Дупка в тъканта

1.

Емили чу бързо приближаващите стъпки зад гърба си. Преди да се обърне срещу заплахата, тя напрегна мускули и пое дълбоко дъх.

Издиша рязко при вида на мъжа с ножа.

Още от дете я бяха учили да не се изправя срещу опасността, а да бяга от нея, но сега това бе немислимо. Нападателят бе само на една ръка разстояние и устремът на движението му даваше предимство.

Тренираните й рефлекси се задействаха.

Отби ножа с рязък страничен удар с лявата си ръка и атакува с дясната, улучвайки гърлото с основата на дланта си.

Щом мъжът залитна назад, Емили стъпи стабилно и го изрита право в слабините.

Мъжът се свлече на земята.

Ножът все още беше в ръката му, но не за дълго, защото тя нанесе втори ритник в юмрука му и оръжието отлетя.

После тя побягна.

В помещението гръмнаха аплодисменти и одобрителни възгласи.

– Ето така се прави. Дами и господа, това е крав мага. – Дрезгавият глас на Джон Кемп се извиси над глъчката. – Добра работа, доктор Лаути – похвали я той, след което се обърна към присъстващите. – Забелязахте ли как се защити и атакува едновременно? Точно това искам да научите всички.

Емили прие с грациозен поклон похвалите и се усмихна, когато Джон дискретно я перна по задника, докато минаваше покрай него. Седна на мястото си сред останалите курсисти, а нападателят нагласи защитните си подплънки, готов за следващата жертва.

След края на часа курсистите си събраха нещата и излязоха от почивния център. Емили изобщо не бързаше и когато останаха само двамата с Джон, той бавно приближи и нежно я взе в обятията си.

– Бих могла да те отблъсна – каза тя, когато устните им се разделиха.

– Радвам се, че не ми отвърна с бърз ритник по макаричките.

– Господи, направо си несравним в подбирането на сравнения.

– Животът е постоянно учение.

Двамата бяха симпатична двойка. Емили бе висока, но Джон я надвишаваше с една стъпка. Той бе тъмен, с късо подстригана кафява коса, гъста като конска грива и кестеняви очи. Тя бе синеока естествена блондинка, имаше лекия акцент и упоритостта на шотландския си баща и светлата кожа и стоицизма на шведската си майка. Джон пък беше типичен американец. И двамата бяха със спортни фигури. Работата му често изискваше физическо натоварване и на четиресет и три той все още беше във върхова форма, с дълги крайници и широк гръб. Тя бе на трийсет и седем. Работеше на бюро. Трябваше да полага усилия да се поддържа и курсовете на Джон по израелска самозащита бяха едно от средствата да го прави.

– Трябва да бягам – каза тя.

– Какво ще правиш довечера?

– Налага се да се върна в лабораторията. „Херкулес“ стартира след два дни.

– Надявах се да прекараме заедно нощта.

– Луда съм по теб, но точно сега „Херкулес“ ме подлудява повече.

– Нервна ли си?

– Ти как мислиш?

– Вчера в един жълт вестник излезе статия, че „Херкулес“ щял да създаде микроскопични черни дупки, които щели да унищожат света.

– Не затормозявай хубавата си главица – рече тя. – Няма да пратим чудесната ни планета по дяволите. Повече се тревожа, че ще потрошим играчка за трийсет милиарда долара. Подобно нещо страшно ще ядоса мама и тате. И между другото, защо четеш боклучавите таблоиди?

– Защото на третата страница има момичета.

– Така си и знаех.

– Когато експериментът тръгне, искам да подновим нашите преспивания.

– Превръщат се в нещо като навик, а?

Той прокара големите си длани по гърба й.

– Имам и по-лоши навици. Казвали са ми, че имам пристрастяваща самоличност.

– Мисля, че аз ти го казах.

– Лекувам някои от лошите навици.

– Пушене – да. Жени – да се надяваме, че с изключение на благоверната, също. Пиячка – е, работим по въпроса.

– Животът ми, сведен до списък.

Тя го целуна отново и се отдръпна.

– Освен вехненето по мен, с какво смяташ да запълниш вечерта?

– Сигурно ще пусна пералнята.

– Гледай да разделиш бялото пране от цветното.

– Щом го чувам от човек, занимаващ се с физика на елементарните частици, ще приема съвета сериозно.

В осем вечерта главната лаборатория на МААК беше оживена като през деня. Колайдерът бездействаше две години и натискът за успешно и навременно рестартиране се усилваше. Повреда в една от намотките бе довела до изключване на магнит, последвано от експлозия на хелий и пожар. Нужни бяха шейсет милиона долара за смяната на над сто повредени свръхпроводящи магнити и поставките им и за почистване на замърсените вакуумни тръби. Политическите поражения обаче бяха по-трудни за поправяне. Политиците от двете страни на Атлантика виеха за кръв. Пръскането на милиарди за изследване на екзотични субатомни частици беше трудно за преглъщане и в най-добрите времена.

Като директор на проект „Херкулес“, Емили носеше главната отговорност за провеждането на стартовите симулации и затова тази вечер беше ангажирала голяма част от капацитета на главния компютър.

– Почти приключихме, нали?

Тя не откъсна поглед от екрана.

– Почти, Хенри. След около четиресет минути.

Хенри Куинт, с невъзмутима физиономия и четвъртита челюст, никога не хвалеше и не кастреше хората си право в лицето. Въпреки схващането, че американските мениджъри са прями, Куинт си служеше по-византийски начини да решава организационни въпроси и предпочиташе хората да научават мнението му косвено или чрез намеци.

– Разбирам. Инженерите чакат. Трябва им много изчислителна мощ за тестване на намотките.

– Четиресет минути.

– Чух. Ще им кажа да се свържат директно с теб, ако времевата рамка е проблематична.

Генералният директор на МААК излезе, оставяйки я да си мърмори гадости под нос. Куинт беше неин шеф от шест години, но тя така и не се сближи с него. За разлика от предишния й шеф, който беше фанатично предан на работата си, Куинт бе повече администратор, отколкото учен. Емили не поддържаше никакви връзки с него извън работата. Не така стояха нещата с общителния му предшественик. Пол Лумис й липсваше до болка. Единствените неща, които я караха да продължи, бяха „Херкулес“ и перспективите за сливането.

Надяваше се, че след сливането всичко ще стане по-розово. Поне щеше да има друг генерален директор.

Масивният англо-американски колайдер беше огромният братовчед на Големия адронен колайдер на ЦЕРН в Швейцария. Швейцарският ускорител, който беше истински гигант навремето, имаше двайсет и седем километрови тунели дълбоко под швейцарската и френската провинция. МААК беше шест пъти по-голям, с дължина около сто и осемдесет километра. Тунелите, следващи грубо М25, която обикаляше Лондон и предградията му, бяха прокопани на около сто и петдесет метра под магистралата. Комплексът на главната лаборатория се намираше източно от Лондон, в Дартфорд, и представляваше купчина архитектурно незабележителни постройки в покрайнините на големия град.

МААК беше построен с намерението да бие Големия адронен колайдер по типичния за американците начин – „моето е по-голямо от твоето“. Когато се оказа политически трудно програмата да си намери дом на американска земя, британците бяха привлечени като партньори и след милиарди долари и десетгодишен строеж МААК отново беше готов да заработи. Ако всичко минеше добре, „Херкулес І“ щеше да изстреля протони на два лъча с мощност 20 ТеV под английската провинция, които да се сблъскат с много по-голяма сила, отколкото бяха възможностите на адронния колайдер. И ако експериментът минеше без значителни проблеми, „Херкулес ІІ“ щеше да увеличи енергията до теоретичния й максимум от 30 ТеV на лъч. Ако гравитоните съществуваха, при такива чудовищни енергии МААК имаше добър шанс да ги засече.

Гравитони.

Субатомните частици на три от четирите фундаментални сили в природата вече бяха открити. Фотонът беше частицата на електромагнетизма. Глуоните бяха частици на силното взаимодействие, което задържаше атомните ядра в едно цяло. W и Z бозоните бяха носители на слабото взаимодействие, на което се дължеше радиоактивното разпадане. Оставаше единствено гравитацията. Всички обединяващи теории на физиката предсказваха съществуването на гравитона, но той никога досега не е бил наблюдаван. Именно гравитонът бе голямата награда.

Гравитацията беше най-слабата от всички фундаментални сили, а колкото по-слаба е една сила, толкова повече енергия беше нужна за засичането й. Така се появи „Херкулес“. Експериментите ATLAS и CMS в адронния колайдер най-сетне бяха успели да открият неуловимия бозон на Хигс. Ако всичко минеше добре, експериментът „Херкулес“ в МААК щеше да ги надмине с откриването на гравитона.

Емили завърши симулацията и освободи компютъра за инженерите. Протегна се и прекоси помещението до работното място на Матю Копенс. Матю бе първият доведен от нея в лабораторията – всеотдаен млад мъж, завършил с отличие физика в Оксфорд, с когото се бяха запознали в ЦЕРН, където работеха по програмата ALICE. Когато Пол Лумис я покани в МААК, Емили убеди Матю да стане неин пръв заместник. Получи се лесно, тъй като съпругата му не можеше да понася Швейцария. Най-големият им син беше аутист и двамата намираха швейцарските училища за студени и равнодушни.

Оплешивяващият и слаб Матю се беше навел над купчина разпечатки.

– Още ли се безпокоиш за стрейнджлети? – попита Емили.

Той я погледна.

– Познаваш ме.

– Виж, Матю, радвам се, че след като Пол го няма, някой продължава да се тревожи за най-лошите възможни сценарии, но шансът „Херкулес І“ да произведе стрейнджлети е горе-долу същият като да спечелиш джакпота на националната лотария три последователни седмици. Пък и действаме стъпка по стъпка. Няма да стигнем до трийсет тераелектронволта, докато не сме сигурни, че при двайсет е безопасно.

Той кимна и се извърна.

– Добре ли си? – попита го тя.

– Нищо ми няма. Малко съм уморен, но предполагам, че с всички ни е така.

– В семейството всичко наред ли е?

– Всичко е наред, Емили.

Тонът му бе леко напрегнат и затова тя го остаи на мира и тръгна към кухнята да си направи чай.

Джон Кемп живееше в нов апартамент само на пет километра от МААК. Беше се нанесъл там преди малко повече от две години, с което постави рекорд за най-дългото си пребиваване на едно и също място като възрастен. В съзнанието му се беше промъкнало известно домошарство и за първи път в живота си започваше да обръща внимание на неща като комплекти спално бельо и кухненски прибори. Приписваше това на Емили. Преди рестартирането на „Херкулес“ да се намеси в ежедневието им, тя оставаше при него две-три нощи седмично и настояваше за оправено легло и прилично оборудвана кухня. Дневната обаче беше типична за Кемп с големия телевизор „Самсунг“, предаващ първенствата по футбол и бейзбол, добре зареден бар, рафтове от ИКЕА, пълни с исторически и военни книги, и със снимки в рамки, на които прегръщаше през раменете ухилени бойни другари.

Джон се беше настанил в канапето и се трудеше върху голяма кутия бира. Звукът на телевизора беше изключен и той четеше книга за военните кампании от епохата на кръстоносните походи, когато звънецът иззвъня. Гол до кръста и със смъкнат клин, той се усмихна и се обърна към вратата.

– Добре дошла! Имаш ключ.

Звънецът отново иззвъня и той стана да отключи.

– Нали каза, че няма да идваш?

Но когато отвори вратата, на прага не стоеше Емили.

– Здрасти, страннико – поздрави високата чернокоса красавица.

– Господи, Дарлийн – изненада се той и повдигна клина си.

– Надявам се, че не се натрапвам. Сам ли си?

– Да, в момента. Ама че изненада.

Той я покани да влезе и я посрещна със задължителната прегръдка.

– Минавам през Лондон. Утре пътувам за Милано. Реших да се възползвам от възможността и ето ме тук.

– Как ме откри?

– Майк имаше адреса ти, но не и телефонния ти номер. Не фигурираш в указателите. Нямах представа, че Дартфорд е толкова далеч. Броячът навъртя сто и шейсет паунда.

Джон поклати глава. Беше взела такси от Пикадили. Типично за Дарлийн. Колата още чакаше отпред, готова да я върне обратно в центъра на Лондон. Тя плати на шофьора и Джон взе багажа й.

Когато влезе, Дарлийн се огледа.

– Предишният ти апартамент в Лондон приличаше на студентска квартира. Да не би да се е появила укротителка на лъвове?

Тя съблече лъскавото си кожено яке. Беше облечена като модел. А и беше модел.

– Не съм сам, ако това питаше. Нещо за пиене?

– Помниш ли как обичам мартинито? Можеш ли да ми направиш?

– Помня и мога.

Той извади лед от фризера и напълни шейкъра, докато тя се настаняваше на канапето.

– Не мога да повярвам, че гледаш крикет.

Той изключи телевизора с дистанционното и промърмори:

– В буря всяко пристанище е добре дошло.

– Май не се радваш да ме видиш.

– Не мога да кажа, че преливам от щастие, ако трябва да съм честен.

Той сипа мартинито във водна чаша и се извини, че няма маслини и подходящи чаши.

Дарлийн отпи дълга глътка.

– Всичко ми е малко мътно – каза тя. – Аз ли скъсах с теб или ти с мен?

Той си отвори нова кутия бира.

– Ти кръшкаше, аз също кръшках. Но аз бях по-докачливият, ако не се лъжа.

– Все използваш някакви странни думи.

– Бях по-вбесеният.

– Мъжете сте толкова деликатни – изсумтя Дарлийн. – Какво представлява тя?

– Коя?

– Новата ти приятелка.

– Не е твоя работа.

– Добре. Защо напусна дипломатическия корпус?

– Ами реших, че нямам никакво желание да посрещам някой куршум, предназначен за посланика. Беше истински боклук.

– Не можеш ли да даваш истински отговори на истински въпроси?

– Изкарах двайсет години и се пенсионирах. Тук ми се отвори възможност за работа. Пък и развих вкус към английската бира.

– А приятелката ти? И тя ли е англичанка?

– Както вече казах, не е твоя работа.

– Мога ли да запаля?

– Терасата е натам.

Тя допи бързо мартинито си и помоли за второ. В шейкъра беше останало още малко.

– Ще имаш ли нещо против да остана? Пътят обратно до Лондон е дълъг.

Той сви рамене.

– Чаршафите в стаята за гости са чисти. Утре излизам рано за работа.

– Мога ли да ползвам душа?

Той посочи.

– Натам.

Тя се усмихна и взе мартинито със себе си.

Джон се заслуша в звука на течащата вода и се хвана, че си я припомня как изглежда гола. Беше слаба, но за разлика от повечето й посестрими бе закръглена там, където имаше значение. Навремето той често влизаше под душа с нея за малко мокри забавления. После си спомни що за кучка беше и тутакси изключи мисленото порно.

Когато тя излезе, той изруга – беше избрала да се появи по черен сутиен и прашки, прибрала мократа си коса в тюрбан. Приличаше на смугла екзотична богиня.

– Господи, Дарлийн. Нямам интерес да подновявам нещата с теб.

Тя се приближи.

– Така ли му казват? Подновяване?

Той не отстъпи.

– Виж. Ти не ме харесваш и аз не те харесвам. Нещата стояха така, когато скъсахме. Нали помниш?

– И двамата сме възрастни хора. Утре няма да съм тук. Какво толкова? Споменах ли, че ми липсваше?

– Не ти липсвам. Просто си малко пияна и много разгорещена.

Тя пристъпи плътно до него, плъзна ръце по гърба му и ги пъхна под еластичния клин.

– Случилото се в Дартфорд си остава в Дартфорд, нали, Джон?