Домът, в който стените не помагат

1.

– А сега обичайните реклами – прошепна Дилейни Райт към колегата си, с когото водеше новините в шест по Дабълю Ар Ел. – Направо върхът.

– Те ни плащат заплатите – напомни й с усмивка Дон Браун.

– Знам, добре, че ги има – отвърна ведро Дилейни, докато се оглеждаше в огледалото.

Не беше сигурна дали пурпурната блуза, която й избра гардеробиерката, не е прекалено наситена за бялата й кожа, но пък отиваше на дългата до раменете черна коса. А Айрис, любимата й гримьорка, беше подчертала великолепно тъмнокафявите й очи и дълги мигли.

Режисьорът започна обратното броене.

– Десет, девет... три, две...

Щом каза „едно“, Дилейни зачете:

– Утре сутринта в съдебната зала на Бъргън в Хакенсак, Ню Джързи, ще започне подборът на съдебни заседатели за процеса срещу четиресет и три годишната бивша гимназиална учителка Бетси Грант. Грант е подведена под съдебна отговорност за убийството на богатия си съпруг доктор Едуард Грант, петдесет и осем годишен. Той е страдал от начална форма на алцхаймер. Тя настоява, че е невинна. Прокурорът поддържа тезата си, според която й е омръзнало да го чака да умре. Подсъдимата и синът на покойния са наследници на имотите, които възлизат на над петнайсет милиона долара.

– А сега да преминем към по-щастлива история – поде Дон Браун. – Това са новините, които предпочитаме да представяме.

Пуснаха репортаж за трийсет и шест годишен мъж, който се среща с рождената си майка.

– От десет години се опитваме да се намерим – усмихваше се Матю Трейнър. – Имах чувството, че тя ме зове. Трябваше на всяка цена да я открия.

Беше прегърнал едра жена около петдесетте. Естествено къдрава коса падаше от двете страни на приятно лице. Лешниковите й очи блестяха от неизплакани сълзи.

– Бях на деветнайсет, когато родих Чарлс. – Тя замълча и погледна сина си. – За мен винаги е бил Чарлс. На рождените му дни купувах играчки и ги подарявах на децата. – Гласът й трепереше, когато добави: – Харесва ми името, което осиновителите са му дали. Матю означава „божи дар“.

После отново заговори Матю.

– Откакто се помня, у мен набъбваше някаква нужда. Изпитвах отчаяно желание да разбера кои са биологичните ми родители, най-вече коя е майка ми.

В прегръдките му Дорис Мъри се разплака.

– Не мога да обясня колко много ми липсваше синът ми.

– Трогателна история, нали, Дилейни? – попита Дон Браун.

Дилейни успя единствено да кимне. Опасяваше се, че буцата в гърлото й всеки момент ще се превърне в порой от сълзи.

Дон изчака за отговор няколко секунди, след това, малко изненадан, продължи:

– Да видим сега какво ни е подготвил Бил Стивънс с прогнозата за времето.

Когато новините приключиха, Дилейни се обърна към колегата си.

– Дон, много се извинявам. Тази история така ме разчувства, че нямах сили да заговоря. Страхувах се да не ревна като майката.

– Чакай да видим дали ще си говорят след шест месеца – подхвърли сухо Дон. Оттласна стола си назад. – Стига за тази вечер.

През стъклената стена видяха в съседното студио Ричард Креймър, водещ на националните новини. Беше в ефир. Дилейни знаеше, че Дон се гласи да заеме мястото му, когато колегата им се пенсионира. Тя излезе от студиото, отби се в кабинета си, свали пурпурната блуза и облече екип за йога. Заместваше обичайната водеща, Стефани Луис, която беше болна. Дилейни беше изключително доволна, че отразява процеса срещу Бетси Грант. Ще бъде страхотно, мислеше си тя.

Взе сака си, махна на колегите, които подвикнаха: „До скоро, Дилейни“, мина по няколко дълги коридора и излезе на Кълъмбъс Съркъл.

Макар че обичаше лятото, Дилейни знаеше, че есента е на прага. След Деня на труда Манхатън се зарежда с енергия, помисли си, а след това осъзна, че се опитва да се разсее от налегналата я тревога. Материалът за осиновяването бе срутил стените, които тя винаги се опитваше да издигне около себе си, за да не позволи тази тема да я измъчва отново.

Трябваше да намери рождената си майка. Знаеше, че Джеймс и Дженифър Райт са я осиновили, когато е била на няколко часа, и имената им бяха вписани в свидетелството за раждане. Беше родена с помощта на акушерка. Жената, уредила осиновяването, беше мъртва. Нямаше и следа от името на акушерката. Раждането й бе регистрирано във Филаделфия.

На пръв поглед бе попаднала в задънена улица. Тя обаче знаеше, че ще вземе решение. Беше чула за пенсиониран детектив, който се специализирал в разплитането на неразрешими случаи като нейния. Бе така потънала в мисли, когато тръгна по обичайния път – километър и половина – към дома, че дори не забеляза кога е пресякла на Пето авеню.

На Петдесет и четвърта улица зави на изток. Апартаментът й беше в една от по-старите сгради, а до него се издигаше блокът, в който навремето бе живяла Грета Гарбо, легендарната актриса от 1930-те. В края на напрегнат ден в студиото Дилейни често си повтаряше известните думи на Гарбо: „Оставете ме на мира“.

Както винаги усмихнат, портиерът Дани й отвори вратата. Апартаментът й се състоеше от цели три стаи, въпреки това нямаше нищо общо с просторния красив дом в Ойстър Бей, където беше отгледана. Тя пусна сака на земята, взе си бутилка „Перие“ от хладилника и се отпусна в удобния си стол.

На масата в стаята беше поставена голяма семейна снимка, правена, когато беше на три години. Седеше в скута на майка си, до баща си. Тримата й братя се бяха подредили зад тях. Черната й къдрава коса и тъмнокафявите очи изпъкваха на така наречената семейна снимка. Останалите имаха червеникаворуси коси в няколко нюанса. Очите им бяха в различни оттенъци на светлосиньото и лешниковото.

Споменът беше далечен. Когато видя снимката за първи път, тя се разплака.

– Защо не приличам на никого от вас? – бе изплакала тя. Тогава й казаха, че е осиновена. Не с тези думи, но доколкото можаха, родителите й обясниха на тази ранна възраст, че много искали малко момиченце и още като бебе тя станала част от семейството.

Миналия месец в Ойстър Бей имаше голяма семейна сбирка по случай седемдесет и петия рожден ден на майка й. Джим дойде от Кливланд, Лари от Сан Франциско, а Ричард от Чикаго, заедно със съпругите и децата си. Прекараха чудесно. Майка й и баща й бяха решили да се преместят във Флорида. Бяха раздали мебелите, от които нямаха нужда, и бяха предложили на Дилейни и братята й да си изберат онова, което искат. Тя взе няколко дребни неща, които спокойно можеше да намести в апартамента си.

Погледна отново семейната снимка и си представи майката, която не познаваше. Приличам ли на теб? – запита се тя.

Телефонът звънна. Дилейни вдигна очи нагоре с досада, но след това видя кой я търси. Беше Карл Феро, продуцентът на новините в шест. По гласа му личеше, че е във възторг.

– Стефани е приела работата в „Нау Нюз“ – съобщи той. – Всички много се радваме. Скоро с нея няма да може да се говори – добави. – Малко май се е объркала, че знае повече от Катлин. – Катлин Джерард беше изпълнителният продуцент на новинарския отдел. – Утре сутрин ще получа оставката й. Така че ти си новата водеща заедно с Дон Браун. Честито!

Дилейни ахна.

– Карл, не мога да си намеря място от радост! Не знам какво да кажа! Съжалявам единствено, че няма да мога да отразявам процеса срещу Грант.

– Напротив. Държим ти да го отразяваш. Ще въртим водещите до приключването на процеса. Ти си страхотен репортер. А този процес е точно по специалността ти.

– Направо си върхът, Карл. Много ти благодаря – възкликна Дилейни.

Ала щом затвори телефона, я обзе безпокойство. Някогашната й бавачка Бриджет О’Кийф обичаше да казва: „Когато ти се струва, че всичко е прекрасно, значи се задават неприятности!“.