Изкуството на лова

1.

Момичето под водата

Намираше се в плитък циркус, заобиколен от гранитни скали – приличаха на гигантски чудовищни вълни. Заснежените им върхове сияеха на светлината на милиарди звезди – на съзвездия, разпръснати из космическия небосвод като стъклен прах. Въздухът бе пронизващо студен, толкова мразовит, че сигурно съвсем скоро щеше да умъртви белите й дробове. Тя чуваше шума на ручеите откъм планината и свистенето на вятъра, вдигащ снежен прах над планинските склонове. Отгоре, подобно на дъжд, се сипеха дребни кристали, блещукащи на фона на черното небе и звездите. Тя си пое въздух и едва не се задави.

Основата на циркуса бе изкуствено изравнена и прокопана така, че по краищата се виждаха дълбоки вдлъбнатини. Всяка бе напълнена с отрова от различно море и осветена отдолу. Изкуствените езера сияеха като отворите на химична фурна. Тя разпозна червеникавия оттенък от Море Регис – Морето на кралете, и воднистозеления на Злачно море, а по-нататък светлокафеникавия на Море на светлините. Но имаше и още водохранилища с отрови, непознати за нея, кладенци, облицовани с хромирани плочи, над които мъждукаха разноцветни сияния.

В центъра на скалната конструкция, подобно на изхвърлена на брега и прекатурена на една страна ладия, се издигаше коли¬ба от драконови кости. От вътрешността й се процеждаше призрачна светлина, хвърляща наоколо издължени танцуващи сенки. Някой или нещо се движеше вътре и й се стори, че дочува звук, като от хлъзгащо се по стомана точило. После вятърът се усили и заглуши звуците.

Янти направи няколко крачки към колибата и спря.

Вдлъбнатината вдясно от нея бе пълна с кехлибарена течност. На няколко лакътя дълбочина видя превита фигура – по-скоро труп, отколкото човек. Беше гол до кръста, стиснал кокалените дръжки на рало, чийто стоманен лемеж бе заровен в калното дъно. Кожата му бе млечнобяла, косата му се рееше като черна пяна. Всеки път, когато стигаше стената на своя затвор, той обръщаше ралото и продължаваше да оре в обратна посока. По ъглите на помещението бяха окачени перлени фенери, хвърлящи върху зиданите стени зловещи сенки. Янти се приведе, за да погледне мъжа отблизо. Струваше й се познат.

Нещо в походката...

Вероятно мъжът усети близостта й, защото спря и вдигна глава.

Янти потрепери. Мъжът нямаше очи.

В отсрещната яма водата бе розова като месо на изкормена риба. В средата бе поставена маса, върху която бяха подредени чаши и чинии. Жена и малко момиче седяха, свели очи към съдовете, в които нямаше храна. Водата придаваше на кожата им болнав вид. Тази гледка пробуди в душата на Янти спомени от нейното детство. Двете жени, също като селянина, й се сториха познати.

„Не вдигайте очи, моля ви, не вдигайте очи“.

Жената и детето погледнаха към нея едновременно.

Янти извика, притисна корема си с ръце и хукна към колибата, като тръскаше глава, сякаш можеше да изхвърли виденията от ума си. Докато тичаше, видя още мъже, жени и деца в наводнените ями, някои не помръдваха, други бяха заети с най-обикновени задачи – сляп старец се опитваше да поправи крака на маса, сляп учител прелистваше празни страници, двама слепци се бореха над връзка бронзови ключове. И всичките й бяха познати, защото идеха от спомените й, макар и променени, както се случва в сънищата.

Най-сетне стигна колибата, спря и се помъчи да успокои разтуптяното си сърце. В процепите между драконовите кости се виждаше червена светлина. Мярна отблясъци от пламъци, част от ръждясала метална маса, куки и вериги, окачени на тавана. Опря длани на гладките подпори и надзърна между тях. Върху металната маса бяха подредени малки стъкленици – ичусаи? А после видя и точилото, което бе чула. Но нямаше меч. Нито човек.

– Ти си била значи.

Янти се обърна.

Унмерският принц бе застанал пред вратата на колибата. Беше точно толкова хубав, колкото го помнеше – млад, с бледо лице, строен, с властно оформена брадичка и сламеноруса коса. Носеше бяла униформа, обшита със сребрист брокат и украсена на яката със скъпоценни камъни. Позата му издаваше самоувереност и арогантност, типични за благороден наследник. В ярките му виолетови очи блещукаха зловещи пламъчета. Очи на старец, в контраст с младежката външност. Ръката му бе положена на дръжката на извита сабя, напъхана под червения шарф на пояса. Погледът му се плъзна за миг по разкъсаната й окървавена хаурстафска роба, сетне се вдигна към учуденото й лице.

– Знаеш ли къде си? – попита той.

– Сънувам ли?

– Аз сънувам – поправи я той. – Това е мой сън. А ти си неканена гостенка.

Янти неволно се присви под втренчения му поглед. Изведнъж болезнено осъзна в какво жалко състояние са дрехите й, изранените й крака. Вдигна ръка да прикрие подпухналата си устна.

– Може пък сънят да е мой – каза след миг. – А ти да си натрапникът.

– Как бих могъл да проникна в ума ти?

– Ами аз в твоя?

– Ти си хаурстафка.

– Не съм.

Откъм планината внезапно долетя тътен на гръмотевица и Янти се стресна. Сякаш този свят на сънищата по някакъв начин бе дал воля на гнева й. Звездите отгоре, допреди миг съвсем ясни в небето, сега се скриваха зад пелената на ниски облаци.

Принцът вдигна глава и на устните му затрептя усмивка.

– Ето че вече променяш света – рече той. – Поемаш контрола в свои ръце, осигуряваш си надмощие. Хаурстафски номера.

Нова гръмотевица. На север проблесна светкавица и озари циркуса и планината наоколо. В този миг на Янти й се стори, че се намират на дъното на океан, в който бушува буря, че гранитните върхове всеки миг ще се стоварят върху тях и ще ги смажат. Но после тихият студен мрак се върна.

– Казах ти, че не съм хаурстафка – каза тя спокойно и тихо.

Той продължи да я разглежда, смръщил вежди. После се обърна и махна с ръка към каменните ями.

– Тези планини са Лакуна Ареси. А водохранилищата... – Погледът му се замъгли като на човек, погълнат от спомени. – Чувал съм разни истории от баща ми като малък за това място и затова понякога го сънувам. – Поколеба се и неволно почеса бледорозовия белег на брадичката си. – В истинските ями не са тези хора. Ти ги доведе с теб. Те са от твоите спомени. – Белите му зъби лъснаха. – Може ли да те попитам защо всичките си ги представяш слепи?

Янти извърна глава. Сърцето й блъскаше в гърдите.

Бурята започна да отслабва. Облаците изтъняха до мъгла и малко след това в яркото студено небе отново заблещукаха звезди.

– Как се казваш? – попита той.

– Янти.

– Аз съм...

– Паулус Марквета – каза тя.

– Познаваш ли ме?

Ако само знаеше истината! Колко пъти го бе наблюдавала отдалече! Беше го виждала през очите на другите пленници, самотен затворник, държан дълбоко в подземията на Хаурстафския дворец. Беше разглеждала спящото му лице, златистите букли над челото му, спокойното му умиротворено лице – красавец, който няма представа за властта си над нея. А през очите му бе чела писмата, които бе писал на умиращата принцеса:

„Бях с теб, когато тя издъхна – й се искаше да каже. – В най-самотните ти мигове стоях до теб. В мислите си те държах за ръка, целувах те по челото и се топях от обич по теб“. Но не смееше да му го каже, дори в съня си.

– Всички те познават – отвърна тя. – Синът на крал Йонас Призователя.

– Йонас Призователя – рече той. – Това е едно от по-лице¬приятните му прозвища. Тези, които го винят за упадъка на моя¬та раса, го наричат Йонас Бялото сърце. – Той стисна устни¬, все така намръщил вежди. – Виждал съм те и преди, Янти.

Тя поклати глава.

– Да. Два пъти. Единият път с Браяна Маркс... и после още веднъж, при входа на двореца, след атаката. Един мъж те отнесе.

Един мъж? Янти не помнеше нищо от онзи момент.

– Ти беше в безсъзнание – продължи принцът. – А спасителят ти бе облечен с унмерска броня и носеше унмерски оръжия, но беше човек. Войник, не хаурстаф. Кожата му бе покрита със саламурени изгаряния. Изглеждаше като... – Принцът изсумтя. – На унмерски му казваме като бойно поле.

Грейнджър? Твърде често бе надзъртала пред очите му и бе видяла обгорените му от саламура ръце, стискащи щурвала на отвлечената императорска пароходна яхта, докато преследваше хаурстафската фрегата. А после я потопи. Тя си спомни битката, оръдейната канонада, димът и виковете. Грейнджър бе таранирал чуждия кораб, а после го влачи като труп на дракон, докато Етан Маскелин не преряза въжето. По това време вече бяха изоставили потъващата яхта. Грейнджър си бе заслужил смъртта заради алчността си и страданията, които бе причинил на Янти и майка й, ала въпреки това тя не изпита желание да го гледа как се дави.

Нима се бе върнал за нея?

– Семейството ми дължи на този човек огромна благодарност – продължи Марквета. – Ще бъде щедро възнаграден.

– Защо?

– Той ни освободи.

– Не. – Тя се помъчи да си припомни какво бе станало, но спомените й от атаката бяха мимолетни като снежинки. Имаше някаква бетонна килия. Хаурстафски войник. Мъж с бяло палто. Спомняше си, че вратата се затръшна и че войникът бе облян в пот.

– Ти с него ли си сега? – попита Марквета. – Той ли те пази, докато спиш и сънуваш този сън?

Бяха я измъчвали и тя запрати съзнанието си надалече от това ужасно място, откъсна се от собственото си страдание. Беше се реяла над Морето на призраците, това огромно про¬странство от възприятия, и в гнева си, в своята ярост бе...

О, божичко!

– Ще го доведеш ли в двореца в Ел? – попита Марквета.

„Какво направих?“

– Имаш думата ми, че никой от двама ви няма да пострада.

Внезапен повей на вятъра развя косите й. Усети студения въздух да хапе лицето й. Бурята се върна, придружена от тътнежи като при оръдейна канонада. Битка в морето. Планините около нея внезапно изчезнаха. Защо Грейнджър я бе отнесъл? Не можеше ли просто да я остави там да умре?

Марквета местеше поглед между нея и небето. После каза:

– Май бъркам нещо. Този мъж...Той не те е спасил. Той те е отвлякъл?

Очите на Янти се напълниха със сълзи.

– Той ми е баща – каза тя. – Ти не разбираш. Не той ви освободи. Аз бях. Аз ги избих. – Тя захлипа. – Не исках да го направя... аз...

Обърна се и побягна.

– Чакай!

Той успя да я улови за китката.

Тя извика.

Но той я задържа.

– Моля те, Янти.

Изведнъж я прониза болка – рязка болка, сякаш докосването му я изгаряше. Видя между пръстите му да се процежда кръв и чу пукот, когато магията му накара кожата й да изчезне. Той я погледна ужасен и я пусна.

– Не исках – произнесе, втренчил виолетовите си очи в наранената й ръка. – Не го направих аз. Това е от съня ти. Кълна се – само си го представяш.

Янти удари – не физически, а инстинктивен мислен замах, колкото да отхвърли младия мъж назад. Той се сепна, после потрепери. Лицето му се изкриви болезнено и той падна на колене.

Янти се обърна и побягна. Вятърът се усили, земята се покри със скреж, тънки ледени кори закриваха каменните ями. От дълбините им Удавниците бяха вдигнали към нея слепите си лица, на които се четеше нямо обвинение.

В паниката и ужаса си тя се спъна и падна. Светът се завъртя. Тя тупна на твърдата скала, лицето й бе само на сантиметри от жълтеникавата вода в ямата. Изведнъж видя отсреща себе си. Не беше отражение, а истинска Янти, захлупена под саламура с цвят на слънчоглед. Удавницата Янти седеше на стол и гледаше нещо, което бе стиснала в ръката си. Беше медальон, с повдигнато капаче, за да се вижда мъничкият портрет вътре. Млад мъж със златиста коса? Нейният принц? Не знаеше със сигурност. Момичето под водата не вдигна глава към своята дишаща въздух двойничка, а продължи да гледа медальона, притиснало с другата си ръка подутия си от бременност корем.