Великолепната жена

1.

Може и да съм намерил решение на проблема със съпругата. Като при всички научни пробиви отговорът е очевиден в ретроспекция. Но ако не се бе случила поредица от непредвидени събития, можеше и да не го открия.

Поредицата започна, след като Джийн настоя да изнеса лекция за синдрома на Аспергер, която преди това той бе приел сам да изнесе. Моментът беше изключително неприятен. Можех да се подготвя, докато ям обяда си, но във въпросната вечер бях планирал да отделя деветдесет и четири минути за почистване на банята. Имах три избора и никой от тях не ми се струваше задоволителен.

1. Да почистя банята след лекцията, в резултат на което щях да се лиша от сън, а това да доведе до намаляване на умствения и физическия ми капацитет.

2. Да отсроча чистенето до следващия вторник, което щеше да бъде последвано от осемдневен период на съмнителна хигиена в банята и последващ риск от болести.

3. Да откажа да изнеса лекцията, което щеше да накърни приятелството ми с Джийн.

Представих дилемата на Джийн, който – както обикновено – имаше алтернативно решение.

– Дон, ще платя на някого да ти изчисти банята.

Обясних на Джийн – отново! – че всички чистачи с вероятното изключение на унгарката с късата пола допускат грешки. Жената с късата пола, която чистеше у Джийн, бе изчезнала след някакви проблеми с него и Клодия.

– Ще ти дам телефона на Ева. Само не ме ­споменавай.

– Ами ако попита? Как да отговоря, без да те споменавам?

– Просто кажи, че й се обаждаш, защото е единствената чистачка, която си върши работата както трябва. Ако ме спомене – мълчи.

Това бе отличен изход от ситуацията и илюстрация на способността на Джийн да намира решения на социални проблеми. Ева щеше да се радва, че уменията Г получават признание, и може би дори бе подходяща да получи постоянен ангажимент, което щеше да освободи средно триста и шестнайсет минути на седмица от моето време.

Проблемът на Джийн с лекцията възникна, защото му се бе отворила възможност да прави секс с чилийска научна работничка, дошла на конференция в Мелбърн. Джийн си бе поставил за задача да преспи с жени от възможно най-много националности. Като професор по психология той изключително се интересуваше от човешката сексуална привлекателност, за която вярваше, че е предимно генетически обусловена.

Това схващане бе в унисон с образованието му по генетика. Шейсет и осем дни след като Джийн ме нае за изследовател след защита на докторска степен, бе повишен в шеф на катедрата по психология – много противоречиво назначение, което трябваше да утвърди университета като лидер в еволюционната психология и да вдигне репутацията му.

Докато работехме заедно в катедрата по генетика, водехме многобройни интересни дискусии, които продължиха и след промяната на работното му място. Бих бил доволен от контактите ни и само по тази причина, но освен това Джийн ме канеше в дома си на вечеря, извършваше и други приятелски ритуали, които в крайна сметка доведоха до установяване на отношения. Съпругата му Клодия, клиничен психолог, също ми стана приятел. И така вече имах цели двама.

Джийн и Клодия известно време се опитваха да ми помагат да реша проблема със съпругата. За жалост подходът им се основаваше на традиционната парадигма на срещите, която вече бях изоставил заради това, че вероятността за успех не оправдаваше усилията и отрицателните преживявания. Аз съм на трийсет и девет години, висок, в добра физическа форма и интелигентен, с относително висок статус, а като професор имах доход над средния. Логично би било да съм привлекателен за широк кръг жени. В животинския свят бих имал успех във възпроизводството.

Обаче има нещо в мен, което жените намират за непривлекателно. Винаги ми е било трудно да се сприятелявам и по всичко личеше, че недостатъците, причинили този проблем, се отразяват и на опитите ми да създам романтични отношения. Провалът с кайсиевия сладолед е добър пример.

Клодия ме бе запознала с една от многото си приятелки. Елизабет бе изключително интелигентна компютърна специалистка с проблем в зрението, коригиран с очила. Споменавам очилата, защото Клодия ми показа снимка и ме попита дали имам нещо против тях. Невероятен въпрос! От психолог! При оценяването на потенциала на Елизабет като партньорка – която да ме стимулира интелектуално, да върши с мен различни неща и може би да се възпроизведем заедно – първата грижа на Клодия се бе оказала моята реакция на избора й на рамки за очила, който най-вероятно не е направила сама, а по съвет на очен лекар. В такъв свят ми се налага да живея. След това Клодия ми каза, сякаш това бе мой проблем:

– Тя има много твърди убеждения.

– На доказателства ли почиват?

– Предполагам – отвърна Клодия.

Идеално. Все едно описваше мен.

Срещнахме се в тайландски ресторант. Заведенията са минни полета за социално неадекватните и аз бях нервен както винаги в подобни ситуации. Но всичко започна отлично, когато и двамата пристигнахме точно в 7 вечерта, както се бяхме договорили. Лошата синхронизация е огромна загуба на време.

Оцеляхме по време на вечерята, без тя да ме разкритикува за някой гаф. Трудно се води разговор, докато се чудиш дали си забил поглед в правилната част от тялото, но аз се съсредоточих върху очилатите й очи, както ми бе препоръчал Джийн. Това доведе до някои неточности в хранителния процес, които тя сякаш не забеляза. Даже напротив, проведохме много продуктивна дискусия за симулационните алгоритми. Тя беше толкова интересна! Вече виждах възможност за постоянна връзка.

Сервитьорът донесе менюто с десертите и Елизабет каза:

– Не обичам азиатски десерти.

Това почти със сигурност бе необосновано обобщение, базиращо се на ограничен опит, и може би трябваше да видя в него предупредителен знак. Но ми даде възможност за креативно предложение:

– Можем да си вземем сладолед от другата страна на улицата.

– Страхотна идея. Стига да имат кайсиев.

Прецених, че до този момент напредвах добре и не мислех, че предпочитанието към кайсиевия сладолед ще се окаже проблем. Грешах. Сладкарницата предлагаше голям избор на вкусове, но бяха изчерпали запасите си от кайсиев сладолед. Поръчах си две топки лютив шоколад и лакрица и попитах Елизабет какво е второто й предпочитание.

– Ако нямат кайсиев, аз съм пас.

Не можех да повярвам. Всички сладоледи, особено плодовите, имат един и същ вкус заради охлаждането на вкусовите рецептори. Предложих й манго.

– Не, благодаря. Не искам.

Обясних психологията на охлаждането на вкусовите рецептори най-подробно. Предсказах, че ако закупя сладоледи с вкус на манго и на праскова, тя няма да може да направи разлика между двата. Следователно те са еквивалентни на кайсиевия.

– Напълно различни са – каза тя. – Ако не можеш да различиш манго от праскова, това си е твой проблем.

Оказа се, че имаме обикновено обективно разногласие, което лесно би могло да се разреши експериментално. Поръчах минимална доза от двата сладоледа. Но докато чакахме да ги донесат, аз се обърнах да помоля Елизабет да затвори очи, за да направим експеримента и установих, че си е тръгнала. Почивали на доказателства, значи. И това от компютърен специалист.

След това Клодия ми каза, че е трябвало да се откажа от експеримента, преди Елизабет да си тръгне. Очевидно. Но в кой момент? Къде беше сигналът? Ето тези фини детайли не успявам да доловя. Но също така не мога да разбера защо повишената чувствителност към неясни послания за сладоледените вкусове е предпоставка да се превърнеш в нечий партньор. Струва ми се разумно да се предположи, че някои жени не изискват това. За жалост процесът по намирането им е невероятно неефективен. Провалът с кайсиевия сладолед ми струва цяла вечер от живота ми, компенсирана само от информацията за симулационните алгоритми.

Благодарение на безжичния интернет в кафенето на медицинската библиотека два обяда време се оказаха достатъчни, за да направя проучвания и да се подготвя за лекцията по синдрома на Аспергер, без да жертвам доброто хранене. Нямах познания за заболяванията в спектъра на аутизма, тъй като бяха извън специалността ми. Темата бе очарователна. Струваше ми се подходящо да се съсредоточа върху генетичните аспекти на синдрома, които можеха да се окажат непознати за аудиторията ми. Повечето болести имат причинители в нашата ДНК, макар в много от случаите още да не сме ги открили. Занимавах се основно с генетичното предразположение към цироза на черния дроб. По-голямата част от работното ми време бе посветена на това да напивам мишки.

Естествено, книгите и научните доклади опис­ваха симптомите на синдрома на Аспергер и аз стигнах до междинния извод, че повечето от тях са просто вариации на функциите на човешкия мозък, които неправилно са категоризирани като болестни, защото не отговарят на обществените норми – създадени и наложени обществени норми – отразяващи най-често срещаните човешки конфигурации, а не пълната им гама.

Лекцията бе насрочена за 19 часа в училище в сърцето на предградията. Прецених, че пътят до там ще ми отнеме дванайсет минути, оставих и три минути да си включа компютъра и да го свържа с проектора.

Пристигнах точно в 18,57, след като бях пуснал Ева, чистачката с късата пола, в апартамента си двайсет и седем минути по-рано. Край вратата и в предната част на стаята се навъртаха около двайсет и пет души, но веднага познах Джули, организаторката, по описанието на Джийн: „руса с големи цици“. Всъщност гърдите й имаха отклонение не повече от номер и половина от обичайния за телесното й тегло и едва ли заслужаваха да бъдат определени като отличителен белег. Беше по-скоро въпрос на повдигане и разголване в резултат на избора й на облекло, който изглеждаше напълно практичен за гореща януарска вечер.

Може би отделих прекалено много време, за да потвърдя самоличността й, защото тя ме погледна странно.

– Вие трябва да сте Джули – казах.

– С какво мога да ви помогна?

Добре. Практична личност.

– Упътете ме към кабела на видеопроектора. Моля.

– О – каза тя. – Вие трябва да сте професор Тилмън. Толкова се радвам, че успяхте да дойдете.

Тя протегна длан, но аз махнах с ръка и отказах да я поема.

– Кабелът на видеопроектора, моля. Вече е 18,58.

– Отпуснете се – каза тя. – Никога не започваме преди 19,15. Искате ли кафе?

Защо хората ценят времето на другите толкова малко? Сега ще трябва да проведем неизбежния светски разговор. Можех да си остана още петнайсет минути у дома и да тренирам айкидо.

До този момент бях съсредоточен върху Джули и екрана в предната част на стаята. Но се огледах и осъзнах, че не съм забелязал още деветнайсет души. Бяха деца, основно момчета, и седяха на чиновете. Вероятно това бяха жертвите на синдрома на Аспергер. Почти цялата литература бе посветена на деца.

Въпреки заболяването си те оползотваряваха времето по-добре от родителите си, които бъбреха безцелно. Повечето работеха на преносими електронни устройства. Предположих, че са на възраст между осем и тринайсет години. Надявах се да са внимавали в часовете по естествени науки, тъй като това, за което смятах да говоря, предполагаше работни познания по органична химия и структурата на ДНК.

Усетих се, че не съм отговорил на въпроса за кафето.

– Не.

За нещастие заради закъснението ми Джули бе забравила въпроса.

– Без кафе – обясних аз. – Никога не пия кафе след 15,48. Вреди на съня. Кофеинът има полуразпад от три до четири часа, затова е безотговорно да се предлага кафе в 19 часа, освен ако някой не е планирал да будува след полунощ. Което няма да му позволи да се наспи, ако ходи на работа като повечето хора. – Опитвах се да уплътня времето за чакане, като давам практични съвети, но изглежда тя предпочиташе да си говорим за глупости.

– Джийн добре ли е? – попита. Очевидно това бе вариация на най-често срещания от всички клиширани въпроси „Как си?“.

– Добре е, благодаря – отвърнах, като приспособих конвенционалния отговор към трето лице единствено число.

– О, мислех, че е болен.

– Джийн е в отлично здраве, като изключим, че е шест килограма над нормата. Сутринта ходихме да тичаме. Тази вечер има среща и няма да може да отиде на нея, ако е болен.

Джули не изглеждаше впечатлена и когато по-късно премислих разговора ни, осъзнах, че Джийн трябва да я е излъгал за причините да не дойде. Това сигурно би трябвало да предпази Джули от усещането, че лекцията й е маловажна, и да оправдае изпращането на не толкова престижен лектор да го замести. Изглежда почти невъзможно да анализираш такава сложна ситуация, включваща измама и предположение за емоционалната реакция на друг човек, като в същото време подготвиш и своя достоверна лъжа, и то докато някой очаква да му отговориш на въпрос. И въпреки всичко хората очакват точно това от теб.

Най-накрая приготвих компютъра. Започнахме осемнайсет минути по-късно. Налагаше се да говоря петдесет и три процента по-бързо, за да завърша навреме в 20 часа – направо невъзможна цел. Щяхме да закъснеем и планът ми за останалата част от вечерта отиваше по дяволите.