Завръщането на младия принц

1.

Докато пътувах сам по безлюдно шосе в Патагония – земя, наречена на името на местно племе, което вероятно се е отличавало с непропорционално големи крака, – изведнъж зърнах край пътя неясна фигура със странен вид. Инстинктивно забавих колата и с изненада забелязах кичур руса коса, надничащ изпод синьо одеяло, което явно загръщаше човек. Спрях и когато слязох, бях напълно изумен. На стотици километри от най-близкото селище, насред една пустош, в която не се виждаше нито къща, нито ограда, нито дърво, едно момче сладко спеше без ни най-малка следа от безпокойство по невинното си лице.

Това, което погрешно бях взел за одеяло, в действителност беше дълга синя пелерина с еполети, която на места показваше лилавата си подплата. От нея се подаваха бели панталони като тези на ездачите, пъхнати в лъскави ботуши от черна кожа.

Дрехите придаваха на момчето вид на принц, несъвместим с тези географски ширини. Шалът му с цвят на жито небрежно се вееше на пролетния ветрец и от време на време се сливаше с косите му. Това го правеше да изглежда тъжен и замечтан.

Известно време стоях неподвижен, слисан от тази необяснима за мен загадка. Сякаш и вятърът, който се спускаше от планините и образуваше големи вихрушки, го бе подминал с облаците си от прахоляк.

Веднага съобразих, че не мога да го оставя да спи беззащитен в тази пустош, без вода и храна. И при все че видът му бе напълно безобиден, изпитвах лека съпротива да се доближа до този непознат. След като я превъзмогнах, успях, не без известни усилия, да го вдигна и да го сложа на седалката до мен.

Той не се събуди. Това толкова ме изненада, че за миг се уплаших да не е умрял. Но слабият му равномерен пулс ми показа, че е жив. Когато поставих отпуснатата му ръка на седалката, ми мина през ум, че ако не бях толкова повлиян от изображенията на крилати същества, бих помислил, че стоя пред ангел, слязъл на Земята. По-късно щях да разбера, че момчето е изтощено и е на ръба на силите си.

Отново поех на път и дълго размишлявах как възрастните с техните предупреждения, в желанието си да ни предпазят, до такава степен ни отдалечават от хората, че изпитваме смущаваща боязън да докоснем или да погледнем някого в очите.

– Жаден съм – ненадейно каза момчето и ме стресна. Почти бях забравил за присъствието му. Въпреки че го каза много тихо, гласът му бе кристален като водата, която искаше.

На дълги пътувания като това, които могат да продължат до три дни, винаги нося в колата вода и храна, за да не се налага да спирам, освен да заредя гориво. Подадох му бутилка, пластмасова чаша и сандвич с месо и домати, увит в алуминиево фолио. Без да каже и дума, той започна да яде. През това време в главата ми нахлуваха все повече въпроси: „Откъде идваш?“, „Как си стигнал дотук?“, „Какво правеше легнал в крайпътната канавка?“, „Имаш ли семейство?“, „Къде са родителите ти?“, и така нататък, и така нататък. И днес още се чудя как успях, с моята припряна природа, преливаща от любопитство и желание да помогна, да изтърпя тези десет безкрайни минути, докато чаках младежът да възстанови силите си. Той обаче се хранеше така, сякаш най-естественото нещо, след като е лежал изоставен в полупустинна местност, е да се появи някой, да го качи в колата си и да му предложи вода и сандвич.

– Благодаря – каза, като свърши, и се облегна на прозореца, като че ли тези думи бяха напълно достатъчни, за да разсеят всичките ми съмнения.

След малко си дадох сметка, че дори не го бях попитал накъде отива. Понеже го бях намерил от дясната страна на пътя, бях предположил, че пътува на юг, но в действителност най-вероятно се опитваше да стигне до столицата, а тя се намираше на север.

Интересно с каква лекота решаваме, че всички останали трябва се движат в нашата посока.

Когато го погледнах отново, беше твърде късно. Други сънища го бяха отвели много далеч оттук.

2.

Дали да не го събудя? Не, трябваше да продължаваме напред. Посоката, север или юг, не беше от значение.

Дадох газ. Този път нямаше да пропилявам твърде много време и живот в двоумене по коя посока да поема.

В такива мисли бях потънал, когато, след доста време, внезапно усетих, че две сини очи ме наблюдават с любопитство.

– Здравей – казах, след като се обърнах за миг към загадъчния младеж.

– Каква е тази странна машина, в която пътуваме? – попита той. – Къде са крилете?

– За колата ли питаш?

– Кола ли се казва? Не може ли да се отдели от земята?

– Не – отвърнах с леко засегната гордост.

– И не може да излезе от тази сива лента? – настоя той и посочи през предното стъкло. А заедно с това ме изправяше и пред собствените ми ограничения.

– Тази лента се нарича шосе – обясних му, докато си мислех: „Откъде ли се е взело това момче?“ – И ако излезем от нея с такава скорост, ще се убием.

– Всички шосета ли са толкова тиранични? Кой ги е измислил?

– Хората.

Ставаше ми все по-сложно да отговарям на толкова прости въпроси. Кой беше този младеж, преливащ от невинност, който разклащаше като земетръс наследената ми мирогледна система?

– Откъде идваш? Как си дошъл дотук? – заразпитвах. В погледа му имаше нещо, което ми бе странно познато.

– Много ли шосета има на Земята? – попита той, без да обърне ни най-малко внимание на думите ми.

– Да. Безброй.

– Аз съм бил на място без шосета – каза загадъчният младеж.

– Но там хората биха се загубили... – отбелязах. Любопитството ми да науча кой е и откъде е нарастваше все повече.

– Когато на Земята няма шосета – продължи той невъзмутимо, – на хората не им ли хрумва да се ориентират по небето? – И погледна нагоре през прозореца.

– Нощем – започнах – може да се водим по звездите. Но денем слънцето свети силно и може да ослепеем.

– Аха! – възкликна младежът. – Слепите виждат това, което никой не се осмелява да види. Сигурно са най-смелите хора на тази планета.

Не намерих какво да отговоря и тишината ни обгърна, а колата продължаваше да се движи по тираничната сива лента.

3.

Допусках, че не е отговорил от неудобство, и затова след малко реших да опитам пак:

– Какво ти се е случило? Можеш да ми разкажеш. Ако имаш нужда от помощ, ще ти помогна.

Но младежът отново не отговори.

– Можеш да ми се довериш. Кажи ми как се казваш и какъв проблем имаш – продължих, без да се предавам.

– Какъв проблем...? – проговори той накрая.

Опитах се да го предразположа с усмивка, за да се отпусне.

– Щом те намерих да лежиш край пътя, в средата на нищото, очевидно е, че имаш някакъв проблем.

След миг на размисъл той ме изненада с друг въпрос:

– Какво точно е проблем?

Помислих, че го казва иронично, и само се усмихнах.

– Какво е проблем? – настоя той. И си дадох сметка, че очаква отговор. Все още изненадан от реакцията му, помислих, че може би не съм разбрал въпроса.

– Problem, probleme... – казах на други езици, макар че думата звучи приблизително еднакво.

– Чух думата – прекъсна ме. – Можеш ли да ми обясниш какво означава?

Напразно се опитвах да изровя от паметта си определението в речника. Не можех да повярвам, че в свят, преливащ от проблеми, един юноша все още не се е сблъсквал с това понятие. Накрая видях, че не мога да се измъкна от проницателния му поглед, и се опитах сам да съставя обяснение.

– Проблемът е като врата, за която нямаш ключ.

– И какво се прави, когато се изправиш пред проблем? – поиска да разбере младежът. Изглеждаше все по-заинтригуван от разговора, макар погледът му да бе все така зареян в далечината.

– Ами, най-напред трябва да разбереш дали проблемът е наистина твой, дали пречи на собствения ти път. Това е от жизненоважно значение – обясних му, – защото много хора се бъркат в чуждите работи, при все че никой не ги е молил за помощ. Губят време, прахосват сили и не позволяват на другите да намерят собствените си решения.

Видях, че кима в знак на съгласие с тази очевидна истина, която много възрастни приемат толкова трудно.

– А ако проблемът е твой? – попита той и ме погледна.

– Тогава трябва да намериш подходящия ключ и после да го поставиш правилно в ключалката.

– Изглежда просто – заключи младежът с красноречив жест.

– Не се заблуждавай – отвърнах. – Някои хора не намират ключа, и не защото им липсва въображение, а защото не искат да пробват два-три пъти ключовете, които имат, а понякога дори не се опитват. Искат ключът да им се даде в ръката или, още по-лошо, да дойде някой да им отвори вратата.

– А всеки ли може да отвори вратата?

– Ако си убеден, че можеш, най-вероятно ще успееш. Но ако мислиш, че не можеш, е почти сигурно, че няма.

– А какво става с тези, които не успяват да отворят вратата? – продължи да пита младежът.

– Трябва да опитват отново и отново, докато не успеят. В противен случай никога няма станат това, което биха могли да бъдат. – И тогава, сякаш разсъждавах на глас, добавих: – Никаква полза няма като си изтървем юздите, борим се с вратата и се нараним, после да хвърлим върху нея вината за всичките си беди. Но не трябва и да живеем примирено отсам вратата и само да мечтаем за това, което би могло да има отвъд.

– А може ли нещо да оправдае неотварянето на вратата? – настоя момчето, сякаш още не приемаше обяснението ми напълно.

– Точно обратното! – възкликнах. – Хората са развили изключителна способност да оправдават себе си. Обясняват неспособността си с липсата на обич, на образование или с евентуалните страдания, които е трябвало да избегнат. Могат дори да убедят самите себе си, че е по-добре да не прекрачват прага, тъй като от другата страна не е изключено да има опасности и заплахи. Или може цинично да заявят, че не ги интересува какво биха могли да открият, като минат през нея... Но това са само начини да скрият болката от провала си. Колкото повече човек отлага срещата с препятствието по пътя си, толкова повече ще се множат трудностите, а той ще става все по-малък. Или, другояче казано, колкото по-дълго влачиш някой проблем със себе си, толкова по-тежък става.

Усетих, че съпротивата на момчето постепенно отслабва, но настойчивият му поглед, изпълнен с тъга, и примирението, изписано на лицето му, ме насърчиха да продължа:

– Всичко това води към несполука. Пътят към духовното израстване и щастието иска смелост да се променяш и развиваш. Трябва да сме готови да се разделим с удобството на положението си и да се изправяме отново и отново срещу проблемите, докато не получим удовлетворението, че сме ги решили, за да можем да преминем през тази врата и да продължим напред.

– А какво да направя, за да намеря правилния ключ? – продължи да пита младежът, без да ми даде време да се насладя на красивата аналогия между проблема и вратата, която той очевидно не бе в състояние да оцени.

В този момент се наложи да отпусна газта за миг, тъй като бях настигнал камион, пълен с добитък. Погледнах индикатора за горивото и ме обхвана внезапно безпокойство, че няма да ми стигне до следващата бензиностанция, отстояща на много километри от мястото, където се намирахме. Въпреки желанието ми се видях принуден да намаля скоростта, за да пестя бензин. За беда колата ми не бе оборудвана с модерните устройства, които показват колко километра могат да се изминат с наличното гориво. Утеших се с мисълта, че камионът ще продължи да кара след мен и ще може да ми помогне в случай на нужда. Изпреварих го с широка усмивка в знак на поздрав, а водачът ми отвърна с дружелюбно натискане на клаксона. Дори в наши дни срещата с друго човешко същество в Патагония е повод за радост. Поради това тези поздрави са се превърнали в мил обичай.

– Как мога да намеря правилния ключ? – настоя младежът, чужд на моите размисли. Явно не се отказваше от веднъж зададения въпрос.

– Ами точно по този начин! – отговорих, като се опитвах да прикрия лекото си раздразнение от умората на пътуването. – Тоест, ако продължаваш непрекъснато да задаваш въпроси, винаги ще намериш отговора. И ако проявиш постоянство да опиташ всички ключове, с които разполагаш, накрая ще отвориш вратата.

И помислих: „А, ако продължаваш да повтаряш въпросите си още два-три дни, накрая ще ме направиш съвсем луд“, което един гласец вътре в мен преведе като „съвсем здравомислещ“.