Ендшпил

1.

Вторник сутринта започна като почти идеалния ден. И това продължи до момента, в който Демарко Джоунс каза на Джеймс Бек: „Мани иска да убие някого“.

Демарко не го каза на Бек веднага. Беше изчакал точния момент, сякаш за подобни новини има такъв.

Бек бе на обичайното си място. Седеше в заведение на сто години след извивката на стария дъбов плот в бара, който заемаше първия етаж на една привидно порутена сграда в Ред Хук, Бруклин, собственост на Бек. Барът обхващаше почти цялата дължина на помещението и се извиваше, за да опре в плътно измазана стена, многократно боядисвана в продължение на може би цял век, като последният слой бе в бледозелено – цвят, който не допадаше особено на Бек, но той бе почувствал, че не бива да променя нищо. Беше слънчева студена февруарска утрин и слънчевите лъчи пронизваха витрината от цяло стъкло и сгряваха широкия гръб на Бек, който вече приключваше с челната страница на „Ню Йорк Таймс“ и втората си чаша кафе.

Демарко стоеше на обичайното си място зад бара, облегнат на шкафа. Отпуснат. Наблюдаващ Бек. В очак­ване...

Демарко Джоунс можеше да те гледа, без да забележиш, което бе малко изненадващо, понеже зърнеха ли го веднъж, хората го поглеждаха и втори път. Беше почти два метра, широкоплещест, мускулест, с не повече от десетина процента телесна тлъстина и кожа с цвета на кафето на Бек. Беше симпатичен, но изглеж­даше корав, особено с обръснатата си глава. Носеше тъмносин анцуг на „Найк“, под който се виждаше черна тениска.

Но Бек забеляза. Усещаше чисто физически как Демарко очаква от него да вдигне погледа си от сутрешния вестник, макар самият Демарко да не издаваше това по никакъв начин. Стоеше си, скръстил дългите си яки ръце, в очакване Бек да сложи на „Пауза“ своя перфектно започнал вторник.

Бек вдигна поглед от вестника си, задържа погледа си право напред в продължение на около четири секунди, обърна глава към Демарко и каза:

– Какво?

Демарко също извъртя глава и изгледа Бек с безизразно спокойствие.

Бек чакаше.

Демарко каза:

– Мани иска да говори с теб.

– Мани?

– Да.

– За какво?

– Мани иска да убие някого. Смята, че трябва първо да говори с теб.

Бек знаеше, че съчетанието Мани и „убие“ никога не е метафорично.

Знаеше още и че ако Емануел Гусман – Мани, бивш главатар на доминиканска улична банда и бивш водач на няколко затворнически банди в Данемора, сред които и страховитата Латино, поиска да убие някого, последният дъх на въпросното лице не е в неопределеното далечно бъдеще.

Отпи още глътка от кафето си. Сега му се стори кисело.

Слезе с плъзгане от високия стол и се изправи. Беше с износени сиви дънки, здрави черни лачени обувки и бледовиолетова карирана трикотажна риза. Зимни дрехи. Сгъна вестника. Загледа се в първата страница на „Таймс“ и се замисли за съчетанието на вестник на има-няма и един ден и барплот на над сто години.

Макар в нотариалния акт да бе записано, че старата тухлена сграда, в която се помещаваше барът на Бек, е собственост на компания за недвижими имоти с ограничена отговорност, евентуално интересуващият се трябваше да положи значителни усилия, за да разкрие Джеймс Бек като управляващия партньор и собственик на 24,75% от общите дялове и 1% дял като собственик.

Между Бек и публичното знание за собствеността му стоеше плътен плет от правни хватки, замислени и реализирани от личния му адвокат със захапка на булдог Финиъс П. Дънлийви. За Дънлийви нямаше маловажни неща: той бе човекът, който бе поел случая на Бек, докато Бек бе излежавал присъда 10 до 25 години за непредумишлено убийство. Дънлийви бе поставил за цел на живота си извоюването на справедливост за Бек и бе изхарчил и последния му долар, но впоследствие бе възстановил този долар многократно чрез спечелването на възмездяване за неправилна присъда, което бе напълнило джоба на Бек с 2,1 милиона долара, от които Бек бе използвал значителна част, за да закупи стария бар и триетажната сграда, в която той се помещаваше, и малка част, за да организира нещата така, че никой да не знае за това.

Останалите партньори бяха много специална група от трима: Мани Гусман, Демарко Джоунс и Чиро Балдасаре.

Единствените посетители, които Бек допускаше в крайбрежното си свърталище, бяха членовете на неговата мрежа и няколко квартални неудачници, които толерираше, защото му се виждаха интересни или защото имаха нужда от нещо, което той бе склонен да им даде.

Като например десетте килограма запечатани пластмасови пликове със смляно месо и кости, които бе дал на една гъркиня с безумна прическа, взела безплатния протеин за уличните помияри, които хранеше. На Бек му допадаше нейният дух, а от време на време му се налагаше да използва утъпкан път, за да се отърве от значително количество смляно месо и кости.

Или шотовете „Джеймисън“, които Демарко отмерваше на Арнолд – застаряващ алкохолик, идващ в бара на Бек по същия начин, по който би отскочил до спешното на общинска болница. Бек бе разрешил на Арнолд да седи и да смуче джеймисъна му, стига да мълчи и да не мирише прекалено гадно.

Имаше и други прекрачващи прага на бара на Бек, но те не бяха много. Ако бяха такива, които Бек не харесваше или не познаваше, им казваха, че са влезли в частен бар, които не е отворен за всички.

И когато това им биваше казано от Демарко Джоунс, много, много малко правеха нещо различно от това да се извинят и тихичко да се изнижат.

Но тази сутрин нещо различно бе влязло в анклава на Бек. Нещо, което бе извело Мани Гусман на опасен път.

Емануел – Мани – Гусман поддържаше старото заведение в Ред Хук изрядно чисто. Никаква мръсотия. Никаква воня на бира. Никакъв намек за прах – никъде. Всички прозорци се лъскаха до блясък през седмица. Дори стъклата и рамките на избледнелите фотографии на докери и пристанищни сцени блестяха. А чекмеджетата се бършеха и отвътре.

И всичко работеше: канализацията, електрическите ключове, всичко...

При Мани Гусман нямаше протакане – искаше ли Мани нещо да бъде направено, то просто ставаше.

„Мамка му“, помисли си Бек. Обърна се и се насочи към кухнята на бара. Знаеше, че Мани седи там и го чака.

Само че още преди да направи и три крачки нещо тежко се заби в големия прозорец на витрината, гледаща към „Коновер“. Беше брутален, тревожен звук, който накара Бек да се обърне и да изругае.

– Сега пък какво...?

Той бързо отиде в предната половина на бара и видя пукнатина, започваща от долния ляв ъгъл на витрината и стигаща почти до средата й.

Демарко също дойде до витрината. Долната й третина беше боядисана в черно, така че никой да не наднича през нея, но и двамата бяха достатъчно високи, за да видят очукан ван, паркиран на отсрещната страна на улицата. Четирима чернокожи бандити с различни по големина телосложения стояха зад внушителен главорез с релефна мускулатура, който изрева:

– Джеймс Бек, излез преди да съм влязъл, за да те измъкна!

Бек смъкна кожуха си от закачалката до вратата. Погледна Демарко и кимна. Демарко се придвижи бързо в другата посока, към задната половина на бара.

Ядосан, Бек излезе на улицата и застана на тротоа­ра срещу хвърлилия камъка. Пое дълбоко въздух, за да остави хормоните на боя в организма му да се изпарят, и форсира рационалната част на мозъка си в работно състояние.

Четиримата души стояха по двама от двете страни на гиганта. Изглеждаха като джуджета зад него, защото той пристъпи няколко крачки напред почти до средата на уличното платно. Навлякъл бе черен кожен суичър със свален цип, зад който се виждаше плътно прилепнала по мускулите на гръдния му кош бяла тениска. Носеше дебели тъмни дънкови панталони и бе обут в тежки боти на „Тимбърланд“.

Според Бек мускулите бяха от редовни тренировки с щанги в затвора. Дрехите изглеждаха току-що купени. Кой, по дяволите, беше този? Остана на своята страна на улицата, оглеждаше ги за оръжия. Не виждаше никой да е извадил пистолет, но това не означаваше, че не носят.

Ръцете на грамадата бяха свити в страховити юмруци. Не носеше пръстени и бижута, нито дори часовник. Изглеждаше като повикан в двора на затвора, за да вземе решително участие в сбиване. Изглеждаше абсурдно. Абсурдно, но опасно.

Бек пристъпи две крачки напред, спря на бордюра и зачака, нащрек.

– Тук съм, за да ти кажа как стоят нещата, Бек.

Бек го виждаше за пръв път. Един-двама от другите му изглеждаха познати от квартала. Но не и Мускула. Не каза нищо.

– Онези путьовци от квартала, дето им плащаш да следят кой идва насам, сещаш ли се?... Край с тях. Аз се върнах. Вече е важна моята дума. Сега ще плащаш на мен и хората ми. И знаеш ли какво? Цената току-що скочи, шибаняко!

Бек изчака секунда, после каза:

– Кога ще ми поправиш прозореца, нещастнико?

Грамадата изрева в отговор:

– Ти знаеш ли кой съм аз?

– Не.

– Аз съм Уили Рийз. Ако искаш да живееш тук, ще ми плащаш!

– Уили Рийз – повтори Бек и поклати глава. – Името ти не ми говори нищо. Знае ли майка ти, Уили, че си избягал от къщи, за да чупиш чужди прозорци?

Това запали искрата, точно както Бек се бе надявал да стане. Уили Рийз изду гърди и решен да наложи волята си, позволи на гнева си да го надвие.

Бек бе в състояние на готовност. Беше и напълно спокоен. Знаеше, че важното сега е да оцелее първите няколко секунди.

Рийз тръгна към него с огромни крачки, вдигнал юмруци за бой.

Бек се обърна надясно и побягна. По-бързо, отколкото изглеждаше, че може да го направи.

Внезапният му ход обърка Рийз.

Той се хвърли към Бек, замахна слепешката и пропусна, а тимбърландите му се подхлъзнаха по заледения паваж. След три секунди Бек бе на десет метра от Рийз и се придвижваше с лекота. Рийз го подгони.

Останалите засвиркаха и излязоха на улицата: крещяха след Бек, че е страхливец, ругаеха го и го заплашваха с онова, което ще му се случи. Бек не им обръщаше внимание, но Рийз ги слушаше и май им вярваше. Бек забави малко, та Рийз да не се откаже. Или за да не направи някоя наистина голяма глупост, като тази да извади пистолет и да стреля.

Но Рийз го изненада – скъси разстоянието по-бързо, отколкото Бек беше очаквал.

По дяволите! Бек спринтира към паркирания отдясно товарен бус волво, успя да стъпи на предната му броня, скочи на капака му и го направи точно в мига, в който Рийз го настигна и посегна да го хване за крака. Бек го дръпна навреме и скочи на покрива на волвото.

Рийз се разстла върху капака, пропускайки да хване задната част на дънките на Бек. Бек не спря – скочи от буса, стъпи на улицата и за момент също се подхлъзна по замръзналия паваж.

Преди Рийз да успее да се вдигне от капака, Бек го заобиколи и затича обратно към бара на около пет метра пред него, но този път без да се напряга – поддържаше мъчително къса дистанция пред Рийз, колкото да го вбеси.

След малко обаче му се наложи да забави, понеже бандата на Рийз блокираше пътя му. Те, изглежда, смятаха, че са го хванали в капан и че техният човек най-сетне ще го сгащи.

Рийз също видя това. Бек вече нямаше къде да му избяга. Той също забави ход и се подхлъзна за пореден път. Внимаваше да не падне и едновременно с това се мъчеше да си поеме дъх. Беше се превърнал в топка от изгаряща енергия, но това бе краят – жертвата му нямаше къде да избяга. Щеше да я спипа.

Бандата на Рийз свиркаше и призоваваше да се пролее кръв. Бек спря и се обърна. Грамадният мъж бавно се приближаваше.

И в този момент, преди някой от петимата да осмисли какво става, всичко се промени.

В мига, в който Рийз посегна към Бек, Бек спря да отстъпва заднешком, стрелна се напред, плесна встрани грамадната протегната ръка на Рийз и заби два твърди пръста в лявото му око. Болката и силата на удара спряха Рийз толкова внезапно, че той едва не падна по гръб.

Демарко Джоунс някак си се материализира от нищото. Застана зад четиримата бандити, които гледаха в очакване техният водач да се разправи с Бек. Държеше ловджийска пушка „Бенели М3“, насочена към четиримата до очукания ван.

В същия момент облеченият в обичайните си тъмносини работни дрехи Емануел Гусман изникна между двете сгради северно на вана и спря, насочил към групата още една ловджийска пушка. Беше красив стар „Уинчестър“ 12-и калибър, тъмният орехов приклад блестеше на яркото зимно слънце.

Нито Демарко, нито Мани не казаха и дума. Вледеняващото кръвта изщракване при зареждането на пушките секна пъченето и крясъците. Пушките бяха важни. Но хората, които ги държаха, бяха много по-важни.

– Ръцете – подсказа Демарко.

Като въртяха глави от единия към другия, четиримата вдигнаха ръце.

Мани пристъпи напред и цевта на дългия уинчестър опря в челото на най-близкия до него бандит.

Мани беше по-нисък и по-набит от младия чернокож, но излъчваше смразяваща безжалостност. Просто продължи хода си напред и избута младежа към вана с опряната в челото му цев.

– Къш. Веднага. Или сте трупове.

Като се бутаха панически един в друг, четиримата се завряха в очуканата кола – тримата през плъзгащата се странична врата, а четвъртият буквално скочи на шофьорската седалка.

Успокоен, че четиримата вече не могат да го изненадат, Бек нанесе тежко дясно кроше в лявата страна на носа на Рийз. Чу се изпукване.

Миг преди това единствената мисъл на Рийз бе да разкъса Джеймс Бек на парчета. В следващия бе сляп с едното око със счупен нос.

Бек отстъпи крачка, убеден, че всичко е приключило. Но се оказа, че греши. Почти да извадиш око или да разбиеш нос не са довършващи удари, а само болезнени. А явно никаква болка не можеше да спре Уили Рийз.

Рийз нанесе ляв страничен удар, повече за да отблъсне Бек, отколкото да го повали. Бек се отдръпна, но недостатъчно, и юмрукът го закачи от дясната страна. Силата и скоростта му обаче бяха такива, че за момент му причерня.

Бек не си позволи лукса да се поколебае. Приведе се и нанесе бърз десен прав зад ръката, защитаваща лявото око на Рийз. Ударът попадна в слепоочието и беше толкова силен, че Бек едва не си счупи две от кокалчетата. Беше нокаутиращ удар, но не и за Рийз, който само залит­на. Затова Бек продължи с ляв лакът в лицето, нов десен странично в шията и ляв, насочен в гърлото на Рийз.

Рийз някак успя да отблъсне встрани последния удар и се хвърли напред с достатъчна бързина, за да сграбчи реверите на Бек, след което нанесе тежък удар с глава в лицето му.

Бек избегна удара в последния възможен миг и твърдото чело на Рийз се заби в лявата му ключица. Усещането бе като от топка за боулинг.

Рийз се опита да хвърли Бек на земята, но Бек го хвана над лактите, разкрачи се малко по-широко и сам нанесе удар с глава във вече разбития нос на Рийз.

Този път болката се оказа прекалено силна дори за Рийз.

Рийз изръмжа в агония. Не можеше да помръдне, но продължаваше да държи Бек за реверите на кожуха, затова Бек нанесе шест отсечени удара в черния му дроб, плаващите му ребра и диафрагмата, като пъшкаше от усилие. Рийз бе неспособен да направи каквото и да е, освен да виси на реверите на Бек, който не искаше да повярва, че противникът му е още на крака.

Накрая Рийз най-сетне успя да отхвърли Бек от себе си. Краката на Бек се отделиха от земята и той падна по гръб. Рийз се опита да пристъпи към него, за да го стъпче или поне да го срита, но коленете му се подгънаха и той залитна напред.

Бек се превъртя, изправи се и бързо се отдръпна от Рийз, който бе успял някак да се задържи на крака. От носа му шуртеше кръв, лявото му око бе подпухнало гротескно, задъхваше се, а двете спукани ребра го пронизваха с болка при всяко вдишване.

И двамата знаеха, че това не е краят. Бек трябваше да се приближи, за да го довърши. А ако Рийз успееше да го сграбчи за гърлото, просто щеше да му смаже трахеята. Или да му разбие главата в паважа.

Бек разтърси ръце и си пое тежко дъх. Подготвяше се.

– Наистина ли ти трябва бизнес? – попита.

Рийз изплю кръв и извъртя глава, за да погледне Бек със здравото си око.

– Вече не става дума за това.

– А за какво? – поинтересува се Бек.

– За теб и мен – отговори Рийз.

– Ясно. Но аз не искам да имам нищо общо с теб, пич. Ставаш досаден.

Рийз погледна към Демарко и Мани, които ги наблюдаваха, счупили пушките през лакът.

– По-добре кажи на момчетата ти да ме застрелят. Защото едва ли искаш пак да дойда.

– Може би. Но май има алтернатива.

– Каква?

– Да работиш за мен.

– Какво?

В мига, в който чу този отговор, Бек разбра, че пред него не стои безнадежден луд. А това означаваше, че могат да излязат от ситуацията, без един от двамата да умре.

Като все така поддържаше дистанция, Бек обясни:

– Както ти сам каза, аз плащах на Шорти и бандата му да ме информират, когато някой навлезе в квартала, само че той май се провали, нали така? Не му стигна куражът да ми съобщи, че ти идваш насам.

– Да, не посмя.

– Е, какво повече ти трябва? Работа или шанс отново да се бием? Което, отсега ти гарантирам, няма да се случи, понеже тези двамата ще те застрелят, ако нещата по чудо излязат от контрол.

Рийз погледна Демарко и Мани с пушките през лактите. Изплю още кръв.

– Твоите ги няма – продължи Бек. – Кажи им, ако искаш, че си ме пребил и си ме принудил да ти обещая работа. Не ми пука. Помисли. Много е студено да висим тук и да го обсъждаме.

Обърна гръб на Рийз и тръгна към бара си, като предупреди Демарко и Мани:

– Не го застрелвайте, ако реши да влезе.