Заедно завинаги

1.

Атмосферата в стаята до балната зала на хотел „Пиер“, в центъра на Ню Йорк, беше заредена с напрежение. Фризьорите и стилистите вчесваха и гримираха четирийсет и петте високи, болезнено слаби модели с голи гърди, които през това време пробваха обувките и дрехите след промените в последните секунди. Дейвид Фийлдстоун ги следеше зорко, докато един оператор го снимаше за документалния филм, посветен на Седмицата на висшата мода. В същото време Фийлдстоун обясняваше какво бе вдъхновило зимната му колекция. Беше изискан мъж с посивяла коса, малко под петдесетте и през последните години беше прочуто име в света на модата. Преди две години бе на ръба на фалита; модните журналисти твърдяха, че в моделите му липсва заряд, творенията му са deja vu, а той като цяло е изгубил живеца си.

Но сега, благодарение на неуморната Джени Арден, той се беше завърнал на бял кон. Последният му сезон беше най-добрият. Дизайните му бяха истински полет на творческата фантазия, а това изстреля и кариерата му рязко нагоре. Откакто Джени Арден започна да го съветва, всяка негова колекция бликаше от нови, свежи идеи, удовлетворяващи и най-смелото въображение. Успехите му достигнаха шеметни висоти, а финансовото му състояние беше по-добро от всякога. Тайно в сърцето си дизайнерът смяташе, че дължи всичко на нея, а пред най-близките си приятели твърдеше, че тази напориста млада жена е истински гений. Преценката на Джени за собствените й постижения беше доста по-скромна, тъй като не беше творец. Но тя се нагърби с всички проучвания за проектите му и винаги предлагаше смели и оригинални хрумвания за модната му линия, заради които колекциите му бяха така вълнуващи и търсени. Срещаше се с него по няколко пъти седмично през паузите между сезоните и винаги бе на разположение, надзираваше всичко, когато той представяше поредната си колекция. За което той й плащаше щедро. Дейвид Фийлдстоун не беше единственият клиент на Джени, но засега се очертаваше като най-преуспяващият.

Джени обичаше модата още от дете. Баба й, французойка, на времето е била главна кроячка в елитните модни ателиета в Париж, а майка й бе отлична шивачка, отдадена на професията си. Двете имаха малък, но уважаван бизнес във Филаделфия, където Джени отрасна. Баба й и майка й копираха старателно най-изящните образци на висшата парижка мода. Като стана на осемнайсет, след като толкова години ги бе наблюдавала, Джени постъпи в нюйоркския колеж за дизайн „Парсънс“ с надеждата да стане дизайнер. Но обучението й се стори скучно, дори мъчително, след като се увери, че няма нито талант, нито търпение да се занимава с тъкани. Много повече я интересуваха тенденциите и насоките в развитието на модата.

Клиентите й от последните години обичаха да повтарят, че тя е ясновидка, защото надушваше бъдещите промени в модните тенденции, преди те да се случат. Джени осъществяваше тези промени и винаги много точно знаеше какво трябва да се свърши. Налагаше нов стил и беше вдъхновител за дизайнерите, с които работеше. За нея нямаше маловажни детайли. Настояваше да се отделя внимание на аксесоарите и на начина, по който се носи една дреха. Не беше достатъчно да се сътвори рокля, палто или шапка – трябва да й вдъхнеш живот, настояваше тя, за да заживее с излъчването си, а не да остане просто една красива вещ. Влагаше невероятна страст в това, което вършеше, въздействаше на клиентите с проникновението и енергията си. А те се придържаха стриктно към указанията й, когато демонстрираха дрехите си. Точно както Дейвид Фийлдстоун, представящ новата си модна линия пред пресата и големите доставчици през Седмицата на модата в Ню Йорк. Публиката очакваше със затаен дъх да започне шоуто. И докато Дейвид даваше интервюта, Джени си вършеше работата, проверяваше всеки модел, оглеждаше с набито око прическите и грима, повдигаше някой колан или сако, поставяше гривна на китката или сменяше обувките в последната минута.

– Не, не, не! – мръщеше се младата жена, когато гардеробиерките обличаха машинално някой модел, все едно беше кукла. – Огърлицата да се обърне, а коланът да се повдигне. – Забързано внасяше необходимите промени, кимаше и прекосяваше помещението, за да провери следващия модел в прозрачна дантелена рокля. Преди началото на представянето не им достигаше времето да вдигнат циповете докрай. И това се повтаряше всеки път.

Джени знаеше, че роклята ще бъде невероятен хит – виждаха се разголените гърди на модела и по-голяма част от тялото, с изключение на това, което бе прикрито от прашките в телесен цвят, придаващи на модела сравнително приличен вид. Дейвид бе притеснен, но Джени го увери, че вече е 1975 година и страната е готова да гледа разголени бюстове поне на ревютата, ако не другаде. До същия извод бе стигнал Руди Гернрайх. Дръзките му дрехи бяха сензационни, но бяха приети много добре. Списание „Вог“ от десетина години показваше голи женски гърди, откакто ги допусна тогавашният главен редактор Даяна Врийланд.

Даяна беше пример за подражание за Джени и тя се прекланяше пред нея като пред богиня. След дипломирането си в „Парсънс“ преди единайсет години, когато осъзна, че няма да работи на Седмо авеню и да си изкарва прехраната като дизайнер, Джени постъпи като момиче за всичко във „Вог“. Накрая, докато госпожа Врийланд беше главен редактор, Джени се издигна до поста отговорник на „Гардероба“. Даяна Врийланд бе започнала работа в списанието четири години преди появата на Джени. „Гардероба“ наричаха на жаргона на модистите хранилището с легендарните колекции и за едно младо момиче, опиянено от модата и влюбено в нея, откакто се помни, това беше същински рай. Можеше да гледа и докосва всички красиви творения, преди и след излагането им на модните подиуми, да се наслаждава на изящно подбраната колекция за всяка фотосесия. Джени скоро привлече вниманието на госпожа Врийланд и бе назначена за нейна главна асистентка.

Но на петата година от работата си във „Вог“ Джени реши да напусне списанието. Всички казаха, че е полудяла, че има идеалната работа. Ала тя искаше да започне свой бизнес като моден консултант, да съветва дизайнери и да организира стилни фотосесии. Най-забележителното бе, че единствената подкрепа за проекта си младата жена получи от самата Даяна Врийланд, която й призна в разговор насаме, че постъпва правилно. И за още по-силно удивление на Джени по същото време Даяна Врийланд напусна редакцията на „Вог“, за да стане консултант по облеклото към музея „Метрополитън“. А сега бе пристигнала в хотел „Пиер“, за да се наслади на ревюто на Дейвид Фийлдстоун. Държеше се невероятно добре с Джени, а тя в замяна й се отплащаше с безупречна лоялност. За Джени бившата редакторка на водещото списание за висша мода в САЩ беше истински гений и докато работеше за нея, бе почерпила много от опита и уменията й, макар че притежаваше собствен, ясно отличим стил.

Като добър кукловод тя оставаше незабележима зад кулисите, облечена в черно от главата до петите, също както Даяна Врийланд. Блестящата й черна коса бе подстригана на черта и стигаше до раменете, носеше много малко грим, а огромните й сини очи не пропускаха нищо наоколо. Моделите вече бяха почти облечени, но тя не спираше да ги дебне като ястреб, неспособна да мисли за нещо друго. След секунди залата щеше да притихне и музиката да засвири. За поддържане на по-безгрижно настроение откриваха с песен на „Бийтълс“. Показваха дрехи за следващия сезон есен-зима, до който оставаха седем месеца, за да могат доставчиците още отсега да направят поръчките си. Никой в залата не се интересуваше, че е началото на февруари и всичко навън е засипано със сняг. Поръчките трябваше да се направят предварително, с месеци по-рано.

Джени продължаваше да оглежда моделите, докато те се подреждаха в колона, готови да излязат на модния подиум. Макар и на ниски обувки тя беше висока почти колкото тях. Притежаваше слаба и стройна фигура и красиво лице, но винаги оставаше невидима в ослепителния свят на модата, неизменно зад сцената, заета да подготвя поредното представяне. Продуцентът на ревюто й кимна и тя даде знак на първото момиче.

– Тръгвай! – изрече напрегнато и най-красивият им модел се показа иззад завесата от черно кадифе, за да поеме с напета, професионална походка по монтирания преди два дни подиум, прострял се по цялата дължина на балната зала. Беше изработен от мед и Джени постоянно напомняше на момичетата да внимават да не се подхлъзнат, което беше сериозна заплаха при техните токчета по петнайсет и осемнайсет сантиметра. Всеки чифт обувки се изработваше само в единична бройка, като прототип, за конкретното ревю и често никак не бяха удобни. Освен това моделите трябваше да пристъпват с лекота и грация по подиума, сякаш това не им струва никакви усилия. Нямаше да е за пръв път, ако някоя от тях паднеше върху хлъзгавата повърхност заради неудобните обувки. Но каквото и да се случеше, те трябваше да продължат да дефилират.

– Излизай! – Джени даваше знак на следващото момиче, веднага щом приключеше с незначителните корекции преди появяването на подиума, докато първите модели вече се прибираха в съблекалнята, а гардеробиерките трескаво ги преобличаха за следващата обиколка. Дейвид Фийлдстоун наблюдаваше отблизо и както винаги изглеждаше изнервен, но ако се съдеше по възторжените ръкопляскания от залата, Джени можеше да му гарантира, че представянето ще мине много добре. С активната й помощ дизайнерът беше създал впечатляваща есенна колекция. Тя бе отхвърлила някои модели, които той харесваше, а вместо тях бе предложила други и за щастие всичко постигаше удивителен ефект. Той винаги й прощаваше за намесата и за понякога странните и необичайни предложения. Нали тъкмо затова й плащаше, а досега съветите й бяха отлични.

В края на ревюто Джени стоеше усмихната отзад, а Дейвид мина забързано покрай нея и пътьом я целуна по бузата, хванал подръка последния модел във великолепната рокля от зелено кадифе.

– Пак го направи! – прошепна й той с усмивка, преди да изтича към подиума и да се присъедини към моделите. Аплодисментите бяха оглушителни. Само за две години Джени го бе превърнала в икона и бе преобърнала кариерата му, изстрелвайки я към висините. И той й беше безкрайно благодарен. Уважаваше всичко, което тя правеше за него, и никога не приемаше труда й за даденост. Но най-хубавото и ценно в нея беше любовта й към професията. Точно с това тя винаги бе мечтала да се занимава – с представянето и внедряването на модните тенденции. Не само със създаването на красиви дрехи, а с вдъхването на живот на модната линия, да бъде приета и запомнена, да се превърне в нещо, което всяка жена ще иска да притежава.

Откакто се помнеше, модата беше нейната страст, а сега трябваше да я претворява буквално всеки ден. Не можеше да мечтае за нищо по-добро, каза си младата жена, докато прибираше в чантата си иглениците и двойно залепващата лента. Наметна палтото си и се втурна към вратата. Оставаха само два часа до следващото й ревю за един нов клиент в театър в центъра на града. Седмицата на модата беше истинска лудница, но тя обичаше всяка минута от нея. Вчера също бе организирала представянето на един от клиентите си, а за утре бяха насрочени още две презентации. Дизайнерите наемаха ресторанти, галерии и театри из целия град, за да покажат предпочитаната от тях модна линия за следващия сезон. Или бални зали като Дейвид Фийлдстоун в хотел „Пиер“. А експерт като Джени трябваше неуморно да кръстосва града. Новият й клиент Пабло Чарлс щеше да я очаква със затаен дъх в един малък театър на Бродуей, който беше наел специално за шоуто.

Джени прекосяваше на бегом фоайето на хотел „Пиер“, понесла тежката си чанта, когато висок, хубав мъж се затича след нея. Грабна чантата от ръката й, когато тя се обърна, за да му се усмихне. Беше съпругът й Бил, дошъл да гледа представянето. Опитваше се да присъства на всичките й ревюта и много се гордееше с работата й.

– Какво държиш вътре? Камъни, за да замерваш журналистите? – пошегува се той, като я съпровождаше през вратата на хотела към тротоара. Косата му бе толкова руса, колкото нейната черна. Имаше аристократичен вид и бе влюбен в нея още от деня, в който я срещна. Твърдеше, че това било предопределено от съдбата, и накрая и тя започна да му вярва. Точно така се чувстваше сега. До бордюра я чакаше лимузина с шофьор, за да я отведе на следващото ревю. Бил се плъзна на седалката до нея. Беше си освободил този следобед, за да види и двете ревюта. Всъщност тя нямаше по-предан почитател от него.

– Великолепно представяне, Джени. Особено ми харесаха роклите, които показахте накрая. И публиката ги оцени високо. Сузи Менкес разцъфтя в доволна усмивка. – Тя беше най-важната сред модните журналисти. Бил бе забелязал и Даяна Врийланд, която винаги посещаваше ревютата на Джени в знак на уважение и искрена привързаност.

Съпругът й се наведе да я целуне, а Джени се усмихна, доволна от коментара му. При първата им среща той нямаше никаква представа за света на модата. Но сега го бе превърнала в пристрастен познавач на модната индустрия. Бил се радваше искрено на постиженията й и споделяше цялата възбуда в работата й. Макар че за нея през всеки сезон със Седмицата на модата настъпваше неописуема лудница, той обичаше всичко това. Чувстваше се като на карнавал, както когато в града пристигнеше пътуващ цирк. Той се бе научил да цени таланта й и експертното й мнение. Изпитваше голямо уважение към нея, особено след като се увери колко усилено се трудеше тя и как се справяше сама с всичко. Беше работила много упорито и всеотдайно, докато стигне дотук, и никой не бе улеснявал живота й, преди той да се появи. А точно това искаше да прави Бил – да се грижи за нея и да я подкрепя във всеки миг. Джени му отвръщаше със същото. Бяха женени от пет години и връзката им укрепваше с всяка изминала година.

Джени произлизаше от скромно семейство и заради това той я уважаваше още повече, както и майка й Елен, преживяла много тежки изпитания. Елен бе дошла в Америка, за да опита щастието си и да потърси възможности, на каквито не можеше да разчита в Париж в обърканото време преди Втората световна война. Пристигнала в Ню Йорк през пролетта на 1939, тя се надявала да си намери работа като шивачка, но това не се оказало толкова лесно, колкото очаквала. Деветнайсетгодишна, неговореща английски, най-сетне я взели в едно шивашко ателие в Долен Ист Сайд. Плащали й само колкото да се изхранва и да си плаща наема. Нейната майка станала една от най-опитните шивачки в модната къща на Коко Шанел след дванайсетгодишно чиракуване. Елен винаги повтаряше, че майка й е истински творец и с готовност признаваше, че не притежава нейните умения.

Но животът в Ню Йорк се оказал по-труден, отколкото се надявала. Вече почти се била примирила, че трябва да се завърне в родината си, когато през септември войната избухнала и майка й я посъветвала да остане в Америка. По това време животът във Франция бил още по-тежък, заради това Елен останала в шивашкото ателие още три години, а после, през 1942, срещнала един привлекателен млад войник малко преди той да замине за фронта. Нейна приятелка я завела на празненство, организирано от Сдружението за доброволно подпомагане на военните. Само след седмица той трябвало да се качи на кораба за Европа, затова се оженили набързо и Елен прекарала остатъка от войната в очакване на завръщането на мъжа си. През 1943 Джени се родила на кухненската маса в Долен Ист Сайд. Баща й се прибрал от фронта след две години и отвел бебето и жена си в дома си в Пенсилвания. Дотогава на няколко пъти предлагал на Елен да отиде при майка му, но младата му съпруга отказала, защото не искала да се озове там без него, сред напълно непознати за нея хора. Освен това всичките й приятелки били в Ню Йорк.

Елен била напълно неподготвена за живота в малкото градче Питстън, където се намирал домът на Джак Арден. Всички мъже от семейството му били миньори от няколко поколения, така й обяснил той, но тя нямала представа какво означава това, понеже била отраснала в Париж в семейство от средната класа. Баща й бил художник реставратор в Лувъра, а майка й – талантлива шивачка, работеща за Шанел. Но Джак бил много влюбен и нежен съпруг, обожавал Елен и треперел над нея като над скъпоценност. Но парите вечно не им достигали и животът им бил осеян с трудности и лишения. Накрая той се принудил пак да се върне в каменовъглената мина, където работел преди войната заедно с четиримата си братя и няколко свои братовчеди. Преди години в мините загинали при срутвания баща му и чичо му. Майка му, измъчена съсухрена женица, непрекъснато се тревожела за синовете си и често оплаквала съдбата им. А когато започнали миньорските стачки, Джак и Елен съвсем закъсали с парите. Времената били жестоки, понякога оставали за обяд само с хляб и малко майонеза. Нищо от това, което дотогава той й разказвал, не я било подготвило за трудностите в живота им. Но тя никога не се оплаквала. Толкова много го обичала, че не искала да го тормози с натяквания. От всички тези години Елен запомнила най-вече, че никога не им достигала нито храната, нито топлината в къщата. Свекърва й умряла година след пристигането на Джак и Елен в миньорското градче. Елен не можела да постъпи на работа, защото трябвало да гледа Джени.

По цели дни се грижела само за бебето и чакала Джак да се върне от мината. И двамата били много млади. Искали да имат още едно дете, но нямали пари да го изхранват. На Елен много й липсвала Франция, копнеела да види родителите си, но и на тях парите не достигали за презокеанско пътуване. Мизерен живот, в който единствените светли лъчи били любовта й към Джак, неговата нежност към нея и радостта от Джени. Самата Джени запомнила баща си като едър мъж, който обичал да си играе с нея, да я носи на раменете си и да й разказва приказки преди лягане. Ако се съдело по снимките от младите години на баща й, тя много приличала на него. Майка й била дребна и руса, типична французойка.

На третата година в Питстън, след края на войната, в каменовъглената мина избухнала експлозия и Джак загинал с още петима миньори. Той бил харесван и уважаван от всички, директорът на мината лично поднесъл съболезнованията си на Елен. Отпуснали й малка вдовишка пенсия, но това все пак било някаква помощ за нея, в добавка с изненадващо приличната осигуровка живот, която Джак сключил в случай, че нещо се случи с него. Сумата се оказала доста повече от обичайната, която другите миньори оставяли на жените си. С тези пари Елен можела да си позволи да се премести във Филаделфия заедно с Джени.

Два месеца преди това, малко преди Джак да загине, бащата на Елен починал. Майка й, останала самотна и тъжна, предложила на дъщеря си да се прибере в Париж, но след войната трудно се намирала работа, пък и Елен била в Щатите вече от девет години и не пожелала да се върне в родината си. Накрая Елен успяла да убеди майка си да дойде при дъщеря си и внучката си във Филаделфия. Джени била само на пет годинки, но запомнила преместването от Питстън, както и пристигането на баба си от Париж.

След идването на Терез във Филаделфия двете жени открили шивашко ателие. Джени я наричала „мами“ според френския обичай. От нея научила френски. Ателието имало успех и след като една от по-видните светски дами го посетила, Терез и Елен се превърнали в основни доставчици на изискани дамски дрехи за елита на града, като копирали парижките кройки. Уменията на Терез били забележителни, докато Елен поемала по-простата работа, тъй като й липсвало професионалното обучение на майка й. Изработвали прекрасни рокли и печелели много добре, така че можели да изпратят Джени в колежа „Парсънс“, откъдето започнала кариерата й.

Още през първия си летен стаж в колежа Джени се включи в екипа на Олег Касини, който по това време изработваше колекциите за първата дама Джаки Кенеди. Джени няколко пъти видя съпругата на президента, докато подбираше представително облекло за по-важни случаи. Майка й и баба й бяха във възторг да го чуят. Те бяха много горди, когато тя се дипломира и постъпи в редакцията на „Вог“.

Двете жени винаги изслушваха с неимоверна възбуда новините за работата на Джени. Абонираха се за „Уомънс Уеър Дейли“ само за да могат да четат за нея. Засега се справяха добре с парите, които печелеха от малкия си магазин, а освен тях разполагаха и със застраховката на Джак Арден. При първата си среща с Джени, Бил остана силно впечатлен от нея, възхищението му стана още по-голямо, като научи за миналото й и се срещна с майка й и баба й. Според него и трите бяха забележителни жени, но най-много съпругата му. Петте години, откакто бяха женени, му се струваха като отлетели за един миг и той я обичаше повече от всякога. Благодарение на нея животът му се подобри неизмеримо.

Джени настояваше, че същото се е случило и с нея. Той я подкрепяше във всичко, с което тя се захващаше. Когато Бил я видя за пръв път, Джени още работеше във „Вог“. Случи се в един снежен ден в Ню Йорк, тя ръководеше една фотосесия на площада пред хотел „Плаза“, а той въпреки лошото време се спря, за да погледа.

Джени търчеше сред моделите като овчарско куче и ги прибираше обратно по местата им, щом снегът заваля. Носеше голяма кожена шапка, за която по-късно му сподели, че е купила от един битак в Москва при поредното си задгранично ревю. Освен тази впечатляваща кожена шапка носеше джинси, ботуши и дълго до глезените палто с мъжка кройка. Всички от екипа изглеждаха премръзнали, но Джени бе в постоянно движение и нямаше време да обръща внимание на студа и снега. Следеше зорко фотографите и моделите, непрекъснато поправяше нещо по облеклата и прическите им. Бил зърна групата мимоходом, забързан за някаква делова среща. И нещо внезапно го накара да спре. После все повтаряше, че в този миг се е намесила съдбата. Видя Джени и се закова на място.

Остана така безкрайно дълго, сред падащия сняг, зазяпан в нея, докато накрая тя се обърна и го погледна. Той й се усмихна и тя му се усмихна в отговор, а снегът се сипеше по миглите й и по руската кожена шапка. Той просто стоеше там, хипнотизиран от нея. Само преди година се беше дипломирал в юридическия факултет и сега работеше в семейната адвокатска фирма заедно с баща си и двамата си братя. Ала работата там му се струваше безкрайно скучна, докато всичко около Джени го изпълваше с необяснима радост.