1. Малко след три сутринта Сам Драйдън предаде нощта си на безсъницата и отиде да потича по дъсчената пътека. Хладната влага във въздуха се лепеше по тялото и филтрираше светлините на Ел Седеро от лявата му страна. Градът се плъзгаше край него в мъглата като танкер. От дясната му страна беше Тихият океан – черен и мълчалив в нощта като края на света. Екът на стъпките му върху старите дъски се връщаше в мрака от всички страни. Да не спи не беше нещо лошо. Спането водеше сънища за по-щастливи мигове, които по свой начин бяха по-лоши от кошмари. Живачните лампи над главата му хвърляха светлина в мъглата. Виеха се като змия в южна посока. Последната от тях се губеше в мрака, където дъсчената пътека свършваше при канала. От време на време Драйдън минаваше край някой лагерен огън на брега и дочуваше откъслеци от разговор, усилвани от мъглата. Ниски гласове, смях, струпани силуети, осветени от пламъците. Проблясъци от живота такъв, какъвто би могъл да бъде. Това, че ги виждаше, го караше да се чувства като натрапник. Като призрак, който минава край тях в мрака. Макар да живееше в Ел Седеро от години, това нощно тичане беше нещо ново. Преди няколко седмици започна да го прави по всяко време на нощта. Идваше му на пристъпи, като натрапчиви пориви, с които не беше сигурен, че може да се пребори. Всъщност досега не се бе опитвал. Смяташе раздвижването и свежия въздух, ако не изцяло приятни, поне за освежителни. Нямаше съмнение, че тренировката беше добра за него, макар по външния му вид да не личеше, че има нужда от нея. За ръста си от метър и осемдесет беше слаб и младееше за своите трийсет и шест години. Може би тичането беше опит на неговия мозък да го измъкне от инерцията. Така преди месеци го беше обяснил един негов приятел. Един от малцината, които още наминаваха. Преди пет години, веднага след случилото се, имаше много приятели. Оказваха подкрепа, когато това се очакваше от тях. По-късно бяха настоятелни и го тласкаха така, както го правят хора, които ги е грижа. Тласкаха го да започне живота си отново. Беше казал, че го оценява високо, че са прави – разбира се, след известно време човек трябва да продължи. Беше се съгласявал, кимал и наблюдавал как очите им стават тъжни, когато разберат, че казва това само за да ги накара да млъкнат. Не беше правил опити да обясни своята гледна точка. Не беше разкрил, че да ти липсва някой може да се усеща и като пост, който някой те е изпратил да заемеш. Че може да усещаш липсата като задължение. Мина край последния от лагерните огньове. Тук брегът под дъсчената пътека ставаше каменист и влажен. Влагата улавяше светлината от всеки уличен стълб. През следващите няколкостотин метра брегът беше пуст. Минута по-късно стигна до кръстовище. Втора дъсчена пътека водеше навътре в сушата. Той намали и спря. Почти винаги го правеше на това място. Не беше сигурен с какво го привлича – може би просто с пустотата си. Кръстовището лежеше в мрака между лампите и тук никога нямаше хора. В нощи като тази, когато няма нито луна, нито вълнение, това място беше като изолатор за сетивата. Облегна лакти върху дървените перила с лице към морето. Когато дишането му се успокои, до него започнаха да долитат слаби звуци. Съскането на гуми по магистралата, която беше зад дюните на километър и половина навътре в сушата. Малки животни, които се движеха в тревата зад дъсчената пътека. Драйдън беше стоял там повече от минута, когато чу друг звук: тропането на бягащи крака по дъските. За миг си помисли, че е друг бегач. После разбра, че не е, защото ритъмът беше прекалено бърз. Във влажния въздух беше трудно да се проследи източникът на звука. Погледна наляво, после надясно по протежение на дъсчената пътека, но на фона на светлината не видя никого да идва. Точно се отдръпваше от перилата и се обръщаше, за да погледне към пътеката към сушата, когато от тази посока спринтиращата фигура се блъсна в него. Чу някой да ахва – гласът на младо момиче. На мига тя се задърпа, оттласна се назад от него в паника, готова да се обърне и да хукне презглава. – Ей – попита Драйдън, – добре ли си? Тя се спря и го погледна. Дори на слабата светлина от уличните лампи си личеше, че е уплашена от нещо. Гледаше го безизразно, но предпазливо, застанала така, че да може отново да хукне, макар да беше останала без дъх и едва ли щеше да стигне далече. Беше по джинси и тениска, но на краката нямаше чорапи и обувки. Тъмнокестенявата й коса беше чиста, но несресана и се спускаше под раменете. Не можеше да е на повече от дванайсет. За миг очите й станаха по-настойчиви. Драйдън можеше почти да види сметките, които се извършваха зад тях. С лекота отбранителната й стойка се промени. Още беше уплашена, но не от него. Вместо това насочи погледа си към сушата, оглеждайки внимателно мрака. Драйдън също погледна, но не видя нищо необичайно. Дъсчената пътека навътре в сушата водеше до пристанищния канал, а от другата му страна лежеше скрита в нощта веригата дюни. – Наблизо ли живееш? – попита момичето. – Кой те преследва? Тя отново се обърна към него и се приближи. – Трябва да се скрия някъде. Всичко ще ти кажа, но моля те, нека първо се махнем от тук. – Дете, ще те заведа в полицейското управление, но не мога... – Никаква полиция – каза тя толкова рязко, че Драйдън изпита желание да се обърне и да продължи нощния си бяг. Каквито и да бяха неприятностите на момичето, ако се набъркаше в тях, това нямаше да подобри неговата нощ. Забелязвайки промяната на изражението му, тя пристъпи напред и го хвана за ръката с умоляващи очи. – Не бягам от полицията. Не е това. Погледът й отново се стрелна настрани в същия момент, когато Драйдън с периферното си зрение улови движение. Той проследи вторачения поглед на момичето, но не можа да разбере какво вижда. Сега някак си успяваше да различи формите на дюните, които допреди малко бяха невидими в мрака. Те бяха обкръжени със слаби и местещи се светлини. Дишането на момичето стана накъсано. – Да или не – каза то. – Повече не мога да чакам. Драйдън можеше да различи отсенките на ужас в човешкия глас. Това момиче не се страхуваше, че ще бъде наказано за някое дребно престъпление, то се боеше за живота си. Светлината около дюните се изостри и Драйдън изведнъж разбра какво вижда: хора с фенерчета се готвеха да прехвърлят гребена на дюните откъм далечната страна. Подтикът да се отдалечи от момичето беше изчезнал, заменен от усещането, че тук нещо съвсем не е наред и че то не лъже. – Хайде – каза Драйдън. Все още стискайки ръката й, той се затича обратно по дъсчената пътека към своята къща. Беше принуден заради малката да намали само леко скоростта. Докато тичаха, Драйдън продължи да гледа към дюните. Той и тя не бяха минали и петдесет метра, когато първият силен лъч светлина се появи на гребена. Скоро след това се появиха още три. Изненада се колко близо бяха. Нощта въртеше номера на чувството му за разстояние. Една от живачните лампи, извисяващи се над дъсчената пътека, бързо се приближаваше. Драйдън спря, а момичето едва не му извади ръката, когато спря с него. – Какво правиш? – попита то. Гледаше преследвачите не по-малко напрегнато от него. Той кимна към кръга светлина върху пътеката. – Ще ни видят, когато минем под лампата. – Не можем да останем тук – отбеляза момичето. Мъжете с фенерчетата – вече бяха шестима – се спускаха бегом по склона на дюната. Драйдън погледна над перилата към океана от другата страна на дъсчената пътека. Плажът беше само на около метър под тях. Той посочи към него и момичето разбра. Промуши се под високото до кръста перило и Драйдън го последва, стъпвайки върху струпаните под пътеката камъни. Брегът отвъд камъните се простираше на трийсетина метра до линията на водата. Тук-там имаше скали, но иначе плажът беше в по-голямата си част от пясък. Драйдън клекна и докосна повърхността. Беше гладка и равна, подгизнала от влагата и по нея, докъдето му стигаше погледът в мрака, не се виждаше и следа. Ако той и момичето оставеха стъпки по брега, преследвачите с лекота щяха да ги забележат и да тръгнат след тях. Затова насочи вниманието си към пространството под дъсчената пътека. Не беше обещаващо. Струпаните камъни бяха с размерите на волейболна топка и да се върви по тях щеше да е бавно занимание, особено като се добави и царящият в сянката на пътеката мрак. Дори по-лошо: на всеки няколко метра имаше подпорни греди, които кръстосваха пространството. Нямаше да са стигнали далече, преди мъжете да дойдат, и със сигурност поне един от шестимата щеше да скочи долу на плажа, за да освети пространството под дъсчената пътека. Като скривалище не струваше и пукната пара. Драйдън погледна над дъските и видя, че мъжете вече се бяха спуснали до подножието на дюната. Всичко се случваше прекалено бързо. В нощната тишина чу шума от краката им по асфалта на пристанищната улица. След това по водещия навътре в сушата участък от дъсчената пътека. След по-малко от трийсет секунди щяха да стигнат до перилата, които бяха над това място. Драйдън огледа кръстосаните под моста опори и видя единствената възможност, която имаха. Той поведе момичето натам. То трепереше, но очевидно изпита облекчение, че се маха от откритото пространство. Дъските на пътеката лежаха върху дебели греди, които се простираха по нейната дължина. Те от своя страна бяха подпрени от още по-дебели греди, легнали странично, като дъските на пътеката. Между дъските и тези опорни греди имаше празнини, недостатъчно големи, за да се промуши човек, но достатъчни да пъхне ръце и крака в отворите. – Хвани се за мен – нареди Драйдън и дръпна момичето да се притисне в гърдите му. Без да се колебае, то се подчини. Стъпките на приближаващите мъже започнаха да разтърсват пътеката. С момичето, вкопчено в него, Драйдън се протегна и сграбчи една от долните греди с пръсти, защото беше твърде голяма, за да я обхване с ръце. След това замахна с крака и пъхна върховете на маратонките си в отвора между следващата греда и дъските на около метър и петдесет от него. Тялото му се превърна в хамак за момичето на гърдите му и се повдигна колкото можеше по-плътно до долната страна на дъсчената пътека. Все едно правеше лицеви опори, но на обратно. Беше съвършено ясно, че не би могъл да издържи в тази поза дълго. Тя беше страшно неудобна. Пръстите му нямаха сцепление с огромната греда, което го принуждаваше да ги притиска с все сили в нея, за да се задържи. Само след секунди мускулите на ръцете му започнаха да парят. Същевременно в опита си да държи тялото си изправено под дъските, трябваше да свие половината си мускули по начин, който не беше обичаен за използването им. Момичето, изглежда, разбра, защото усещаше треперенето на мускулите му. Когато стъпките на мъжете загърмяха по-близо, то притисна уста в ухото му и прошепна: – Имат пистолети. Ще ни убият. Миг по-късно цепнатините между дъските над тях се изпълниха с светлината от фенерчетата. Мъжете стигнаха до участъка от дъсчената пътека покрай брега и поеха по нея. Единият от тях заговори и гласът му прозвуча силно и ясно. Звучеше като глас на човек, свикнал да дава заповеди. – Претърсете плажа. Проверете под пътеката. Обувки се затътриха по дървото, след това се стовариха тежко върху скалите наблизо. Светлините на фенерчетата изпълниха периферното зрение на Драйдън, но за момента останаха насочени навътре в морето. Момичето го прегърна по-силно. Усети как затвори очи, когато зарови глава в рамото му. Сега болката в мускулите му беше минала отвъд паренето, обаче не тя беше важното. Имаше начини да не й обръща внимание и той отдавна ги беше научил. Проблемът беше, че в един момент мускулите му просто щяха да откажат. Силата на волята не може непрекъснато да побеждава физиката. Успя да извие врата си няколко градуса към брега. Лъчите на фенерчетата бяха свършили с обхождането на плажната ивица и сега един по един се обръщаха, за да осветят пространството под дъсчената пътека. Драйдън погледна нагоре, за да не го издаде блясъкът на очите му. Вторачен в дъските над себе си, видя размазаните светлини, докато лъчите осветяваха земята под него. Ако някой от преследвачите беше достатъчно умен или подозрителен да вдигне фенерчето си шейсет сантиметра нагоре, всичко щеше да свърши. Драйдън зачака ослепителната светлина, която щеше да възвести точно това. Но тя така и не дойде. Неясните отблясъци от светлини изчезнаха и отново настъпи мрак. Драйдън преброи до десет и рискува да погледне към брега. Преследвачите бяха продължили на север, като пътьом претърсваха и под пътеката. Беше време да се разгъне и да направят опит да се измъкнат колкото и да беше рисковано. Всеки миг бавене увеличаваше вероятността просто да падне, а това нямаше да стане тихо. Беше започнал да измъква краката си от отвора, когато някакъв шум го накара да спре. Стъпки. Бавни и тежки по дъските над тях. Те се приближаваха от юг – посоката, от която преследвачите бяха дошли. Драйдън замръзна на място. Мъжът на дъсчената пътека застана точно над него. По лицето му се посипаха песъчинки. – Клей – извика мъжът. Това беше водачът. Човекът със заповедния глас. Той беше останал на дъсчената пътека, докато другите претърсваха района. Един от мъжете на бреговата ивица, очевидно Клей, се обърна и закрачи назад, а кръгът от фенерчето му заплашително подскачаше по земята. Той спря в края на пътеката и вдигна глава към водача. Ако беше свалил очи и погледнал напред, щеше да срещне погледа на Драйдън, който беше на не повече от половин метър от него. Драйдън не посмя дори да обърне глава, защото и най-малкото движение можеше да го издаде. Надяваше се, че трепкането на мускулите му не се вижда толкова силно, колкото го усеща. Не можеше да види почти нищо от чертите на Клей. Мъжът беше не повече от силует на фона на черните вода и небе. Само отблясъците от светлината на фенерчето разкриваха по някоя подробност: средно дълга коса, черни дрехи, висящо на ремък през рамото оръжие. Автомат, който приличаше на МР-5 с голям заглушител на дулото. Горе водачът каза: – Това вече е извън контрол. Върни се в микробуса и настрой радиото за покриване на полицейските канали в радиус от трийсет километра. Обади се на Чернин, накарай го да работи по личните мобилни телефони на полицаите и федералните агенти, разположени в района. Претърси ефира за ключови думи като „момиче“ и „изгубено“. Опитай и „психиатрия“, докато търсиш. – Смяташ, че ако говори с някого, той ще си помисли, че е излязла от лудницата? Изведнъж Драйдън усети как пръстите му започват да се плъзгат по влажното от мъглата дърво. Никакво усилие не можеше да ги спре. Само след секунди щеше да изгуби хватката си. – Има голяма вероятност – отговори водачът. След половин сантиметър върховете на пръстите на Драйдън успяха да се задържат. Почувства, че след едно мигване ще изгуби тази малка резерва. – А ако въпреки това я изгубим? – попита Клей. Около секунда водачът остана мълчалив, после отговори: – Или тя ще бъде погребана в ямите за чакъл, или ние. Драйдън се стегна в очакване на падането, опитвайки се да измисли начин да стане на крака и да избяга с момичето. В този миг почувства движението й. Безмълвно свали ръцете, обвити около гърдите му, протегна ги над главата му и ги притисна с все сила към върховете на неговите пръсти. Малката сила, която тя можеше да приложи, беше достатъчна, за да се почувства разликата, и хватката му успя да се задържи. Сред хаоса от мисли, надпреварващи се за вниманието на Драйдън, една за миг надделя над останалите. Как, по дяволите, беше разбрала? Секунда по-късно Клей пъхна фенерчето в джоба, покатери се на дъсчената пътека и хукна обратно натам, откъдето групата беше дошла. Драйдън зачака водачът също да тръгне нанякъде, но той остана за миг на мястото си, дишайки доловимо в мрака. След това се обърна и закрачи, трополейки, на север след преследвачите. Когато стъпките му заглъхнаха, Драйдън най-сетне измъкна крака от гредата и се разгъна. Кръвта плисна като ледена вода в мускулите му. Момичето запази равновесие върху скалите и се наведе край него, за да огледа плажа. Драйдън също погледна. Преследвачите бяха на стотина метра от тях. Момичето подсмръкна. Драйдън осъзна, че плаче. – Благодаря – прошепна то. Гласът му се пречупи. – Съжалявам, че трябваше да направиш това за мен. Той имаше хиляди въпроси, но те можеха да изчакат няколко минути. Обърна се и огледа пътя навътре в сушата за някакъв маршрут за бягство. Между дъсчената пътека и пристанищния път имаше утешителен участък от мрак. На една пряка в северна посока задните улички на Ел Седеро бяха заслонени с клони и водеха дълбоко навътре в сушата. Той и момичето можеха да поемат по дългия път за дома му и да направят кръг обратно до къщата му на половин километър северно от крайбрежието. След като хвърли един последен поглед, за да се увери, че преследвачите се отдалечават, Драйдън поведе момичето под дъсчената пътека и през високата трева от другата страна.