Към Bard.bg
Победители (Даниел Стийл)

Победители

Даниел Стийл
Откъс

1.

Когато будилникът звънна в снежното януарско утро в Скуо Вали, Лили Томас още спеше. Отвори очи за секунда и видя гъстия сняг, който се сипеше около къщата, наета от баща й. За секунди й се прииска да се обърне и да заспи отново. Някъде отдалече долиташе тътен на взривен динамит, чиято цел бе да предотврати лавинната опасност, и щом погледна навън, веднага разбра какъв ще бъде денят. Заради виелицата не се виждаше почти нищо и тя знаеше, че дори в момента достъпът до планината да е разрешен, много скоро няма да бъде. Обаче обичаше предизвикателството да кара ски в гъстия сняг. Щеше да й се отрази добре, а и не искаше да изпусне нито един ден с любимия си инструктор, Джейсън Йи.

Всяка година през коледната ваканция идваше тук с баща си. Празнуваха Рождество у дома, в Денвър, летяха за Сан Франциско, където баща й гостуваше на приятели и гледаше да посвърши малко работа, главно с фирми от Силициевата долина, които се занимаваха с венчърен капитал, а след това поемаха с автомобил към Скуо. Лили обичаше както традицията, така и ските. Идваха тук, откакто тя започна да тренира ски спускане като дете. Преди три години, на четиринайсет, спечели бронзов медал на юношеските олимпийс­ки игри. Сега тренираше за следващата зимна олимпиада, която предстоеше догодина. Надяваше се този път да спечели златен медал.

Лили се протегна за последно в топлото удобно легло и стана, за да вземе душ. Погледна през прозореца и видя колко силно вали. В сравнение със снощи сега на земята имаше поне шейсет сантиметра повече сняг. Усмихна се широко и се замисли за утрото, което й предстоеше. Силният сняг може би щеше да ги позабави малко, но Джейсън винаги я караше да дава максималното от себе си и тъкмо затова го харесваше. Много обичаше да кара ски с него, а и той беше много по-забавен от треньора й в Денвър, който я тренираше за олимпийските игри още от дванайсетгодишна.

Баща й даде идеята да започне да кара ски, а по-късно да се съсредоточи над спускането, когато видя, че й идва отвътре. Той много обичал ските на нейната възраст. Бил самоук, обожавал този спорт и купувал ски, каквито можел да си позволи. След скромно детство в миньорски град в Пенсилвания, в началото на двайсетте той забогатял на стоковата борса, а по-късно инвестирал във високорискови сделки, които му донесли огромна възвръщаемост. Оттогава инвестираше по-консервативно, богатството му беше в безопасност и един ден щеше да остане за Лили. Тя никога не се замисляше над този въпрос, макар да знаеше, че има невероятен късмет. Баща й я учеше на дисциплина и упорит труд и в това отношение Лили много му приличаше. Беше отлична ученичка и талантлива спортистка. След година завършваше гимназия и се надяваше да постъпи в колеж от Бръшляновата лига. Междувременно тренираше за олимпиадата всеки ден и нито за миг не се отпускаше. Тя бе радостта, смисълът на живота на баща си, откакто майка й почина, когато беше на три. Бил Томас живееше за нея и Лили го обожаваше.

Бил Томас беше завършил държавен колеж в Пенсилвания. Баща му, миньор във въгледобивна мина, бе починал по времето, когато Бил бе тийнейджър. Той познаваше добре бедността и като млад единственото му желание беше да осигури по-добър живот за семейството, което се надяваше да има някой ден. Стипендия за бизнес школата на „Харвард“ промени живота му. Беше използвал магистратурата по бизнес администрация и предприемаческия си усет, за да постигне всичко, за което бе мечтал като момче. Майка му така и не доживя да се порадва на успехите му, а брат му почина на деветнайсет при инцидент в мината. Единствено Бил успя да се спаси в по-добър свят, ала никога не забрави откъде идва и какво е постигнал. Беше изключителен в бизнеса и на петдесет и две мечтите му се бяха сбъднали, сега вече работеше у дома, управляваше инвестициите си и прекарваше цялото си време с дъщеря си. В продължение на четиринайсет години беше за Лили и баща, и майка и бе невероятно горд с нея.

Лили взе душ, облече се и няколко минути по-късно бе на масата за закуска в клин за ски, термоблуза, боса. Дългата й тъмна коса беше все още мокра след душа. Баща й пиеше кафе. Вдигна поглед към нея и се усмихна.

– Мислех, че ще поспиш. Навън е кофти ден. – В мига, в който го каза, двамата чуха поредния взрив с динамит. Лифтовете нямаше да работят, но Лили бе сигурна, че съвсем скоро ще ги пуснат, макар и съвсем за малко.

– Не искам да изпускам нито ден – рече тя, поръси овесената каша с кафявата захар, която той беше поръчал от обслужване по стаите в близък хотел, откъдето им доставяха храна и камериерки за къщата, която наемаха всяка година. – Много обичам да тренирам с Джейсън, татко – добави, когато той вдигна капака, за да й покаже останалото, което й беше поръчал за закуска – бъркани яйца, бекон и пълнозърнести препечи филийки. – Не мога да изям всичко това – намръщи се тя.

Лили беше слаба и атлетична, в изключително добра форма, красива като майка си, със същите лаванду­ловосини очи, тъмна коса и сметанова кожа, широка усмивка, която винаги откликваше на неговата. Бил беше рус и изглеждаше млад за годините си. Така и не се ожени повторно, нямаше и желание, поне докато Лили живееше у дома. През последните две години излизаше с една и съща жена. Пени бе отдадена на кариерата си, никога не се беше омъжвала, нямаше деца и като пиар пътуваше непрекъснато, така че никак не се притесняваше от факта, че най-важната жена в живота на Бил е Лили и че през повечето време той се занимава с дъщеря си и не проявява особен интерес към останалите. Двамата с Пени имаха негласно споразумение, което уреждаше и двамата. Когато се намираха в един град и имаха време, прекарваха вечерта заедно, иначе водеха отделен живот. Никой не искаше от другия повече от онова, което получаваше. Освен това се забавляваха, когато бяха заедно.

Пени беше красива, с червена коса, полагаше огромни усилия, за да поддържа великолепно тяло, което бе „пипнала“ тук и там. На Бил му беше приятно, когато тя го придружаваше. Беше по-млада от него, но не чак толкова, че да се чувства неловко, когато бяха заедно.

Дори успяха на два пъти да попътуват заедно, обикновено до курорти, които тя представяше, така че с един куршум уцелваха два заека. Той никога не й предложи съвместно бъдеще и нямаше подобно намерение, а тя бе независима жена, която не очакваше подобно нещо нито от него, нито от друг. Беше на четирийсет и две, Лили я харесваше и съзнаваше, че Пени не е заплаха за нея. Баща й рядко я включваше в срещите си – времето, отделено за семейството, прекарваха сами, както и на тази ваканция. Докато бяха в Скуо, Пени беше на откриването на нов курорт на остров Сейнт Барт. Бил никога не я беше канил в Скуо Вали по време на ежегодното им пътуване. Предпочиташе да прекара времето тук с дъщеря си – тя беше толкова заета с училище и приятели, със спортните си изяви и тренировки, с извънкласни занимания, когато бяха у дома. Изпитваше ужас, когато си помислеше, че момичето му ще замине в колеж, и се опитваше да я убеди да се запише да учи близо до Денвър, въпреки че Лили си бе наумила да учи в Бръшляновата лига на Източното крайбрежие и имаше достатъчно висок успех, за да успее.

– Сигурна ли си, че искаш да излезеш? – попита той, след като тя хапна от яйцата и гризна парченце бекон.

– Вероятно ще затворят достъпа до планината рано. Искам да се спусна колкото е възможно повече пъти преди това – обясни тя и стана, за да се дооблече.

– Ако времето се влоши още повече, да се прибереш – напомни й той. Възхищаваше се на упоритостта й, на дисциплината й, но не искаше тя да поема рискове в това ужасно време. Знаеше обаче, че е разумно момиче.

– Знам, татко – отправи му тя слънчева усмивка през рамо. – Не се тревожи, всичко ще бъде наред. Джейсън познава планината по-добре от всеки друг. – Това бе една от причините, поради които Бил го нае преди години. Държеше Лили да се забавлява, но също така да бъде в безопасност. Беше изгубил майка й и не искаше да изгуби и нея. Съпругата му бе шофирала прекалено бързо през нощта, беше попаднала на заледен участък в Денвър и бе загинала на двайсет и пет, като го остави вдовец с тригодишно дете. Той бдеше над Лили, сякаш бе от стъкло.

Момичето се върна след десет минути, облякло пуловер върху термоблузата, клин за ски и апрески, в ръка стискаше яке с емблемата на олимпийския отбор и каската. Всяка вечер оставяше ските, ботушите и щеките в шкафче в полите на планината и сега трябваше да се качи на автобуса, за да отиде при Джейсън. Облече ски якето и вдигна ципа. Бил седеше пред компютъра и проверяваше стоковия пазар, но вдигна очи към нея и се усмихна.

– Много си готина – усмихна се широко той. Якето с емблемата на олимпийския отбор и каската издаваха, че е голяма работа, освен това бяха символ за постигнат успех на всяка писта. – Да се върнеш, ако времето стане по-лошо – напомни й пак и на излизане тя се наведе, за да го целуне по косата.

– Добре – отвърна весело и помаха с ръкавиците от вратата, а след това забърза, за да се спусне колкото е възможно повече пъти, преди да ограничат достъпа до планината. И двамата бяха сигурни, че това ще стане около обяд.

Бил остана да я наблюдава през прозореца и видя как се качва в автобуса към базата. Лили не го забеляза и той усети как сърцето му се свива. Беше толкова красива, толкова млада, приличаше безкрайно много на покойната си майка, сякаш бяха сестри. Все още му беше мъчно за съпругата му. Ако беше жива, сега щеше да е на трийсет и девет, което му се струваше невъзможно. В представите му тя щеше да си остане млада завинаги, не по-голяма от седемнайсетгодишната Лили. Стори му се, че снегът става още по-силен, знаеше, че върхът на планината ще бъде забулен в мъгла. Единствено най-запалените скиори като Лили щяха да се осмелят да излязат днес. Тя може и да приличаше на майка си, но притежаваше упоритостта и решителността на баща си. Поради това Бил беше сигурен, че уменията й и постоянните тренировки ще й спечелят медал на следващата олимпиада.

Докато се возеше в автобуса, Лили извади телефона и пусна есемес на гаджето си Джеръми и на най-добрата си приятелка Вероника. И двамата бяха в олимпийския отбор с нея и същия ден тренираха в Денвър. Не й оставаше време да се сприятелява с хора, които не са в отбора, а и двете с Вероника се познаваха още от детската градина. Джеръми върна с бърз есемес „Обичам те“. Вероника не отговори и Лили реши, че все още спи.

Лили и Джейсън се видяха при шкафчетата, както се бяха разбрали. Той беше облякъл яке с емблемата на ски училището и бе застанал до олимпийското й оборудване. Приличаха на истински професионалисти, докато слагаха ските и ботушите, прибираха останалото в шкафчетата. После стиснаха щеките и се отправиха към лифта. И двамата бяха с очила, за да се предпазят от силния сняг. Джейсън я погледна с широка усмивка, докато показваха пропуските си на човека в седалковия лифт и той кимна. Още трима чакаха пред тях. Лифтът беше пуснат преди няколко минути. Други двама бяха вече във въздуха, когато Лили вдигна поглед. Беше истинско удоволствие да излезеш в подобен ден, а и тя обичаше предизвикателството да се спуска, когато вали сняг. Джейсън й се възхищаваше за куража – нищо не бе в състояние да я спре.

– Трябва да си или напълно луда, за да излезеш в такъв ден – разсмя се той, – или много млада, или и двете. Няма още дълго да пускат нагоре. – Те обаче знаеха, че е безопасно, след като лифтът работи, в противен случай щяха да го спрат. Единствено най-опитните щяха да се осмелят да се качат в планината, а те двамата бяха истински професионалисти. Той беше забележителен скиор, също и тя. На нейната възраст Джейсън беше печелил национален шампионат, освен това бе превъзходен инструктор. Лили винаги научаваше по нещо ново от него, извън наученото от треньора в Денвър, който беше много строг.

– Значи съм луда – отвърна щастливо тя. – И татко мисли, че сме луди. – За пореден път чуха гърмеж на динамит тъкмо когато Лили се качваше на първата седалка, а Джейсън зачака следващата. Тя усети познатата тръпка, когато седалката я вдигна във въздуха и можеше да гледа отвисоко дърветата и недокоснатия сняг. По склоновете все още не се мяркаше нито един скиор и докато пътуваха към върха, Лили веднага разбра, че достъпът до тази част от планината вече е ограничен. Вятърът брулеше лицето й, тя обаче се наслаждаваше на спокойствието и тишината, докато седалковият лифт тихо жужеше нагоре, след това чу нов гърмеж необичайно близо. Сякаш бяха непосредствено до взрива и това я учуди. В същия момент, тъкмо когато наближаваха едно дефиле, забеляза дълга змия, която се стрелна във въздуха като гигантско въже над главите им. Усети как пада стремително. Дори не й остана време да осъзнае, че кабелът, по който пътуваше лифтът, се е скъсал и тя пропада към дълбока дупка в снега. Когато се приземи, около нея имаше единствено белота. Лили затвори очи и заспа дълбоко. Така и не й остана време да се обърне и да погледне Джейсън, докато падаха покрай дърветата. Джейсън се озова в дефилето и издъхна в мига, в който се удари в снега.