Към Bard.bg
Сега и завинаги (Нора Робъртс)

Сега и завинаги

Нора Робъртс
Откъс

1.

Една империя. В деня, в който навърши петнайсет, Даниъл Макгрегър си обеща, че ще има такава. Ще я създаде, построи и управлява. А той винаги бе държал на думата си.

На трийсет правеше втория си милион със същата енергия, с която бе спечелил първия. Както винаги, използваше опита, сивото си вещество и малко коварство там, където то вършеше работа. Когато преди пет години дойде в Америка, носеше съвсем малко багаж. Само парите, които бе спестил, след като бе започнал като миньор и бе стигнал до главен счетоводител във фирмата на Хеймъс Магуайър. Носеше също така мозък като бръснач и безкрайна амбиция.

Имаше осанката на владетел. Беше висок метър и деветдесет и фигурата му бе достатъчно добре сложена, че да пасва на височината. Само размерите му бяха достатъчни да го предпазят от свади, но бяха и причина да изкушат някои бабаити да го предизвикат на бой. Даниъл винаги бе излизал победител. Беше темпераментен, ала се смяташе за умерен. Не вярваше да е разбил повече носове, отколкото е трябвало. Не се мислеше за хубавец. Напротив. Челюстта му бе квадратна и здрава, а в десния й край имаше белег от една греда, която бе паднала отгоре му, докато работеше в мината. Отстъпвайки на суетата, през младите си години си беше пуснал брада, уж да го скрие. Но и до ден днешен все още я носеше – гъста, червена и добре обрамчваща лицето му, обградено от коса, доста по-дълга, отколкото изискваше модата. Това съчетание го правеше да изглежда силен и царствен, което го ласкаеше. Скулите му бяха високи, а устните изненадващо меки и чувствени сред джунглата от червена растителност. Очите му светеха с ярка, брилянтна синева и излъчваха хумор и доброжелателност, когато се усмихваше от сърце, ала бяха ледени като айсберг, когато усмивката беше само маска.

„Внушителен“ – това бе думата, с която човек можеше да опише Даниъл Макгрегър. „Безмилостен“ беше другата. Не му пукаше какво казват хората за него. Беше играч, който правеше залозите си дръзко. Недвижимото имущество бе неговата рулетка, а фондовата борса – масата за покер. Когато блъфираше, играеше, за да спечели. Рисковите му операции винаги се увенчаваха с успех. Когато спечелеше, залагаше отново. Никога не играеше на абсолютно сигурно, защото без тръпка щеше да му бъде скучно.

Макар че се беше родил беден, Даниъл Макгрегър не боготвореше парите. Използваше ги, служеше си с тях, играеше с тях. Парите означаваха власт, а властта бе оръжие.

В Америка той откри огромна арена за залагане и печелене. Първо Ню Йорк със забързания си ритъм и гладни улици. Човек с мозък и нерви можеше да изгради съдбата си тук. После Лос Анджелис с чара и тръпката от високите залози. Човек с въображение можеше да построи империя. Даниъл прекара доста време и на двете места, като въртеше бизнеса си от единия бряг до другия, но избра Бостън за свой дом. Бостън със старовремския си шик, аристократичното си достойнство и безпардонния си снобизъм му легна идеално.

Даниъл произхождаше от древен род на воини, които бяха живели както благодарение на острия си ум, така и благодарение на меча. Гордостта от произхода му бе голяма, както бяха големи амбициите му. Той възнамеряваше да продължи рода си с много и здрави синове и дъщери. Беше човек с въображение и си представяше как внуците му ще разширят това, което бе построил и спечелил за тях. Защото няма империя без наследници, които да я споделят и продължат. За да построи своята, на първо място, се нуждаеше от жена. За Даниъл намирането на жена бе логично и оправдано, така както логично и оправдано бе придобиването на основния дял от някоя компания или недвижимо имущество. Той дойде на пролетния бал, даван от семейство Донахю, с ясната цел да потърси и спечели и двете.

Мразеше високите яки и стегнатите вратовръзки. Когато един мъж е скроен като бик, около врата трябва да му е широко. Костюмът му бе ушит по поръчка при най-модния шивач на Нюбъри Стрийт в Бостън. Не защото бе суетен, а защото размерите не му позволяваха да си купува конфекция. Просто нямаше такъв номер. Разбира се, намъкна се в костюм единствено заради амбициите си, ала това не означаваше, че тази дреха му харесва. Всеки друг, облечен с елегантен черен костюм и ослепителна копринена риза, би изглеждал изискан. Даниъл Макгрегър изглеждаше ярък, внушителен и набиващ се на очи, независимо дали бе във всекидневен кариран костюм, или официален черен смокинг. Но това му харесваше. И той явно предпочиташе подобен външен вид пред невзрачната фигура на някой мухльо.

Катлийн Донахю, най-голямата дъщеря на Максуел Донахю, изглежда, също го предпочиташе.

– Господин Макгрегър! – Току-що завършила пансион в Швейцария, Катлийн знаеше как да сервира чай, да бродира коприна и да флиртува елегантно. – Надявам се, че нашето малко парти ви харесва.

Имаше лице като порцелан и коса като лен. Даниъл със съжаление си помисли, че раменете й са прекалено слабички, ала той също знаеше да флиртува.

– Сега вече ми харесва повече, госпожице Донахю.

Тъй като знаеше, че повечето мъже не обичат женското кикотене, Катлийн се засмя ниско и чувствено с предварително отрепетиран смях. Копринената й пола прошумоля, когато се настани до него в края на дългата коктейлна маса, отрупана с деликатеси и лакомства. Сега, който и да дойдеше да си вземе от трюфелите или от хайвера, щеше да ги види заедно. Когато обърна за секунда глава, тя зърна отраженията им в едно от огромните огледала на стената и остана доволна. Това, което видя, й хареса.

– Баща ми каза, че се интересувате от малкото парче камениста земя, което притежава в Хаянис Порт. – Катлийн премига кокетно с дългите си мигли. – Надявам се, не сте дошли тази вечер, за да обсъждате сделки?

Даниъл взе две чаши от подноса, който минаващият покрай тях сервитьор му предложи. Би предпочел скоч в обикновена чаша пред шампанско в кристална, но един мъж, който не се приспособява във всякакви ситуации, губи.

Докато пиеше, разглеждаше лицето на Катлийн. Знаеше, че Максуел Донахю едва ли обсъжда сделките с дъщеря си, така както не обсъждаше и модата, ала нямаше намерение да я разобличава в лъжа. По-скоро щеше да й даде възможност да се разприказва, за да извлече информация. Повече информация винаги бе полезна. Междувременно реши, че тази черта не е много подходяща за бъдещата му съпруга. Нали щеше да бъде заета с бебета, нямаше да има време да обсъжда сделки.

– Бизнесът винаги е бил на второ място, след хубавите жени. Били ли сте там, на скалите?

– Разбира се. – Тя поклати глава, а диамантите на обиците й проблеснаха като звезди. – Но предпочитам града. Ще дойдете ли на партито, което организират Дитмайърови следващата седмица?

– Ако съм тук.

– Толкова много пътувате! – Катлийн се усмихна, преди да отпие. Сигурно щеше да се чувства много удобно със съпруг, който непрекъснато пътува. Щеше да има достатъчно свободно време за себе си. – Предполагам, че е вълнуващо.

– Това ми е работата – отвърна Даниъл. После добави: – Но вие самата току-що се завърнахте от Париж.

Поласкана, че бе забелязал отсъствието й, тя цялата засия.

– Три седмици минаха като миг и не ми стигнаха за нищо. Пазаруването отне почти цялото ми време. Не можете да си представите колко часове загубих да търся и пробвам тази рокля.

Той плъзна поглед по фигурата й, както очакваше Катлийн.

– Мога само да кажа, че си е струвало.

– О, благодаря. – Докато тя позираше до него, мисълта му заработи на бързи обороти. Знаеше, че жените предпочитат да говорят за мода, дрехи и прически, но предпочиташе по-стимулиращи теми за разговор. Усетила, че събеседникът й губи интерес, Катлийн докосна ръката му. – Били ли сте в Париж, господин Макгрегър?

Беше ходил в Париж по време на войната и бе видял какво бе направила тя с красотата. Хубавата блондинка до него едва ли щеше да разбере и почувства това. Напрегнат и неудовлетворен от себе си, Даниъл отпи от сухото искрящо вино.

– Преди няколко години. – Огледа се сред блясъка на скъпоценностите и звъна на кристалите. Във въздуха витаеше нещо, което би могло да бъде определено само като богатство. За пет години бе успял да свикне с него, ала все още не бе забравил миризмата на въглищния прах. И нямаше намерение някога да я забрави. – Предпочитам Америка пред Европа. Баща ви знае как да организира партита.

– Радвам се, че ви харесва. Как намирате музиката?

О, да знаеше само тази префърцунена американка как му липсваха гайдите! Дванайсетчленният оркестър с бели вратовръзки бе доста напудрен за неговия вкус, но Даниъл се усмихна.

– Много стилна.

– Мислех, че не ви харесва. – Тя му хвърли бавен, подканящ поглед изпод мигли. – Защото не танцувате.

С внимателен жест той взе чашата от ръцете й и я остави заедно със своята на масата.

– О, напротив, танцувам, госпожице Донахю.

И я поведе към дансинга.

– Катлийн Донахю продължава да бъде нахална като конска муха. – Майра Лорнбридж отхапа от сандвича с пастет и презрително намръщи нос.

– Прибери си ноктите, Майра! – Гласът на момичето бе нисък и нежен по природа, а не изкуствено.

– Не обръщам внимание, когато някой е груб или пресметлив, или дори малко глупав – продължи с въздишка Майра. – Но много се дразня, когато някой най-безочливо парадира. На какво отгоре!

– Майра!

– Добре де, добре! Между другото, много ми харесва роклята ти.

Ана погледна розовата си рокля.

– Нали ти ми я избра.

– Казах ти, че ми харесва. – Майра хвърли доволен поглед върху дрехата, която падаше на красиви гънки по тялото на приятелката й. – Ако обръщаше на гардероба си поне половината от вниманието, което обръщаш на книгите, щеше да сложиш Катлийн Донахю в малкото си джобче. Направо щеше да й натриеш носа!

Ана само се засмя, като наблюдаваше танцуващите двойки.

– Носът на Катлийн изобщо не ме интересува.

– Е, да. Той наистина не е особено интересен. Но какво ще кажеш за мъжа, с когото танцува?

– Рижият гигант ли?

– О, значи си го забелязала!

– Не съм сляпа.

Ана се чудеше как би могла да се измъкне незабелязано колкото може по-скоро. Наистина искаше да си отиде у дома и да прочете медицинското списание, което доктор Хюит й бе изпратил.

– Знаеш ли кой е?

– Кой?

– Ку-ку! – Търпението бе черта, която Майра проявяваше само към най-добрите си приятелки. – Къде си?

Ана със смях отпи от чашата си.

– Добре, кой е той?

– Даниъл Дънкан Макгрегър. – Майра спря за миг, като се надяваше да привлече вниманието на приятелката си. Беше на двайсет и четири, богата и приятна на вид. Красива – не. Дори когато изглеждаше най-добре, Майра знаеше, че не е красива. Ала знаеше също, че красотата е само един от пътищата към властта. Другият бе мозъкът. И Майра използваше своя на пълни обороти. – Той е най-новото откритие на Бостън. Момчето-чудо! Ако обръщаше повече внимание на това кой кой е в нашето малко и сплотено общество, щеше да знаеш името му.

Обществото с всичките му сплетни и клюки изобщо не интересуваше Ана.

– И защо? Нали ти и без това ще ми кажеш.

– Не е толкова сигурно.

Но Ана само се усмихна и отпи от шампанското си.

– Е, добре де, ще ти кажа. – Клюкарстването бе едно от изкушенията, на които Майра не можеше да устои. – Той е шотландец, което е очевидно по цвета на косата и името му. Трябва да го чуеш как говори! Все едно сече дърва в мъглата.

В този момент Даниъл гръмко се разсмя и звукът накара Ана да трепне и да вдигне вежди.

– Звучи, сякаш сече дърва където и да е.

– Малко е грубичък, но някои хора смятат... – Майра хвърли многозначителен поглед към Катлийн Донахю. – И вярват, че милионите могат да загладят този недостатък.

Щом узна, че този мъж е претеглян и оценяван според банковата му сметка, Ана изпита неочаквана симпатия към него.

– Дано да знае, че танцува с вампир – прошепна тя.

– Не изглежда глупав. Преди шест месеца купи „Олд Лайн Сейвингс енд Лоун“.

– Наистина ли? – Дори не знаеше каква е тази „Олд Лайн енд не-знам-какво-си“... Сви безразлично рамене. Бизнесът я интересуваше дотолкова, доколкото имаше връзка с бюджета на болницата.

Усетила движение зад себе си, Ана се обърна и се усмихна на Хърбърт Дитмайър, който се приближаваше с непознат мъж.

– Как си, Хърбърт?

– Радвам се да те видя.

Той беше само няколко сантиметра по-висок от нея и имаше интелигентно, фино и аскетично лице с тъмна коса, която скоро щеше да оредее. Но в извивката на устата му се криеше сила. Нещо, което тя уважаваше. Освен това имаше страхотно чувство за хумор и остър ум. Беше приятно човек да бъде с него.

– Изглеждаш чудесно. – Хърбърт посочи с ръка мъжа до себе си. – Да ви представя братовчед ми Марк. Ана Уитфилд, Майра Лорнбридж. – Погледът му се спря по-дълго на Майра, ала в този момент оркестърът засвири валс и той се обърна към Ана. – Хайде да танцуваме!

Ана обичаше да танцува, но предпочиташе да го прави с някого, когото познава. С Хърбърт й бе удобно и тя с удоволствие се съгласи.

– Чух, че приемаш поздравления – усмихна му се Ана, – господин областен прокурор.

Той се усмихна доволно. Беше млад за поста, ала нямаше намерение да спира дотук. Ако не си даваше сметка за ниския си ръст, може би щеше да сподели с Ана амбициите си за едно общо бъдеще.

– Не знаех, че бостънските новини са стигнали чак до Кънектикът. – Хърбърт се обърна и потърси с поглед Майра, която танцуваше с братовчед му. – А би трябвало да знам тези неща по-добре, нали съм в системата.

Ана се разсмя, докато заобикаляха друга танцуваща двойка.

– Само защото не бях известно време тук, не значи, че не трябва да знам какво става в Бостън. Сигурно си много горд.

– Това е само началото – рече тихо Хърбърт. – А ти? Още една година и ще те наричаме доктор Уитфилд!

– Още една година – промърмори тихо тя. – Понякога ми звучи като цяла вечност.

– Ти си нетърпелива? Не е в стила ти.

Да, така беше. Бе нетърпелива, но смогваше много успешно да го прикрива.

– Искам по-скоро да завърша и да се дипломирам. Знаеш, че родителите ми не одобряват избора ми.

– Може и да не го одобряват, но майка ти не се притеснява да тръби наляво и надясно, че си сред първите десет в курса през всичките години на следване.

– Така ли? – Искрено изненадана, Ана се замисли. Майка й винаги бе предпочитала да обсъжда прическата, а не оценките й. – Трябва да й бъда благодарна тогава, макар че тя все още таи надежда, че ще се появи някой мъж, който ще ме накара да забравя за операционната зала и скалпела.

Докато говореше, Хърбърт я завъртя. И Ана се оказа лице в лице с Даниъл Макгрегър. Усети как стомахът й се сви. Нерви? Глупости, та това бе направо смешно! Почувства хлад да пълзи по гръбнака й. Страх? Абсурд!

Въпреки че продължаваше да танцува с Катлийн, той не сваляше очи от нея. Гледаше я така, че бузите й би трябвало да пламнат. Тя обаче запази самообладание и студено отвърна на погледа му, макар сърцето й да подскачаше бясно. Вероятно бе някаква грешка. Даниъл Макгрегър, изглежда, прие това като предизвикателство и лекичко се подсмихна.

С безпристрастна възхита Ана наблюдаваше маневрите му. Даниъл улови погледа на някакъв мъж, сигурно негов приятел, и бързо направи незабележим знак. След секунда Катлийн се озова в ръцете на другия партньор. Ана се приготви за следващата му стъпка.

Той най-безгрижно се промъкна през танцуващите двойки на дансинга. Беше мярнал Ана още в момента, когато тя стана да танцува. Първо я забеляза, после я наблюдава и прецени. Ана нямаше осанката на Катлийн, но беше фина и деликатна. Косата й бе тъмна и изглеждаше топла и мека. Очите й му харесваха. Розовата рокля хармонираше на бялата й кожа и обгръщаше съвършените й рамене. Изглеждаше като жена, която чудесно би прилягала на една здрава мъжка прегръдка.

С увереност, която никога не го напускаше, Даниъл потупа Хърбърт по рамото.

– Може ли да ви отнема дамата?

Изчака, докато Хърбърт освободи Ана, пое девойката и я върна на дансинга.

– Много хитро, господин Макгрегър.

Стана му приятно, че знае името му. Толкова приятно, колкото и от факта, че тя естествено се облегна на ръцете му. „Ухае на лунни лъчи“, помисли си Даниъл. Беше мека и спокойна, с вътрешно излъчване.

– Благодаря, госпожице...?

– Уитфилд. Ана Уитфилд. Също и много невъзпитано.

Той се сепна за миг и спря, защото репликата никак не подхождаше на спокойното красиво лице. Винаги готов да приеме изненадата, Даниъл се разсмя високо и околните обърнаха глави към тях.

– Може, но постигнах това, което исках, нали? Важното е, че номерът работи. Не си спомням да съм ви виждал преди, госпожице Ана Уитфилд, но познавам родителите ви.

– Много вероятно. – Ръката, която я държеше, беше огромна, твърда като камък и удивително внимателна. Езикът я засърбя да го заяде. – Нов ли сте в Бостън, господин Макгрегър?

– Трябва да отговоря „да“, защото живея тук само от две години, а не от две поколения.

Тя леко наклони глава, за да може да го гледа в очите.

– Не. Човек би трябвало да има зад гърба си поне три поколения, за да не го смятат за новак.

– Или трябва да бъде умен. – Той я завъртя.

Приятно изненадана, че бе толкова подвижен въпреки огромните си размери, Ана леко се отпусна. Беше срамота да не се наслади на музиката и танца.

– За вас ми казаха, че сте.

– И пак ще ви го кажат. – Даниъл изобщо не се стесняваше да говори високо. Дансингът бе препълнен и сигурно всички го чуваха, ала това явно не го смущаваше. Властта, а не благоприличието бе силната му страна.

– Така ли? – смръщи вежди тя. – Защо сте толкова уверен?

– Защото познавам системата. Ако нямате зад гърба си поколения, трябва да имате пари. Много пари.

Макар да знаеше, че е истина, Ана не харесваше снобизма в каквато и да било форма.

– За ваше щастие, обществото има доста разтегливи стандарти. Гъвкави и променящи се.

Сухият й незаинтересован глас го накара да се подсмихне. Не беше глупачка тази Ана Уитфилд, нито пък обвита в кожи и коприна баракуда като Катлийн Донахю.

– Лицето ви е същото като на камеята, която баба ми носеше на врата си.

Ана леко повдигна вежди и му се усмихна. Като я гледаше, той осъзна, че всъщност бе казал самата истина.

– Благодаря, господин Макгрегър, но по-добре запазете ласкателствата си за Катлийн. Тя е по-податлива към тях.

Облак премина през очите му и Даниъл се намръщи. Изведнъж почувства ярост, ала бързо успя да се овладее, преди Ана да забележи промяната.

– Имаш хаплив език, момиче. Възхищавам се на жени, които казват нещата на място... Но до известна граница.

Почувствала как в нея се надига агресивност и без да може да си обясни причината, тя го погледна право в очите.

– И до каква, ако не е тайна, господин Макгрегър?

– Докато не загубят женствеността си.

Преди да успее да реагира, той я изведе на терасата. До този момент не бе усетила колко горещо и шумно бе в залата. Въпреки това естествената й реакция към който и да било непознат мъж би трябвало да бъде едно хладно извинение, след което да се върне обратно вътре. Вместо това Ана остана навън, а ръката на Даниъл все още бе върху раменете й. Лунната светлина осветяваше градината и я изпълваше с тайнствени сенки, а въздухът непоносимо ухаеше на рози.

– Сигурна съм, че имате собствено определение за женственост, господин Макгрегър. Чудя се обаче дали отчитате факта, че живеем в двайсети век.

Харесваше му начинът, по който стоеше до него. Независимо и много изправено въпреки дребния си ръст.

– Винаги съм възприемал женствеността като постоянна величина, а не като нещо, което се променя в зависимост от модата или годините.

– Разбирам.

Ръцете му сякаш стегнаха обръча си. Тя се изтръгна от тях и отиде към края на терасата, по-близо до градината. Тук въздухът беше още по-уханен, а светлината по-приглушена. От разстояние музиката звучеше романтично.

Мина й през ума, че бе провела разговор, който повече приличаше на спор, с мъж, който току-що бе срещнала.

Ана не се стесняваше от мъжете. Беше се научила да се чувства удобно в тяхна компания. Трябваше. Като единствено момиче в курса й се налагаше да се справя с мъжете на собствената им територия и да го прави, без да засяга или наранява самочувствието им. През първата година в университета беше успяла да преодолее много критични забележки и недоброжелателно отношение благодарение на спокойствието и съсредоточаването си върху учението. Сега й оставаше само последната година и колегите й, в по-голямата си част, я приемаха. Но тя отлично знаеше какво я очаква, когато започне практиката си. Така че намекът му, че не е женствена, малко я засегна, ала Ана отдавна бе свикнала с подобни епитети.

– Сигурна съм, че вашето становище за женствеността е правилно от ваша гледна точка, господин Макгрегър. – Краят на полата й се люшна, когато се обърна към него. – Нямам намерение да го обсъждам. По-добре ми кажете какво правите в Бостън.

Той обаче изобщо не я чу. Не чу нито дума от мига, в който тя се обърна към него. Косата й се бе разпиляла като вълна върху белите гладки рамене. В тясната розова рокля тялото й бе фино като китайски порцелан. Лунната светлина осветяваше лицето й и то изглеждаше като мраморно, а очите й бяха тъмни като нощта. Човек не чува нищо освен гръмотевицата, когато е ослепен от светкавица.

– Господин Макгрегър? – За пръв път, откакто излязоха на терасата, Ана се почувства неловко. Този мъж беше огромен, беше непознат и освен това я гледаше така, сякаш си бе загубил ума. Всъщност не знаеше колко близо бе до истината. Тя сви рамене и си напомни, че може да се справи с всяка ситуация. – Господин Макгрегър! – повтори настойчиво.

– Да. – Даниъл прогони с мъка фантазиите си и пристъпи към нея.

Ана облекчено въздъхна. Той не изглеждаше никак опасен, когато стоеше наблизо. И очите му бяха много красиви. Всъщност имаше съвсем прости генетични причини те да имат този невероятен цвят. Можеше да напише реферат по въпроса. Но бяха наистина красиви.

– Вие работите в Бостън, нали?

– Така е. – Вероятно причината бе в светлината. Тя изглеждаше така съвършена, така прелъстителна и съблазнителна. – Купувам. – Даниъл хвана ръката й, защото този контакт му бе жизнено необходим. И защото част от него искаше да се увери, че бе истинска, а не видение. – Продавам.

Ръката му бе гореща и внимателна, както когато танцуваха. Ана издърпа своята.

– Колко интересно. Какво купувате?

– Всичко, което поискам. – Усмихна се и пристъпи по-близо. – Всичко.

Пулсът й се ускори, кожата й пламна. Тя знаеше, че за подобни реакции имаше както емоционални, така и физически причини. Въпреки че не можеше да мисли за тях точно сега и да даде логично обяснение, Ана не се отдръпна.

– Сигурна съм, че това ви задоволява. Което ме кара да мисля, че продавате всичко, което повече не желаете.

– Казано с две думи, така е, госпожице Уитфилд. И винаги на печалба.

„Суетно магаре“, помисли си тя и наклони глава.

– Някои може да сметнат това за арогантност, господин Макгрегър.

Тази жена го караше да се смее заради студения, спокоен начин, по който разговаряше и по който изглеждаше, когато съвсем ясно се виждаше как в очите й се разгаря желание. Беше жена, помисли си той, която можеше да накара мъжа да стои пред вратата й като глупак с букет цветя и кутия бонбони с формата на сърце. Роля, в която никога не бе виждал себе си.

– Когато един беден мъж е арогантен, той е груб, госпожице Уитфилд. Когато богатият е арогантен, това се смята за стилно. Аз съм бил и двете.

Тя почувства в думите му истина, ала нямаше намерение да се предава, нито да отстъпва.

– Странно, аз пък не съм забелязала арогантността да се променя според модата или годините.

Даниъл извади пура, като не сваляше поглед от нея.

– Едно на нула.

Запалката му проблесна, като освети за миг очите му. В този миг Ана осъзна, че въпреки всичко този мъж бе много опасен.

– Тогава вероятно ще трябва да изравним играта. – Достойнството я възпря да продължи това, което въпреки логиката ставаше все по-интересно. – А сега, ако ме извините, господин Макгрегър, наистина трябва да се върна обратно вътре.

Той хвана ръката й. Жестът му бе груб и собственически. Тя не се отдръпна, нито застина от изненада. Просто го погледна така, както една херцогиня би погледнала селяк. Сблъсквайки се с подобно неодобрение, повечето мъже се предаваха, сваляха ръце и започваха да мънкат извинения. Даниъл се ухили. Ето, това бе момиче, което караше коленете на мъжете да треперят.

– Ще се видим отново, госпожице Уитфилд.

– Може би.

– Ще се видим. – Той поднесе ръката й към устните си. Ана усети лекото докосване на брадата му по кокалчетата на пръстите си и за миг горещото желание, което Даниъл бе зърнал в очите й, избухна в пламъци. – Отново. И отново.

– Съмнявам се, че ще имаме много възможности за контакт, тъй като съм в Бостън само за няколко месеца. Сега, ако ме извините...

– Защо?

Той не пускаше ръката й, което я притесняваше. Но не можеше да си позволи да го покаже.

– Защо какво?

– Защо ще бъдете в Бостън само няколко месеца?

Ако това момиче смяташе да се жени, това променяше нещата. Даниъл я погледна и реши, че всъщност няма да позволи дори една планирана женитба да промени нещата.

– Връщам се в Кънектикът в края на август, за да довърша следването си в медицинския факултет.

– Медицински факултет ли? – Веждите му се събраха. – Нямате намерение да ставате медицинска сестра, нали?

Гласът му бе изпълнен с учудването на мъж, който не разбира и не одобрява жените с професия.

– Не. – Тя се усмихна, усетила облекчението му, и добави: – Не сестра, а доктор. Хирург. Благодаря за танца.

Ала Даниъл отново хвана ръката й още преди да бе стигнала до вратата.

– Искате да режете и да отваряте вътрешностите на хората? – Смехът му отново прогърмя като гръмотевица. – Вие сигурно се шегувате!

Въпреки че се ядоса, Ана успя да се овладее и показа само лека досада.

– Трябва да знаете, че когато се шегувам, съм много по-интересна. Лека нощ, господин Макгрегър.

– Това е мъжка работа!

– Ценя високо вашето мнение. Само че не съществува така наречената мъжка работа, щом има жени, които могат да я вършат.

Той изсумтя, дръпна от пурата си и промърмори:

– Дрън-дрън!

– Отново грубо и невъзпитано, господин Макгрегър. Вие определено сте последователен човек.

Тя мина през вратата, без да се обърне назад. Но не престана да мисли за него. Нахакан, груб, ярък и глупав. Изобщо изключително екзотична птица!

Той също мислеше за нея, докато я гледаше как се движи грациозно сред тълпата. Хладна, спокойна, самоуверена, откровена до грубост и присмехулна. Ставаше за съпруга.

И двамата бяха силно впечатлени един от друг. Или по-точно казано, бяха очаровани.