Болка

Жао Лихон e роден в Шанхай през 1952 г. и е един от най-даровитите поети, есеисти и учени на съвременен Китай. Започва да пише през 1970 г. Завършил специалността „китайска литература“ в Университета на Източен Китай, днес той е професор по китайска литература към Университета на Източен Китай и Университета „Дзияо Тон“, Шанхай. Досега Жао Лихон е публикувал над 70 тома поезия, проза, литературна критика, изследвания, посветени на китайски и европейски художници, репортажна литература, студии за изтъкнати музиканти. Има множество литературни отличия. Някои от неговите стихотворения и есета се изучават в училищата и в университетите в Китай.

Още от съвсем малко момче той има две мечти – винаги горещо е искал да стане музикант или художник. Но по време на Културната революция в Китай 16-годишният Жао Лихон е изпратен на остров Чонмин заедно с други младежи от града, като им е наложено да обработват селскостопански земи. Изолиран, млад, самотен, уязвим, той е потресен до такава степен, че не е в състояние да говори. Поетическото развитие на Жао Лихон в продължение на 40 години го превръща в художник и блестящ композитор на словото. Едно от ранните му стихотворения – „Очакване“, в Китай е станало химн на любовта:

Аз чакам

въпреки километрите помежду ни...

Ти си облакът,

аз съм небето.

Ти си птицата,

аз съм гората.

Ти си вятърът,

аз съм платното на лодката.

Неговата поезия е метафорична, дълбока, бликаща от сърцето, вливаща се направо в кръвта на читателя.

От друга страна, за есетата на Жао е в сила известната китайска притча за семенцето на лотоса – то може отново да поникне, след като е стояло на суша, борило се е с мрака, надделяло е над неблагоприятните условия и е оцеляло в продължение на хиляда години. Такова е творчеството му – разбираемо за сърцата, упорито, горещо, с дъх пролет и живот. Ето какво казва мъдрецът Жао Лихон: „Ако си запазил надежда, носиш в сърцето си семенце от лотос, оцеляло хиляда години“. На него принадлежи и прозрението: „Ако ти си изгубил цвета си, това не означава, че светът е останал без цветове“.

И още едно светло послание на мъдреца Жао Лихон:

„Аз мисля, че има едно-единствено нещо, което може да убегне от изпитателния, всевиждащ поглед на Бог – това е сърцето ми. Знаеш ли за какво мисля, на какво се надявам и какво очаквам с такова нетърпение? Не, Господи, ти не знаеш и аз няма да ти кажа. Грешиш, ако мислиш, че знаеш всичко, защото всичко е отворено за погледа ти.

Що се отнася до сърцето ми, там аз съм Бог, Господи.“

Здравка Евтимова

ЛЪЧ СВЕТЛИНА

В къща без прозорци и врати

се промъква слънчев лъч,

разкъсва тъмнината

и блясва

в мрака с цвят на мастило.

Здравей, светлина.

Твоето сияние дарява красиви измерения

на безформения въздух,

превръща го в бляскава колона мощ,

в горящ кристал,

а може би и в леден блок през зимата.

Към свободата ли ме водиш –

към небето, изпълнено с разтворени криле?

Блещукаш мълчаливо,

нашепваш ми:

– Защо не се опиташ да ме хванеш за ръка?

Покатери се на крилете ми,

тръгни с мене,

освободи се завинаги от мрака.

Свободата и затворът са разделени

единствено

от тънък лист метал

на мисълта.

Протягам пръсти

към лъча, в който нищо не е скрито.

Безкръвната ми длан

се превръща

в ален пламък,

възпламенява се;

останалата кръв в ръцете ми,

в нозете,

навсякъде по тялото –

червена, ярка –

се влива в светлината.

Това хладно, неуловимо сияние

изведнъж ме сгрява,

сякаш през цялото ми същество

потича ток.

Здравей, зора!

Моля те,

изведи ме от моята херметически

затворена къща,

за да прегърна света.

Затварям в очите си

безтегловната светлина.

Мракът се пропуква, пращи,

рони се.

Звуците, откъсващи се от него,

се превръщат в десет хиляди лъча

и

сякаш всички светкавици на света

от всички възможни посоки

се втурват към мене,

пронизвайки мрака.

Те идват – грандиозни, мълчаливи,

силни.

И в тишината

аз се превръщам в слънчев лъч.