Седмият мор

Исторически бележки

И рече Моисей на народа: помнете тоя ден, в който излязохте от Египет, от дома на робството, защото със силна ръка ви изведе Господ оттам...

– Изход 13:3

Малко библейски истории са толкова мъчителни и често разказвани (на хартия и на екран) като историята за Мойсей. Като се започне от съдбовното му спасение като бебе, когато кошницата, в която бил сложен, доплавала до дъщерята на фараона, до по-късната му конфронтация със сина на същия фараон, Мойсей се превърнал в легендарна фигура. За да освободи израилските племена от робство, той стоварил върху Египет десет бедствия и накрая разделил морето, водил народа си през пустинята четирийсет години и му дал Десетте заповеди като основа за една нова система от закони.

Но наистина ли се е случило всичко това? Повечето историци и дори много религиозни лидери смятат историята за Изхода за мит, за морален урок, а не за историческа реалност. В подкрепа на това становище скептични археолози сочат липсата на египетски извори, говорещи за поредица бедствия или масово напускане на роби, особено в хронологическата рамка, посочена в Библията.

Новите открития по поречието на Нил обаче дават основания да се смята, че отрицателите грешат. Възможно ли е наистина да има свидетелства в подкрепа на историята за Мойсей, за големия изход от Египет, за чудесата и проклятията? Възможно ли е десетте бедствия в Египет наистина да са се случили? Стряскащите отговори, които ще намерите на тези страници, се основават на факти, солидни като името Израил, изваяно върху една стела на сина на Рамзес Велики.

И ако египетските бедствия са се случили наистина... могат ли да се случат отново, но в световен мащаб?

Отговорът на този въпрос е плашещ – да.

Научни бележки

Климатът е онова, което очакваме, а времето – това, което получаваме.

– приписвано на Марк Твен

Напоследък става горещо – и имам предвид не само повишаването на глобалните температури, но и спора за климатичните промени. През последните няколко години въпросът се разви от „Реални ли са климатичните промени?“ до „Какво ги причинява и може ли де са направи нещо?“ Дори много бивши скептици вече признават, че нещо се случва с планетата ни – ледниците се топят, ледниковата шапка на Гренландия чезне с главоломна скорост, температурата на океаните постоянно се повишава. Дори времето става все по-екстремно, от продължителни суши до опустошителни наводнения. Според данните от февруари 2016 г. Аляска преживя втората най-топла зима, откакто се водят наблюдения – температурите бяха с над 5,5 градуса по-високи от средните, а през май същата година сателитните измервания разкриха, че полярната шапка се е стопила до най-ниските нива, наблюдавани някога.

Но по-плашещият въпрос, който се разглежда в този роман, е „Накъде сме се запътили?“ Отговорът е изненадващ, малко обсъждан, но се основава на железни доказателства и наука – и най-шокиращото е, че това вече се е случвало. Така че независимо дали сме скептици, или вярващи, да бъдем предупредени предварително означава да сме подготвени. Време е да научим зашеметяващата истина за бъдещето на нашата планета.

И рече Господ на Моисея: кажи на (брата си) Аарона: вземи тоягата си (в ръка) и простри ръката си върху водите на египтяни: върху реките им, върху потоците им, върху езерата им и върху всяко тяхно водовместилище, и ще се превърнат в кръв, и ще бъде кръв по цялата Египетска земя, и в дървени и каменни съдове.

– Изход 7:19

Пролетта на 1324 г. пр. н. е.

Нубийска пустиня, южно от Египет

Първожрицата коленичи гола на пясъка и разбра, че времето е настъпило. Поличбите се натрупваха, ставаха все по-страшни, превръщаха се в реалност. На запад пясъчна буря се издигаше към слънцето и превръщаше синьото небе в прашен сумрак, раздиран от мълнии.

Врагът всеки момент щеше да ги връхлети.

В подготовката Сабах бе обръснала цялото си тяло, дори веждите над гримираните си очи. Беше се изкъпала във водите от двете страни, в двата притока, които течаха на север от вътрешността на пустинята и се сливаха на това свещено място, за да образуват могъщата река, която древните царе на хека хасешет наричаха Нахал. Тя си представи извиващия се като змия път на реката, докато тя течеше през Луксор, Тива и Мемфис към обширното синьо море, което се простираше отвъд плодородната делта.

Никога не беше виждала онези места, но бе чувала предания.

„За някогашния ни дом, място на зелени поля, палми и живот, определян от ритмичното прииждане на Нахал...“

Народът на Сабах беше избягал от онези места преди повече от столетие, за да се спаси от чумите, глада и смъртта, преследван от един отдавна мъртъв фараон.

Повечето други племена в делтата бяха потърсили спасение в пустините на изток, бяха завладели тамошните земи и бяха създали свои царства, но нейните сънародници живеели в район на юг покрай реката, недалеч от селото Джеба, в нома Веджес Хор в Горен Египет, известен като Трона на Хор.

През онова време на мрак и смърт племето й побягнало нагоре по течението в Нубийската пустиня, отвъд дългата ръка на Египет. Предците й били учени и писари, жреци и жрици, пазители на огромно познание. Те се оттеглили в пустошта на Нубия, за да запазят това познание през бурните времена, последвали бедствията, когато Египет бил нападнат и прегазен от чужденци от изток, свирепи хора с по-бързи колесници и по-здрави бронзови оръжия, които завладели отслабените египетски градове, без да им се налага да хабят стрелите си.

Но онова мрачно време привършваше.

Египет отново се надигаше, беше прогонил нашествениците, издигаше паметници на многобройните си победи и се разширяваше във всички посоки.

– Хемет неджер... – прошепна зад нея нубийският й помощник, млад мъж, казваше се Табор. Може би беше усетил тревогата й или просто се опитваше да й напомни ролята й на хемет неджер... девицата Божия. – Трябва да тръгваме.

Тя разбра и се изправи.

Погледът на Табор бе прикован към бурята на запад, която очевидно бе причина за тревогите му, но Сабах забеляза на север пушек, бележещ унищожаването на градче при петия праг на Нахал, последното завоевание на египетските войски. Нямаше да мине много време преди армиите да стигнат дотук, до мястото на сливането.

Преди това да се случи, Сабах и останалите от ордена й трябваше да скрият онова, което бяха пазили повече от век, чудото, нямащо равно на себе си – благословия от Бог, цяр, скрит в сърцето на едно проклятие.

Докато следеше как египтяните пълзят и се разпростират нагоре по течението на реката, поглъщайки град след град, през последните хиляда дни те се занимаваха с приготовления, предимно актове на пречистване, целящи да подготвят нея и другите от ордена й да се превърнат в безсмъртни носители на Божието благословение.

Сабах беше последната, на която й бе позволена тази трансформация, след като вече беше наглеждала и насочвала много свои братя и сестри по пътя. Подобно на останалите, през последната година тя се бе отказала от просото и зърното и ядеше само ядки, дребни плодове, дървесна кора и чай от смола, докарана от чужди земи. През това време плътта й изсъхна до кожа, гърдите и задникът й измършавяха и провиснаха. Макар да караше едва третото си десетилетие, тя се нуждаеше от силния гръб и ръцете на Табор, за да се движи и дори да навлече отново ленената си роба.

Докато тръгваха, Сабах гледаше как пясъчната буря се носи неумолимо към тях, раздирана от светкавиците, родени в облаците прах. Долавяше енергията, която се носеше през пустинята. Надушваше я във въздуха, усещаше как кара кожата й да настръхва. С Божията воля същите тези пясъци щяха да скрият делото й, да го погребат под наветите дюни.

Но първо трябваше да стигнат до хълмовете в далечината.

Съсредоточи се в поставянето на единия крак пред другия. Въпреки това се боеше, че е чакала твърде дълго при реката.

Когато двамата с Табор стигнаха дълбокия пролом между два хълма, бурята ги беше настигнала, виеше над главите им и жилеше голата кожа с изгарящи песъчинки.

– По-бързо, господарке – прикани я Табор и я взе на ръце. Пръстите на краката й едва докосваха пясъка, изписваха по него неразгадаеми умоляващи знаци.

„Не бива да се проваля...“

После минаха през тъмния вход и забързаха надолу по дългия стръмен проход към по-голямото чудо, изваяно от пясъчниците под земята. Факли осветяваха пътя им, навсякъде около тях трептяха сенки, светлината бавно разкриваше онова, което бе скрито, което бе създадено от майстори и учени, работещи заедно повече от седем десетилетия.

Табор й помогна да мине през аркадата големи каменни зъби и през език, изваян до най-малката подробност. Отпред помещението се разделяше на два тунела – единият се гмуркаше през скалата към каменния стомах долу, а другият беше набразден и водеше към огромния гръден кош.

Двамата забързаха с всички сили по втория път.

Докато Табор й помагаше да върви, Сабах си представи подземния комплекс под тези хълмове. Беше прокопан и изваян да имитира вътрешното устройство на лишена от черти лежаща фигура, чието тяло бе погребано тук. Макар че тази скулптура нямаше външна страна – защото светът беше нейната кожа, – всички вътрешни подробности от човешкото тяло бяха съвестно изваяни от пясъчника, от черния дроб и бъбреците до пикочния мехур и мозъка.

Под хълмовете орденът й бе създал свой собствен каменен Бог, достатъчно голям да ги приюти в себе си, за да могат да използват тялото му като съд, който да запази онова, което трябваше да бъде пазено.

„Както трябва да направя и аз сега... да превърна собственото си тяло в храм на великата Божия благословия“.

Табор я поведе към мястото, където набразденият тунел се разделяше на два по-малки, както се разделяше трахеята в собствените й гърди. Поведе я наляво; наложи се да се наведат заради ниския заоблен таван на прохода. Но скоро щяха да стигнат целта си.

Светлините на факлите се засилиха, когато тунелът свърши в огромно помещение, поддържано от каменни ребра, които се извисяваха към могъщия гръбнак горе. В средата на залата имаше каменно сърце, четири пъти по-високо от нея, също изработено със съвършена симетрия, с огромни кръвоносни съдове, които се разклоняваха от него.

Сабах погледна неколцината други нубийски слуги, които бяха коленичили и я очакваха.

После погледна колонадата извити каменни ребра. Между тях се виждаше кирпич, с който бяха запечатани множество скрити ниши. Това бяха гробниците на нейните братя и сестри от ордена, които бяха поели преди нея към бъдещето. Представи си ги как седят отпуснати на столовете си, как телата им бавно приключват трансформацията, за да се превърнат в хранилища на благословията.

„Аз съм последната... избраната девица на Бог“.

Откъсна поглед от стените и се обърна към каменното сърце. В една от камерите имаше малка врата, място на огромна чест.

Освободи се от ръката на Табор и извървя сама последните стъпки. Отиде до входа, наведе се и влезе. Дланта й докосна студения камък, докато се изправяше. Вътре я очакваше сребърен трон, студен също като камъка. От едната страна беше поставена купа, изваяна от лапис лазули. Беше пълна с вода, която стигаше почти до инкрустираното със сребро гърло. Сабах вдигна купата и я постави в мършавия си скут.

Табор се наведе към входа. Беше твърде развълнуван, за да говори, но на лицето му ясно се четеше мъка, надежда и страх. Същите емоции се надигнаха и в нейните гърди – наред с доста съмнение. Но въпреки това тя му кимна.

– Да приключваме.

Мъката спечели битката на лицето му, но той също кимна и се поклони.

Другите слуги пристъпиха и започнаха да зазиждат входа с кирпич. Обгърна я мрак, но на последната трептяща светлина на факлите отвън тя погледна към купата в скута си и видя тъмния блясък на течността. Беше тъмночервена. Сабах знаеше какво държи. Това бе вода от Нахал от времето, когато реката била прокълната и водите й станали на кръв. Била събрана преди векове и запазена от ордена – заедно с благословията, съдържаща се в прокълнатото й сърце.

Докато поставяха последната тухла, тя преглътна с мъка – гърлото й изведнъж беше пресъхнало. Заслуша се как замазват с кал тухлите от другата страна. Чу характерното стържене на дърво, което трупаха под и около сърцето.

Затвори очи. Знаеше какво предстои.

Представи си как факлите запалват кладата.

Постепенно дойде потвърждението, когато камъкът под краката й се затопли. Въздухът в сърцето, който вече беше задушен, бързо се нагорещи. Всяка влага изчезна през изваяните кръвоносни съдове. Само след мигове Сабах имаше чувството, че диша горещ пясък. Изпъшка, когато ходилата й започнаха да горят. Дори сребърният трон се нагорещи като връх на дюна под лятно слънце.

Въпреки това запази мълчание. Онези отвън вече би трябвало да са излезли от този подземен свят, да са запечатали пътя след себе си. Щяха да напуснат тези земи под прикритието на бурята и да изчезнат завинаги – и да оставят пустинята да заличи всяка следа за това място.

Докато очакваше края, от очите й потекоха сълзи, които засъхваха по бузите й, преди да успеят да капнат. Напуканите й устни изхлипаха от болка, от неумолимата сигурност на онова, което предстоеше.

После в мрака се появи меко сияние. Надигаше се от съда в скута й, танцуваше в алената вода и проблясваше едва забележимо.

Сабах не знаеше дали не й се привижда от болката, но намери утеха в сиянието. То й даваше силата да завърши последното си дело. Тя вдигна купата към устните си и отпи дълго. Даряващата живот вода потече по пресъхналото й гърло и напълни свилия се на топка стомах.

Когато свали празната купа, горещината в каменното сърце бе станала изпепеляваща. Въпреки това тя се усмихна през болката – знаеше какво държи в себе си.

„Аз съм твой съсъд, Господи... сега и завинаги“.

21:34

2 март 1895 г.

Ню Йорк

„Така вече бива...“

След като целта беше пред очите му, Самюъл Клемънс, по-известен с писателския си псевдоним Марк Твен, поведе неохотния си спътник през Грамърси Парк. Отпред газените фенери ги приканваха към другата страна на улицата и осветяваха колоните, портика и оградата от ковано желязо на „Плейърс“. Двамата мъже бяха членове на този клуб, достъпен единствено за подбрани личности.

Привлечен от обещанията за смях, алкохол и добра компания, Твен забърза напред с големи устремни крачки – оставяше след себе си облак тютюнев дим в свежия вечерен въздух.

– Какво ще кажеш, Никола? – обърна се той назад към другаря си. – Според джобния ми часовник и стомаха ми в „Плейърс“ трябва още да сервират вечеря. А и не бих се отказал от малко бренди към пурата си.

Двайсет години по-младият Никола Тесла беше облечен в сковаващ костюм, чиито лакти бяха толкова изтъркани, че лъщяха. Непрекъснато отмяташе назад тъмната си коса и се оглеждаше. Когато бе нервен като сега, сръбският му акцент ставаше силен и плътен като мустака му.

– Самюъл, приятелю, късно е и имам още работа в лабораторията. Благодарен съм за билетите за театъра, но трябва да си вървя.

– Глупости. От прекалено много работа се затъпява.

– В такъв случай трябва да си изключително умен... като се има предвид безкрайното ти свободно време.

Твен го изгледа и изсумтя престорено.

– Всъщност работя по нова книга.

– Нека позная – иронично се усмихна Никола. – Хък Фин и Том Сойер са се забъркали в нови бели.

– Де да бяха, копелетата! – изкиска се Твен, с което привлече погледа на един минувач. – Тогава щях да се разплатя с кредиторите си.

Макар да си мълчеше, миналата година Твен беше обявил банкрут и бе прехвърлил всичките си авторски права на жена си Оливия. За да изплати дълговете си, през следващите дванайсет месеца му предстоеше да направи световно турне, на което да изнася лекции.

Въпреки това споменаването на пари вгорчи момента. Твен се наруга наум – знаеше, че Никола също има сериозни финансови трудности, макар че бе истински гений – енциклопедист, който бе колкото изобретател, толкова и електроинженер и физик. Твен беше прекарал много следобеди в лабораторията му на Южно Пето авеню и двамата бяха станали големи приятели.

– Добре де, но само за едно питие – отстъпи с въздишка Никола.

Тръгнаха през улицата към портика под съскащите газени лампи. Но преди да стигнат входа, от сенките излезе един мъж и препречи пътя им.

– Слава богу – каза мъжът, който ги бе изненадал от засада. – Портиерът каза, че може да минеш по някое време оттук.

Твен отначало се сепна, но после позна мъжа и изненадан и зарадван, го тупна по рамото.

– Радвам се да се видим, Стенли! Какво правиш тук? Мислех, че си още в Англия.

– Вчера се върнах.

– Чудесно! Тогава да отпразнуваме завръщането ти на наши брегове, като вдигнем чашка-две. Може и три.

Твен понечи да въведе другите двама вътре, но Стенли го спря.

– Доколкото чух, се познаваш с Томас Едисон.

– Ами... всъщност да – колебливо отвърна Твен. Много добре знаеше за сериозните търкания между Едисон и Никола Тесла, който му бе спътник тази вечер.

– Трябва спешно да обсъдя един въпрос с изобретателя и да му покажа нещо. По заръка на Короната.

– Сериозно? Това е безкрайно интригуващо.

– Може би аз ще мога да ви помогна – обади се Никола.

Докато двамата се запознаваха, Твен влезе в ролята на потенциален посредник в тази странна история.

– Никола, това е Хенри Мортън Стенли, скоро сър Стенли, ако слуховете са верни, прочут не само като пътешественик и изследовател, но и с откриването на Дейвид Ливингстън, друг пътешественик, изгубил се в най-тъмното сърце на Африка.

– А – рече Никола, – сега се сещам, особено за начина, по който сте го поздравили. „Доктор Ливингстън, предполагам?“

Стенли изстена.

– Никога не съм казвал точно тези думи.

Твен се усмихна и се обърна към другия си приятел.

– А това е Никола Тесла, гений също като Едисон, ако не и по-голям.

Очите на Стенли се разшириха.

– Ама разбира се! Трябваше да ви позная.

От думите му бледите бузи на Никола леко се изчервиха.

– Е – каза Твен, – на каква страшна мисия те е пратила Британската корона?

Стенли прокара влажна длан по оредяващата си сива коса.

– Както знаеш, Ливингстън се изгуби в Африка, докато търсеше истинските извори на Нил. Нещо, което и аз самият търсих навремето.

– Да, ти и много други британци. Май за вас това се равнява на търсенето на Светия Граал.

Стенли се намръщи, но не отрече думите му.

Твен подозираше, че това търсене на британците е свързано не толкова с географско любопитство, колкото с колониалните амбиции на страната в Африка, но като никога си задържа езика зад зъбите от опасение, че приятелят му може да млъкне преди загадката на вечерта да се е разкрила. Все пак не се сдържа и попита:

– И защо изворите на Нил са толкова важни за Британската корона?

Стенли извади нещо от джоба си. Беше стъкленица, пълна с тъмна течност.

– Това беше открито неотдавна в имението на Дейвид Ливингстън. Той спасил болния син на някакъв нубийски воин и в знак на благодарност бащата му подарил древен талисман – малък съд, запечатан с восък и покрит с йероглифи. Тази стъкленица съдържа проба от водата в талисмана, която според нубиеца била от Нил.

– И какво толкова? – Твен сви рамене.

Стенли вдигна стъкленицата към един от уличните фенери. Под трептящия пламък течността засия аленочервено.

– Според архива на Ливингстън водата била на хиляди години, взета от древния Нил, когато реката станала на кръв.

– Станала на кръв? – попита Никола. – Като в Стария завет?

Твен се усмихна – подозираше, че Стенли го поднася. Пътешественикът бе запознат с презрението му към религията. Неведнъж бяха водили разгорещени спорове по въпроса.

– Да не би да твърдиш, че водата е от библейския мор на Мойсей, първия от десетте, сполетели египтяните?

Лицето на Стенли не трепна.

– Знам как звучи.

– Не може да...

– Двайсет и двама души от Кралското дружество са мъртви. Загинаха, когато нубийският талисман беше отворен и съдържанието му бе анализирано в лаборатория.

Последва втрещена тишина.

– Как са загинали? – попита най-сетне Никола. – Отрова ли е това?

Стенли беше пребледнял. Той бе човек, който се бе изправял срещу какви ли не ужасни зверове, съсипващи трески и диви канибали, без да му мигне окото. А сега изглеждаше ужасен.

– Не.

– А какво? – попита Твен.

– Проклятие – абсолютно сериозно отвърна Стенли. – Мор от далечното минало. – Пръстите му се свиха около стъкленицата. – Защото тази течност наистина е остатък от Божия гняв върху египтяните. Но това е само началото, ако не спрем онова, което предстои.

– Какво може да се направи? – попита Твен.

Стенли се обърна към Никола.

– Трябва да дойдете в Англия.

– Защо? – попита Твен.

– За да спрете следващия мор.

Първа част

МУМИФИЦИРАНЕ

1.

Наши дни

28 май, 11:32

Кайро, Египет

От нервното поведение на съдебния лекар Дерек Ранкин разбра, че нещо не е наред.

– Покажете ни тялото.

Д-р Бадави леко се поклони и посочи към асансьора на моргата.

– Насам, моля.

Докато съдебният лекар ги водеше, Дерек погледна към двамата си спътници. Не беше сигурен как ще се справят с последните стъпки от това мрачно пътуване. По-възрастната от жените, Сафия ал-Мааз, беше една глава по-висока от по-младата Джейн Маккейб. Тримата бяха пристигнали сутринта с частен самолет от Лондон и бяха кацнали на летището в Кайро, преди да бъдат откарани в градската морга – серия безлични сини сгради на един хвърлей от Нил.

Докато вървяха, Сафия прегръщаше като майка пазителка по-младата жена, която бе едва на двайсет и една.

Дерек срещна погледа й и я попита без думи: „Джейн ще се справи ли?“

Сафия пое дълбоко дъх и кимна. Тя беше негов шеф, старши куратор в Британския музей. Дерек бе постъпил в музея преди четири години като помощник-уредник. Специалността му беше биоархеология с фокус върху изследването на здравето на хората от миналото. Като изучаваше зъбните, костните и тъканните останки, той се опитваше да изгради една по-пълна картина на физическото състояние на древните хора, като понякога можеше дори да определи причината за смъртта на някои индивиди. Докато работеше в Лондонския университетски колеж, бе изследвал различни епидемии, сред които Черната смърт в Европа и Големия глад в Ирландия

Сегашният му проект с Британския музей включваше анализиране на мумии, открити в един район около Шестия праг на Нил в Судан, където се строеше нов язовир. Онази суха зона рядко се изучаваше, но покрай новия строеж Суданското дружество за археологически проучвания бе потърсило помощта на Британския музей за спасяване на археологическите съкровища на района, преди да бъдат изгубени. Само през последните няколко месеца проектът бе успял да запази значителен обем скално изобразително изкуство, като наред с останалото бяха изкопали и преместили 390 блока на малка нубийска пирамида.

Именно този проект ги бе довел тук – проект, смятан от мнозина за прокълнат, тъй като ръководителят му бе изчезнал преди две години заедно с цял изследователски екип. След няколко месеца издирвания загубата им бе приписана на някакво долно престъпление, вероятно поради бъркотията след Арабската пролет и последвалата политическа нестабилност. Макар че половината членове на изследователския екип бяха суданци, не беше разумно чужденци да навлизат в такива отдалечени райони, където бандитите и бунтовниците имаха превес. Дори се предполагаше, че са станали жертва на терористичен акт, но никоя организация не бе поела отговорността, нито пък имаше искания за откуп.

Целият музей беше потресен от загубата. Водачът на екипа, професор Харолд Маккейб, който не беше особено обичан заради трудния си характер, беше уважаван учен в областта си. Всъщност именно участието на професор Маккейб в проекта бе убедило Дерек да се включи в спасителната операция. Маккейб беше негов учител и ментор през началните му години в Лондонския университетски колеж и дори му беше помогнал за получаването на докторантската стипендия.

Така че смъртта му беше тежък удар за Дерек – но не толкова тежък, колкото за най-младия член на днешната група.

Той се загледа в Джейн Маккейб, докато тя влизаше в асансьора. Младата жена стоеше със скръстени ръце и отнесен поглед. Тя беше дъщеря на Харолд. Дерек забеляза малките капчици пот, избили по челото и над горната й устна. Денят беше убийствено горещ и климатиците в моргата не бяха в състояние да се справят с жегата. Но Дерек подозираше, че изпотяването не е свързано толкова с температурата, колкото с трепетното безпокойство от онова, срещу което Джейн трябваше да се изправи.

Сафия докосна лакътя й, преди вратата на асансьора да се затвори.

– Джейн, можеш да изчакаш тук. Познавам достатъчно добре баща ти, за да се справя с разпознаването.

Дерек кимна в знак на съгласие и протегна ръка, за да спре плъзгащата се врата.

Очите на Джейн се фокусираха и погледът й стана твърд.

– Аз трябва да го направя – каза тя. – Две години чаках отговори за баща ми и за брат ми и няма да...

Гласът й трепна, което сякаш само я раздразни. По-големият й брат Рори беше тръгнал с баща й на експедицията и бе изчезнал заедно с всички други, оставяйки Джейн сама на този свят. Майка й беше починала преди шест години след продължителна битка с рак на яйчниците.

Джейн се пресегна и избута ръката на Дерек, за да може вратата да се затвори.

Сафия въздъхна, явно примирена с решението на младата жена.

Дерек не беше очаквал друга реакция от Джейн. Тя приличаше твърде много на баща си – упорита, своенравна и блестяща. Дерек я познаваше, откакто познаваше баща й. В началото тя бе на шестнайсет и вече учеше по ускорена програма в същия университет. На деветнайсет бе станала доктор по антропология и в момента караше постдокторска програма, твърдо решена да продължи по стъпките на баща си.

За съжаление това в крайна сметка я бе довело тук.

Докато асансьорът се спускаше, Дерек се загледа в двете жени. Макар да имаха споделена страст към антиките, едва ли можеха да са по-различни една от друга. Близкоизточният произход на Сафия си личеше по светлокафявата й кожа и дългата черна коса, небрежно скрита под шал за коса. Беше облечена скромно с тъмни панталони и светлосиня блуза с дълги ръкави. Дори маниерите й бяха меки, макар че с лекота можеше да поеме командването. В изумрудените й очи имаше нещо, което при нужда можеше да накара всеки мъж да замръзне на място.

Джейн пък много приличаше на баща си, който беше шотландец. Косата й бе огненочервена, подстригана по момчешки. За съжаление характерът й бе също толкова пламенен. Дерек бе чувал истории как кастрила колегите си, а понякога и преподавателите, ако не са съгласни с нея. Определено се беше метнала на баща си, но в едно отношение двамата много се различаваха. Кожата на Харолд беше потъмняла, загрубяла и набръчкана от десетилетията под пустинното слънце, докато тази на Джейн бе бледа и гладка от годините в университетските библиотеки. Единственият й недостатък бяха бледите лунички по носа и бузите, които й придаваха момичешки вид, който мнозина бъркаха с наивност.

Дерек не правеше тази грешка.

Асансьорът се разтресе и спря. Вратата се отвори и в кабината нахлу остра миризма на белина, примесена с лъх на разлагане. Д-р Бадави ги поведе по коридор с варосани бетонни стени и покрит с вехт линолеум под. Вървеше бързо – очевидно искаше да се отърве от този въпрос колкото се може по-бързо, но явно нещо го държеше на нокти.

Бадави стигна края на коридора и отметна завесата от дебел найлон, която отделяше малко помещение. Дерек и двете жени го последваха. В средата на помещението имаше метална маса. На нея лежеше тяло, покрито с бял чаршаф.

Въпреки че бе настояла да дойде, Джейн се поколеба на прага. Сафия остана до нея, а Дерек последва съдебния лекар до масата. Зад себе си чу как Джейн промърмори, че е добре.

Бадави хвърли поглед към жените и нервно прошепна на Дерек:

– Може би е по-добре вие да погледнете пръв. Не мисля, че е подходящо за жени.

Джейн го чу и отвърна на зле прикритото женомразство:

– Не. – И тръгна напред със Сафия. – Трябва да знам дали това е баща ми.

Дерек прочете в изражението й нещо повече. Тя искаше отговори, някакъв начин да обясни годините на несигурност и напразни надежди. Но най-вече искаше да освободи призрака на баща си.

– Да свършваме с това – подкани ги Сафия.

Бадави кимна, пристъпи до масата, отметна горната половина на чаршафа и разкри голия труп.

Дерек ахна и отстъпи крачка назад. Първата му реакция бе отрицание. Това не можеше да е Харолд Маккейб.

Трупът на масата приличаше на нещо, извадено от пясъците стотици години след заравянето му. Кожата се беше опънала по острите контури на лицевите кости и ребрата. И не само това – беше с цвета на кестен и блестяща, сякаш лакирана. Но след като първоначалният шок отмина, Дерек забеляза посивяващата рижа коса по скалпа, бузите и брадичката и разбра, че преценката му е погрешна.

Джейн също го разбра.

– Татко...

Дерек погледна назад. Лицето на Джейн беше разкривено от отчаяние и мъка. Тя се извърна и зарови лице в гърдите на Сафия.

Изражението на Сафия не се различаваше много от това на момичето. Тя бе познавала Харолд много по-отдавна от Дерек. Но в същото време на челото й имаше озадачена бръчка.

Дерек се досещаше за причината за смайването и я посочи на глас на съдебния лекар.

– Мислех си, че професор Маккейб е бил жив, когато е бил открит преди десет дни.

Бадави кимна.

– Семейство номади го открило да се препъва през пустинята на километър от Руфаа. – Съдебният лекар хвърли съчувствен поглед към Джейн. – Откарали го с каруца до селото, но той починал преди помощта да стигне до него.

– Сроковете не се връзват – каза Сафия. – Тялото изглежда много по-старо.

Дерек напълно споделяше мнението й – неговата инстинктивна реакция бе същата. Въпреки това той пак насочи вниманието си към масата, озадачен от друга загадка.

– Казвате, че останките на професор Маккейб са пристигнали преди два дни с камион и че никой не е балсамирал тялото, а само са го увили в найлон. Камионът хладилен ли е бил?

– Не. Но тялото бе поставено в хладилник веднага щом пристигна в моргата.

Дерек погледна към София.

– Минали са десет дни и тялото е било държано на високи температури. И въпреки това почти не виждам признаци на разложение. Няма подуване, нито напукване на кожата. Изглежда почти напълно запазен.

Единственото поражение бе Y-образният разрез от аутопсията. На път от Лондон Дерек беше прочел доклада на съдебния лекар. Нямаше потвърдена причина за смърт, но най-вероятно ученият беше умрял от жега и обезводняване. Въпреки това диагнозата не разказваше истинската история на професор Маккейб.

„Къде е бил през цялото това време?“

Сафия се питаше същото.

– Успяхте ли да получите повече информация от номадите? Професор Маккейб обяснил ли е къде е бил преди да го намерят в пустинята? Някакви вести за сина му или за другите?

Бадави заби поглед в обувките си.

– Нищо смислено. Бил много слаб, бълнувал, а хората, които го намерили, говорели само диалект на судански арабски.

– Баща ми владееше отлично много варианти на арабския – настоятелно каза Джейн.

– Така е – каза Сафия. – Ако е бил в състояние да каже нещо, преди да умре...

Бадави въздъхна.

– Не го написах в доклада, но един от номадите казал, че професор Маккейб твърдял, че бил погълнат от великан.

– Погълнат от великан ли? – Сафия се намръщи неразбиращо.

Бадави сви рамене.

– Както казах, бил е силно обезводнен и вероятно е бълнувал.

– И нищо друго? – попита Сафия.

– Само една дума, която повтарял непрекъснато, докато го карали към селото.

– Каква?

Бадави погледна към младата жена до Сафия.

– Джейн.

Дъщерята на Харолд се вцепени. Изглеждаше наранена и отчаяна едновременно.

Дерек огледа внимателно тялото. Ощипа кожата, за да провери еластичността й. Изглеждаше странно дебела, почти твърда. Дерек повдигна кокалестата ръка и провери ноктите, които бяха особено жълтеникави. Обърна се към Бадави.

– В доклада казвате, че сте открили в стомаха малки камъчета, всички с еднакви размери и форма.

– Да. Горе-долу колкото яйце на пъдпъдък.

– Както и парчета от нещо, което ви е заприличало на дървесна кора.

– Точно така. Подозирам, че е бил принуден да яде каквото му попадне в пустинята, за да притъпи пристъпите на глад.

– А може и причината да е друга.

– Каква? – попита Сафия, която бе прегърнала Джейн.

Дерек се дръпна от масата.

– Ще трябват още изследвания, за да потвърдя подозренията си. Биопсия на кожата, задължителен токсикологичен анализ на съдържанието на стомаха. – Прехвърли през ума си всичко, което трябваше да се направи. – Но най-вече искам скенер на мозъка.

– Какво си мислиш? – притисна го Сафия.

– Ако се съди по състоянието на тялото, по това колко старо изглежда и колко добре е запазено, професор Маккейб е бил мумифициран.

Бадави трепна. Изглеждаше едновременно оскърбен и възмутен.

– Мога да ви уверя, че никой не се е гаврил с тялото след смъртта. Никой не би посмял.

– Разбирате ме погрешно, доктор Бадави. Не мисля, че е бил мумифициран след смъртта си. – Дерек погледна Сафия. – А преди това.

16:32

Четири часа по-късно Дерек се беше навел пред батарея компютърни екрани. Прозорците над главата му гледаха към стаята на скенера с дългата му маса и гигантската бяла магнитна тръба.

Поради бюрократични спънки не бяха в състояние да транспортират останките на професор Маккейб в Англия преди утрешния ден и затова Дерек се опитваше да събере колкото се може повече сведения от тялото, преди разложението да напредне. Вече беше взел проби от кожата и космите и бе заръчал на съдебния лекар да опакова необичайното стомашно съдържание – странните камъни колкото яйца на пъдпъдък и парчетата, приличащи на несмляна кора. Освен това Бадави беше уредил да използват ЯМР скенера на съседната болница.

Дерек се загледа в резултатите от второто сканиране. На екрана се виждаше надлъжен разрез на главата на професор Маккейб. Извивката на черепа, носът и очните гнезда ясно се очертаваха от силните магнитни полета и радиовълни на устройството. Но вътре в черепа мозъкът си оставаше безформена сива маса – не онова, което би очаквал при нормални обстоятелства.

– Тези резултати изглеждат по-неясни от първото минаване през скенера – каза стоящата до него Сафия.

Дерек кимна. Първият скенер беше показал поне донякъде повърхността на мозъка – гънките на кората с нейните бразди и хребети. Въпреки това, недоволен от липсата на подробности, Дерек бе помолил за второ сканиране преди да върнат тялото в моргата. Но вторите резултати се оказаха още по-неясни.

Дерек се изправи.

– Не знам дали е проблем с калибрирането на машината, или разложението вече е деградирало мозъка на професор Маккейб.

– Какво ще кажеш за още един опит?

Дерек поклати глава, загледан в празния скенер. Тялото на професора вече беше върнато в моргата.

– Оттук нататък най-добрата ни надежда е да запазим каквото можем, преди разлагането да напредне. Помолих съдебния лекар да вземе проба от цереброспиналната течност и да извади мозъка, за да бъде запазен във формалин за по-пълно проучване в Лондон.

Сафия повдигна разтревожено вежди.

– Джейн знае ли това?

– Поисках разрешението й преди да си отиде в хотела.

След като бе идентифицирала останките на баща си и бе попълнила съответните формуляри, Джейн бе станала още по-изпита и бледа. Въпреки това Дерек й каза какво иска да се направи, преди да върнат тялото в Англия за погребението. Тя се съгласи, защото искаше отговори също като него, ако не и повече. Нямаше обаче желание да е свидетел на всичко това. Очевидно дори нейната стоическа решимост си имаше граници.

Сафия въздъхна.

– В такъв случай май това е всичко, което можем да направим засега.

Дерек разкърши схванатите си рамене и кимна.

– Ще се върна в моргата, за да се уверя, че всичко е наред. Може би ще прескочиш през стаята на Джейн да видиш...

Прекъсна го телефонен звън. Единственият техник в стаята вдигна, каза няколко думи и се обърна към Дерек.

– Съдебният лекар е. Иска да говори с вас.

Дерек се намръщи и взе слушалката.

– Доктор Ранкин.

– Елате веднага – задъхано каза Бадави. В гласа му се долавяше паника. – Трябва да го видите с очите си.

Дерек се опита да зададе въпроси, но Бадави отказа да се впуска в подробности и само повтаряше, че трябва спешно да отиде в моргата. Накрая Дерек затвори и обясни положението на Сафия.

– Идвам с теб – каза тя.

Излязоха от болницата и тръгнаха към моргата, която се намираше на две преки. Слънцето сияеше ослепително, а жегата бе почти непоносима. Всяко вдишване сякаш заплашваше да изгори белите дробове на Дерек.

Сафия обаче като че ли изобщо не обръщаше внимание на убийствената горещина, а крачеше с лекота до него.

– Дерек, ти каза, че според теб с Харолд е направено нещо, което може да обясни странното състояние на тялото му. Какво имаше предвид с това, че е бил мумифициран преди да умре?

На Дерек му се искаше да може да избегне този разговор и се наруга наум, че се е изпуснал. Думите му само бяха засилили безпокойството на Джейн. Не бе трябвало да повдига въпроса, докато не намери доказателства.

Усети, че лицето му се сгорещява още повече, но не от жегата.

– Това е само предположение, при това доста несигурно. Беше неблагоразумно да изказвам подозрението си така прибързано.

– И все пак ми кажи какво имаш предвид.

Той въздъхна.

– Нарича се самомумифициране. Когато някой нарочно подготвя тялото си така, че да запази плътта след смъртта си. Тази практика се среща най-често сред монасите от Далечния изток, по-точно в Китай и Япония. Но ритуалът е бил наблюдаван и в някои култове в Индия и сред аскетични секти в Близкия изток.

– Но защо му е на човек да се подлага на подобно нещо? Прилича ми на самоубийство.

– Напротив. За повечето вярващи това е духовен акт, път към безсмъртието. Запазените останки на хора, подложили се на подобна процедура, са обект на почит в сектите им. Вярва се, че мумифицираните тела са чудодейни съдове, способни да даряват почитащите ги с особени сили.

Сафия изсумтя пренебрежително. Дерек сви рамене.

– Не става дума само за култове в далечни страни. Дори католиците вярват, че нетленността на тялото е едно от доказателствата за святост.

Сафия го погледна.

– Ако всичко това е истина, как може някой да мумифицира себе си?

– В различните култури е различно, но има някои общи елементи. Първо, процесът е дълъг и продължава години. Започва с промяна на диетата, избягване на всякакви зърнени храни и преминаване на особен режим, при който се приемат ядки, борови иглички, дребни плодове и дървесна кора, богата на смола. Практикуващите това изкуство в древна Япония, известни като шокушинбуцу, или буди в плът и кръв, наричат диетата си мокужикьо, или „дървоядство“.

– Значи твърдението на съдебния лекар, че е открил кора в стомаха на Харолд, те е накарало да си помислиш това?

– Това и фактът, че в корема му са били намерени и камъчетата. Рентгеновите снимки на мумии на шокушинбуцу също разкриват малки речни камъчета в коремите им.

– Но как всичко това може да запази тялото след смъртта?

– Смята се, че някои билки, отрови и смоли, приемани редовно и проникващи в тъканите, спират размножаването на бактериите и на практика действат като естествена балсамираща течност.

Сафия изглеждаше отвратена от тази идея.

– Обикновено последната стъпка в този процес е да се затвориш в гробница с малък отвор за въздух – продължи Дерек. – В Япония монасите припявали и биели камбани, докато не умирали. Тогава онези отвън запечатвали гробницата, изчаквали три години и я отваряли, за да видят дали монахът е постигнал успех.

– Да проверят дали тялото не се е разложило ли?

Дерек кимна.

– Ако не се е разложило, го опушвали с тамян, за да гарантират допълнително запазването му.

– И мислиш, че Харолд е направил същото със себе си?

– Или че е бил принуден от похитителите си да се подложи на този процес. Така или иначе, ритуалът не е бил завършен. Предполагам, че при Харолд приготовленията са започнали само преди два или три месеца.

– Ако си прав, доказването на това може да ни даде някаква идея кой е отвлякъл изследователския екип.

– И може да ни даде надежда, че има останали живи. Може да ги държат в плен и да са ги подложили на същия бавен процес. Включително и Рори, брата на Джейн. Ако успеем да ги намерим достатъчно бързо, могат да бъдат подложени на лечение и да се възстановят.

Сафия стисна устни.

– Мислиш ли, че ще можеш да идентифицираш кората и от какво дърво е? Това може да ни помогне да определим мястото, на което държат останалите.

– Изобщо не ми хрумна. Но да, възможно е.

Стигнаха моргата и изкачиха стъпалата до главния вход. Вътре въздухът му се стори със стотина градуса по-хладен. Дребна жена със зелени дрехи забърза към тях. Кимна на Дерек, после на Сафия.

– Доктор Бадави каза да ви заведа веднага при него.

Преди жената да успее да се обърне, Дерек забеляза страха в очите й. Може би се боеше от шефа си, но май беше нещо друго. Дерек забърза след нея, като се чудеше какво е станало.

Жената ги поведе надолу по едно стълбище към друга част на моргата до наблюдателна стая с пейки, която приличаше на лаборатория по патология. Зад прозореца в средата на помещението имаше метална маса с халогенна лампа над нея. Моргата и съседната болница работеха с медицинската школа на университета в Кайро. Очевидно това бе учебен кабинет, в който студентите можеха да наблюдават аутопсии.

Но в момента единствената публика бяха Дерек, Сафия и придружителката им.

Около масата в лабораторията се беше събрала малка група в операционни екипи и скрити зад хартиени маски лица. Бадави им кимна, вдигна ръка и приближи към устните си безжичен микрофон. Думите му достигнаха до тях по малката тонколона над стъклото за наблюдение.

– Не зная какво означава това, но преди да продължа с изваждането на мозъка, исках да видите какво открихме. Освен това си позволих да заснемем всичко.

– Какво сте открили? – попита Дерек, като почти викаше, за да го чуят. Придружителката посочи интеркома до прозореца. Той отиде там и повтори въпроса.

Бадави даде знак на екипа си да се дръпне от масата.

Голото тяло на шейсетгодишния археолог лежеше под рязката светлина на лампата; само малко парче плат прикриваше слабините му. Втора влажна хирургична кърпа покриваше темето. Масата се намираше под такъв ъгъл, че главата беше обърната към прозореца.

– Вече взехме проби от цереброспиналната течност, както поискахте – обясни Бадави. – И тъкмо бяхме започнали с отварянето на черепа, за да извадим мозъка.

Съдебният лекар махна кърпата, за да покаже, че екипът вече е свалил скалпа и е разрязал черепа. Бадави вдигна срязаната част, която бе внимателно върната на мястото й след първото отваряне.

Дерек погледна крадешком към Сафия, за да провери как понася гледката. Тя стоеше малко сковано с ръце на кръста, но иначе не трепна.

Бадави остави срязаната част от черепа и се дръпна настрани. Разкритите сиво-розови полукълба на мозъка блестяха под лампите, обвити в менингеална тъкан.

Дерек не можеше да повярва, че там, пред очите на всички, е изложен източникът на гения на учителя му. Спомни си за дългите разговори с приятеля си, продължавали до малките часове и покриващи всичко, от най-новите научни статии до споровете кои отбори имат най-добрите шансове за спечелването на световната купа. Професорът се смееше гръмогласно като мечок и имаше същия темперамент. В същото време можеше да е един от най-милите хора, а обичта към жена му и двете му деца беше безкрайна и непоколебима.

„А сега всичко това си отиде...“

Гласът на Бадави от говорителя го върна в настоящето. Дерек пропусна първите няколко думи.

– ... видите това. По една чиста случайност забелязахме този феномен.

„Какъв феномен?“

Бадави даде знак на един от екипа си. Човекът изгаси операционната лампа, после и останалото осветление. На Дерек му се наложи да примигне няколко пъти, за да повярва на очите си.

Сафия ахна – тя също го виждаше.

Мозъкът и менингеалната тъкан на ментора му сияеха меко – бледорозова светлина, подобно на първа зора.

– Преди беше по-ярка – обясни Бадави. – Ефектът вече намалява.

– Какво го причинява? – попита Сафия, повтаряйки въпроса, който отекваше в главата на Дерек.

Дерек се мъчеше да разбере. Спомни си разговора със Сафия, как една от целите на самомумифицирането е да се създаде нетленен съсъд, безсмъртно вместилище, способно да запази чудото.

„Това ли виждам сега?“

Сафия се обърна към него.

– Край с тестовете. Тялото трябва да се прибере. Искам всичко да е готово за незабавното му връщане в Лондон.

При резкия й тон Дерек примигна.

– Но ние няма да можем да превозим останките на професор Маккейб преди утре.

– Ще задействам някои връзки – уверено рече тя.

– Но все пак онова, което става тук, надхвърля всичко, което съм виждал – предупреди Дерек. – Ще ми трябва повече помощ.

Тя се обърна към вратата.

– Познавам един човек.

– Кой?

– Стар приятел, който ми дължи услуга.