Срещи в бурята

1.

Елън Уортън оглеждаше замислено дрехите на закачалката на колелца и другите, сгънати на леглото, готови за пътуването й до Ню Йорк. Тя беше организирана, безупречна, педантична жена, която планираше всичко и не оставяше нищо на случайността – бизнес, менюта, гардероб, социален живот. Беше внимателна и прецизна във всичко, което вършеше. Така си осигуряваше спокоен, подреден живот, в който изненадите бяха малко и не даваше възможност нещо да се обърка. Както всяка година, планираше пътуването за Ню Йорк и срещата с майка си още от юни. Посещаваше я и за Деня на благодарността всяка година и веднъж през пролетта. Възнамеряваше да напазарува някои неща за двама клиенти, а този път имаше и допълнителна цел.

Елън ръководеше успешен бизнес, свързан с интериорния дизайн. Работеше с трима асистенти, със специалист по декорацията и имаше клиенти в различни градове в Европа, които харесваха работата й. Създаваше за тях красиви домове, в които да се чувстват добре, осигуряваше им най-подходящите тъкани, красиви мебели, които отговаряха на стила им на живот и на техните нужди, както и необикновени цветови решения. Не се притесняваше от високите си цени, не се и налагаше – беше известно име в бизнеса, спечелила няколко награди за работата си, за нея пишеха в най-реномираните списания за вътрешен дизайн. Беше се учила от най-добрата и винаги го изтъкваше. Майка й беше уважаван архитект в Ню Йорк, завършила „Йейл“, поставила началото на кариерата си в Ай Ем Пей, започнала самостоятелен бизнес преди години, а сега създаваше къщи в Ню Йорк, Кънектикът, Палм Бийч, Хюстън, Далас и навсякъде другаде, където клиентите й искаха да притежават забележителен дом.

Трийсет и осем годишната Елън все още обичаше да прекарва малкото свободно време, което имаше, с майка си и попиваше всичките й знания за вътрешния дизайн. Всеки път, научаваше нещо ново от нея, а понякога майка й й изпращаше клиент – или в Европа, или както сега – в Палм Бийч, над чийто дом Елън работеше в момента. Преди година беше обзавела яхтата на същия клиент. Никога не надвишаваше бюджета и никога не закъсняваше, което бе забележително постижение в нейната професия и й помагаше да постига успех след успех. Имаше стабилен бизнес и се справяше отлично.

С майка й бяха много различни, но Елън обичаше да работят заедно. Тя харесваше нейните просторни, изчистени решения и безспорен талант. За нея винаги бе истинско удоволствие да се заеме с интериора на къща, проектирана от майка й, и често търсеше съвета й за други клиенти. Заедно бяха разрешили доста трудни проблеми, а на седемдесет и четири майка й все още я изненадваше с великолепни новаторски идеи. Грейс Мадисън често повтаряше, че правилният отговор често се оказва най-семплият. Тя не обичаше да усложнява нещата, нито да претрупва къщите с дреболии, което пък особено много допадаше на Елън.

Младата жена се опитваше да предвиди проблемите и ръководеше всичко със здрава ръка. Майка й беше по-спонтанна, приемаше с готовност нови идеи, макар на границата с ексцентричността, но Елън я харесваше и заради това. Грейс беше талантлива, силна жена, която преди десет години успешно беше се преборила с рака на гърдата и не бе пропуснала нито един работен ден, независимо от химиотерапията и лъчелечението. Оттогава нямаше и следа от рака, но въпреки това Елън се тревожеше за нея. Майка й нито изглеждаше, нито се държеше като жена на тази възраст, но годините се трупаха, въпреки на пръв поглед неизчерпаемата й енергия и младежкия й вид. Елън съжаляваше, че не живеят в един град, но тя бе живяла в Лондон почти единайсет години, десет от тях – омъжена за Джордж Уортън, адвокат, британец до мозъка на костите, учил в „Оксфорд“ и „Итън“. Беше наследник на стар аристократичен род, консервативни англичани и по отношение на историята, и на навиците, и на традициите. Елън положи огромни усилия, за да се приспособи към неговия начин на живот, научи се да се държи като типична англичанка, макар че беше американка и в първите години имаше собствена представа как да върши нещата. Отначало не й беше никак лесно.

Елън се грижеше за дома им точно както се харесваше на Джордж и ръководеше живота им както той очакваше. Беше й приятно да опознава британските обичаи и прие много от тях. Понякога обаче й липсваше нюйоркската непринуденост, манталитетът, който познаваше от дете. Заради Джордж се отказа от собствения си свят, а когато се ожениха, беше достатъчно млада и готова да направи всичко това, за да му достави удоволствие. През следващите десет години свикна с предпочитанията му.

Елън смяташе, че родителите й се разбираха, но един ден, след като замина да учи в колеж, остана силно изненадана, когато майка й съобщи, че се развеждат. Родителите й не се мразеха, но вече нямаха абсолютно нищо общо. Грейс й описа живота им като „останал без бензин“. Баща й, десет години по-възрастен от майка й, беше работил във фирма по инвестиционно банкиране на Уолстрийт и почина скоро след като Елън се омъжи. Нито един от родителите й не сключи повторно брак, двамата останаха близки, в добри отношения, но бяха доволни, че са се развели, твърдяха, че не съжаляват за решението си, и изглеждаха по-щастливи сами. Елън беше доволна, че каквито и да бяха различията им, те бяха останали заедно, докато тя растеше. Бяха от хората, които разрешаваха проблемите си безболезнено, никога не говореха лошо един за друг, криеха разногласията си и тъкмо затова тя остана изненадана от развода им. И двамата се зарадваха, когато тя се омъжи, въпреки че преди сватбата майка й я попита многозначително дали не намира Джордж за малко строг и прекален традиционалист. Той беше истински англичанин, а Елън настояваше, че това е очарователно и в някои отношения й напомняше за баща й. Джордж беше тих, интелигентен, отговорен човек, притежаваше качества, които според нея щяха да го превърнат в добър съпруг, макар да не беше много вълнуващ като мъж. Джордж беше от мъжете, на които може да се разчита. Беше с положение, което й даваше сигурност. Тя искаше добре подреден живот, без изненади.

Единственото разочарование в брака им, което Елън не очакваше и не успя да проконтролира, беше, че не успя да забременее, въпреки усилията й и пълното съдействие от страна на Джордж. Той се подложи на всички възможни тестове, за да установят къде е проблемът, и скоро разбраха, че вината не е в него. Елън също си направи всякакви изследвания, пробваха десет процедури ин витро в рамките на четири години, ала резултатът беше съкрушителен. Четири пъти сменяха специалистите, всеки път научаваха за някой нов експерт, уж по-добър от предишния. Тя забременя шест пъти, но всеки път правеше спонтанен аборт, колкото и да внимаваше през седмиците след ин витро процедурите. Последният лекар стигна до заключението, че яйцеклетките й са преждевременно остарели. Започнаха всичко това, когато тя беше на трийсет и четири. Преди това беше твърде заета с бизнеса си, мислеха, че разполагат с достатъчно време. Нито един от двамата нямаше желание да осиновят дете. Джордж беше категорично против и в края на краищата се съгласиха, че това не е за тях. Елън не искаше да използва донорска яйцеклетка, а мисълта за сурогатна майка им беше още по-неприятна. Не можеха да бъдат сигурни дали тя ще бъде достатъчно отговорна по време на бременността с тяхното бебе, можеше да скрие нездравословните си навици. Бяха решени или да имат свое бебе, или да останат без деца, което изглеждаше все по-реално с всеки изминал месец.

Елън не можеше да си представи бъдещето им без деца около тях и двамата бяха твърдо решени да пробват отново. Между ин витро опитите и хормоналните инжекции, които Джордж й слагаше, Елън направи схема за „естествени опити“, заради които Джордж се прибираше от офиса веднага след като тя му позвънеше, а пък Елън веднага зарязваше работата си, когато домашният тест покажеше, че е в овулация. Така забременя няколко пъти и изгуби бебетата също толкова бързо, колкото и при ин витро опитите. През последните няколко месеца си дадоха почивка – цялата тази работа ги стресираше прекалено много, превърна се в нещо като мания за нея. Част от романтиката в брака им се стопи покрай планираните опити да забременее, но Елън бе твърдо убедена, че накрая усилията им ще се увенчаят с успех и четирите години стрес няма да са били напразни.

Беше си насрочила среща в Ню Йорк с експерт по репродуктивни проблеми, за когото скоро научи, и държеше да чуе още едно мнение за новите процедури, на които евентуално щяха да се подложат. Все още не беше готова да приеме поражението, въпреки че нивата на хормоните й не бяха добре през последната година, което потвърждаваше теорията на лондонския им лекар, че няма да се получи. Елън не приемаше това мнение, а Джордж бе готов да продължат да пробват отново, колкото и отчайващи да бяха резултатите. Не беше никак забавно, но Елън не смяташе да се отказва, а Джордж я подкрепяше. Не искаше да разбие сърцето й като се откаже, макар вече да не вярваше на шансовете за успех. Опитваше се да приеме фактите и се надяваше и тя да направи същото. Решителността, с която повтаряха процедурите, и непрекъснатите поражения й се отразяваха зле, за него също не беше лесно, въпреки че той никога не се оплакваше.

Макар да беше прекарала цели десет години в Англия, Елън все още приличаше на истинска американка – висока, слаба, с модерно подстригана до раменете руса коса – типичното американско момиче. Обличаше се небрежно – в кашмирени пуловери и прави къси поли, слагаше високи токчета, дънки през уикендите, когато отиваха на гости на приятели в провинцията или на лов – важна част от живота на Джордж. Все още нямаха своя къща извън града. Бяха си обещали да потърсят, когато им се родят деца, ала това не се случи.

Джордж беше на четиресет и четири, висок, слаб, рус, приличаше на европеец и беше много красив мъж. Приятелите им не спираха да повтарят, че децата им ще бъдат красиви като тях, макар да нямаха никаква представа на какво бяха се подлагали в продължение на четири години. Единствените хора, с които Елън беше споделила за усилията им, бяха майка й и най-добрата й приятелка в Лондон, французойката Мирей, също омъжена за англичанин, която имаше четири деца и много страдаше при всеки неуспешен опит на Елън. Мирей беше талантлива художничка, въпреки че с четири малки деца вече не й оставаше време да рисува. Съпругът й беше адвокат, също като Джордж, и през уикендите семейство Уортън често ги посещаваха на вилата им, както и всички дългогодишни приятели на Джордж, които ги канеха почти всеки уикенд.

Елън присви очи и отново огледа дрехите в гардероба, за да избере и последните и да ги прибере в куфара. Беше средата на септември и в Ню Йорк можеше да се окаже все още горещо. Тъкмо беше затворила куфара и го беше поставила на пода, когато Джордж влезе.

– Ти чу ли за урагана? – попита той притеснено, след това се усмихна и я целуна по косата. Не беше страстен, но винаги изпълнен с обич, и дори да не показваше открито любовта си, тя знаеше, че той винаги ще бъде до нея. Беше от хората, на които можеш да разчиташ.

– Чух нещо. По това време на годината в източната част на страната винаги има урагани. – Каза тя разсеяно и постави ръчния багаж до куфара. Носеше планове, бележки, цветови мостри и мостри от тъкани, за да може спокойно да работи с клиентите си.

– Говориш така пренебрежително след Санди... – отбеляза сериозно той, спомняйки си чудовищния ураган, поразил Ню Йорк преди пет години.

– Това се случва веднъж в живота – усмихна се спокойно тя, щастлива, че го вижда. – Една година преди урагана Санди се разрази Айрин – напомни му тя, – за който всички синоптици предупреждаваха, че ще изравни Ню Йорк със земята, а се оказа най-обикновена буря. Не можем да се оставяме на паниката всеки път, когато обявят ураган по това време на годината. Не е кой-знае какво – увери го тя. – Санди беше просто съчетание от необичайни събития. Едва ли ще се случи отново – заяви уверено тя. Не се притесняваше от ураганите. Имаше предостатъчно други неща, за които да мисли и да се тревожи, по-реални, като например кога ще направят нова ин витро процедура, какво ще покаже следващата мамограма на майка й, въпреки че последната, отпреди две седмици, не беше обезпокояваща. Ураганите не се отразяваха на радара на Елън.

– Дано, поне докато си там – каза Джордж, прегърна я и я притисна до себе си. – Ще ми липсваш – призна той, когато забеляза куфара й. – Трябва и аз да си събера нещата. Ще прекарам уикенда у семейство Търнбридж. Организирали са грандиозно парти, ще има и лов. – Това бе типичният английски уикенд, който той обожаваше, традиция, непроменена от векове, и Елън съжаляваше, че ще пропусне събитието. Партита през уикендите, които посещаваха, бяха важна част от социалния им живот, със стари приятели, с които Джордж беше расъл и учил. Дори след десет години Елън се възприемаше като новодошла в групата, въпреки че всички се държаха мило с нея.

– Дори няма да усетиш, че ме няма – пошегува се тя. – Ще се забавляваш твърде много. – Джордж се усмихна глупаво – и двамата знаеха, че не е далече от истината. През всичкото време той щеше да разговаря с мъжете по бизнес, докато жените обсъждат децата си, изпратени в пансиони.

– Не се бави – каза той, докато излизаше, за да си събере багажа за уикенда. Той знаеше, че тя обича да прекарва време с майка си, освен това харесваше Грейс. Тя беше жизнена, интелигентна жена, пълна с творчески идеи, споделяше открито мнението си и го забавляваше. Беше му приятно да обсъжда с нея теми от политиката и архитектурата. Тя беше съвършената тъща – заета, независима, водеше собствен живот, все още работеше на пълни обороти и никога не се месеше. Дори на седемдесет и четири бе все още красива. Сигурен бе, че Елън ще бъде като нея, макар характерът й да беше различен и да не беше толкова дръзка, когато трябваше да изкаже идеите си. Нежната природа на Елън беше онова, което Джордж обожаваше, както и желанието й да се приспособи към неговия живот. Майка й никога не се притесняваше да разкрие мнението си, независимо дали другите бяха съгласни с нея или не. Беше забележително умна, с нея винаги беше забавно да се разговаря. Дъщеря й беше по-тиха и по-дискретна и вероятно с нея се живееше по-лесно – поне така предполагаше той.

Когато слязоха долу, за да похапнат, Елън извади огромната купа салата от хладилника, която икономката беше приготвила, и това напомни на Джордж, че всеки ден за него ще има приготвена храна, а той трябваше да предупреди икономката, ако ще излиза на вечеря. Обикновено го правеше често, когато Елън я нямаше, тъй като не обичаше да бъде сам вкъщи. Понякога се отбиваше в клуба на път към дома и вечеряше там.

– Не се тревожи, струва ми се, че ще успея да се справя за десет дена – увери я той, докато двамата седяха на кръглата маса и гледаха към градината от голямата удобна кухня, която Елън беше проектирала преди години. Къщата беше твърде голяма за тях, с пет спални, които все още не им бяха нужни. Тя използваше едната за кабинет, друга беше за него, а имаха и две стаи за гости, фитнес салон и домашно кино. Бяха избрали голямата къща преди пет години, когато решиха да имат деца, но още не бяха наясно колко трудна задача ще се окаже това начинание, колко трудно постижима ще бъде мечтата им.

По време на вечеря бъбриха за двата важни случая, по които работеше той, за клиентите, за които тя щеше да пазарува в Ню Йорк, и какво се надяваше да открие. Беше получила поръчка от свой клиент за къща в Южна Франция и нямаше търпение да започне работа по нея. Така двамата щяха да имат извинение да прекарват там по някой и друг уикенд.

След вечеря Елън се качи горе, за да сложи в ръчния багаж още документи и цветни мостри. Джордж изгледа новините по Си Ен Ен преди да си легнат, за да се информира отново за урагана, който продължаваше да пълзи през Карибите към Източния бряг, и той се притесни. Засега поне все още не излъчваха предупреждения за Ню Йорк.

– Как само ми се иска да нямаше тези ужасии там или поне да ходиш при майка си по друго време на годината. – Той изглеждаше леко раздразнен, но Елън не му обърна внимание. Докато чудовищният ураган не порази града преди пет години, никой в Ню Йорк не обръщаше внимание на ежегодните урагани и дори сега повечето хора не бяха особено разтревожени, също като съпругата му. Струваше му се глупаво да се посещава Ню Йорк през август и септември.

– Няма да се разрази над Ню Йорк – успокои го тя, когато си легнаха. Тази вечер, както от известно време насам, двамата не правиха любов. Тя не беше в овулация, така че не се налагаше, и за двамата бе много приятно да не мислят за това поне за известно време, ами просто да полежат един до друг, без да мислят за нищо. Да не правят любов се беше превърнало в нещо приятно като самото любене в дните преди да започнат процедурите ин витро. Джордж бе доволен, че не му се налага да се напряга и изглеждаше облекчен, когато се обърна, за да угаси лампата, а тя се сгуши до него.

– Трябва да ти липсвам поне малко, докато ме няма – прошепна тя в мрака и той се усмихна на думите й.

– Ще се постарая – отвърна той, привлече я по-близо до себе си и след малко и двамата заспаха.

Когато в шест сутринта алармата ги събуди, на Елън й се прииска да правят любов, но Джордж скочи от леглото преди тя да направи каквото и да било и се отправи към банята. Денят в Лондон щеше да е слънчев и тя очакваше с нетърпение все още топлото, дори горещо циганско лято в Ню Йорк. От време на време Ню Йорк продължаваше да й липсва. Сега обаче животът й беше толкова различен, сякаш никога не бе живяла там.

Приготви се за пътуването и когато слезе, закуската я чакаше. Трябваше да тръгне след половин час. Една от асистентките й беше уредила автомобил с шофьор да я откара до летището за десетчасовия полет. Предстоеше й да пътува с огромен Еърбъс А380, самолет, който харесваше, защото бе просторен и полетът протичаше гладко, въпреки че при пристигането трябваше да се пребори с петстотин пътници, които се опитваха да си вземат багажа. Щеше да пристигне в Ню Йорк в един часа местно време и след като минеше през митницата и влезеше в града, искрено се надяваше да е в апартамента на майка си до три, не по-късно от три и половина, преди Грейс да се прибере от офиса. Така Елън щеше да разполага с достатъчно време, за да си разопакова нещата и да се настани. По време на вечерята в удобния апартамент на майка й щяха да имат предостатъчно време, за да си поговорят. Елън предпочиташе да отсяда при нея и знаеше, че на майка й също й е приятно. Също така знаеше, че тя не е доволна, че единственото й дете живее чак в Англия от десет години. Както винаги, когато беше с майка си, Елън съжаляваше, че не се връща в Ню Йорк по-често.

Когато автомобилът пристигна, Джордж излезе с нея, за да я изпрати. Подаде й ръчната чанта и я погледна сериозно.

– Да не вземеш да се изправиш на пътя на урагана. – Целуна я за довиждане и когато очите им се срещнаха, не скри тъгата си.

– Забавлявай се през уикенда – пожела му Елън и отново го целуна.

– Няма да е нищо особено без теб – отвърна той с усмивка. Шофьорът качи куфара й в багажника и изчака тя да се настани. Елън помаха на Джордж, когато той потегли със своята кола, и едва тогава потеглиха към Хийтроу през утринния трафик.

Чекира багажа си, пъхна бордната карта в ръчната чанта и влезе в терминала. Беше висока, млада и красива, изглеждаше страхотно в кремавите панталони, синя блуза, сандали и блейзер, в случай че й стане хладно по време на полета. Беше решила да гледа филм и да посвърши малко работа. Обичаше да наваксва с филмите, докато пътуваше, и се отправи към залата на бизнес класа, за да изпие чаша чай и да прочете вестника преди отвеждането към самолета. Мобилният й звънна почти в мига, в който седна, и тя сложи чашата чай на масата до себе си.

– Вече ми липсваш – чу гласа на Джордж, който я накара да се усмихне.

– Чудесно – отвърна щастливо тя. Бяха успели да съхранят брака си през изминалите четири трудни години въпреки стреса от процедурите, прегледите, ултразвуковите изследвания, разочарованията. Беше се оказало много по-трудно, отколкото бяха предполагали, но поне запазиха брака си.

– Обичам те – прошепна тя в телефона, след това и двамата затвориха. Елън се отпусна назад и се усмихна. Той щеше да й липсва, въпреки че предвиждаше да остане в Ню Йорк малко повече от седмица.