зашеметяващо красива. Беше звездата на първия си лондонски сезон, където се очакваше да се запознае с бъдещия си съпруг, и го бе направила изключително успешно. С времето Филип откри, че херцогинята всъщност е една много студена жена и се интересува повече от светския живот и облагите на титлата си, отколкото от съпруга си, а към децата си не изпитваше особен интерес. Беше завършен егоист, макар всички да й се възхищаваха заради красотата й. Арабела почина от грип, когато момчетата бяха на седем и на четири години и с помощта на гувернантките и на майка си Филип отгледа децата сам.

Младите жени от съседните имения, дамите от висшето общество в Лондон го канеха на приеми, правеха всичко възможно да привлекат интереса му, но без резултат. Синовете му бяха на около двайсет години, когато Филип най-после срещна жена, която го омагьоса и стана любовта на живота му още от първия миг. Мари-Изабел беше дъщеря на френски маркиз, първи братовчед на покойния крал, загинал по време на Революцията. Едната част от семейството й бяха от рода Бурбон, а другата – от Орлеан, кралски потомци. Тя бе родена в първата година на Революцията и малко по-късно родителите й бяха убити. Замъкът им бе изгорен, а цялата им собственост – открадната или унищожена. Усетил накъде духа вятърът, баща й я бе изпратил още като бебе при приятели в Англия, които да се грижат за нея, ако във Франция се случи най-лошото. Беше израснала в английско семейство, което я бе приело като собствена дъщеря и я обсипваше с нежни грижи. Беше чаровно момиче с омагьосваща красота. Имаше светлоруса коса, огромни сини очи, великолепна фигура и бяла като порцелан кожа. Мари-Изабел се влюби в херцога в мига, когато се запозна с него. И двамата бяха от добри семейства, роднини на кралски особи. Ожениха се четири месеца по-късно, когато тя навърши осемнадесет. За първи път в живота си Филип узна какво е истинско щастие, с жена, която боготвореше. Бяха впечатляваща двойка. Той бе висок, силен и елегантен, а Мари-Изабел съчетаваше аристократичните навици на англичаните, сред които бе израснала, с чара на френските си предци. Тя се оказа прекрасно допълнение към живота на Филип, обичаше Белгрейв също като него и му помагаше в избора на изискани мебели, картини и всичко необходимо за имението. Замъкът сияеше от присъствието й, всички я обичаха заради слънчевото й настроение и отношението й към херцога. Той бе на петдесет и пет, когато се ожениха, но с нея се чувстваше млад и пълен с енергия.

Животът им напомняше на приказка, която свърши прекалено бързо. През първата година на брака им Мари-Изабел забременя и почина два дни след като роди дъщеря им. Кръстиха момиченцето Анжелик, защото приличаше на ангелче с русите коси и сините очи на майка си. Съсипан от смъртта на любимата си съпруга, Филип посвети живота си на дъщеря си, която бе радостта на съществуването му. Взимаше я навсякъде със себе си, учеше я как да управлява имението, също както и братята й. Тя изпитваше същата страст към земята и дома им и притежаваше непогрешимите инстинкти на баща си. Прекарваха дългите зимни нощи в разговори за управлението на Белгрейв и на фермите, а през лятото яздеха заедно и той й показваше промените и подобренията, които бе направил, обясняваше й защо са важни. Анжелик беше наясно как работи имението, справяше се чудесно с цифрите и финансите и даваше разумни съвети на баща си.

Не ходеше на училище, имаше частни учители у дома. Говореше безукорен френски, благодарение на наетата френска гувернантка. Филип искаше дъщеря му да говори отлично и майчиния си език. Когато порасна, Анжелик се грижеше за баща си, отнасяше се внимателно с него, тревожеше се, когато не беше добре, и го подкрепяше във всичко. Беше идеалната дъщеря. Филип пък изпитваше чувство за вина, защото не я водеше в Лондон достатъчно често. Пътуванията го изморяваха, а и отдавна бе изгубил интерес към баловете и светските събития, макар да бе завел дъщеря си на коронацията на братовчед си, крал Джордж IV в Уестминстърското абатство през 1821 година. Тогава Анжелик бе едва на дванадесет и едно от малкото деца там, но кралят я бе поканил лично заради приятелството си с баща й. Анжелик бе радостна и възбудена от събитието и празненствата след него. Филип вече бе на шестдесет и осем, имаше проблеми със здравето и изпита истинско облекчение, когато се завърнаха. Въпреки това се радваше, че бе завел дъщеря си в Лондон. Тя се зарече, че никога няма да забрави преживяното там и говореше за коронацията в продължение на години.

Оттогава Филип често размишляваше за първия сезон на дъщеря си и за бала, който би трябвало да устрои за нея в лондонския им дом на площад „Гросвенър“. Мислеше и за мъжете, които тя щеше да срещне там. Но не можеше да понесе мисълта да я представи на обществото толкова рано и също толкова рано да я изгуби заради потенциалния й съпруг, който със сигурност щеше да я открадне от него.

Няколко години по-рано херцогът бе позволил на Тристан, съпругата му и двете им дъщери да се нанесат в лондонската им къща, тъй като той самият вече не ходеше там. Чувстваше се по-удобно в Белгрейв и намираше Лондон и светския живот за изтощителни. Анжелик винаги го уверяваше, че е щастлива в Хертфордшир с него и не се нуждае от посещения в Лондон. Предпочиташе да е у дома с баща си.

Съпругата на Тристан, Елизабет, можеше с лекота да поеме задълженията по придружаването на Анжелик през първия й сезон и дори да организира бала за нея, за който херцогът щеше да плати. Но Тристан ревнуваше сестра си от деня, когато се роди, чувство, което се дължеше на омразата му към майка й и гнева към втория брак на баща му. Въпреки кралския произход на Мари-Изабел, Тристан и брат му я наричаха „френската курва“. Баща им дочу това и страшно се натъжи, а откритата им враждебност към сестра им го тревожеше все по-силно с всяка изминала година.

Според закона, титлата, имението и по-голямата част от богатството на Филип принадлежаха на Тристан, Едуард щеше да получи значително по-малко. Той щеше да наследи огромна къща в имението, великолепен просторен палат, обитаван от баба му преди да почине. Филип му бе осигурил и приходи, които щяха да са предостатъчни, ако не се отдаваше на безразсъдните си прищевки. Баща му знаеше, че Тристан ще се погрижи за него, каквото и да се случи. Двамата братя бяха много близки и Тристан никога не би позволил Едуард да се разори. Но херцогът не можеше да остави нищо на дъщеря си, а само да й осигури зестра, когато се омъжи. Няколко пъти той сподели с Тристан желанието си дъщеря му да остане да живее в замъка докато иска, а по-късно, когато остарее, да се нанесе във „Вилата“, една от къщите в имението. Вилата бе почти толкова голяма, колкото къщата, където бе живяла майка му, изискваше множество прислужници и Филип знаеше, че дъщеря му ще се чувства удобно там, но решението зависеше от Тристан и щедростта му. По закон той не бе задължен да осигури сестра си. Баща му го бе помолил да я подкрепя финансово и да й отдели щедра сума, когато се омъжи, както подхожда на общественото им положение и благородния й произход. Филип не искаше дъщеря му да бъде пренебрегната след смъртта му, но според закона нямаше начин да предотврати това. Бъдещето на Анжелик щеше да зависи от милостта на братята й, не можеше да получи наследство от баща си. Бяха говорили за това, но всеки път тя настояваше, че няма нужда да се тревожи. Не се нуждаеше от много, за да е щастлива, стига да можеше да живее в Белгрейв завинаги. Това бе всичко, което тя искаше. Но Филип познаваше света, проклетията на сина си и алчността на жена му и прекарваше безброй безсънни нощи в тревоги за дъщеря си. Особено напоследък, когато остаря и здравето му се влоши.

Херцогът боледуваше вече цял месец от инфекция на белите дробове, която се влошаваше, и Анжелик бе силно притеснена. Повика лекаря няколко пъти, а през последната седмица баща й непрестанно имаше температура. Беше необичайно студено за ноември и тя накара слугите да поддържат силен огъня в камината при баща й. В Белгрейв ставаше много студено през зимата, а тази година тя започна твърде рано. Започна да вали сняг още през октомври. Анжелик слушаше виещия навън вятър докато седеше до леглото на баща си и му четеше. Този следобед той се унесе на няколко пъти, а когато се събуждаше, бе раздразнителен и лицето му гореше от температурата. Госпожа Уайт, икономката, дойде да го нагледа и се съгласи с Анжелик, че отново трябва да повикат доктора. Икономът на баща й, Джон Маркхам, служеше тук от много години, дълго преди раждането на Анжелик, и бе почти на същите години като херцога, на когото бе напълно посветен. Всички бяха притеснени за болестта на Филип. Кашлицата му бе дълбока и раздираща, не искаше да се храни, въпреки старанието на Маркхам.

Хобсън, икономът в къщата, често се съревноваваше с Маркхам за вниманието на херцога, но сега, когато благородникът бе толкова болен, Хобсън оставяше Маркхам да се грижи за него и не му се бъркаше. Анжелик им бе благодарна за всичко, което правеха за баща й, всички го обичаха. Филип винаги се отнасяше добре със служителите си, грижеше се за тях и бе научил дъщеря си на същото. Анжелик познаваше всички по име, знаеше историите им, познаваше конярите, ратаите, фермерите и семействата им. Говореше с тях, когато ги срещаше из замъка, проверяваше покривките и чаршафите с госпожа Уайт, изслушваше проблемите в кухнята. Готвачката им, госпожа Уилямс, беше строга, но добросърдечна жена, която ръководеше кухнята с желязна ръка и строяваше слугините, но ястията й винаги бяха великолепни. През последните дни тя се опитваше да изкуши херцога с най-любимите му храни, но трети ден подносите се връщаха недокоснати. Готвачката плачеше, защото се страхуваше, че това е лош знак.

Херцогът изглеждаше отчайващо болен и Анжелик силно се притесняваше. На осемнадесет, тя бе зряла за възрастта си, знаеше как да управлява дома на баща си, бе се грижила за него през последните години. Но този път беше различно. Той боледуваше от цял месец и не даваше признаци, че се подобрява. Почти седмица поддържаше висока температура, не реагираше на грижите, които се полагаха за него. Искаше само да спи, което бе нетипично за него. Макар и на седемдесет и четири, той бе жизнен, енергичен и се интересуваше от всичко наоколо.

Лекарят дойде отново и заяви, че не е доволен от развитието на болестта. След като си тръгна, Анжелик реши да накара баща си да опита от приготвения от госпожа Уилямс бульон, придружен от тънко нарязани парченца пиле, но той категорично отказа.

– Татко, моля те... поне опитай супата. Много е вкусна, ще обидиш госпожа Уилямс, ако не хапнеш, поне малко.

Херцогът опита да протестира, но го измъчваше раздираща кашлица, а после се отпусна изтощен на възглавниците. С всеки изминал ден отслабваше и губеше сила, бе станал твърде крехък, макар Анжелик да се преструваше, че всичко е наред. Филип се унесе, а тя го хвана нежно за ръката и се вгледа в него. Маркхам влезе и излезе на няколко пъти, поглеждаше предпазливо от вратата и се отдалечаваше безмълвно. Хобсън видя Маркхам в кухнята и тихо го попита:

– Как е Негова светлост?

– В същото положение – разтревожено отговори Маркхам, а госпожа Уилямс се приближи към тях.

В кухнята нещата вървяха по старому, трябваше да нахранят двадесет и петимата прислужници в къщата.

– Какво ще стане с малката? – попита госпожа Уилямс иконома Хобсън, когато Маркхам се присъедини към останалите за вечеря. – Тя ще зависи от милостта на братята си, ако нещо се случи с Негова светлост.

– Не можем да й помогнем – отговори Хобсън.

Искаше му се да не е така разтревожен, но страшно се притесняваше. Беше започнал работа в замъка преди много години, когато съпругата му и дъщеря му починаха при епидемия от грип. Откри, че животът тук му допада, и остана. А сега си помисли, че най-доброто решение за Анжелик бе да е омъжена по времето, когато баща й почине, и да има подкрепата на съпруг. Но тя бе още млада, не бе представена по време на сезона в Лондон през лятото, а и бездруго нямаше желание за това. Дори баща й да се почувстваше по-добре, щеше да е прекалено късно за нея, освен ако Тристан не се погрижеше да я представи следващото лято, което не изглеждаше твърде вероятно. Бъдещето на Анжелик не представляваше интерес за него и той не го криеше. Имаше две дъщери на шестнадесет и седемнадесет години, но те далеч не бяха красиви като леля си, която бе малко по-голяма от тях. Анжелик щеше да е звездата на сезона, особено в сравнение с дъщерите на брат си, а това бе последното, което Тристан и жена му искаха.

Госпожа Уилямс и Хобсън се присъединиха към останалите за вечеря, а малко по-късно Маркхам се качи горе да нагледа отново херцога. Когато влезе в стаята, Филип спеше, а Анжелик почти не бе хапнала нищо от храната, която й бе занесъл по-рано. Личеше й, че бе плакала. Знаеше, че един ден това щеше да се случи, но още не бе готова.

През следващите три дни състоянието на Филип не се промени. Очите му блестяха от високата температура, когато късно през нощта се събуди. Анжелик забеляза, че изглежда по-свеж и силен.

– Искам да отида в кабинета – решително заяви той с ясен глас.

Анжелик се надяваше това да е признак, че температурата най-после спада и той се съвзема. Тревожеше се отчаяно за него, макар да се опитваше да го крие и да бъде смела.

– Не тази вечер, татко. Там е прекалено студено.

Слугите не бяха запалили огъня в малката библиотека до спалнята му, където той често преглеждаше счетоводните книги на имението късно през нощта. Не бе ставал от леглото повече от седмица, затова Анжелик им бе казала, че няма нужда да палят камината там и не искаше баща й да напуска топлата спалня.

– Не спори с мен – строго отвърна той. – Искам да ти дам нещо.

Тя се зачуди за миг дали баща й беше на себе си, но той изглеждаше съвсем добре.

– Можем да го направим утре, татко. Или ми кажи какво искаш и аз ще ти го донеса.

Тя вече бе скочила на крака, когато той бутна завивките настрани, стана от леглото и погледна решително. Анжелик се втурна към него, уплашена да не загуби равновесие. Осъзна, че не може да го спре, прегърна го, за да го подкрепи, и тръгнаха към кабинета.

В малката библиотека бе кошмарно студено, точно както Анжелик се опасяваше, но баща й отиде до един от шкафовете, взе голяма, подвързана с кожа книга и се отпусна тежко в едно от креслата. Тя го остави да запали свещта на бюрото, видя го как отваря книгата и забеляза, че тя беше куха. Баща й извади от нея кожена торбичка и писмо и я погледна сериозно. После се надигна, върна книгата на мястото й и тръгна обратно към спалнята си с помощта на Анжелик, изтощен от усилието. Тя бързо духна свещта и му помогна да се настани в леглото. Филип стискаше предметите в ръка и гледаше дъщеря си, обичаше я безкрайно.

– Искам да прибереш това на безопасно място, Анжелик, където никой няма да го намери. Ако нещо се случи с мен, искам ти да го имаш. Заделих го за теб преди доста време. Не го споделяй с никого, то е твое. Ще ми се да вярвам, че мога да разчитам на брат ти да се погрижи за теб, когато си отида, но законът не те защитава. Може да се нуждаеш от това някой ден. Пази го и не го използвай, освен в краен случай. Не сега. По-късно това ще те осигури, ако нещо се случи. Можеш да си купиш къща, когато остарееш, да живееш удобно, ако не искаш или не можеш да останеш в Белгрейв.

Филип говореше сериозно за това, което тя не можеше и не искаше да мисли. Но той бе мислил само за тях.

– Татко, не говори такива неща – каза тя с насълзени очи. – Защо да не искам да остана тук? И защо да купувам собствена къща? Белгрейв е нашият дом.

Анжелик бе объркана от думите му и не ги хареса. Накараха я да потръпне и заприлича на уплашено дете. Баща й протегна торбичката с писмото.

– Не е нужно да го четеш сега, дете, направи го след като си отида. След смъртта ми това ще е домът на Тристан и Елизабет. Ще се наложи да живееш от тяхната щедрост и по техните правила. Те имат две дъщери на твоята възраст, за които да мислят. Ти няма да си първата им грижа. Но си моята първа грижа. Тук има двадесет и пет хиляди лири, достатъчно, за да преживееш дълго време, ако ги използваш разумно. Засега трябва да ги спестиш. Могат да са ти зестра за почтен мъж, който те обича, или да се грижиш за себе си докато се омъжиш, ако това се наложи. Надявам се Белгрейв да е твоят дом завинаги, скъпа, или поне докато се омъжиш, но не мога да съм сигурен. Помолих Тристан да те остави да живееш тук или във Вилата, когато остарееш. Тя е не по-малко удобна от къщата, която остава на Едуард. Но бих предпочел да си в тази къща докато остарееш. Ще съм спокоен, ако знам, че разполагаш с това. Давам ти го с цялата си любов. Писмото потвърждава, че съм ти направил дарението и то ти принадлежи, можеш да се разпореждаш с него, както искаш.

По бузите й потекоха сълзи, докато слушаше баща си, но той изглеждаше по-спокоен от преди. Бъдещето на дъщеря му сериозно го притесняваше. Филип се облегна на възглавниците с изморена усмивка, когато дъщеря му пое торбичката с треперещи ръце.

– Не искам това, татко. Не се нуждая от него. И не би трябвало да ми го даваш сега...

Предстоеше им раздяла, раздяла завинаги и тя го предчувстваше. Но и не искаше да го разстрои, макар да не можеше да си представи какво би правила с двадесет и пет хиляди лири. Това бе астрономична сума пари, но и единственото, което притежаваше. Ако брат й не й осигуреше достатъчна издръжка, подаръкът на баща й й даваше известна независимост.

– Благодаря ти, татко – прошепна тя, наведе се и го целуна, а той затвори очи.

– Сега ще поспя – тихо каза той и след секунда се унесе.

Анжелик седна до него и се вторачи в огъня. Торбичката лежеше в скута й. Типично за баща й бе да мисли за бъдещето и да направи всичко възможно да я осигури. Каквото и да се случи, тя щеше да притежава достатъчно, за да живее удобно до края на живота си. Но единственото й желание сега беше баща й да оздравее. Това означаваше за нея много повече от всичко, което той би могъл да й даде. Обичаше баща си, той беше невероятно мил, добър и щедър човек.

Анжелик прочете писмото, което потвърждаваше думите му и допълваше, че тя може да запази всички бижута, купени от него за майка й през краткото време на брака им преди да почине. Анжелик знаеше, че ако Тристан пожелаеше, щеше да й се наложи да му върне всички семейни ценности, подарени й от баща й, но красивите бижута, купени от Филип за втората му съпруга, щяха да останат за нея. Филип не можеше да направи нищо повече сега, освен да се моли Тристан да е мил към нея и да я почита като своя сестра. Тя вярваше, че брат й ще изпълни желанието на баща им, въпреки враждебността си към майка й. Все пак бяха роднини и той би трябвало да уважи молбата на баща им. Анжелик бе убедена в това.

Тази вечер спа до леглото на баща си, прибрала подаръка му в дълбокия джоб на широката си пола. Не искаше да остави херцога нито за миг, а и парите бяха в безопасност тук. Анжелик заспа дълбоко, свита в креслото до леглото на баща си. Присъствието му я успокояваше.