Нощни птици

ПРЕДГОВОР

ПРЕДИ ДА ЗАПОЧНЕМ...

Едуард Хопър е роден в Горен Наяк, щата Ню Йорк, на 22 юли 1882 г. Умира в ателието си близо до Уошингтън Скуеър в град Ню Йорк на 15 май 1967 г. Животът, изпълнил годините между тези две дати, е интересен, но задачата ми не е да го разказвам на тези страници. За това ви препращам към „Edward Hopper: An Intimate Biography“ от Гейл Левин (Gail Levin).

(Гейл, която също така редактира анотирания каталог на Хопър, е един от нашите автори. Нейният текст, „Проповедникът колекционер“, превръща в художествен текст един слабо известен епизод, случил се към края на живота на художника, за който тя знае от първа ръка.)

Отклоних се обаче, и вероятно не за първи път. Нека кажа няколко думи за това как се зароди идеята за този том и защо в него се съгласиха да участват всичките тези именити автори.

През годините съм писал много за творческото писане и генерирането на идеи, така че може би бихте си помислили, че ще мога да ви кажа кой е източникът точно на тази конкретна идея. Обаче не мога. Тя просто изникна – с обяснения, заглавие и всичко останало, – така че без да му мисля прекалено, направих списък на писатели, които бих предпочел да поканя на „партито“.

Почти всички отговориха, че ще присъстват, и то с удоволствие.

Не заради приятелски чувства (нищо че всички те са ми приятели). Не защото нямат какво да правят или защото са гладни за финансовите трохи, които можех да им предложа. Привлече ги Едуард Хопър. Всички те обичат и откликват на творбите му, и то по различен писателски начин.

Силните позитивни реакции спрямо картините на Хопър изобщо не са рядкост и в Америка, и по света. Убеден съм обаче, че откликът е особено силен сред запалени читатели и писатели, че работите на Хопър резонират дълбоко у хората, които си падат по истории. Независимо дали обичаме да ни ги разказват, или да ги разказваме самите ние, ние сме фенове на Едуард Хопър.

И не заради историите, които разказват картините му.

Хопър е огорчен в случаите, когато произведенията му са били определяни пренебрежително като илюстрации. Не по-малко от всеки абстрактен експресионист, той се интересува от форма, цвят и светлина, а не от смисъл и наратив.

Хопър не е нито илюстратор, нито разказващ художник. Картините му не разказват истории. Те по-скоро загатват – силно, неустоимо, – че в тях се крият истории, които чакат да бъдат разказани. Той ни показва миг от времето, подреден върху платно – определено има минало и бъдеще, но е наша работа да ги открием за себе си.

Нашите автори направиха точно това и аз немея пред резултата. Тематичните антологии често генерират разкази, между които има твърде много общо, и нерядко е препоръчително да се потапяме в тях от време на време, вместо да четем разказите поред.

Случаят тук не е този. Разказите са от различен жанр или от никакъв жанр. Някои изникват директно от платното, така че историята се вмества в избраната картина. Други отскачат под тъп ъгъл от платното и разказват история, на която то някак е дало начален импулс. Доколкото мога да преценя, тези разкази имат само два общи знаменателя – индивидуалното си великолепие и източника си в творчеството на Едуард Хопър.

Мисля, че ще ви харесат. И междувременно – ще гледате чудесни картини.

Лорънс Блок

МЕГАН АБЪТ e наградена с „Едгар“ авторка на осем романа, включително „Горката аз“, „Треската и последният“, „Ще ме познаеш“. Разказите и` се появяват в сборници като „Detroit Noir, Best American Mystery Stories of 2015“ и „Mississippi Noir“. Също така тя е автор на „Улицата беше моя“ – изследване върху гангстерските романи и филми ноар. Живее в Куийнс, Ню Йорк.

МЕГАН АБЪТ

МОМИЧЕШКО ШОУ

–Б

еше с голи цици.

– Дори без лепенки на зърната?

– Като светофари, да.

Полин ги чува да говорят на верандата. Бъд разказва на съпруга й за пътуването си до Ню Йорк преди няколко години. Ходил в Казино дьо Пари.

Мъжът й почти не говори, пуши цигара след цигара и се грижи Бъд винаги да има бутилка бира от металния охладител до тях.

– Зърна като ягодки – продължава Бъд. – Обаче не си свали гащичките. И не разтвори крака.

– Сериозно?

– Може да си виждал неща, които аз не съм.

– Не мога да кажа, че знам какво имаш предвид – казва мъжът й и хвърля кибритена клечка на моравата.

– А-ха.

После мъжът й влиза вътре, страните му са като тъмни пламъци.

На следващия ден го заварва да работи в кухнята, с крака на масата.

Извадил е скицника си за първи път от четири месеца. Напоследък е започнал да хвърля на Полин черни погледи, когато тя се прибира от работа в рекламната агенция, особено ако е с шапката от боброва кожа, която й е дал мъжът от магазина за кожени облекла на Шмит след усилената й работа там.

Сега обаче рисува трескаво, а тя не обелва и дума и не го доближава прекалено. Женени са от четиринайсет години и тя добре познава всичките му тръшкания и комплекси, изкривявания и изкушения.

– Обаче е много студено – казва тя. Минало е толкова време от последния път, че в първия момент тя се пита дали не е някаква шега.

Трябва му модел.

– Застани до печката – казва й той и навива ръкавите на ризата си над лактите. Тя гледа гневната вена над китката му.

Отива до високата печка с дантелата й от топлина.

Споменът се връща в главата й, близо петнайсет години преди това. Най-студеният февруари, който помни. Свита до издутото кюмбе в чакалнята на гарата, усеща нещо да се докосва до гърба й. Обръща се, вижда мъжа зад себе си, с ръце дълбоко в джобовете, със зачервени бузи.

Усеща ментови дражета в дъха му и брилянтина, с който си е намазал косата.

Стресна я, но беше толкова хубав, а тя беше на двайсет и седем – единственото момиче от родния й град, което още нямаше съпруг.

Ожениха се след три месеца.

Моят дон Жуан, наричаше го с обич, преди толкова много време.

Със скицник на коленете, той изчаква Полин да свали домашната си роба, да навие чорапите надолу.

Последни идват долните й гащи, които падат с трепет до глезените й.

– Ще видиш всички неща, които не искам да виждаш – шепне тя гърлено. Не знае откъде се е взел този глас.

*

Съпружеските задължения и брачните интимности никога не са били лесни за нея. Всичко в първата брачна нощ дойде като голям шок, макар и да беше чела „Идеалният брак: физиология и техника“ – книгата, която й даде една от приятелките й, вече омъжена от година и половина, като й прошепна, докато пиеха мляко със сметана след обяд в малък ресторант, че вече била станала „по-широка от автомобилна гума там долу“.

Полин не напредна в книгата, колкото би трябвало, или латинският й не беше достатъчно добър, защото се оказа, че това, което мъжът й обичаше да прави най-много, е на двеста и някоя страница, а пък за нужните движения и звуците, които издаваше той, нямаше и ред в цялата книга.

Най-много й харесваха инцидентните моменти – често неща, които усещаше като че ли случайно, докато той я блъскаше, стиснал раменете й толкова силно, че оставаха следи, като листенца от сини цветя, и й напомняха някои нейни лични моменти, когато влакът в метрото изведнъж удря спирачки, а после скърца и се тресе, докато най-накрая спре.

Сега всичко е свалено – рокля, чорапи, гащи, сутиен, чехли – и тя стъпва на кухненската табуретка. Пита се дали някой много висок мъж не би могъл да я види през прозореца, над пердетата в кухнята.

– Обърни се на твое дясно.

Кожата й настръхва, вените зад коленете й са като гъделичкащи паяци.

На четирийсет и две е и никой не е искал от нея да се съблича – от доста дълго време. („Какво ще кажеш да обядваме? – пита г-н Шмит всеки път, когато се обажда напоследък. – Ще се радвам да видя как ти стои бобровата шапка“.)

Обръща се и повдига гърдите си, с които винаги се е гордяла. От тях никога не са сукали ревящи бебета и те не са се спихнали като превтасал кекс, както доверяват някои от познатите й жени. Веднъж г-жа Бертран, шефката на телефонистките в службата й, я е попитала дали може да пипне гърдите й, за да си припомни.

Полин вижда отражението си в хромирания тостер и леко се усмихва, но само на себе си.

Мъжът й я кара да заеме множество различни пози, с високо вдигнати и скръстени ръце, като Марлене Дитрих, разкрачена, боксьорска стойка. Длан на бедрото, като манекен от универсален магазин, с подвити колене и ръце на бедрата, като мама, която прави „гъди-гъди“ на бебе в проходилка.

– За какво е всичко това? – пита го тя накрая. Гърбът я боли, всичко я сърби от главата до петите. – Да не съм танцьорка или нещо подобно?

– Не си нищо – отвръща той хладно. – Картината обаче ще се нарича „Ирландска Венера“.

През първите години на брака им тя му позираше, но само за платените работи. Позираше като домакиня с престилка (Романтиката умира при вида на ръце в умивалник с мръсни чинии!), къпеща се красавица (Пет килограма повече промениха живота ми. Кльощаво момиче няма никакъв шанс!), млада булка, момиче от бирхале с баварски къси панталонки. В края на краищата, когато започна да носи у дома редовна заплата от рекламната агенция, където самата тя рисуваше по цял ден (десетки дамски обувки, мъжки шапки и детски пижамки), той предложи да започне да наема момичета от художественото училище, но тя се противопостави.

– Не бъди толкова ревнива – казваше й той.

– Само това време прекарваме заедно – настоя Полин деликатно.

Един път обаче, скоро след като я повишиха, се прибра от работа късно.

Платното на статива му беше скъсано на две, а той беше отишъл в бара на Макрори и стоя там до четири сутринта. Когато най-после се прибра, като срита бутилките мляко на горното стъпало пред вратата, направи някои гадни неща под завивките и настояваше тя да участва. На следващия ден й се наложи да отиде на лекар и да й направят няколко шева долу. Преминаването през бариерата на метрото я накара да извика от болка.

Той се кълнеше, че не помни нищо, но следващата седмица нае едно момиче от художественото училище. Зъбите на момичето стърчаха, но според него това не било проблем, защото винаги си държало устата затворена.

Тази нощ я скицира почти до два.

Когато излиза от банята, след като си е измила зъбите, вижда, че е заспал на леглото, с обувките. Повечето нощи спи на верандата.

Развързва обувките му и внимателно ги сваля, заедно с чорапите.

В някакъв момент същата нощ той сваля панталоните си, защото точно преди розовата зора тя усеща голия му крак с кожата си.

– Скъпи – шепне.

Той се приближава до нея в леглото, пружините на матрака издават смущаващи звуци. Тя се обръща бавно към него, но той се обръща на другата страна. Чувства го, макар очите й да са затворени.

Следващата нощ иска да го направят пак. Готов е да мине към боите. Когато тя се прибира след работа, той е приготвил всичко – смесил е цветовете, изпънал е ново платно на статива.

Краката още я болят от предната вечер и работата цял ден, но чувства някакъв трепет в гърдите си, като две танцуващи нощни пеперуди.

Топли си кафе на печката и слага табуретката на място, под наплютата от мухи волфрамова крушка, увиснала от тавана.

Тази вечер я скицира часове наред. Тялото я заболява, краката й изтръпват в обувките на високи токчета, с които ходи на работа, въздухът е наситен с миризма на терпентин и ленено масло.

Толкова е погълнат от рисуването, от косата до брадичката му се е образувала бразда.

Гори.

– Можеш ли да мръднеш насам? – казва и сочи с намазан с боя палец.

Тази вечер е дори по-студено – шестата вечер поред, откакто е започнал да рисува. Два пъти си е изгорила дупето на печката и веднъж – бедрото, докато се върти и се олюлява на високите токчета върху скърцащата табуретка.

Първия път вдига пръсти към устата си като момиченце в рисуван филм, или като онези жени от календарите, които висят по автосервизите и чиито поли винаги хвърчат нагоре и показват жартиери като черни стрели.

Той я гледа над ръба на статива, но не казва нищо.

Късно, късно, тялото я боли, той предлага да завършат сеанса на по чаша „Олд Шенлис“. Полин не е сериозен пияч, но си мисли, че бърбънът може да й помогне за болката.

Той хваща краката й и ги слага в скута си. Отначало тя не знае какво е намислил, но след миг той взима кубче лед и го слага на дупето й, двете гневни изгорени места са като отворени устни.

Дори и по-късно същата вечер, вече в леглото, тя усеща нещо. Пръстите му докосват браздите на изгореното, пръсти охладени от ледената кана с вода на нощното шкафче. После рисуват кръгове, които се разширяват и разширяват към вътрешната страна на бедрото, към центъра на нещата. Тя усеща как устните й се разтварят, поема дъх. Пръстите приближават все повече, все повече, така бавно.

В този момент в главата й проблясва спомен, без причина, неразбираем – жена с очи като на сърна на съседната боулинг пътека, преди години, протегната ръка, която подава на Полин яркочервена топка. Пръстите на жената са мушнати в дупките. Затоплих я за теб.

*

На следващия ден си тръгва от работа рано, с едва забележима усмивка. „Няма ли да е щастлив – мисли си. – Можем да започнем рано. Да работим цялата вечер“.

Когато влиза в кухнята малко след четири, вижда на сгъваемата масичка картонена кутия. Усмивката й става по-широка, когато вдига капака и развива опаковъчната хартия. Чехлички със златни токчета. Притиска едната обувка към лицето си – напомня докосване на коприна, макар и да знае, че не може да е. Картичката вътре описва цвета като абсент.

Два номера по-малки са, но няма да обели и дума.

– Ти! – казва тя, когато той се прибира и я целува по бузата. – Ти!

Направила е любимата му говежда яхния, с много устършърски сос.

Той я гледа особено, така че тя сочи краката си и чуква токчетата едно в друго.

На лицето му се изписва изненада. Може би е искал да й ги даде, след като се съблече, мисли си тя, и се изчервява вътрешно.

Тази вечер той иска да приключи рано. Непрекъснато поглежда към пантофките. След малко й казва да си сложи обувките за работа.

– Така извивката е по-добра – казва той. – Така мисля.

Опитва известно време, но не се получава.

Казва, че червеното не е каквото трябва. Трябва да го смеси пак, или да отиде до магазина утре, или би ли могла тя да донесе малко яркочервено на връщане от работа.

След това си облича памучното сако и казва, че ще излезе с момчетата „да говорят по бизнес“. Което означава, че ще играят на зарове зад месарницата.

Преди да тръгне, закрива платното със старото изпоцапано парче муселин, което използва винаги. Никога не й е позволявал да погледне, преди да приключи.

Скицникът обаче е на кухненската маса. Нищо не го прикрива и тя не е чувала никакви правила по въпроса. Отваря го и поглежда първата скица – пламтящи цветове, от специалните моливи, марка „Диксън“, които я е накарал да открадне от офиса.

Нарисувана е жена на тъмна сцена, осветена от прожектор. В оркестрината долу седи барабанист с мъртвешки вид, с лице, извърнато на другата страна. Към жената гледат нарисуваните с въглен глави на няколко мъже от първия ред. Главите им са надигнати жадно като на малки гладни птичета.

Гола е, освен миниатюрно, почти невидимо парче син плат, твърде малко, за да мине за бельо.

Гола е и излага голотата си на показ – блестяща късо подстригана кестенява коса, кремаво тяло, пълни високи гърди, вдигнати ръце, почти като птица, зад нея се развява дълго синьо парче плат. Краката и стъпалата още не са довършени, но се виждат въгленовите линии, извивките на силните мускули, загатнатата изпъната кожа на лявото бедро.

Главата е наклонена, лицето има изражение, което Полин разпознава, но не е в състояние да назове.

– Боже, това си го бива! – шепне сама на себе си. – Приличам на кралица или нещо такова.

Не е глупачка. Дава си сметка, че всичко това трябва да е свързано с историята на Бъд, за танцьорката, която е видял, със зърна като ягоди. Може би това трябва да я ядоса, както би се ядосала майка й или вманиачените улични проповедници в родния й град. В друг момент би я натъжило. Сега обаче не.

Кара я да мисли за неща, за които не се е сещала от много време. Например, когато беше на седем или осем, един ден търсеше четката за обувки на баща си в шкафа му. Изправена на пръсти, бръкна в най-горното чекмедже и напипа хладния гланц на някаква снимка. Издърпа чекмеджето още повече и снимката падна на пода – оцветено изображение на млада жена, увила се около лебед с дълга шия, гола, ако не се брои дългата вълниста червена коса, която достигаше до съвършените бели пръсти на краката й. Тогава за първи път видя мръсна снимка и тогава за първи път видя някои неща на женското тяло – на тялото на голяма жена. Онзи пламък в червено между краката й.

Майка й я видя да гледа снимката и я пердаши с четката за под по-дълго от всякога, както й се стори.

Не си бе спомняла за тази снимка от много време, беше я затворила в шкаф в задната част на главата си и бе затръшнала чекмеджето.

На следващия ден по време на обедната почивка спира пред универсалния магазин с пищно подредените витрини. Ходи на пазар най-вече в евтиния „Улуърт“, с лековете за мазоли и корсажите на витрините. Понякога обаче, особено на празници, надниква и тук, за да види разкошните стъклени бурканчета, предимно щандовете за козметика, чиито стени са в розова дамаска и продават парфюми в розови шишенца и пухени тампони за пудра, като снежни топки.

Докато крачи между щандовете и витрините, блещукащи като кутии с бижута, си мисли за жената от скицата на мъжа си, за гордо вдигнатата брадичка, за онези крака, като калии, само че много по-силни.

Продавачката на щанда й кима, настоява, държи най-миниатюрното розово шишенце.

– Времето изчезва – казва тя и го втрива в ръцете на Полин, описва галещи кръгове, кара дланите й да се чувстват като топла коприна, както си е представяла че би усещала топлата вътрешност на маншон от мека козина.

Малко след това, в дамската тоалетна на четвъртия етаж, зад една от дървените врати на преградите, Полин се върти и усуква, докато успее да смъкне роклята малко надолу.

Бавно втрива лосиона по шията и ключиците си, по раменете, по гърдите – спуска дланите си под тях, докосва и зърната. Ароматът изведнъж става прекалено силен, завива й се свят. Налага се да седне и да преброи до сто, преди да се върне на работа.

*

Късно, много късно, когато небето зад кухненския прозорец е черно като катран, той прекъсва за момент работа и я поглежда над ръба на платното.

– Как би го направила? – пита я рязко.

Тя отпуска ръце, оставя ги да си починат.

– Какво да направя?

– Ако мъже трябваше да те гледат така – отговаря той с внезапно пронизващ глас, като винт. – Така ли би стояла наистина? Би ли им се показала? Така?

Полин знае, че това не са въпроси, и решава, че е по-умно да замълчи.

Без да каже и дума, слиза от столчето, вади две бири от хладилника и ги отваря.

Двамата ги пият жадно, после Полин отново се качва на столчето. Миризмата на парфюма от следобед още е силна и тя никога не е била по-щастлива.

На сутринта го заварва седнал на масата в кухнята пред чаша с разтворена таблетка против киселини, с мрачен поглед.

Стативът е в средата на стаята и той се взира в него втренчено.

– Нещо не е наред – казва. – Едва сега го виждам.

– Не е наред? – повтаря тя.

– Картината – отговаря той, без да откъсва поглед от платното. – Всичко е объркано.

Вечерта няма позиране, няма и следващата вечер.

В събота той отива да играе карти в клуба на ветераните, но се прибира преди полунощ.

Тя го заварва на верандата, пръснал е някои от скиците по целия под. Повечето са детайли – няколко на краката й, меката издатина на мускула на прасеца, получена вследствие на доенето на крави холщайн всяко лято в младостта й в близката мандра.

– Тази вечер срещнах един тип – казва той, без да я погледне. – Нов е в квартала, работи в града. Каза, че тази седмица те видял да обядваш с някакъв тип в хотел „Бароуман“. Изглеждало доста уютно.

– Казах ти за това – отговаря Полин, като се опитва гласът й да остане спокоен. – Заради работата беше. Това е новият ни печатар.

С едно премерено движение той я удря с опакото на ръката си, чува се пукот като от бейзболна бата.

– Не топлиш леглото ми – казва й, след като си поема дъх. – И нито веднъж не направи свястно печено в неделя.

На следващия ден носи карамфили.

Отново работи по картината, но казва, че няма нужда от нея. Щяло да дойде момиче от художественото училище и щяло да му струва само четвърт долар на час.

Този понеделник, малко след съмване, Полин отива в кухнята и очите й се залепват за статива – той прилича на призрак с парцаливото покривало.

Тръгва към него по плочите и без никакво колебание дръпва покривалото и го хвърля на пода.

В първия миг си мисли, че нещо се е объркало ужасно. Посяга към кухненския кибрит, още е тъмно, малко след зазоряване, драсва клечка и я доближава до платното.

„Какво е това?“, мисли си.

Въобще не е като скицата. Да, има жена, гола, има и сцена. Позата е същата, но не съвсем. Нещо е различно. Усещането е различно.

Вместо късата кестенява коса има дълга къносана грива, като перука. Кремавото тяло е по-тебеширено, а стъпалата, краката изобщо не са като на скиците. Бедрата са тесни, така изглеждат. Обувки й са с каишки и с високи токчета, електрическо сини, за да са в тон с шала на жената.

Вместо големите твърди гърди, с които толкова се гордее, тези стърчат напред като рафтове, малки и конични, с крещящо червени зърна – щръкнали шапки на циркови клоуни.

Обаче лицето. Не може да откъсне очи от него. Отдалече прилича едва ли не на петно. Когато се вглежда, чертите стават по-твърди, устните са боядисани в плътно червено, на бузите има руж, също като цирков клоун.

– Загубих си портфейла – казва той, когато се прибира вечерта.

Подплатата на левия му джоб виси скъсана, като на пияница от комикс.

– Къде си бил? – пита го Полин, а спагетите са изстинали в тигана. – Къде беше цял ден и цяла нощ?

– Търсех си работа. Запознах се със собственика на бар „Алиби“. Каза, че може би ще му нарисувам стенопис на задната стена.

– Там ли го загуби? – пита тя. – Портфейла?

– Не – отговаря той и й казва, че вероятно е паднал, докато се е прибирал покрай железопътната линия. – Като някакъв скитник.

В гласа му има острие, което я кара да млъкне. Той си налива мляко и го пие над мивката. Когато минава зад нея, от него се носи миризма, която не й харесва. Не е алкохол.

Вижда го, докато излиза от магазин за цигари. Не може да си представи какво прави в града през деня, особено без портфолиото си.

Тя се връща от печатаря и трябва да отиде в офиса, но вместо това го проследява. Той тръгва на запад.

Трудно е да не го изпусне при гъстата тълпа, воя на клаксоните и виковете на вестникарчетата.

Театърът е от малките, с червени тухли, с опушени прозорци.

„Зърна като ягодки. Обаче не си свали гащичките. И не разтвори крака“. Това беше чула Бъд да казва на мъжа й. И после бе добавил, многозначително: „Може да си виждал неща, които аз не съм“.

Изобщо не мисли, когато той влиза вътре.

Двуметров плакат крещи в лицето й: „Направо от Запада! Бурлеската на братя Рондел! Музикално ревю с Шанхайската перла! Конча, момичето змия! Непрекъснати представления, ежедневно!“

И отдолу: „Вторник: възшествието на Ирландската Венера!“

Има и рисунка на червенокоса красавица, която излиза от мидена черупка.

Застава на улицата, изпушва две цигари, мисли.

До касата се върти висок мъж. Може би я гледа.

Полин се обръща на другата страна точно когато онзи й вика: „Хей, красавице!“

– Имаш ли огънче? – чува глас и се обръща, вижда някаква жена да се приближава към нея по улицата – от вратата към кулисите. Нещо в движенията на тялото й, протегнатата бяла ръка, тесните бедра и яркосините обувки изглежда познато.

– Познаваме ли се? – чува се да казва Полин.

Жената бутва с пръст периферията на шапката си нагоре и се навежда, за да запали.

Червената коса, така безвкусна на картината, на живо изглежда пълна с живот. И лицето. Нищо общо с въгленовото петно. Живо и приветливо е.

– Ирландската Венера? – пита Полин.

Жената се смее.

– Можеш да ми казваш Мей.

Високият мъж до касата сега е в края на уличката. Гледа ги.

– Този мъж – казва Полин.

Мей кимва.

– Гадняр. Сериозно. Една вечер така ме сграбчи за задника, че имах синини цели две седмици.

Тръгва към него.

– Виждам те, Макгрю – вика му с длани на фуния пред устата. – Дръж си го в гащите. Ако кажа на Уейд, и език няма да ти остане, че да го показваш.

Мъжът пребледнява и се отдалечава забързано, като краб.

– Кой е Уейд?

Мей й кима да отиде до края на уличката и й сочи два, не, три зара на земята. Или са седефени копчета за ръкавели?

Полин се навежда, гледа внимателно. Спомня си, че е виждала нещо такова на боксов мач. Бледият, средна категория – уста като червен фонтан, зъби, пръснати по ринга.

Мей също се навежда. Едно от тези неща, вижда сега, е кътник.

– В жартиера на чорапа си държи клещи – обяснява Мей.

Полин се чуди къде е попаднала.

Мъжът се връща към входа.

– Уейд! – вика Мей през отворената врата на театъра. – Уейд! Бинго Бой пак е тук!

Полин гледа Мей.

– Може би – казва Мей – трябва да влезеш вътре.

Зад кулисите вони на цигари и старо кафе, има и полъх на кисело зеле.

– Грета си готви в студените дни – казва Мей и намига. – Можеш да извадиш момичето от провинцията, но не и провинцията от момичето.

Полин едва я чува от барабаните и виенето от другата страна на високата завеса от брокат, толкова изтъняла от времето, че сякаш ще се разпадне между пръстите й, ако я пипне.

Минават бързо покрай редица огледала с прегради, мрежести облекла, съхнещи на радиатори, чаши за кафе, оставени една в друга мръсни, изпоцапани с грим кърпи, призрачни останки от боядисани лица, пръснати по сгъваеми столове.

В една ниша момиче със златно кимоно размазва нещо от шишенце по гола двуметрова блондинка и за секунди я превръща от червендалесто и обсипано с вени същество в нещо с кожа от коприна.

По-нататък две дългокраки момичета с еднакви руси къдрици оправят взаимно перата на костюмите си.

– Майката на Мей е дошла да си я прибере в Канзас – мърмори едното и оглежда Полин. – Ще върне религията отново в оная й работа.

Полин понечва да каже нещо, но Мей я дръпва и двете отминават бързо.

– Не храни папагалите. Можеш да хванеш скорбут само като ги слушаш тези двете.

Стигат до малка гримьорна с две тоалетки и големи огледала. Мирише толкова силно на пудра, палачинки и парфюм, че Полин едва успява да диша.

– Хайде – казва Мей и кима към единия стол. – Змията на Клио пак я ухапа днес, така че съм сама.

След като сяда, Полин започва да диша отново и се пита какво прави тук. От сцената се чува вой на тромбон и тя изведнъж се притеснява, че може да заплаче. Стиска юмруци крадешком, преодолява го. Отказва да плаче.

Междувременно Мей я наблюдава и вероятно е схванала всичко.

В меката светлина на обрамчените с крушки огледала косата й изглежда още по-поразително, осеяна със златно. И когато се навежда, за да си свали обувките – с височки токчета, изпоцапани с уличен прахоляк, – Полин не може да не забележи краката й, като изопната коприна.

– Значи така. Проследила си твоя.

Полин не отговаря, погледът й се спира върху нещо – върху кутията за обувки на пода до Мей. Все още са в кутията. Полин знае как ще изглеждат, когато разгъне опаковъчната хартия. Абсентово зелено.

– О... – казва Мей, когато проследява погледа на Полин до кутията. – Този ли е?

Полин кимва.

– Той е същински Ромео – казва Мей и кимва към голяма кутия бонбони с форма на сърце, кацнала на ръба на съседната тоалетка.

Полин кимва пак, взима кутията и я оглежда. Учудва се на липсата на каквото и да било в себе си. Вече не иска да плаче. Случва се друго.

– Така или иначе, не стигна доникъде – добавя Мей.

– Няма проблем – казва Полин и поглажда разсеяно сърцето на кутията бонбони.

– Прехвърли се на Клио. Тя е свикнала със змии.

Полин опипва кутията. Не е в състояние да каже нищо – в ушите й бият барабани, бум-ррр-бум-ррр.

Мей я поглежда, присвива леко устни, после се обръща към огледалото и започва да се гримира. Взима бурканче руж, синкавочервен, потапя пръст и почва да маже бузите си, да ги възпламени.

– Ей! – казва и сочи кутията с форма на сърце. – Ще ми дадеш ли един? Умирам от глад.

Полин слага кутията в скута си. Madame Cou’s Crиme Bon-Bons. Отваря я. Отвътре е покрита с коралов сатен и има десетина бонбона, блестящи топчета от розово, гланцово бяло, златно и обсипани с всевъзможни цветове.

– И ти – казва Мей. – Първо си вземи ти, скъпа.

Споглеждане и двете му отпускат двата края.

Блестящ плодов пълнеж, галеща езика сметана, нуга като морска пяна, ликьори от бадеми, грейпфрут, кайсия.

Сгушени една до друга – кискат се като ученички на църква, – изяждат първо по два бонбона, после по още два. Полин никога не е вкусвала нещо такова.

– Когато бях на седем, едно момиче ме хвана, че откраднах кутия божествени сладости от местния магазин – казва Полин. До ден днешен не го е казала на никого. – Обеща да не ме издаде, ако ги изядем заедно.

Полин си го спомни – луничавото момиче с кокалести колене. Скриха се зад щанда с чорапи и изядоха цялата кутия, тъпчеха обвивките в домашните чехли. Картонените крака над главите им, сладостта на онези бонбони, всичко беше захар и магия.

Мей облизва палец и показалец и се усмихва.

– Споделена беда, половин беда.

Полин също се усмихва.

– Вземи си бонбон – казва Мей и й поднася кутията. – Не се май.

Сладостта я опиянява, кара я да забрави всичко. Може да е заради ромовете и ликьорите в бонбоните или заради Мей, чиито закръглени бели крака сега са в скута на Полин, главата й е назад, смее се. Устата й е червена и изкусителна, като онези шоколади с пълнеж.

– Мей – казва Полин, – ще ми помогнеш ли да направя нещо?

Мей я поглежда и отговаря:

– Разбира се.

– Може да си имаш неприятности.

– По-големи от сегашните?

И двете се смеят.

– Вземи си бонбон – повтаря Мей. – Не се май.

Да свали всичко не е трудно. По-лесно е, отколкото в кухнята, когато той я гледа.

Би трябвало да й е студено, роклята е паднала на пода, но не й е.

Мей навива чорапите й; Полин е вдигнала крак на тоалетката.

– А сега, първият трик, който научих – казва Мей и бърка с пръсти в бурканчето с червен руж. Навежда се и маже зърната на Полин. – Падат си по това.

Полин преглъща бонбона.

– Сладка си – отбелязва Мей и размазва ружа, превръща го в малки розички. – Извиваш се като норка.

Усещането е топло и сладко, като бонбоните, които може би стоят прекалено дълго под лампите.

Мей сочи изпоцапаното огледало, в чийто ъгъл има засъхнал сметанен отпечатък от пръст.

Полин подхваща изрисуваните си гърди с длани, гледа се в огледалото и се усмихва.

Костюмът е само деликатно парче мрежа в пауново синьо, покрито с пайети, между краката. Едва я прикрива.

– Бих подплатила парчето с плюш – шепне Мей и приглажда пайетите, за да не стърчат, – ако имахме повече време.

Полин поглежда червената грива на Мей, докато пръстите й подреждат нещата по бедрата на Полин, между краката й.

За миг, необяснимо, не може да диша.

– И ако искаш да не отидеш на топло, ще ти трябва това – казва Мей и мята на раменете й пелерина, покрита с паунови пера, завързва я на шията й.

– Свикнала съм и на по-студено – казва Полин.

Мей само я поглежда, усмихва се бавно и намига.

Застават в хладния мрак зад сцената. Музиката е толкова силна, че стъпалата на Полин вибрират в абсентово зелените пантофи.

Мей надниква зад завесите.

– Още ли е там? – пита Полин.

Мей кимва.

– Говорих с типовете долу. Ще получат петнайсет секунди чиста гледка. Малко повече и мениджърът ще се събуди от дрямката си и ще те сложи на закачалката.

– Добре – отговаря Полин, макар че няма представа какво говори Мей. Знае само, че цялото й тяло е под напрежение, стегнато, пружина, готова да отскочи.

– Вече си обелена като яйце, така че просто се движи като манекенка, ясно?

Полин кимва.

– Завърти бедра няколко пъти, изпрати един-два ритника. И не сваляй това – шепне Мей, като пристяга пелерината около треперещите рамене на Полин, – понеже иначе ченгетата ще те глобят дванайсет долара.

*

Полин излиза на сцената, която не е по-голяма от боксов ринг.

Прави няколко крачки. Никога не се е чувствала по-гола.

– Давай, красавице! – съска Мей иззад кулисите.

Прожекторите са по-горещи, отколкото си е представяла, макар че през димната завеса не вижда никой от вампирите, както ги нарича Мей (вампирите искат да виждат розово).

Изведнъж музиката гръмва, прожекторът се мести върху нея и тя вижда себе си.

Преди да го осъзнае, започва да се движи, бедрата й се трият едно в друго, перата гъделичкат шията й, ръцете, краката.

Духовите засвирват мелодия, тя крачи на място, разхлабва връзките на пелерината, гърдите й водят.

Тялото й искри, зърната й са алени като рози.

Брадичката й е високо – чувствала се е така, – кожата й е гореща и великолепна.

Разнасят се подсвирквания, няколко подвиквания, смях и необуздан възторг.

Очите й се адаптират, вече вижда мъжете, повечето са петна, но са присъствие.

Ето го, мисли си. И наистина, той е там, на първия ред, недалеч от барабаниста по риза, с челюст като фенер, точно както на картината.

Зачервен, с широко отворени очи, крещи името й, първо силно, после още по-силно.

Полин! Какво...

Вече е на крака.

Полин!

Тромбонът се разпъва напред, като прашка, и тя се върти, танцува, за да не изпусне оркестъра, прави една последна обиколка по сцената, с напълно разтворена пелерина, която се вее назад като крила на летящ паун.

Очите й се стрелват зад мъж на предния ред, който прави нещо под плика със сладки, и й показва – пръчка плът през разкопчания си дюкян.

Почти окрилена, тя наблюдава спокойно, с хладна усмивка, как мъжът й посяга към онзи, къса яката на ризата му.

Як тип по риза се спуска към тях, вдига мъжа й като носна кърпа. Мачка го.

„Уейд – мисли си тя. – О, боже!“

Точно когато стига до завесата, музиката се устремява към финал, Полин се обръща и предлага последна танцова стъпка, вдига крак и излиза от сцената.

Все още разгорещена и осветена, минава през кулисите, разминава се с високата блондинка, която се плъзга към сцената с викингски шлем на главата, с танцуващи ресни.

– Уейд откачи – казва едно от момичетата със зелени пера и отваря вратата към улицата. – Ела, шоуто е безплатно.

Полин отива там, наднича над русата глава на момичето, вижда как мъжът й получава странично кроше в скулата от типа по риза.

За момент малката, гневна, ядосана физиономия на мъжа й буди в нея жалост.

– Полин! – вика той, когато я вижда. – Полин, какво ми направи?

Тя обаче вече се е отдалечила от вратата, като е откъснала едно от перата на момичето.

Бавно, с потракващи токчета, отива към розовото сияние в гримьорната на Мей.

Вратата е открехната и тя вижда дълга, току-що напудрена ръка, чува как онова меко нещо с коса от пламък я вика.

Полин влиза и затваря вратата.