От пръв поглед

1.

Гласът на пилота в самолета на „Алиталия“ от Милано до Париж събуди Тими от кратката й дрямка. Чувстваше се изтощена след трите седмици, прекарани в Ню Йорк, Лондон и Милано. Два пъти годишно – през февруари и октомври – правеше това поклонение до светите места на модата за изложенията на прет-а-порте. Тя беше основател, пътеводна светлина, главен дизайнер и управител на най-известната марка за мъжки и дамски готови облекла в Америка, с клонове в Европа.

Тими О’Нийл управляваше бизнеса си съвсем сама вече двайсет и три години. Сега, на четиресет и осем, нейната модна империя включваше още детско облекло, мебели за дома, декорации, домашен текстил, а преди десет години добавиха и козметика – няколко марки парфюми, които бяха много добре приети и постигнаха светкавичен успех в държавите, където се продаваха. Името Тими О’Нийл беше световна марка и означаваше стил, класа и поразяващ успех.

Повече от две десетилетия светът на „Тими О“ беше символ на приказката на успеха. Сега Тими пътуваше към Париж, за да присъства на октомврийското дефиле на европейската си модна линия. Другите американски дизайнери хвърляха усилията си в седмицата на модата в Ню Йорк и отказваха авантюрата на европейското прет-а-порте. Тими беше единствената, която с безгранична енергия и хъс се впускаше и в двете изложения. След поредния моден маратон се чувстваше изтощена и самата мисъл за предстоящото в Париж я смазваше.

Тими О’Нийл, подобно на цар Мидас, превръщаше всичко, до което се докоснеше, в злато, а модният свят я смяташе за безгрешна. Дори в редките случаи, когато самата тя не беше особено доволна от сезона, или пък критиците бяха по-пестеливи с похвалите, колекциите й се продаваха със същия успех. Тими правеше добре всичко, с което се захванеше – претворяваше идеите си с перфекционизъм и непотворим шик. Беше безмилостна към себе си и в очакванията си, много повече от останалите. Имаше изключителната дарба отдалеч да предусеща с какво би искал да се облича светът, с какво да живее и на какво да ухае. Не само модните линии, но и парфюмите на марката бяха хит на пазара. Тя сама избираше ароматите и дизайна на опаковките. Малко бяха нещата, които можеше да се опрат на Тими О’Нийл. Самата тя признаваше, че в кухнята не се чувства така убедително, както в модата, макар че се справяше добре. Не обръщаше особено внимание и на дрехите, с които се обличаше. Предпочиташе нещо удобно, в повечето случаи от спортните колекции на марката.

За пътуването до Париж бе избрала джинси и тениска от последната си колекция, винтидж жакет от норки, който бе открила преди години в малко магазинче в Милано, и черни пантофки по неин дизайн. Носеше голяма черна чанта от крокодилска кожа на „Ермес“, с внушителни размери, а износеният й вид от многобройните пътувания през годините ? придаваше допълнителен стил.

Пилотът съобщи, че се приземяват на летище „Шарл дьо Гол“ в Роаси, до Париж. Тими доволно изпъна напред крака – бе проспала почти целия кратък полет. Беше като изцедена от напрежението, работата и коктейлите в Милано. Дефилетата в Европа обикновено завършваха с безкрайни купони и безсънни нощи. На мястото до нея в салона първа класа седеше някакъв свещеник, който не отрони нито дума през целия полет и вероятно беше един от малкото, които не я познаваха и не носеха нещо от нейните колекции. Бяха си кимнали учтиво, когато се настаняваха, а десет минути по-късно, след като бе разтворила „Интернешънъл хералд трибюн“, за да прочете отзивите за модното дефиле, бе потънала в безпаметен сън.

Самолетът намали скоростта и тя надзърна през илюминатора. Мисълта за Париж я накара да се усмихне. Обърна се към двамата си асистенти, чиито места бяха през пътеката. Бяха я оставили да поспи. Всички се чувстваха смазани от стреса и напрежението през последните три седмици и с облекчение очакваха последната спирка от турнето.

Всички ревюта бяха важни, но тези в Париж винаги се отличаваха с особен заряд и динамика от начало до край. Милано беше светилището на модния свят, но тя най-много ценеше успехите си в Париж. Това бе любимият й град, мястото, където мечтите й се сбъднаха. Тими сънливо подаде на Дейвид и Джейд нахвърлените си записки. Дейвид работеше с нея от шест години, а Джейд – от дванайсет. Двамата я боготворяха – заради добротата и почтеността й, а също заради онова, което учеха от нея – и в лично, и в професионално отношение. Всичко у Тими беше вдъхновяващо – от гениалната й работа до деликатното й общуване с хората. Дейвид винаги казваше за нея, че сърцето й свети като морски фар в тъмнината и показва пътя на другите. А най-хубавото бе, че изобщо не осъзнаваше колко е изключителна. Всеки, който я познаваше, би се съгласил, че е удивително дружелюбна и скромна.

Имаше вроден усет към бизнеса, дарба да предусеща модните тенденции и не се колебаеше да експериментира. Не се страхуваше да посегне към новото, независимо от рисковете. Живееше на високи обороти, със замах. С времето се бе доказала като прекрасен работодател и приятел – Дейвид и Джейд знаеха това. Тими беше надежден партньор, всеотдаен работар, брилянтна, съзидателна, забавна, състрадателна, донякъде обсебваща, перфекционист до крайност. Бе вдигнала високо летвата на своята компетентност, постижения, креативност и лоялност.

Дейвид Голд бе започнал работа при нея веднага след дипломирането си от „Парсънс“ като надежден дизайнер. Тими обаче определи моделите му като безлични, повече класически и не съвсем актуални. Липсваше му перспективата, авангардността, които тя търсеше у асистентите си, но у него откри нещо съвсем различно и много полезно. Той имаше усет към гениални маркетингови идеи, беше изключително организиран и бдителен към детайлите, а заедно с това умееше да управлява огромен брой хора. Веднага го изтегли от дизайнерския екип и го назначи за свой асистент. Продължи да я придружава по ревюта два пъти годишно, но отговорностите му се разраснаха неимоверно за шестте години, в които бяха заедно. На трийсет и две той вече бе вицепрезидент, отговорен за маркетинга, и двамата обсъждаха всички изяви и рекламни кампании на фирмата. Заедно бяха лъснали имиджа на компанията до ослепителен блясък, брилянтен във всяко отношение.

И този път не правеше изключение – Дейвид бе поел голяма част от работата по ревютата в Ню Йорк и Европа. Тими винаги бе твърдяла, че на визитката му трябва да пише „магьосник“. Творческата енергия, която не му достигаше като дизайнер, избуяваше в идеите му за маркетинг, реклама и работа с хора по начин, непостижим дори за Тими. Тя никога не пестеше признания и похвали за другите. Харесваше и ценеше Дейвид, лично се бе погрижила да го вдигне на крака след заболяването му от хепатит преди четири години. Той пък се прекланяше пред нея като свой ментор и признаваше, че тя го е научила на всичко за модната индустрия, макар че според Тими ученикът отдавна бе надминал учителя. Съвместните усилия на екипа им жънеха огромен, заслужен успех.

Джейд Чин бе работила като заместник-редактор във „Вог“ и бе попаднала в полезрението на Тими по време на фотосесите за списанието, на които тя винаги държеше лично да присъства. Също като нея Джейд беше перфекционист, маниак по детайлите и чудовищен работохолик – можеше да работи четиресет и осем часа без да се оплаче. За пет години във „Вог“, тя се бе изкатерила по безкрайната служебна стълба до поста заместник-редактор срещу отчайващо ниско заплащане, една камара бонуси и нищожно признание. При Тими бе получила главозамайваща заплата и длъжността „личен асистент“. Въпреки възможностите през годините да се издигне в йерархията, Джейд бе избрала да си остане нейна лична асистентка, и така вече дванайсет години. Обичаше работата си с всичките й плюсове и минуси. С Дейвид се бяха сработили добре, с Тими бяха в пълен синхрон – проявяваше шесто чувство за желанията й, буквално четеше мислите й. Тими признаваше, че такъв асистент е мечтата на всяка работеща жена. Обмисляше и най-малките детайли, дори носеше в чантата си пакетчета от любимия чай на Тими, а чашите изникваха тайнствено, точно когато Тими най-много се нуждаеше от тях, също както обедите, вечерите, закуските, дрехите, които би искала да смени за предстоящото интервю, списъците с телефонни обаждания и постоянно променящите се срещи. Джейд помагаше на Тими да се движи във вярната посока и винаги да бъде във форма, грижеше се за всичко и осигуряваше гладкото й преминаване през ежедневието.

Тримата бяха забележителен екип. И както Тими обичаше да казва, Джейд и Дейвид й помагаха да изглежда добре и да се чувства още по-добре. Джейд я бе придружавала до Париж може би петдесетина пъти за дванайсет години, Дейвид – два пъти по-малко. Това бе любимият й град и макар че бизнесът й беше базиран в Ел Ей, при всеки удобен случай Тими с удоволствие отскачаше до Париж. Пътуването никога не й тежеше. Както всеки път, така и сега, след „адския месец“, както наричаше периода на турнетата, след последното ревю щеше да си даде почивка и да остане сама за два-три дни. После щеше да се присъедини към Джейд и Дейвид в Ню Йорк, за да разговаря с производствения отдел, да посети фабриката в Ню Джърси, да се срещне с рекламната агенция, за да обсъдят новата кампания.

Тими бе една от малкото, които упорито отказваха да преместят седалището на фирмата си в Ню Йорк. Предпочиташе Лос Анжелис. Животът там й харесваше, разпределяше го между крайбрежната си вила в Малибу и градската къща в Бел Еър. Нямаше никакво намерение да живее в пентхаус в Ню Йорк, да мръзне през зимата и да се тъпче в Хемптън през лятото. Обичаше живота си такъв, какъвто е, и беше убедена, че това напълно я устройва. Не можеше да се спори с успеха. А когато нещо й хрумнеше, мяташе се на самолета и заминаваше. Дейвид се бе опитал да я убеди да си купи собствен самолет, но тя упорито отхвърляше идеята.

Успехът не главозамая Тими през годините. Тя никога не забрави откъде бе тръгнала, шансът, който бе получила в кариерата си, нито кафенето, където бе работила като сервитьорка, и където нощем бе сътворила първите си модели с евтини, но оригинални материи, купени с бакшишите. След седем години (вече беше на двайсет и пет), дойде първият й пробив, когато една клиентка от „Барнис“ забеляза колко актуални, стилни и безупречно ушити бяха дрехите, които Тими предлагаше. Купи половин дузина от най-хубавите й модели, занесе ги в стария магазин „Барнис“ на Седемнайсета улица, дълго преди да се преместят по-надалеч от центъра, и те моментално станаха хит. След което поръча още двайсет и пет бройки, после – петдесет. Когато на следващата година поръчаха сто бройки, Тими напусна кафенето, нае един разнебитен склад в модния квартал на Ел Ей и дванайсетина момичета от дом за самотни майки като шивачки. Беше им предложила добри пари, което устройваше и тях, и нея. И така колелото се завъртя. На трийсет беше знаменитост, а осемнайсет години по-късно се бе издигнала до космически висоти. Въпреки някои тежки сътресения в живота си, продължаваше да се мисли за късметлийка. Най-вече в работата си.

Тими погледна през прозореца и се усмихна уморено. След не особено мекото кацане на летище „Шарл дьо Гол“, на терминала ги очакваха от ВИП службата. Както обикновено, възнамеряваше веднага да се залови за работа, още повече, че сега нямаше проблем с часовата разлика. Беше планирала интервюта с журналисти, срещи с представители на текстилни предприятия, за да подбере тъканите за следващата зимна линия. Макар да беше октомври, вече се показваха колекциите пролет/лято, а тя работеше върху моделите за есента и зимата на следващата година. Винаги беше една година напред, с готови скици или поне с идеи.

– С кого имам среща днес следобед? – попита Тими, загледана навън в прекрасния слънчев октомврийски ден, истинско облекчение след петте дни неспирен дъжд в Милано. Есента в Париж закъсняваше, за нейно голямо удоволствие, въпреки че го харесваше и в дъждовно време. Понякога си мислеше, че може би, в някакъв минал живот е била французойка. Този град бе грабнал душата й от първото пристигане тук на двайсет и седем години, малко след големия й успех, когато беше дошла да купи материали. Едва след години, когато откри европейските клонове на компанията, бе показала моделите си на парижкото прет-а-порте – събитие, на което гледаше като на невероятно удоволствие и признание.

Това бе любов от пръв поглед. Всичко в Париж й харесваше: времето, архитектурата, хората, музеите, изкуството, ресторантите, парковете, улиците, църквите, светлината, небето. Спомни си първия път, когато взе такси, за да я откара по „Шанз Елизе“ до Триумфалната арка. Стъмваше се, градът потъваше в приказен сумрак, а тя беше толкова поразена, че се разплака. Летният бриз плавно развяваше огромното знаме, осветено от прожекторите. Завинаги съхрани страхопочитанието и възхищението си към този град. При всяко пристигане сърцето й биеше лудо. Нито веднъж не се отегчи, не загуби тръпката. Искаше й се някой ден да си купи тук жилище, но някак все отлагаше във времето. Отсядаше в един и същи апартамент на „Плаза Атене“, където с удоволствие й угаждаха като на разглезено дете. Обожаваше това и тъкмо по тази причина не си купи собствено жилище.

– Имаш среща с журналисти от „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“, а и с един от „Фигар?“ следобед – изстреля отговора си Джейд, после я погледна и се усмихна. Въпреки натрупаната умора, лицето й имаше онова особено парижко озарение. Всички знаеха за специалния й флирт с Париж.

– Познавам този поглед – подкачи я Джейд и Тими кимна, неимоверно щастлива. Винаги бе обичала французите и всичко в Париж. Понякога късно вечер, след уморителни делови вечери, се прибираше в стаята си в „Плаза Атене“ и заставаше до прозореца, загледана в седефено сивата светлина на нощното небе, или посрещаше изгрева в някое зимно... пролетно... лятно утро. Всеки път изживяването бе неповторимо.

Тими прокара пръсти през дългата си, гъста коса и я прибра назад, за да я върже. Не си направи труда да търси огледало, дори не я среса. Беше небрежна към външния си вид. Красива жена, но не и суетна. Повече я интересуваха моделите, които създаваше за другите. Тази липса на нарцисизъм беше част от нейното очарование. Когато работата я поглъщаше, изглеждаше като дългокрако, щръклесто дете, което се мотае по сцената и се прави на голяма. В същото време беше властна, притежаваше забележителен талант, всичко това съчетано с някаква невинност, с неосъзнаване на това коя е и колко е могъща. Истинската сила на Тими се криеше във вродената й дарба и неистов хъс. Енергията й беше повече от тази на електрическа централа и Джейд долови как турбината се завихря.

В Париж й предстоеше много работа. Пробите с моделите бяха насрочени за седем на следващата сутрин. После трябваше да отиде до текстилната фабрика, на три часа път с кола, за да се договори за платовете по неин дизайн. След това я очакваха още интервюта за колекциите, представянето на новия й парфюм, който вече беше световен хит. Всичко, до което Тими се докосваше, се превръщаше в злато и беше обречено на успех. Това беше валидно за бизнеса й. В личния й живот положението беше различно. Тази красива жена с буйна червена къдрава коса и огромни зелени очи изобщо не осъзнаваше колко поразително изглеждаше.

Приготвиха се да слизат от самолета. Дейвид взе огромната й чанта и изстена:

– Виждам, че пак си сложила топката за боулинг – пошегува се той и я накара да се разсмее. Дейвид приличаше на модел, а Джейд беше безупречно облечена, за разлика от Тими. Някой би си помислил, че Джейд е дизайнерът, а Тими – асистентът, макар че изглеждаше зашеметяващо, когато се постараеше. Предпочиташе собствените си модели в комбинация с винтидж аксесоари, които бе събирала през годините, и някои екстравагантни индийски и старинни бижута, купувани от „Фред Лейтънс“ в Ню Йорк или на базари в Париж и Лондон. Нестандартното я привличаше и не се колебаеше да съчетава истинското с имитацията, при това го правеше с финес. Можеше да се появи с диамантена огърлица и тениска или с огромен винтидж пръстен на „Шанел“, пиринчени бижута от колекциите на Коко Шанел или Дайана Врийланд и дълъг вечерен тоалет. Тими О’Нийл беше поразителна красавица, но преди всичко имаше стил – небрежно-елегантен, „парцалив“, както самата тя обичаше да го определя. Всъщност много не се занимаваше със себе си, просто сутрин навличаше какво да е, но при нея винаги се получаваше. Джейд често си мислеше, че ако тя го направи, вероятно биха я пуснали да влезе в хотела само през задния вход.

На летището Дейвид бързо се ориентира към ВИП терминала и с облекчение стовари тежката чанта на Тими върху количката. В нея имаше какво ли не – бележници със записки, книга за четене, новия парфюм и един тон „боклуци“: ключове, червила, запалки, пепелник, който бе откраднала от бар „Харис“, или по-точно, който й бяха подарили, след като забелязаха, че се опитва да си го прибере, новата златна химикалка, подарена й наскоро от някого, и дузина сребърни моливи. Дейвид все се шегуваше, че със съдържанието на чантата й може да открие офис и да започне търговия. Всички тези вещи й бяха нужни и й даваха чувство за сигурност.