Бижутерът, брокерката и похитителят

1.

Дедууд, Южна Дакота

Понеделник, 9 юли

Първия път, когато дойдох в Дедууд, ме простреляха в задника. Сега, двайсет и пет години по-късно, се вглеждах в двуцевната пушка на стария Харви. Иронията беше, че се озовах на фиеста, а аз бях пинятата.

Опитах се да си лепна любезна усмивка, но бузите ми се бяха вледенили, както и сърцето.

– Нали няма да застреляш момиче?

Старият Харви изсумтя и цялото му лице се сгърчи от усилието.

– Госпожичке, ще гръмна и самия великденски заек, ако се опитва да отмъкне нещо мое.

Той намести пушката – неговата версия на удивителна.

„Леле!“ – бих хлъцнала аз, ако ми беше останала слюнка в устата.

– Не съм дошла да отмъквам каквото и да било.

В отговор той насочи двуцевката към гърдите ми, вместо в лицето.

– Работя във фирма за недвижими имоти „Каламити Джейн“, кълна се! Дойдох, за да...

Тъй като Харви заплашваше да ми надупчи дробовете, аз дори не бях в състояние да си спомня защо точно се бях домъкнала в тази затънтена пустош. А, да. Отпуснах едната си ръка и извадих посмачкана визитка.

– Искам да ви помогна да продадете ранчото си.

Двуцевката звънна в едно от копчетата на сакото – имитация на „Ребека Тейлър“, когато Харви дръпна визитката от ръката ми. Преглътнах един панически вик и се опитах да наредя на подметките на ботушите си да се отлепят от дюшемето на верандата на Харви и да отстъпят назад. За съжаление, пряката команда на ума към краката се натъкна на препятствие от технически характер.

Присвитите очи на Харви се поотпуснаха.

– Вайолет Паркър, а?

– Точно така. – Гласът ми прозвуча като на някоя смотла. Просто не успях да го овладея. Оръжията ме карат да се разтрепервам и започва страшно да ми се пишка. Ако не се бях отбила в „Гърдис Грил“ за един бургер с моцарела и лют сос и не бях платила за кратко посещение до „едното място“, сега любимите ми каубойски ботуши щяха да са по средата на локвичка.

– Ботушите ти отиват на името. К’во е т’ва „брокер сътрудник“?

– Човек, който ще си изгуби работата, ако не продаде къща през следващите три седмици. – Свалих и другата си ръка.

Работех в брокерска къща „Каламити Джейн“ от малко над два месеца и тепърва ми предстоеше да направя продажба. Дотук с радикалната промяна към нов живот, която се опитвах да осъществя с помощта на нова кариера. Ако не успеех да направя продажба, преди пробният ми срок да изтече, щеше да се наложи за пореден път да помъкна децата си обратно в прерия¬та и да се завра при нашите.

– На тая снимка тук, с пуснатата коса, си много по-готина.

– Всички така ми казват.

Изглежда, старият Харви се опитваше да приказва като деветгодишната ми дъщеря. Леле, какъв късмет.

– Изглеждаш много по-млада, кат’ расова юница.

Наклоних глава на една страна, тъй като не бях сигурна дали ми е направил комплимент или ме е обидил.

Пушката се смъкна към пъпа ми, когато той ми подаде картичката.

– Задръжте я. Имам достатъчно. – Цяла кутия. Добре че бяха те, за да не бъде празно чекмеджето ми в офиса на „Каламити Джейн“.

– Значи не те изпраща онази гад от банката?

– Не.

Изпращаха ме онази гад от офиса и мръсникът, когото щях да накарам да си изтръгне топките през езофагуса заради това така наречено благородно насочване в правия път – стига да успея да се върна в „Каламити Джейн“, без да приличам на човекоподобно решето.

– Тогава откъде си разбрала за проблема ми с комара?

– Какъв проблем? Какъв комар?

Старият Харви отново присви очи. Двуцевката пък отново се насочи към лицето ми.

– Единственият начин да знаеш, че обмислям продажба, е, ако си чула за дълговете ми от комар.

– А-а-а, за този проблем със залагането ли говориш?

– А ти за какво мислиш, че говоря?

Много по-лесно ми е да блъфирам, когато не редя приказки в дулото на оръжие.

– Аз пък си мислех, че говориш за... ъ-ъ-ъ... – Сетих се за репликите от един разговор, който дочух тази сутрин. – За проблема, който имаш в „Преъри Дог Палас“.

Харви вирна брадичка.

– За борбата в кал няма възрастови ограничения.

– Абсолютно си прав. Не трябва да се отнасят предубедено към хората на възраст. Може дори всяка сряда да организират пенсионерска вечеринка.

– Никой не ми беше казал за бикините и разбрах чак когат’ беше вече късно.

Трепнах. Просто не се сдържах.

– Кажи сега, колко ще ми ’земеш, за да продадеш т’ва тук?

– А ти колко искаш да ти взема? – Този следобед бяха готова на какво ли не, за да угодя на клиента.

Той отпусна пушката на рамото си и двете дула щръкнаха към покрива на верандата.

– Както обикновено.

Тъй като вече не бях застрашена от унищожение, се възползвах от парапета на верандата, за да не се прекатуря назад. Май просто не бях създадена за бизнеса с недвижими имоти. Все още ли продаваха енциклопедии от врата на врата?

– Това ранчо беше на татко ми, а преди това на неговия татко. – Устните на Харви изтъняха, докато се взираше някъде над рамото ми.

– Сигурно заема специално място в сърцето ти. – Постарах се да говоря искрено, докато се примъквах стъпка по стъпка към стълбите. Червеният ми „Бронко“ лъщеше примамливо под юлското слънце.

– Нищо подобно. Нямам търпение да се отърва от тази съборетина.

– Какво? – Вече се бях добрала до най-горното стъпало.

– Писнало ми е да оправям ръждясали огради, да преследвам четириноги малоумници по пасищата, да обикалям след изгубени крави всяко дере и клисура. – Отново ме стрелна със сините си очи. – Да не говорим, че все чувам разни шантави звуци иззад стария хамбар.

Проследих с поглед посоката, която посочи с обраслата си брадичка. Очукан и боядисан в бяло от майката природа, ширналият се покрив сякаш беше увиснал, притиснат от следобедната горещина. Вратите бяха стегнати с вериги, единият от прозорците на плевнята беше счупен.

– Колко шантави?

– Толкова, че да си грабна пушката.

Във всеки друг случай това би ме накарало да се замисля, но след посрещането, което получих днес от двуцевката на стария чешит, имах чувството, че Харви разнася пушката из цялата си къща като продрано бельо. Бях убедена, че дори спи с нея, и бях готова да заложа мизерните си спестявания, че е точно така.

– Може да е била някоя пума – подхвърлих аз. – Във вестника пишеше, че напоследък хората са виждали доста.

– Може да е така, а може и да не е – вдигна рамене той. – Пет пари не давам. Искам да се преместя да живея в града. Кат’ дойде зимата, тук става пълно мърт¬вило. Започвам да си мисля за неща, дет’ не са редни. Миналия януари едва не се ожених за едно момиче от Тайланд. Оказа се, че „тя“ всъщност бил „той“ от Нигерия.

– Леле.

– Мътните го взели този интернет. – Харви плъзна поглед по мен. – Ами ти, Вайолет Паркър?

– Какво аз?

– Нямаш венчален пръстен. Гадже поне имаш ли си?

– Ами, нямам.

Не само че нямах, а и не исках да имам. Мъжете скапваха живота ми – един подпали къщата ми и тя изгоря до основи, а друг ме заряза бременна с близнаци. Напоследък предпочитах връзките ми да са като мебелировката – минималистични.

Двата златни зъба на Харви ми намигнаха изпод мустаците.

– Какво ще кажеш тогава да обърнем по едно? Скоч или джин?

Прехапах устни и се замислих над възможностите. Можех да се кача в джипа „Бронко“ и да поглеждам в огледалото за обратно виждане как откаченият старчок, готов във всеки един момент да натисне спусъка, се смалява в далечината, или можех чисто и просто да тегля една майна на здравия разум и да последвам Харви за по чашка твърд алкохол и може би подписване на договор.

Като че ли имах избор.

– Тоник имаш ли?