Луси Краун

1.

По това време в повечето барове и нощни заведения на големия град пееха „Обичам те, Париж, напролет, обичам те, Париж, наесен...“. Беше два часът сутринта, през юли, шампанското вървеше по осем хиляди франка бутилката, а певиците се напъваха да убедят туристите, че да си в Париж, си струва осем хиляди франка бутилката.

Същото, сякаш наистина го мислеше, пееше и цветнокожият певец с грубо, отрудено харлемско лице, седнал пред жълтеникавото пиано в дъното на дългото тясно помещение, когато жената се появи на вратата. Тя се поколеба за миг, стъписана пред пороя от звуци и погледите на пиещите пред бара, близо до входа. Тогава към нея се приближи собственикът, усмихнат, защото жената явно беше американка, облечена беше с вкус и не беше пияна.

– Добър вечер – каза той на английски.

Собственикът говореше английски, защото барът му се намираше в осми район и голяма част от клиентелата, поне през лятото, се състоеше от американци.

– Сама ли е госпожата?

– Да – каза жената.

– На бара ли бихте желали да седнете, или на маса, мадам?

Жената хвърли бърз поглед към бара. Там имаше няколко мъже на различна възраст, двама от които открито гледаха към нея, и една млада жена с дълга руса коса, която казваше:

– Чарли, скъпи, три пъти вече ти казах, че тая нощ съм с Джордж!

– Маса, ако обичате! – каза жената.

Собственикът я поведе към средата на помещението, преценявайки я набързо с професионален усет, докато се провираше между масите. Реши да я настани в съседство с други трима американци, двама мъже и една жена, малко шумни, но безобидни, които непрекъснато искаха от пианиста да свири „Сейнт Луис уоман“ и които може би щяха да проявят склонност да предложат на дамата нещо за пиене, като видят, че тя е сама и е толкова късно през нощта, а те не говорят тукашния език.

Обзалагам се, че е била красавица, когато е била по-млада – мислеше си собственикът. – Дори и сега. На тази светлина косата й изглежда естествено руса, а и тези големи, нежни сиви очи. И не се забелязват почти никакви бръчки. Пък и знае как да се облича и как да се носи с тези дълги крака. Венчална халка, но съпруга го няма. Съпругът навярно е жертва на туризма; преял и уморен, е останал в хотела, а съпругата все още блика от енергия и е излязла сама да види истинския Париж, при това може би с надежда да й се случи нещо интересно, което никога не би могло да се случи на жена на нейната възраст у дома, в американския Среден запад или където и да било там.“

Собственикът издърпа стола и се поклони, оглеждайки одобрително правите рамене, стегнатата шия и гръд, спретнатата елегантна черна рокля, приятната, почти момичешка усмивка на благодарност, когато жената седна. Той коригира преценката си в нейна полза. Не повече от четирийсет и три, най-много четирийсет и четири, мислеше той. Може би съпругът изобщо не беше тук? Може би тя бе една от онези делови жени, каквито се оказват американките, които пътуват надлъж и шир, непрекъснато се качват и слизат от самолети, дават изявления за вестниците и движат нещата, без да им мигне окото.

– Половин бутилка шампанско, мадам? – предложи собственикът.

– Не, благодаря.

Собственикът не потръпна от гласа. Той беше чувствителен и много американски и английски гласове го караха да изпитва някакво неспокойно стържещо усещане под лъжичката. А с този не беше така. Този беше нисък, прям и мелодичен, но не капризен.

– Бих искала само един сандвич с шунка и бутилка бира, ако обичате.

Собственикът сбърчи нос, изразявайки изненада и леко неудоволствие.

– Всъщност, мадам, има минимална такса, която покрива стойността на няколко питиета, и предлагам...

– Не, благодаря ви! – твърдо каза жената. – В хотела ми казаха, че тук бих могла да намеря нещо за ядене.

– Разбира се, разбира се. Имаме специалитет на заведението, чеснова супа, гратине, готвено...

– Само един сандвич, благодаря ви!

Собственикът сви рамене, поклони се леко, даде поръчката на един от келнерите и се върна на мястото си зад бара, като мислеше: „Сандвич с шунка! Какво търси навън по това време?“.

Той продължи да я наблюдава, докато посрещаше новите посетители и изпращаше други с поклон до вратата. Сама жена в този бар в два посред нощ не беше никаква рядкост и той почти винаги знаеше какво търсят те тук. Това бяха пияниците, които не можеха да си позволят да си купят сами нещо за пиене, и бесните млади американки, които се нахвърляха на всичко, което можеха да получат, преди татенцето да е затворил чековата си книжка за тях и да ги е принудил да вземат обратния кораб; или пък самотните, обикновено разведени жени, които се страхуваха, че ще се самоубият, ако и тази нощ се приберат сами в празните си хотелски стаи. Един бар, естествено, би трябвало да бъде весело място и собственикът правеше всичко възможно да му придаде такъв изглед, но той си знаеше най-добре.

Жената, която седеше до малката маса и мълчаливо и тихо си ядеше сандвича и си пиеше бирата, не беше никакво американско бясно момиче и със сигурност не беше пияница, а облеклото й не показваше да е издържана съпруга. Ако пък беше самотна, не го показваше. Той видя, че американците от съседната маса се обърнаха и я заприказваха, както очакваше, като гласовете им бумтяха над музиката, но тя се усмихна учтиво и поклати отрицателно глава, отказвайки това, което й предлагаха, и те я оставиха на мира.

Беше мудна нощ и собственикът имаше време да размишлява за нея. Докато я изучаваше през цигарения дим – заета с вечерята си, заслушана в негъра пред пианото, – собственикът реши, че тя му напомня на онези две или три жени в живота му, за които той от самото начало знаеше, че не ги заслужава. Знаеха го и жените и затова собственикът си спомняше за тях с някакъв романтизъм и все още изпращаше цветя за рождения ден на последната, която се бе омъжила за един полковник от Френските военновъздушни сили. „Тя е онова рядко съчетание“, мислеше си собственикът. В нея имаше някаква благост и в същото време сигурност в себе си. Защо не беше се случило да влезе тук десет години по-рано?

Наложи му се да отиде в кухнята. Той мина покрай нейната маса, усмихна й се, като внимателно се вгледа в белотата и едва доловимата неравност на зъбите и в здравата тъкан на кожата, когато жената му се усмихна в отговор. Минавайки през кухненската врата, поклати глава, озадачен и замислен. „Ама наистина, какво търси такава жена във вертеп като моя?“ Той реши на връщане да се задържи на масата й, да й предложи нещо за пиене и евентуално да разбере.

Когато излезе от кухнята, видя, че двама американски студенти се бяха преместили от дъното на салона и седяха на нейната маса. Тримата разговаряха, бяха много оживени, а жената се усмихваше първо на единия, после на другия, ръцете й бяха върху масата и от време на време тя се накланяше и докосваше ръката на по-хубавия от младежите, когато му казваше нещо.

Собственикът не спря при масата. „Ето какво било – помисли си той, – толкова е просто. Младоците, харесва младоците!“ Той изпита смътното чувство, че е предаден, сякаш споменът за онези две или три жени, които не бе заслужавал, бе по някакъв начин осквернен. Върна се на бара и се опита да не поглежда повече към нея. Студенти, мислеше си той. И на всичкото отгоре единият бе с очила. За собственика всички американци под трийсет и пет години, които се подстригваха късо, бяха студенти, но тези бяха истински, автентични – високи, отпуснати кокалести екземпляри с големи ръце и ходила, два пъти по-големи от тези на който и да било французин. „Блага и сигурна в себе си – помисли си той, разочарован от собствената си преценка. – Бях готов да се обзаложа.“

Настана суматоха около появата на нови посетители и тръгването на някои от гостите и близо половин час собственикът беше зает. После настъпи кратко затишие и той отново погледна към жената. Тя все още беше с двамата студенти и те все така говореха, без да спират, но тя като че ли не ги слушаше вече така внимателно. Беше се облегнала на масата между младежите, вторачена упорито към бара. Отначало собственикът помисли, че гледа към него, и се опита да се усмихне леко в знак на учтивост. Но по лицето на жената не пробягна никаква ответна тръпка и той разбра, че тя гледа не него, а един мъж на бара, два стола по-нататък от него.

Собственикът се обърна, погледна мъжа и с лека горчивина си помисли: „Е, да, разбира се!“. Мъжът беше американец, казваше се Краун, млад, около трийсетгодишен, с леко сивкав оттенък на косата, висок, но не без мярка като онези студенти. Имаше големи сиви внимателни очи с тежки черни мигли и дръзка, нежно очертана уста, която изглеждаше така, сякаш го е забъркала в някаква беля. Собственикът го познаваше, както познаваше много други, които се отбиваха в заведението му да пийнат по нещо няколко пъти в седмицата. Собственикът знаеше, че Краун живее наблизо, бе отдавна в Париж и обикновено идваше късно нощем, сам. Не пиеше много, може би по две уискита за цяла вечер, говореше добър френски и когато забележеше, че жените неизменно се заглеждат в него, му ставаше просто забавно.

Собственикът се премести и поздрави Краун с ръкостискане, като не пропусна да забележи, че той е силно загорял от слънцето.

– Добър вечер – каза собственикът. – От известно време не сте се мяркали тук. Къде бяхте?

– В Испания – отвърна Краун. – Върнах се едва преди три дни.

– А, ето защо сте толкова загорели – каза собственикът. Той докосна със съжаление брадичката си. – Аз самият съм син-зелен.

– Това е подходящият цвят за един съдържател на нощен бар. Не се оплаквай – мрачно отвърна Краун. – Клиентите биха се чувствали неловко, ако, влизайки тук, те видеха розов и със здрав изглед. Биха заподозрели нещо зловещо за това място.

Собственикът се засмя.

– Може би сте прав – рече той. – Нека да ви почерпя едно питие. – Той махна с ръка на бармана.

– В това място наистина има нещо зловещо – каза Краун. – Внимавай да не стигне до ушите на полицията, че са те виждали да предлагаш нещо срещу нищо на американец.

„Аха – помисли си собственикът, – тази вечер е пил повече, отколкото предполагах.“ И даде с очи знак на бармана да разреди питието.

– По работа ли бяхте в Испания? – попита той.

– Не – рече Краун.

– О, значи за удоволствие!

– Не.

Собственикът се ухили заговорнически.

– Ааа... някоя жена...

Краун се изсмя.

– Наистина ми харесва да се отбивам тук и да си поговоря с теб, Жан – каза той. – Колко интелигентно е от твоя страна да разделиш понятието „жена“ от „удоволствие“. – Той поклати отрицателно глава. – Не, няма никаква жена. Отидох там просто защото не говоря езика. Имах нужда от разведряване, а няма нищо по-освежаващо от това да си на някое място, където никой не те разбира и ти не разбираш никого.

– Всички ходят там – каза собственикът. – В днешно време всички харесват Испания.

– Естествено – каза Краун, отпивайки от питието си. – Тя е суха, зле управлявана и немноголюдна. Как може да не ти харесва такава страна!

– Тази вечер преливате от добро настроение, така ли е, господин Краун?

Краун кимна трезво.

– Преливам от настроение – потвърди той.

Той довърши набързо питието си и хвърли на тезгяха банкнота от пет хиляди франка за уискито, което беше изпил, преди собственикът да дойде при него.

– Ако някога имам бар, Жан, заповядай в него и тогава аз ще те почерпя едно питие – каза той.

Докато Краун чакаше рестото си, собственикът погледна към дъното на помещението и видя, че жената, седнала между двамата студенти, все още гледа към Краун.

„Не е за вас, мадам – помисли си собственикът с привкус на кисело задоволство. – Дръжте се за вашите студенти тази вечер!“

Той изпроводи Краун до вратата и излезе с него навън да поеме глътка чист въздух. Краун постоя малко отпред, загледан нагоре към тъмните сгради, откроени на фона на звездното небе.

– Когато бях студент – каза той, – бях твърдо убеден, че Париж е весел.

Обърна се към собственика, двамата се ръкуваха и си пожелаха лека нощ.

Улицата бе тъмна и пуста, а въздухът хладен и собственикът остана пред вратата, загледан в бавно отдалечаващия се мъж. Сред неподвижността на големия спящ град налчетата на токовете му отекваха слабо между сградите със залостени с капаци прозорци и Краун създаваше впечатление на нерешителен и тъжен човек. „Странно е това време на нощта – помисли си собственикът, наблюдавайки изчезващата фигура, която пресичаше улицата под светлината на една лампа. – Лошо е да си сам по това време. Интересно дали би изглеждал по същия начин на някоя улица в Америка?“

След малко собственикът се прибра в бара, като бърчеше нос от спарения въздух в задименото помещение. Когато стигна до бара, видя, че жената става. Тя се отправи с бързи крачки към него, като остави студентите изненадани, полуизправени зад нея.

– Чудя се дали бихте могли да ми помогнете – каза тя.

Гласът й прозвуча напрегнато, сякаш й беше трудно да го контролира, а лицето й изглеждаше особено, изпито и в същото време възбудено и белязано от нощта.

„Напълно съм сбъркал – помисли си собственикът, като направи учтив поклон пред нея. – Прехвърлила е четирийсет и пет.“

– С всичко, с което мога, мадам – каза той.

– Този мъж, който стоеше тук – започна тя. – Този, който току-що излезе заедно с вас...

– Да?

Собственикът прие предпазливия неразбиращ, изчакващ израз на лицето, мислейки си: „Боже господи, на нейната възраст!“.

– Знаете ли как се казва?

– Ами, чакайте да помисля...

Собственикът се правеше, че се опитва да си спомни името, измъчвайки я с лъжливи надежди, подразнен от това открито, неприлично преследване, от уважение към спомена за жените, за които тази дама му бе напомнила в началото на вечерта.

– Да, струва ми се, че знам – каза накрая. – Краун. Тони Краун.

Жената затвори очи и се подпря с ръка на бара, сякаш търсеше опора, за да не падне. Докато собственикът я наблюдаваше озадачено, тя отвори очи и се оттласна с леко нетърпеливо движение от бара.

– Не знаете ли случайно къде живее?

Сега гласът й беше спокоен и за миг му се стори, че тя би се почувствала облекчена, ако той кажеше „не“.

Поколеба се. После сви рамене и реши да й даде адреса. Не беше негова работа да учи хората как трябва да се държат. Неговата работа бе да поддържа заведението, а това означаваше да удовлетворява изискванията на клиентите си. А ако в това влизаше и да угажда на застаряващи дами, които се навъртат тъдява и питат за адресите на млади мъже, то си е тяхна работа.

– Ето – каза той. – Ще ви го напиша.

Той надраска бързо адреса в един тефтер, откъсна листа и й го подаде. Тя го пое сковано и той забеляза, че хартията прошумоля, защото ръцете й трепереха.

И не можа да сдържи злобата си.

– Позволете да ви посъветвам, мадам, първо да се обадите по телефона – каза. – Или дори още по-добре би било, ако му напишете писмо. Господин Краун е женен. За една красива и очарователна дама.

Жената го погледна така, сякаш не вярваше, че е казал това. После се засмя. Смехът й беше истински, непринуден, мелодичен.

– Ама вие какво... Ама че сте глупак – каза тя през смях. – Той е мой син.

После сгъна листа с адреса, след като го прочете внимателно, и го сложи в чантата си.

– Благодаря ви – каза тя. – И лека нощ! Платила съм сметката.

Той се поклони, чувствайки се глупаво, и остана загледан след нея, докато тя излезе от заведението.

„Американци – мислеше си. – Най-мистериозните хора на света!“