Възкресителят

Никой не знае какво е съществувало преди нулевия момент.

Може би никога няма да узнаем. Може би е невъобразимо да съществуваш отвъд способността на човешкия ум да проумее тази абстракция.

Защото преди онзи един-единствен момент от преди около 14 милиарда години нашата вселена просто не е съществувала. Не е имало време и пространство, не е имало материя, гравитация и енергия.

Но точно в нулевия момент всичко, от което се състои нашата вселена, е било събрано в една-единствена точка, обединена сила с невъобразимо безкрайна плътност и температура. И изведнъж започнали да се случват невероятно мощни и горещи неща – в отрязъци от време, които са толкова миниатюрни, че в сравнение с тях отброената от часовника секунда изглежда цяла вечност.

В нулевия, най-горещия възможен момент материята и енергията изригнали от една-единствена точка.

Големият взрив.

В рамките на една десетосептилионна част1 от секундата след Големия взрив възникнали времето и пространството, както и цялата материя и енергия във вселената. Температурата била сто квинтилиона2 градуса.

За една квадрилиардна част от секундата вселената се разширила до размерите на Земята.

За една стохилядна от секундата вселената се охладила до един трилион градуса и се появили най-основните сили в природата – гравитацията, силното ядрено взаимодействие, което държи ядрата на атомите в едно цяло, слабото ядрено взаимодействие и електромагнетизмът.

Една секунда след Големия взрив материята образувала фундаментални субатомни частици, като кварки, електрони, фотони и неутрино. После дошъл ред на протоните и неутроните. И може би именно по време на тази секунда възникнал и друг вид материя – тъмната материя, която е толкова неуловима, че макар да знаят с абсолютна сигурност за съществуването й, физиците нямат ясна представа какво може да представлява тя.

През следващите триста хиляди години вселената съществувала като огромен облак от постепенно изстиващ газ. Когато температурата паднала до три хиляди градуса, ядрата били в състояние да улавят електрони и така се образували атомите на водорода и хелия. С появата на тези първи атоми еднообразната, еднородна дотогава вселена започнала да става нееднородна. Мрежи от нишки свързвали материята, която започнала да се натрупва при пресечните им точки. След това гравитацията събрала водородните облаци в първите звезди. Когато те засветили, светлината им йонизирала водородната мъгла и пространството станало напълно прозрачно.

През този период тъмната материя станала основният строителен материал на вселената. Тази вездесъща останка от Големия взрив била невидима и не светела, но въпреки това упражнявала гравитация също като обикновената материя. Тя изпълвала вселената. Навсякъде, където имало обикновена материя, съществувала и тъмна материя. Когато се формирали галактиките, на всяка частица обикновена материя се падали шест частици невидима тъмна материя.

През първите един милиард години се образували трилиони и трилиони звезди, както и стотици милиарди свръхмасивни черни дупки, по една в центъра на всяка галактика.

Когато огромните първични звезди изчерпали енергийните си източници, те експлодирали като свръхнови и освободили невъобразими количества лъчение, преди да се свият катастрофално в безкрайно плътни, всмукващи и самата светлина черни дупки.

И точно тук започва историята.

Около осемстотин милиона години след Големия взрив в центъра на нашата галактика, Млечния път, огромна умираща звезда се превърнала в свръхнова, образувайки огромен облак от антиматерия и лъчение.

Антиматерията се сблъскала със съществуващия водород и хелий на мъглявината точно когато започнала да се образува свръхмасивната черна дупка. Съединяването на материя и антиматерия предизвикало най-голямата експлозия в историята на галактиката, довела до пълното унищожаване на частиците прах и газ в околното пространство.

С охлаждането на галактиката останките от обикновена материя и тъмна материя започнали да се сливат. Почти всички подобни бучки били всмукани от черната дупка, но единици успели да се откъснат от гравитационния й кладенец.

Така започнало продължилото тринайсет милиарда години пътуване през Млечния път на един изключително рядък хибрид между тъмна и обикновена материя.

Преди един милиард години, когато Земята била на три и половина милиарда години, парчето навлязло в атмосферата на нашата планета и паднало като пламтящ метеорит в района, който по-късно щял да стане известен като Египет.

Огненият камък останал погребан дълбоко през епохите, през които Земята се превърнала в жива, дишаща планета, породила изобилие от живот.

С течение на времето и под въздействието на ерозията на пустинята парчето се озовало на повърхността и било открито през 31 г. от алхимика Нехор, син на Зеведей, който имал набито око за редки минерали. Той останал възхитен от чудните свойства на камъка с размери на пъпеш. Нехор използвал уменията си и изваял огнения камък в потир. И се посветил на изучаването как да овладее странната му сила.

Две години по-късно потирът на Нехор попаднал в ръцете на странстващ проповедник на име Иисус от Назарет, докато седял сред учениците си в Йерусалим по време на пасхалната вечеря преди екзекуцията му.

И Иисус умрял на кръста и после възкръснал. И някои започнали да твърдят, че потирът изиграл роля в това Божие чудо.

Малко след възкресението потирът бил изгубен.

Поколения търсачи трескаво издирвали Светия Граал, тъй като чувствали, че силата му не е само символична, и вярвали, че той може да крие отговорите на най-важните въпроси във вселената.

И до ден днешен търсенето на Светия Граал продължава с пълна сила.

Йерусалим, 33 г.

1.

Пясъчна буря метеше сухата земя като гигантска метла. Час след отминаването й въздухът все още си оставаше прашен и с жълтеникав оттенък.

Юда, син на Симон Искариот, свали шала от лицето си и се изкашля няколко пъти, за да прочисти дробовете си. Прахта все още жилеше очите и гърлото му. Глътка хладна вода щеше да му дойде добре, но беше оставил мяха си в стаята, а тук, в алеята зад конюшните, нямаше кой да му предложи и капка.

Слънцето беше увиснало точно над главата му. Юда погледна към него през изпънатите си пръсти. Бурята беше боядисала светилото в цвета на разцъфнали рози. Той свали ръка и закрачи напред-назад по алеята. След малко седна на земята и свали грубите си сандали, за да почисти пясъка от стъпалата си. Заниманието така го погълна, че се стресна, когато чу гласа.

– Съжалявам, че закъснях. Бурята ме забави. – Мъжът говореше арамейски с гърлен египетски акцент.

Юда стана.

– Имаш ли вода?

Нехор беше по-висок и може би с десет години по-стар от Юда, с по-дълга брада и по-права, спускаща се до раменете прошарена коса. През гърдите му минаваха два ремъка, единият на торба, а другият на мях. Той свали мяха и го подаде на Юда, който махна запушалката и жадно отпи.

– Никой не знае, че си тук, нали? – рече Нехор. Макар да беше въпрос, прозвуча като изявление.

– Не казах на никого.

– Добре.

– Не искам да научават, че имам вземане-даване с теб.

– Тогава защо дойде? – попита Нехор, докато си вземаше мяха.

И двамата знаеха отговора. Нехор беше силен, Юда – слаб. В миналото Юда често се беше подчинявал на нарежданията на Нехор.

– Твоят човек каза, че било спешно – отвърна Юда. – Въпрос на живот и смърт.

– Точно така. На живот и смърт.

– Чий живот? И чия смърт?

– Отговорът е един и на двата въпроса – на Иисус.

Лицето на Юда се изкриви в презрителна физиономия.

– Ти беше прокуден. Той не желае да се бъркаш в делата му оттук нататък.

– Това не означава, че съм престанал да го обичам.

Юда поклати глава.

– Стига, моля те. Действията ти бяха отвратителни. Показаха презрение към учението му. Дори омраза.

Нехор сви рамене.

– Само аз знам какво е в сърцето ми.

– Значи искаш да говориш с мен за неговия живот и за смъртта му. Кажи ми, да го убия ли искаш, или да го спася?

– И двете.

Юда махна пренебрежително с ръка и се обърна да си тръгне.

– Не бъди глупак – настоя Нехор. – Всички знаят, че жреците от Храма ламтят за кръвта му. Обърнаха се с молба към Понтий Пилат да бъде арестуван. В момента преторианците го издирват. Знаеш какво ще направят, когато го намерят. Милостта е чужда на римляните.

Юда спря и се обърна.

– Ще му кажа да бяга. Може да се върне обратно в Галилея.

– Той няма да избяга.

– Прав си – тъжно се съгласи Юда. – Няма.

– Той иска да стане мъченик.

Юда избърса една сълза.

– Не искам да ни напуска. Никой не го иска.

– Точно затова трябва да ме чуеш! Знам как да му дам възможност да осъществи онова, за което е избран, а също и последователите му да го запазят завинаги при себе си.

Юда винаги се беше смущавал да поглежда в тъмните, магнетични очи на Нехор – имаше чувството, че изсмукват душата от тялото му. Но този път не се сдържа.

– И как всъщност?

– Кога ще го видиш отново?

– Довечера. Ще разчупим хляб с него на пасхалната вечеря.

– Къде?

Сякаш по заповед на очите на Нехор Юда посочи към хълма Сион, където живееха богаташите на Йерусалим.

– В една голяма къща. Къща на последовател. Горе на хълма.

Нехор бръкна в торбата си и извади купа. Беше с размера на две женски шепи, събрани заедно, с цвета на нощта, съвършено гладка, полирана. Нехор я обърна в дланта си.

Юда пристъпи към него, без да може да откъсне очи от предмета. Не че самата купа беше толкова забележителна. Омагьосваше го ефирният ореол, който я заобикаляше – като полупрозрачна мъгла, която скриваше всичко зад нея.

– Какво е това?

– Купа. Потир.

– Не е обикновена купа.

Нехор кимна.

– Ако обичаш Иисус, трябва да направиш така, че да пие от нея по време на вечерята. Но само той. След това трябва да го следваш навсякъде, където и да отиде. Войниците ще дойдат да го арестуват. Погрижи се да разберат кой е той.

– Предателство? – възкликна Юда, без да откъсва поглед от купата.

– Не. Дар. Най-големият дар, с който можеш да го дариш. Бъди сигурен. Ако ти не го предадеш на съдбата му, друг ще го направи. По-добре да бъде сторено от човек, който милее за него.

– Останалите ще научат, че съм го предал. Какво да им кажа?

Нехор носеше малка кожена кесия на колана си. Свали я и я затъкна в колана на Юда.

– Кажи им, че си го направил за пари. А сега вземи купата.

Нехор тикна съда в треперещите ръце на Юда. На пипане беше топъл, досущ като челото на човек, измъчван от треска.

– Какво ще стане с него? – попита Юда.

– Нещо славно – отвърна Нехор. – Нещо, което ще промени света.