Бунтът на масите

Пролог за французи

1.

Тази книга – да предположим, че е книга – датира от... През 1926 г. един мадридски ежедневник започна да я публикува и темата, която засяга, е прекалено човешка, за да не я обезцени прекалено времето. Преди всичко има епохи, в които човешката действителност – вечно подвижна – ускорява своя ход и се развива с главозамайваща бързина. Такава е и нашата епоха, защото е епоха на спадове и провали. Така че събитията изпревариха книгата. Много от онова, за което се говори в нея, до¬скоро беше настояще, а днес вече е минало. Освен това, тъй като през последните години тази книга беше много разпространена във Франция, доста нейни формулировки достигнаха до френския читател по анонимни пътища и са чисти общи разсъждения. Това би било чудесен повод да извършим най-подходящото за нашето време милосърдно дело: да не публикуваме излишни книги. В този смисъл аз направих всичко възможно – вече стават пет години, откакто издателство Stock ми предложи своя¬та версия, – но ме накараха да повярвам, че изложените на тези страници идеи като цяло не са известни на френския читател и че, верни или погрешни, би било полезно да ги предложим на неговия размисъл и критика.

Не съм много убеден в това, но няма да се формализираме. Безспорно за мен е важно читателят да не започне четенето, изпълнен с необосновани илюзии. Затова нека знае, че просто става въпрос за серия от статии, публикувани в един мадридски ежедневник с голям тираж. Както почти всичко, което съм писал, така и тези страници бяха предназначени за няколко испанци, с които съдбата ме срещна. Не е ли изключително невероятно думите ми, като сменят днес адресата си, да успеят да кажат на французите онова, което се стремят да изразят? Трудно мога да очаквам такова щастие, тъй като съм убеден, че говоренето – като почти всичко, което човек прави – е много по-илюзорна операция, отколкото обикновено мислим. Дефинираме езика като средство, което ни служи да изразяваме нашите мисли. Но една дефиниция, колкото и правдива да е, е иронична, съдържа скрити уговорки и ако не се интерпретира по този начин, води до гибелни резултати. Така е. Не по-малко е вярно, че езикът служи и за да прикрием мислите си, да излъжем. Лъжата би била невъзможна, ако първичният и нормален говор не беше искрен. Фалшивата монета циркулира благодарение на истинската. В края на краищата измамата е нищожен паразит на простодушието. Не: най-голямата опасност на тази дефиниция е в дозата оптимизъм, с която обикновено я приемаме. Защото тя самата не ни гарантира, че чрез езика можем достатъчно вярно да изразим мис¬лите си. Тя не поема такъв риск, но не ни и позволява да видим ясно точната действителност: понеже за човека е невъзможно да се разбере със себеподобните си, понеже е обречен на абсолютна самота, то той се изразходва в усилия да се доближи до ближния. Такова усилие е и речта, която понякога успява възможно най-точно да изрази вътрешния ни мир. Нищо повече. Но обикновено ние изпускаме тези уговорки. Напротив, човек започва да говори, защото вярва, че ще каже онова, което мисли. Е, добре, това е илюзорното. Речта не е точно това. Тя изразява само част от мислите ни и издига непреодолима преграда пред изказа на останалото. Достатъчно добре служи за математически формулировки и доказателства; но когато опре до физиката, вече става погрешна и недостатъчна. И колкото повече разговорът засяга по-значими, по-човешки, по-„реални“ теми, толкова повече растат неточността, неумелостта и объркаността на езика. Верни на стария предразсъдък, че като разговаряме се разбираме, ние с такава добронамереност говорим и слушаме, че често стигаме до много по-големи недоразумения, отколкото ако, безсловесни, бихме се опитали да се разгадаем.

Твърде често забравяме, че при всяко автентично слово не само се казва нещо, но и че някой го казва на някого. При всяко слово има предавател и приемател, които не са безразлични към значението на думите. Това значение се променя, когато и те се променят. Duo si idem dicunt non est idem . Всяко слово е случайно. По същес¬тво езикът е диалог и всички останали речеви форми отслабват неговата ефикасност. Ето защо аз смятам, че една книга е добра единствено доколкото ни предлага латентен диалог, в който авторът съумява конкретно да си представи своя читател, а той, от своя страна, усеща как от страниците към него се протяга една ръка от ектоплазма, която го докосва, която иска да го погали или пък най-вежливо да му зашлеви една плесница.

Злоупотребявало се е с думите и затова те са се обезценили. Както и при толкова други неща, злоупот¬ребата тук е във факта, че ги използваме безгрижно, без съзнанието за границите на средството. От почти два века се мисли, че да говориш означава да приказваш urbi et orbi , т.е. на всички и на никого. Аз мразя този начин на говорене и страдам, когато не зная на кого конкретно говоря.

Казват, без големи претенции за достоверност, че по случай юбилея на Виктор Юго в Елисейския дворец бил организиран голям празник, на който в знак на почит се стекли представители на всички нации. Великият поет стоял в голямата приемна зала с внушителната осанка на статуя, подпрял лакът на ръба на камина. Представителите на нациите се изправяли пред публиката и поднасяли почитанията си на поета на Франция. Страж с громък глас ги представял: „Г-н представителят на Англия!“, и Виктор Юго с драматично тремоло, подбелвайки очи, възкликвал: „Англия! Ах, Шекспир!“. Стражът продължавал: „Г-н представителят на Испания!“, и Виктор Юго: „Испания! Ах, Сервантес!“. Стражът: „Г-н представителят на Германия!“, и Виктор Юго: „Германия! Ах, Гьоте!“. Но дошъл редът на един дребен, набит, закръглен и непохватен господин. Стражът възкликнал: „Г-н представителят на Месопотамия!“.

Виктор Юго, който до този момент оставал невъзмутим и сигурен в себе си, се поколебал. Неспокойно завъртял очи, като че ли търси в пространството нещо, което не открива. Но скоро установил, че го е намерил и че отново владее положението. И действително, със същия патетичен тон, с не по-малка убеденост отвърнал на почитанията на закръгления представител с думите: „Месопотамия! Ах, Човечеството!“.

Споменах този епизод с цел да заявя без тържествеността на Виктор Юго, че аз никога не съм писал, нито пък говорил за Месопотамия и никога не съм се обръщал към човечеството. Този навик да се говори на човечеството, който е най-висшата и следователно най-ненавистната форма на демагогията, е бил възприет към 1750 г. от заблудени интелектуалци, невежи относно собствените си граници, които, поради това че по занятие са хора на словото, на logos-a, са си служили с него без уважение и предпазливост, без да си дават сметка, че словото е тайнство с много деликатно причастие.