Хубави неща

1.

Беше почти невъзможно да стигне до Лексингтън и Шейсет и трета улица. Вятърът виеше и снежните преспи бяха затрупали всичко освен най-големите коли. Някъде около Трийсет и трета улица автобусите се бяха отказали да продължат и стояха в безпорядък като замръзнали динозаври. От време на време някой напускаше стадото и се опитваше да продължи нататък, движейки се тежко по оставените в снега коловози, за да събере малкото смели пътници, които притичваха от входовете на къщите, френетично размахваха ръце, плъзгаха се безпомощно до бордюра, хвърляха се през купчините сняг, за да се качат на автобуса с мокри очи и зачервени лица, а в случая с Бърни, с ледени шушулки по брадата.

Абсолютно невъзможно беше да вземе такси. Отказа се, след като бе чакал петнайсет минути, и тръгна пеш на юг от Седемдесет и девета улица. Той често ходеше на работа пеш. Дотам имаше само осемнайсет блока. Но днес, когато вървеше по Медисън авеню и после зави надясно към Лексингтън авеню, разбра, че вятърът жестоко хапе, и след като беше изминал само четири блока, се отказа. Един приятелски настроен портиер му позволи да се скрие във входа. Само няколко души самоотвержено чакаха автобуса, на когото бяха необходими часове, за да дойде от север по Медисън авеню, и който след като зави, тръгна на юг по Лексингтън, за да ги откара на работа. Доста хора се бяха отказали още сутринта, като зърнаха снежната виелица, и решиха въобще да не ходят на работа. Бърни беше сигурен, че магазинът ще бъде полупразен, но не беше от онези, които предпочитаха да си седят вкъщи и да бездействат.

Той не отиваше на работа по задължение. Истината е, че беше там шест дни в седмицата, често дори без да се налага да го прави, както днес например, само защото обичаше магазина. Той съществуваше, спеше, сънуваше и дишаше с всичко, което се случваше от първия до осмия етаж на „Улфс“. А тази година беше особено важна. Въвеждаха седем нови линии, четири от тях от изтъкнати европейски дизайнери, което щеше да промени целия облик на американската мода, на пазара за готови мъжки и дамски облекла. Мислеше за това, загледан в натрупаните снежни преспи, докато автобусът се носеше тежко из града. Не забелязваше снега, нито хората, които бързаха към автобуса, нито с какво бяха облечени. Виждаше новите пролетни колекции от ревютата през ноември в Париж, Рим, Милано и прелестните жени, които минаваха по подиумите като изящни кукли. Почувства се щастлив от това, че днес отива на работа. Искаше да хвърли още един поглед на моделите, които щяха да използват следващата седмица за голямото си модно ревю. След като беше избрал и одобрил облеклата, искаше да се увери, че и подбраните манекени са най-подходящите. Бърнърд Файн обичаше да държи всичко под контрол, от сметките на магазина до купуването на дрехите, подбора на манекените и оформлението на поканите, които изпращаха до своите първокласни клиенти. За него всичко това беше част от задълженията му. Не правеше разлика между своята работа и тази на компанията „Америкън Стийл“ или „Кодак“. И той, и те работеха с продукт, всъщност с много продукти, и в неговите ръце беше да се грижи за впечатлението, което тези продукти оставят у хората.

Ако някой му беше казал преди петнайсет години, когато играеше футбол в отбора на университета Мичиган, че един ден ще се интересува от това, какво бельо носят манекените и дали вечерните тоалети ще бъдат добре представени, би се изсмял... Наистина, сега му се струваше смешно и понякога седеше в огромния си кабинет на осмия етаж и сам се смееше на себе си, спомняйки си онова време. Всички си правеха шега с него, поне през първите две години в Мичиган, после намери себе си чрез руската литература. В първи курс герой му беше Достоевски, можеше да го сравни само с Толстой, следван почти непосредствено от Шейла Бордън. Срещна я в първи курс в часовете по руски език. Беше решил, че не е справедливо да изучава руските класици само в превод, затова изкара интензивен курс в Бърлиц. Научи се да пита къде е пощата, чакалнята, как да вземе влака, а акцентът му силно удиви учителя. Но часовете по руски език стоплиха душата му. Както и Шейла Бордън. Тя седеше на първия ред, с дълга права черна коса, която романтично се разпиляваше чак до талията й, или поне така му се струваше. Имаше гъвкаво и стегнато тяло. В курса по руски я беше довела нейната страст към балета. Танцувала от петгодишна възраст, обясни му тя още при първия им разговор, а човек не може истински да разбере балета, ако не знае руски език. Беше доста нервна, напрегната, с широко отворени очи, а тялото й – цяла поема на симетрията и грацията, го накара да занемее, когато на следващия ден отиде да я види как танцува.

Беше родом от Хартфърд, Кънектикът, баща й работеше в банка, което й се струваше прекалено прозаично. Тя жадуваше за житейска драма, която включва повече емоция, майка в инвалидна количка, баща, болен от туберкулоза, починал скоро след нейното раждане... Бърни сигурно щеше да й се присмее година по-рано, но не и сега, когато вече беше на двайсет. За него тя беше приказна балерина – така обясни на майка си, когато си отиде вкъщи за ваканцията.

– Еврейка ли е? – попита майка му, като чу името й.

Шейла й звучеше като ирландско име, но Бордън наистина й се стори заплашително. Може би някога е било Бордмън или Берковиц, или нещо подобно, което звучеше като име на страхливци, но поне беше по-приемливо. Бърни беше отчайващо обезпокоен, че тя пак ще му зададе онези въпроси, с които го тормозеше цял живот, още дори преди да започне да обръща внимание на момичетата. „Тя еврейка ли е? ... Какво е моминското име на майка й?... Бил ли е обрязан?... Какво каза, че прави баща му? Тя е еврейка, нали?“ Та нали всеки е? Поне всеки, когото семейство Файн познаваха. Родителите му искаха да учи в Колумбийския или в Нюйоркския университет. Смятаха, че може да се прехвърли. Всъщност майка му беше тази, която настоя за това. Но Бърни беше приет само в университета на Мичиган, което улесни решението му. Беше спасен! И замина за Страната на свободата, за да се срещне с безброй руси синеоки момичета, които никога не бяха чували за пълнена риба или кашер1 и нямаха представа кога е Пасха. За него беше блажена промяна, дотогава беше излизал с всички момичета в Скарсдейл, от което майка му полудяваше, и те му бяха омръзнали. Искаше нещо ново, различно, може би забранено. А Шейла беше всичко това. Освен всичко друго беше невъобразимо красива, с огромни черни очи и абаносови коси. Тя го запозна с руски писатели, за които никога преди не беше чувал. Прочетоха много книги, макар и в превод. Опита се през ваканцията да сподели със своите родители, но без полза.

– Баба ти беше рускиня. Ако си искал да учиш руски, можеше да научиш езика от нея.

– Не е същото. Освен това тя говореше идиш...

Мразеше да спори с тях.

Майка му обичаше да спори за всичко, сякаш това бе най-важното в живота й, нейната най-голяма радост, любим спорт. Спореше с всеки за всичко и най-много с него.

– Не говори с неуважение към мъртвите!

– Аз не говоря с неуважение, казах само, че баба говореше винаги идиш.

– Тя говореше и хубав руски език. И каква полза ще имаш от това? Би трябвало да посещаваш курс по точни науки, това е, от което мъжете в нашата страна имат нужда днес... икономически науки...

Искаше той да стане лекар, като баща си, или поне юрист. Баща му беше хирург–ларинголог, един от най-големите специалисти в тази област. Но това никога не беше привличало Бърни и той нямаше желание да върви по пътя на баща си, дори когато беше дете. Възхищаваше му се, но мразеше мисълта да стане лекар. Искаше да прави други неща, въпреки мечтите на майка си.

– Руски? Кой говори руски освен комунистите? Шейла Бордън... Ето кой... Бърни погледна майка си отчаяно. Беше красива жена. Винаги е била. Никога не се е стеснявал от това, как изглеждат майка му или баща му. Баща му беше висок, слаб мъж, с тъмни очи и сребристи коси. Обичаше това, което прави, и постоянно мислеше за пациентите си. Но Бърни винаги знаеше, че го има, ако се нуждае от него. Майка му от години боядисваше косите си руси, „есенно слънце“ се наричаше цветът и й стоеше добре. Имаше зелени очи, които Бърни беше наследил от нея, и беше запазила фигурата си. Носеше скъпи дрехи, обикновено стилни костюми и черни рокли от „Лорд“, „Тейлър“ или „Сакс“.

– Защо все пак това момиче учи руски език? Откъде са родителите й?

– Кънектикът.

– Къде в Кънектикът?

Прииска му се да я попита дали възнамерява да ги посети.

– Хартфърд. Какво значение има това?

– Не бъди груб, Бърнърд.

Той сгъна нервно салфетката си и дръпна стола назад. Да се храни на масата с нея винаги предизвикваше болки в стомаха му.

– Къде отиваш? Дори не се извини.

Сякаш беше още на пет години. Понякога мразеше да си идва вкъщи. После му ставаше съвестно за това, след което ставаше бесен, че тя го кара да се чувства виновен, че мрази да се прибира вкъщи...

– Трябва да прочета някои неща, преди да се върна.

– Слава богу, че вече не играеш футбол.

Тя винаги казваше неща, които го караха да се бунтува. Искаше му се да се обърне и да й каже, че се е върнал в отбора... или че учи балет заедно с Шейла, само за да я ядоса...

– Решението ми не е окончателно, мамо...

Рут Файн го изгледа вторачено.

– Говори за това с баща си.

Тя знаеше какво трябва да прави. Беше говорила с него надълго и нашироко по въпроса. Ако Бърни някога отново поискаше да играе футбол, той щеше да му предложи нова кола... Ако Бърни знаеше това, би изхвръкнал през покрива и не само щеше да откаже колата, но моментално щеше да се върне към футбола. Мразеше да бъде подкупван. Ненавиждаше начина, по който тя разсъждава, прекалената й загриженост, въпреки че баща му беше различен. Трудно беше да си единствено дете. Когато отново се върна на „Ан Арбър“, поговориха за това с Шейла, и тя се съгласи с него. Ваканцията не беше минала леко и за нея. И те въобще не успяха да се видят, макар че Хартфърд не беше на края на света. Беше късно бебе и родителите й се отнасяха към нея като към стъклен предмет, изпадаха в ужас всеки път, когато напускаше дома. Страхуваха се, че може да бъде наранена, отвлечена или изнасилена, или да падне лошо, или да срещне грешния мъж, или да отиде в неподходящо училище. И те не бяха очаровани от университета на Мичиган, но тя настоя за това. Знаеше точно как да получи каквото иска от тях, макар че прекалената им загриженост беше изтощителна. Разбра много добре какво има предвид Бърни и след великденската ваканция си начертаха план. Следващото лято щяха да се срещнат в Европа, да пътуват поне за месец, без да казват на никого. И го направиха.

Беше истинско удоволствие да видят Венеция, Рим и Париж за първи път заедно. Шейла беше лудо влюбена и докато лежаха голи на един уединен плаж на Остия, с гарваново черните коси, разпилени върху раменете й, той беше уверен, че никога не е виждал толкова красива жена. Тайно си мислеше да й предложи да се оженят. Но го държеше за себе си. Мечтаеше да се сгодят по коледните празници и да се оженят, след като се дипломират следващия юни... Отидоха и в Англия и Ирландия, Лондон беше последната им спирка преди завръщането.

Както винаги, баща му беше в операция. Майка му бе дошла да го посрещне, въпреки телеграмата му да не идва. Енергично махайки му с ръка, тя изглеждаше по-млада от годините си в новия бежов костюм от „Бен Цукерман“. Но колкото и добро чувство да имаше към нея, то моментално изчезна, когато тя спря погледа си на неговата спътничка.

– Коя е тя?

– Това е Шейла Бордън, мамо.

Мисис Файн изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне.

– Вие сте пътували заедно през всичкото време?

Бяха му дали достатъчно пари за шест седмици. Това беше подаръкът за двайсет и първата му годишнина.

– Пътували сте заедно така... така... безсрамно...?

Искаше му се да умре, като я слушаше, а Шейла спокойно се усмихваше.

– Всичко е наред... не се притеснявай, Бърн... аз при всеки случай трябва да взема еърбъса за Хартфърд...

Усмихна му се съучастнически, грабна чантата си и буквално изчезна, без да каже довиждане, докато майка му си бършеше очите.

– Мамо... моля те...

– Как можа да ни лъжеш така?

– Не съм ви лъгал. Казах ви, че ще се срещна с приятели.

Лицето му беше почервеняло, искаше му се земята да се разтвори и да го погълне. Искаше му се никога вече да не види майка си.