ЗА ТУОР И НЕГОВОТО ПРИСТИГАНЕ В ГОНДОЛИН Риан, съпругата на Хуор, живеела при Хадоровия род, ала когато до Дор-ломин стигнала мълвата за Нирнает Арноедиад, а още нямало вести за нейния съпруг, тя обезумяла от скръб и се залутала самотна из пущинака. Там щяла да загине, ако не ? се били притекли на помощ Сивите елфи. Защото едно тяхно племе обитавало планините на запад от Митримското езеро; натам я отвели и там родила син в края на Скръбната година. И рекла Риан на елфите: – Нека го наречем Туор, понеже туй име избра баща му, преди войната да ни раздели. Моля ви от сърце, укрийте го и се грижете за него; защото предчувствам, че велико добро ще донесе това дете както за елфи, тъй и за хора. А аз тръгвам да диря съпруга си Хуор. Жал обзела елфите; а един от тях на име Анаел, който единствен от цялото племе се бил завърнал подир Нирнает, рекъл на Риан: – Уви, лейди, знайно е вече, че Хуор е загинал заедно с брат си Хурин; и според мен костите му лежат в огромната могила от мъртъвци, що орките струпаха насред бойното поле. Щом чула туй, Риан станала и напуснала домовете на елфите, прекосила земите на Митрим, стигнала най-подир до Хауд-ен-Нденгин сред пустинята Анфауглит и легнала там, за да издъхне. А елфите наистина се погрижили за мъжката рожба на Хуор и малкият Туор израснал между тях; и бил той красив и златокос като бащиния си род, станал силен, снажен и храбър, а елфите го научили на толкоз умения и премъдрости, че не отстъпвал дори на Едаинските принцове от блажените времена, преди злото да дойде на север. Ала с всяка отминала година животът на някогашните хитлумски обитатели – и елфи, и хора – ставал все по-опасен и тежък. Защото, както е казано другаде, Моргот нарушил дадената дума пред източните пришълци и им отказал тучните земи на Белерианд, за които копнеели, а вместо туй прокудил тия зли люде към Хитлум и там повелил да живеят. Макар повече да не обичали Моргот, те продължавали да му служат от страх и ненавиждали елфите; презирали оцелелите от Хадоровия род (най-вече старци, жени и невръстни деца), потискали ги, взимали насила жените им, заграбвали земи и имоти, а юношите поробвали. Орките бродели на воля по ония земи, преследвали последните елфи из техните планински укрития и мнозина пленници откарвали на робски труд в мините под Ангбанд. Тогаз Анаел отвел оредялото си племе към Андротските пещери и там живели сред опасности и несгоди, додето Туор навършил шестнайсетата си година, та станал силен и умел в боя с топор и лък по обичая на Сивите елфи; и понеже пламтяло сърцето му от разказите за страданията на неговия народ, възжелал мъст срещу орките и пришълците. Но Анаел го възпрял. – Усещам, че далече оттук е твоята съдба, сине Хуоров – рекъл той. – А тия земи не ще се изтръгнат от сянката Морготова, додето не рухне самият Тангородрим. Затуй решихме най-сетне да ги напуснем и да поемем към Юга; с нас ще дойдеш и ти. – Но как да се изтръгнем от вражеската мрежа? – запитал Туор. – Мнозина сме и сигурно ще ни забележат. – Не ще пресечем страната открито – казал Анаел – и ако съдбата ни се усмихне, ще стигнем до тайния път, наричан Анон-ин-Гелид, сиреч Нолдорската порта; защото именно онзи народ я е изградил в древните времена на Тургон. Чувайки това име, Туор изтръпнал, без да знае защо; и взел да разпитва за Тургон. – Той е син на Финголфин – рекъл Анаел – и днес всички го смятат за Върховен крал на Нолдорите подир гибелта на Фингон. Защото той още е жив и всява страх сред Морготовите слуги – успя да се спаси от пагубната сеч на Нирнает, докато баща ти Хуор и Хурин от Дор-ломин бранеха Сирионските проходи зад гърба му. – Тогава ще тръгна да диря Тургон – отвърнал Туор, – защото той сигурно ще ми помогне в името на старата дружба. – Невъзможно – възразил Анаел. – Укрита е неговата крепост от очите на елфи и люде, та дори ние не знаем где се намира. Сред Нолдорите може би някои знаят пътя натам, ала никому не биха го разкрили. И все пак, ако желаеш да поговориш с тях, стори каквото ти предлагам; защото в далечните южни заливи може да срещнеш странници от Потайното кралство. Тъй елфите напуснали Андротските пещери и Туор тръгнал с тях. Ала враговете дебнели наоколо и скоро забелязали похода им; още преди да навлязат навътре в равнината, връхлетяла многобройна войска от орки и източни пришълци, та ги разпръснала надлъж и шир в падащия здрач. Но войнствен огън лумнал в сърцето на Туор и макар още да бил момче, не пожелал да побегне, а завъртял топора, както някога сторил баща му, и дълго се борил, съсичайки мнозина от нападателите; накрая обаче цялата сган се струпала върху него, та го пленили и отвели пред пришълеца Лорган. А този Лорган бил вожд на източните племена и претендирал за власт над Дор-ломин като Морготов васал; и взел Туор за свой роб. Горчив и тежък бил животът в неволя; защото Лорган с превелика наслада тормозел Туор като потомък на древни владетели и се мъчел да прекърши гордостта на Хадоровия род. Но Туор намерил в душата си мъдрост – търпеливо понасял всички несгоди и подигравки, дебнейки своя час; тъй подир време участта му поолекнала малко и поне не гладувал като мнозина други несретници сред робите на Лорган. Защото бил силен и сръчен, а Лорган хранел добитъка си добре, додето е млад и може да работи. Но подир тригодишно робуване Туор най-сетне зърнал надежда за бягство. Вече бил израсъл почти напълно – по-едър и пъргав от когото и да било сред източните пришълци; и когато веднъж го пратили заедно с други роби на работа из горите, той ненадейно се хвърлил върху стражите, съсякъл ги с брадвата и избягал към хълмовете. Напразно го преследвали с хрътки пришълците; защото всички кучета на Лорган му били приятели и колчем го срещнели, почвали да се умилкват, а сетне по негова заповед хуквали обратно към къщи. Тъй се завърнал най-сетне в Андротските пещери и заживял там самичък. Мрачен и без дружина, четири години се крил като разбойник по бащините си земи; а името му всявало страх, понеже често бродел надалеч и посичал всеки източен пришълец, когото срещнел. Тогаз обявили за главата му голяма награда; обаче дори с многоброен отряд не дръзвали да припарят до неговото убежище, тъй като се бояли от елфите, та дори и от пустите пещери, където били живели. Ала въпреки туй разказват, че пътешествията му не били за отмъщение; Туор неуморно дирел Нолдорската порта, за която някога му разказал Анаел. Не я намерил, защото не знаел къде да търси, а малобройните елфи, що още се скитали из планините, не били чували за нея. Разбирал Туор, че ако и съдбата да го закриля, дните на всеки разбойник са преброени – кратки са те и без надежда. Пък и не желаел навеки да живее като дивак сред безлюдните хълмове, а сърцето му страстно жадувало за велики дела. В туй, казват, проличала мощта на Улмо. Защото той сбирал вести за всичко, що ставало из Белерианд и всеки поток, слизащ през Средната земя към Великото море, бил негов вестоносец както в едната посока, тъй и в другата; а и все още съхранявал древната дружба с Кирдан и корабостроителите от устието на Сирион1. А по онова време Улмо следял най-зорко съдбините на людете от Хадоровия род, понеже отдавна им бил отредил велики дела в премъдрите си замисли за подпомагане на Изгнаниците; и добре знаел за злочестините на Туор, тъй като Анаел и мнозина от неговото племе били успели да избягат от Дор-ломин и подир време стигнали до Кирдан. Тъй се случило, че един ден в началото на годината (двайсет и третата след Нирнает) Туор седял до извора, що бликал край входа на неговата пещера; и гледал на запад към мъгливия залез. И изведнъж в сърцето му пламнало желание да стане и да върви, без да изчаква нито миг. – Днес напускам тия сиви земи на мъртъвците от моя народ – провикнал се той – и тръгвам да диря съдбата си! Но накъде да поема? Дълго търсих Портата, а още не съм я открил. Тогава взел в ръце арфата, що винаги носел със себе си, понеже бил надарен музикант, и без страх запял с ясен глас из пущинака стара елфическа песен за ободряване на сърцата. И както пеел, изворът край нозете му бликнал дваж по-буйно, та прелял и потокът се втурнал стремглаво надолу по каменистия хълм. Разбрал Туор, че туй е поличба, мигом се изправил на нозе и тръгнал подир водата. Тъй слязъл от високите Митримски хълмове и поел през северните равнини на Дор-ломин; а потокът все растял и Туор го следвал на запад, додето след три дни зърнал в далечината дългите сиви хребети на Еред Ломин, които по ония места се простирали на север и юг, засланяйки недостъпното Западно крайбрежие. В нито едно свое пътешествие не бил стигал Туор до тези възвишения. С наближаването към планините местността ставала все по-неравна и камениста, не след дълго почнала и да се изкачва под нозете му, а потокът навлязъл в дълбоко каменно русло. Но когато взел да се спуска здрачът на третия ден от похода, Туор стигнал до скална стена и в нея зеел отвор като сводеста арка; там изчезвал потокът. Отчаял се Туор, та промълвил: – Значи всуе е била тая надежда! Поличбата от хълмовете ме доведе само до мрачна дупка насред земята на враговете. С натежало сърце седнал той между скалите по стръмния бряг на потока и не склопил очи през цялата черна и мразовита нощ; защото още бил месец Сулиме и нямало ни полъх от пролетта по ония северни земи, а хладните ветрове веели откъм Изтока. Ала когато първите бледи лъчи на изгряващото слънце заиграли из далечните мъгли над Митрим, Туор дочул гласове и като погледнал надолу, зърнал изумен как двама елфи газят през плитката вода; изкачили се те по изсечени в камъка стъпала, а Туор се изправил и ги повикал. Мигом измъкнали елфите лъскави мечове и налетели към него. Тогаз забелязал, че са с плащове сиви, ала ризници носят отдолу; и се зачудил, понеже с яркия плам в очите си били по-красиви, но и по-страшни от всички други елфи, що бил срещал преди. Гордо изчакал да наближат; ала щом видели, че е сам и не вдига оръжие, а ги приветства с елфически слова, двамата прибрали мечовете и му отвърнали любезно. И единият рекъл: – Ние сме Гелмир и Арминас от народа на Финарфин. А ти не си ли от древните Едаини, що обитаваха тия места преди Нирнает? Не ще и дума, според мен трябва да си от рода на Хадор и Хурин; златото в косите ти те издава. А Туор отговорил: – Да, Туор се наричам, син Хуоров, внук на Галдор и правнук на Хадор; но сега най-сетне желая да напусна тая страна, гдето съм безроден и преследван като див звяр. – Тогаз – рекъл Гелмир, – ако наистина си решил да избягаш и да намериш заливите на Юга, то нозете вече са те повели по правия път. – Тъй си мислех и аз – отвърнал Туор. – Защото последвах един внезапно избликнал извор от хълмовете до тукашното коварно русло. Ала сега не знам накъде да завия, след като водите изчезват в мрака. – През мрак често се стига до светлината – рекъл Гелмир. – И все пак доколкото е възможно, човек предпочита да крачи под слънцето – възразил Туор. – Но щом сте от онзи народ, кажете ми, ако знаете, къде е Нолдорската порта. Отдавна я търся – още откакто ми спомена за нея моят осиновител Анаел от Сивите елфи. Тогава елфите се разсмели и казали: – Свърши се твоето дирене; защото ние току-що минахме през Портата. Ето я пред теб! – И посочили скалната арка, където навлизал потокът. – Ела! През мрака ще стигнеш до светлина. Ще насочим нозете ти по правия път, ала не можем да те придружим по-нататък; защото ни пращат с важна заръка към земите, които напуснахме. – И не бой се – добавил Гелмир. – Величава съдба е изписана върху челото ти и тя ще те отведе далече от този край, та дори и далече от Средната земя, ако не ме лъже сърцето. Тогава Туор последвал Нолдорите надолу по стъпалата и тримата нагазили в студената вода, та достигнали сянката отвъд каменната арка. А там Гелмир извадил една от ония лампи, с които се славели Нолдорите; защото те били сътворени още в древния Валинор и ни вода, ни буря можела да ги угаси, а щом се смъкнело покривалото им, блесвала ясна синкава светлина от пламък, пленен в кристала2. Щом елфът я вдигнал над главата си, Туор различил, че оттук водата изведнъж се втурва надолу по гладък и полегат тунел, но покрай скалното русло са изсечени стъпала, слизащи към непрогледния мрак отвъд лъчите на лампата. Когато стигнали до подножието на бързея, тримата се озовали под кънтящ каменен свод, където водата с грохот падала отвисоко, а сетне минавала под втора арка и чезнела в нов тунел. Край водопада Нолдорите спрели и се сбогували с Туор. – Сега трябва да се върнем и да бързаме по пътя си – рекъл Гелмир, – защото черни облаци са надвиснали над Белерианд и велики дела се задават. – Нима е ударил час Тургон да излезе на бой? – запитал Туор. При тия слова двамата елфи го изгледали с почуда. – Туй са дела на Нолдорите, а не на синовете човешки – отвърнал Арминас. – Що знаеш ти за Тургон? – Малко – рекъл Туор. – Знам само, че с помощта на баща ми се е спасил от Нирнает и че в потайната му твърдина още е жива надеждата на Нолдорите. Сам не разбирам защо, ала тръпне сърцето ми, колчем изрека неговото име. И ако зависеше от мен, бих предпочел него да диря, вместо да поема по този мрачен и страховит път. Освен ако туй е тайният път към Тургоновите чертози. – Знае ли някой? – отвърнал елфът. – Скрити са както Тургоновите чертози, тъй и пътищата нататък. Не знам къде са, макар че отдавна ги търся. Ала дори и да знаех, не бих споделил нито с теб, нито с когото и да било сред човеците. Но Гелмир добавил: – И все пак съм чувал, че Властелинът на водите е благосклонен към твоя род. Ако той е решил да те отведе при Тургон, ще стигнеш там, накъдето и да се отправиш. Върви сега по пътя, който ти сочи бликналата вода, и не бой се! Не ще крачиш дълго из мрака. Сбогом! И не мисли, че срещата ни е била случайна; защото по тия земи все още много неща се случват по волята на Обитателя на дълбините. Анар калува тиелианна!3 С тия думи Нолдорите се обърнали и поели обратно нагоре по дългото стълбище; а Туор стоял неподвижно, додето светлината на тяхната лампа изчезнала и той останал самичък сред непрогледния мрак и грохота на водопада. Сетне сбрал цялата си храброст, опрял лява ръка о каменната стена и поел пипнешком напред – изпървом бавно, ала след туй все по-бързо, защото постепенно привикнал с мрака и не срещал никакви препятствия. Сторило му се, че вървял тъй безкрайно дълго, гнетяла го умора, а не желаел да почива сред чернотата на тунела, но ето че най-сетне зърнал нейде далече напред светлинка; и като забързал напред, излязъл сред тесен процеп между високи скали, където пътят продължавал покрай буйния поток под лъчите на златния залез. Защото Туор бил попаднал в дълбока клисура с високи отвесни стени, водеща право на запад; от безоблачното небе пред него залязващото слънце огрявало клисурата и обливало скалите с огнени езици, а речните води блестели като злато, додето се пенели и разливали по искрящите камъни. С надежда и радост продължил Туор през тая дълбока долина и скоро открил пътека покрай южната стена, където тесният бряг бил равен и песъчлив. А когато паднала нощ и от реката не се виждало почти нищо освен отразения звезден блясък в дълбоките вирове, той легнал да си почине; защото не изпитвал страх край тия води, в които бликала мощта на Улмо. Призори продължил напред, без да бърза. Слънцето изгряло зад гърба му, сетне залязло пред него и там, където реката се пенела между канарите или внезапно политала в стръмни водопади, сутрин и вечер играели пъстроцветни дъги. Затуй нарекъл тази клисура Кирит Ниниах. Тъй вървял бавно напред цели три дни, пиел от хладните води, ала не усещал потребност от храна, макар в реката да имало безброй риби, що блестели като злато и сребро или пък пъстреели в множество цветове досущ като дъгите из пяната над тях. А на четвъртия ден руслото се разширило и бреговете му станали по-ниски и полегати; реката обаче задълбавала все по-надолу и ускорявала ход, понеже от двете ? страни се извисявали дълги хълмове и нови притоци се изливали към Кирит Ниниах в искрящи водопади. Дълго седял там Туор, загледан към въртопите из течението и слушал безкрайния ромон на водите, чак додето отново настанала нощ и по черните небесни друмища над него засияли прохладните бледи звезди. Тогава надигнал глас през шума на реката, плъзнал пръсти по струните на арфата и гласът му се слял с нежния звън, та отекнал от камъка и отразен многократно, полетял над нощните хълмове, за да изпълни тия пусти земи с човешка музика под звездите. Защото, макар да не знаел, Туор бил стигнал до Кънтящите планини на Ламот около залива Дренгист. Там в древни времена бил слязъл на суша Феанор и гласовете на неговите бойци се били разлели над северните брегове като могъща гълчава преди първия изгрев на Луната4. Смаяно млъкнал Туор и песента бавно заглъхнала сред планините, додето настанала тишина. И сред тишината дочул от висините да долита странен крясък. Изпървом си рекъл: „Глас на призрак ще да е туй“, сетне решил: „Не, навярно самотно зверче се жалва из пущинака“; а като чул тоя звук още веднъж, помислил: „Сигурно писка сред мрака незнайна птица“. Скръб безмерна усещал в гласа, ала въпреки туй закопнял да го слуша и да върви подир него, без сам да знае накъде го зове. На следващото утро чул същия глас над главата си и като погледнал нагоре, зърнал три могъщи бели птици да летят през клисурата срещу западния вятър и силните им криле засияли в лъчите на изгряващото слънце, докато минавали над него с печални крясъци. Тъй видял за пръв път морските чайки, приятелки на Телерите. Изправил се Туор да ги последва, но за да разбере накъде летят, първо се изкатерил по скалата отляво и когато застанал на върха, мощният западен вятър го облъхнал в лицето, та разпилял дългите му коси. С пълни гърди поел той свежия въздух и рекъл: – Туй ободрява като глътка прохладно вино. Ала не знаел, че вятърът иде право от Великото море.