...в никакъв случай не е позволено на човек по-млад от четирийсет години да пътува, в която и да е страна...
  Платон, „Закони“, (950d)
  
  Атина, 389 пр. Хр.
  
  Вчера слязох с брат ми Главкон до Пирея. Казах му да не си губи времето, но той настоя. На разсъмване ме изпратиха флейтите. Най-добрите пирове точно свършваха: музикантите свиреха последна песен, докато уморените гости се обличаха и извличаха на улиците. Дъждец облизваше въздуха: черен облак висеше неподвижен и мрачно замислен над най-великия град на света.
  Спрях на Източната порта за един последен поглед. Центърът на града вече ми беше обърнал гръб: агората, съдилищата, сградите на Събранието и затворите бяха скрити зад раменете на акропола. Само Партенонът се рееше над града: мраморен фантом сред облаците.
  За секунда прекрасна меланхолия удави тревогите ми. Прошепнах молитва и се опитах да се насладя напълно на този миг, за да нося спомена за него по време на пътуването ми.
  – Огледай се внимателно – каза Главкон. – Когато заминеш, това ще ти липсва.
  Обърнах се. Едно шейсетсантиметрово божество с деветдесетсантиметрова ерекция ме гледаше злобно от портата. Главкон си плю на ръката и докосна излъскания член на херма за късмет.
  – Поне той е доволен, че заминаваш.
  Смръщих се, подразнен, че принизява достойнството на мига с просташка шега. Лицето на Главкон помръкна, беше наранен, че съм се обидил. Помежду ни се отвори празнина.
  Отвъд портата пътят за Пирея беше прав коридор между стените, ничия земя с парцели общинска земя, раздадени за обработване, и гробници. Ходенето по него ми напомня разходката в двора на затвора особено когато палачите работят извън северната стена и виковете на осъдените те следват надолу по пътя към морето. Толкова рано палачите още лежаха в креватите си и пътят беше почти пуст. Неколцина души едва се виждаха в далечината като сенки.
  Беше самотно пътуване и дори зад гробниците да имаше резачи на торби или крадци на плащове, оставиха ни на мира. Аристидите винаги са били едри мъже. Дори на нашата възраст, малко пред и след четирийсетте, у Главкон още можеше да се съзре героят от войната, а у мен – борецът. Сократ ни наричаше Полукс и Кастор: братята богове – конник и боксьор. Неговите най-добри ученици – ученици звезди.
  Гърдите ми се стегнаха, както става винаги, когато мисля за него. Дори след десет години неговата абсурдна смърт ми спираше дъха. Оттогава Атина е празна. Трябваше да замина още преди години. Единственото, което се искаше, беше смелост.
  Главкон погледна към небето.
  – Май идва буря. Не е добър ден за излизане в морето.
  Закрачих по-бързо. Три нощи подред сънувах един и същи сън: как се давя, всмукан в празнота, от която не могат да избягат дори виковете ми.
  Не искам да тръгвам на това пътуване.
  
  На атиняните никога не им е било лесно. Ние сме особени хора, които се чувстват уютно само едни с други. Дори нашите колебливи имперски опити изглеждат солипсистки – опит да завладеем света, като го правим да прилича повече на нас. През останалото време го държим на ръка разстояние.
  В края на тази ръка е Пирея – атинската ръка, която държи света настрана или предпазливо се протяга, за да го поздрави. Тук са всички нации: тъмнокожите картагенци, дърдорещи бързорекия си език; сръчни сицилианци, които миришат на сирене; черноморски колонисти, големи като мечки, и египтяни, които могат да ти дадат представа за вечността дори когато се пазарят да свалят три гроша от цената на денк платно. Кокошки кълват зърната, които са посипали натоварените с жито каруци, докато трополят нагоре към Атина. Курви за по два обола се опитват да отклонят мъжете от работата им. Няколко предложиха и на мен и Главкон. Макар и на толкова години усетих, че се изчервявам, и не знаех накъде да гледам.
  – Може би ще ти успокои нервите – каза Главкон. – Вече имаш вид на страдащ от морска болест.
  Не можех да го отрека. Въпреки миризмите на всички вносни парфюми във въздуха долавях горчивата нотка на морето. Тя караше стомаха ми да се свива. Отново ми се прииска да можех да се откажа от това пътуване.
  Ръката ми се плъзна към кръста и докосна кесията, където бях сложил писмото от Агатон. Трябваше да отида.
  Продължихме покрай тържището и храма на тракийската богиня Бендида. От снощното факелно шествие по улицата се търкаляха изгорели пръчки; уличните метачи с клони смитаха смачканите гирлянди и строшените гърнета, останали от нейния празник.
  След това се показа пристанището.
  Предполагам, че всеки гледа морето и вижда като в огледало своите собствени възможности. Търговецът вижда печалба; адмиралът – слава; героят – приключение. За мен то беше черна уста, бездънна и огромна. Корабите бяха струпани като зъби околовръст залива; жълта пяна и мръсни води цапаха коловете като храчки. Най-зле беше водата. Непроходимите вълни се отваряха пред мен и ме всмукваха в кошмар. Земята под мен се залюля. Лицето ми се обля в пот.
  Главкон ме хвана за ръката.
  – Да не си болен?
  Махнах му да се отдръпне и си наложих със сила на волята да не мисля за водата. Зад покритата колонада съзрях заострения покрив с козирка на Афродитиния храм.
  – Помислих си дали не трябва да се помоля на богинята преди да замина.
  Той не ми повярва.
  – Ходенето до Делфи не беше ли достатъчно? Ами какво ще кажеш за овена, който вчера принесохме в жертва на Посейдон?
  Не бях го забравил. Как животното закима, когато го поръсих с вода; болезненият блясък на жреческия нож; кръвта, която рукна в блюдото, и вътрешностите, които потрепваха като купчина змиорки.
  – Жрецът каза, че поличбите са добри – напомни ми Главкон. Устата му потрепна, докато го казваше. – Ако предсказанията не ти харесват, може би не трябва да заминаваш.
  Рискувах нов поглед към пристанището. Видението беше изчезнало: сега виждах само кораби.
  – Да вървим.
  
  Моят кораб бе пристанал на Сицилианския кей в източния край залива – най-оживената част на пристанището. Гледаше ме как се приближавам с двете червени очи изрисувани на носа малко над ватерлинията, а през това време роби пълнеха търбуха му с делви зехтин. Ненаглеждана купчина багаж бе струпана на кея до трапа.
  Главкон огледа торбите, които вчера една каруца беше свалила тук, и попита:
  – Всички ли са твои?
  – Повечето са пълни с книги.
  – Няма да видиш много от Италия, ако по цял ден си завираш главата в ръкописите.
  Не се опитах да обясня. Главкон обича учението, но заради него никога не би пропуснал хранене.
  – Никога не си виждал Сократ с книга – настоя той.
  – Аз не съм Сократ.
  – Той нямаше да напусне града. – В това имаше истина и Главкон възнамеряваше да се възползва от нея. – Никога не го е правил, освен по време на военната служба. За него Атина беше всичко.
  Повторих:
  – Аз не съм Сократ.
  – Сигурен ли си, че правиш това, което трябва?
  – Зависи как ще формулираш „което трябва“.
  Тичащи стъпки зад мен ме накараха да млъкна. Дръпване за дрехата едва не ме събори. Брадат роб, чиято туника въпреки облачния ден беше потъмняла от пот, се беше вторачил в нас.
  – Филеб иска да изчакате – каза робът направо.
  – Къде е той?
  Робът посочи назад към тълпата около колонадата. Стрелнах крадешком поглед към трапа. Дори ужасът ми от морето можеше да отстъпи, за да избегна човек като Филеб. Обаче вече го виждах – закръглен, подпираше се на тоягата си. Мърляв венец увенчаваше главата му и пръски от винена утайка бяха размазани по бузите, сякаш някой го беше шамаросвал. Най-вероятно току-що беше станал от вечеря.
  – Аристоновите момчета. Знаех си, че сте вие. – Погледна театрално от багажа към кораба и обратно към нас. – Отивате ли някъде? Изглежда, се готвите за пътешествие.
  – Аз оставам. – Главкон кимна злопаметно към мен. – Той заминава.
  – Къде?
  – В Италия.
  Филеб млясна с устни.
  – Разбира се. Храната, момчетата – ще се върнеш два пъти повече мъж, отколкото си сега. – Мушна ме с пръст в корема. – Трябва да внимаваш какво слагаш в устата, нали?
  Аз потръпнах, но Филеб не забеляза. Неспокойните му очи се бяха вторачили над рамото ми, така че трябваше неудобно да се извърна, за да погледна. Висок мъж с впечатляваща грива, красиво лице и роба, преметната небрежно през рамо, се качваше по трапа. Ято хамали го следваха, като се олюляваха опасно, докато се опитваха да пренесат целия му багаж наведнъж.
  Очите под надвисналите вежди на Филеб се ококориха.
  – Това е Ефем – заяви той. – Философът. – Изсумтя. – Той има дори повече багаж от теб. Ако продължавате така, корабът ви няма да излезе от пристанището, без да се обърне.
  Сви ме под лъжичката.
  – Ефем не е философ – казах аз, – а софист.
  – Мислител. – Филеб се почука по главата с пръст. – Правилни, полезни неща, а не като твоя приятел Сократ за пръдните на осите и подобни. Ефем можеше да го понаучи на едно-друго. Когато стигнете в Италия, ще си толкова натъпкан с наука, че трудно ще намираш място за храната.
  Стоеше близо до ръба на кея и щеше да е съвсем лесно да го бутна във водата. Едно дръпване на тоягата, завъртане и щеше да облизва ракообразните по дъното на кораба. Сложих ръка на рамото на Главкон, в случай че му е хрумнала същата идея. За разлика от мен, той можеше наистина да го направи.
  – Поне ще можеш да разговаряш до насита по време на пътуването – каза ми Главкон. Запази физиономията си сериозна, макар да не оцених шегата. Ако имаше нещо, което да ме ужасяваше повече от пътуването в самота, то беше пътуването с човек като Ефем.
  „Сигурен ли си, че правиш каквото трябва?“ Да избегна въпроса беше лесно, но да му отговоря, въпреки цялата мъдрост, на която ме беше научил Сократ, не бе възможно. Затова трябваше да замина.
  „Пред сигурното зло винаги бих предпочел да рискувам за възможното добро“, казваше той.
  След месец изпи бучиниша.
  Мушването в корема ме върна на брега.
  – Мечтаеш, а? Обзалагам се, че вече си дълбоко нагазил във вертепите.
  – Отивам да се видя с един приятел.
  Гадно намигване.
  – Разбира се. – Той едва не се сгъна на две от собствената си духовитост. – Ще ми се и аз да можех да дойда с теб.
  Ръгна роба с тоягата си като козар, след това я завъртя, та тълпата да му направи път. Главкон се вторачи гневно в него.
  – Предполагам, че на кораба няма свободна койка, нали?
  Това беше изящна отстъпка. Срещнах с благодарност погледа му и видях, че съмненията още бушуват в очите му. Той отмести поглед.
  – Бъди внимателен. Италия е опасно място. Отвъд крайбрежието има само пустош и варвари. Аз няма да съм там, за да те пазя.
  Почувствахме се неловко. В мига, когато го докоснах, ме прониза болка: не удовлетворяваща меланхолия, че напускам града, а нещо горчиво и безвъзвратно. Задържах го колкото може по-дълго.
  Когато се отдръпнах, той пъхна нещо в ръката ми – матово зелено камъче, огладено от морето.
  – Това е камък срещу корабокрушения. Ако корабът потъне, го стискай здраво и той ще те отнесе на брега. Така казват.
  Стисках камъчето. Разбира се, знаех, че е суеверие, обаче тази сутрин бях чувствителен. Почти успях да си представя, че усещам магията на камъка да вибрира в него като дръпната струна.
  – Откъде го намери?
  – Един странник ми го продаде. Жрец на Орфей.
  Засмя се смутено.
  – Е, човек никога не знае...
  – Надявам се, че няма да ми дотрябва.
  – Разбира се. Успех. И се върни по-добър човек.
  
  В мига, когато стъпих на борда, гаденето се върна с по-голяма сила. Палубата сякаш се люшкаше, макар корабът да беше привързан и неподвижен. Това не предвещаваше нищо хубаво. Хванах се за борда и погледнах към кея, та Главкон да ми вдъхне увереност. Той обаче си беше отишъл.
  Нещо ме удари отзад по крака и едва не ме прекатури през борда. Един ядосан носач ми се развика да се дръпна; една амфора едва не ми смаза палеца. Превит от болка се промъкнах на кърмата, като заобиколих надстройката. Треперех. Седнах на палубата и зачаках паниката да отмине.
  „Сигурен ли си, че правиш това, което трябва?“
  Пъхнах ръка в кесията и извадих писмото. Екипажът беше прекалено зает с подготовката за отплаване, за да ми обръща внимание. Софистът Ефем беше изчезнал вътре.
  Развих сплескания свитък, макар че го бях чел толкова често, че го знаех наизуст.
  
  Научих много неща, които не мога да включа в това писмо: някои от тях наистина ще те удивят. Италия е странно място, пълно с чудеса и опасности. Тук няма човек, на когото бих могъл да доверя тези тайни.
  
  За хиляден път се запитах: какви тайни?
  Товарът беше подреден, въжетата опънати. Слънцето следваше пътя си около света. От планините се спусна следобеден вятър, поривите му бяха като камшици, но облаците не се разпръснаха. В открито море небето и водата се бяха слели. Лодка с два реда гребци започна да изтегля кораба от пристанището и защото от палубата не се виждаше, корабът сякаш се движеше от само себе си без гребла или платна. Докато минавахме, бялата кула на Темистокъловата гробница ни махаше от носа.
  Предадох се на морето.