Дневниците на виаграта

1.

От „Звездна нощ“ на Ван Гог в съзнанието ми избухват фойерверки. Господи, каква фантазия, какъв вихър от звезди, необуздани чувства и палитра от цветове. Нищо не е по-велико от изкуството.

Добре де, казвам се Ани Апълбаум. На шейсет и пет съм и пиша статии за живота на хората в напреднала възраст за списание „Сан Франсиско Таймс“. В момента се намирам в Музея за съвременно изкуство в Сан Франсиско и си водя бележки за следващия материал. Обикновено пиша за ресторанти, фитнес зали, светски събития и тям подобни, но се надявам, че повече ще ме вдъхнови статия за изкуството.

Става късно, затова бързам по стълбището към просторното, облицовано с мрамор фоайе с всички онези абстрактни скулптури на Кардер, и се втурвам навън. Вали като из ведро, а съм си загубила чадъра, затова се затичвам, като внимавам да не падна от десетсантиметровите токчета на кожените си ботуши. Пиков час е и минувачите отварят чадъри, докато бързат към трамваите. Боже, красив е градът с всички тези хълмове, опасващи залива. Все едно живееш в някоя от онези стъклени топки с пейзажи, които при разтърсване оживяват.

Вече съм подгизнала, докато вървя покрай фасадите на сградите на Юниън Скуеър. Питам се дали да не взема следващия автобус към вкъщи. Дъждът се засилва и светкавици раздират небето. Вмъквам се в едно кафене, решена там да изчакам спирането на бурята.

Заведението е малко и уютно. Неколцина посетители седят на масите и работят на своите лаптопи. Свалям палтото и шапката си, отръсквам дъждовните капки и се настанявам до прозореца. Поръчвам си кафе с намерение да добавя някои бележки за утрешната статия, но мобилният ми телефон иззвънява. Редакторката ми е, Моника. Сътруднича на вестника от пет години и тя рядко ми се обажда, затова се досещам, че има нещо.

– Ало – изричам жизнерадостно.

– Лоши новини – съобщава ми Моника, преди да съм успяла да добавя каквото и да е. Включила е високоговорителя и със сигурност пуши цигара. – Продажбите на вестника са спаднали страховито.

– Утрешната ми статия ще бъде невероятна – уверявам я с най-решителен тон. – Пиша за Ван Гог и че музеят е място, където възрастните...

– Ани, нашите старци са с памперси. Пет пари не дават за Ван Гог. Сред тях нямаме пазар. Освен ако не откриеш нов ъгъл, нова перспектива, ще се наложи да закрия рубриката – заявява бързо Моника.

– Хората ми пишат, че им е омръзнало да ги дискриминират и да ги поставят в категорията стар­ци. Ей такива работи – възразявам аз и се опитвам да прикрия тревогата.

– Ако „Сан Франсиско Таймс“ не печели пари, почитателите ти са без значение – отсича Моника. – Кръгла нула. Не мога да публикувам „Трета възраст и политика“. Най-вече излагаш антивоенните си възгледи и говориш колко объркан е светът.

– Единствено споменах, че войната в Ирак бе излишна и че и хората от третата възраст трябва да го осъзнаят и да протестират.

– Ти не си Кристиан Аманпур. Ако имахме нужда от политически коментатор, щяхме да си назначим. Предупредих те да премълчаваш мненията си. Писа за старческия дом и за ужасните му условия! Собственицата на вестника не престава да ми звъни. А тя е малоумна.

Прехапвам си езика, борейки се с подтика си да кажа на Моника, че и аз не съм млада и не ми се нрави начина, по който говорят за тези хора, но си напомням, че не му е времето да изгарям мостовете си за връщане.

– Мразя прозвището „трета възраст“. Ненавиждам всякакви прозвища: педал, мъжага, застаряващ гражданин – възразявам с най-мил глас. – На шейсет и пет съм, но не съм старица. Аз съм личност. Докато си на петдесет, ако не приличаш на сладникаво сантименталните домакини от богаташките квартали, само наблюдаваш как живеят другите. Искам да пиша за дискриминацията спрямо възрастните. Темата ще предизвика отзвук.

– Слушай, приятелко. Никой не иска да чете за остаряването. Нито им се ще да четат за дядовци, които се държат като Джон Траволта в „Треска в събота вечер“. Повечето ни старци са с памперси, в инвалидни колички или се възстановяват от инсулти. Ако не измислиш нещо по-възбуждащо и провокативно, ще се наложи да те освободя.

– Разбира се. Не се обиждай, Моника, но ти си на трийсет и осем и не страдаш от възрастовата дискриминация. Хубаво де, ще ми хрумне нещо.

– Слушай, Ани. Вярвам в теб. Работим заедно цели шест години. Харесвам те, но получавам нареждания от Бъни Силвърман, която си въобразява, че вестникът ни е „Ню Йорк Таймс“. Съчини нещо, което да предизвика широк отклик. Трябва да тръгвам.

След като затворих, ме обзе паника. Цялата се разтреперих. Прииска ми се хартиената торба да ми беше подръка. Когато съм неспокойна, дишам в книжна торба. Слагам хартиена салфетка на устата си. Моля те, Господи, не мога да загубя рубриката си. Нужни са ми пари. Истината е, че дори със здравните и социалните осигуровки, и случайните продажби на картините ми едва свързвам двата края. Ето ме нa: шейсет и пет годишна, разведена журналистка, без пари, която спи на дивана си. Но пък мечтая за слава, богатство и неумираща любов. Искам всичко това. И ми омръзна да ми повтарят колко съм стара. Възрастта няма нищо общо с мечтите.

Откакто се помня, искам да съм писателка, дори си представях, че съм известна журналистка като Даян Сойер, застанала под дъжда в някоя затънтена страна, докато светът се сгромолясва наоколо, а после хуквам към редакцията да пиша за това. Понякога е трудно да приемеш, че е минало толкова време, а нищо значително не се е случило.

Поръчвам си още кафе и наблюдавам как трамваите с дрънчене се тътрят нагоре по хълма, и си припомням пропилените в писане на роман години. Зарязах го след женитбата си, а после, навършила трийсет, се върнах в университета и защитих магистратура по творческо писане. След развода си започнах да пиша статии за жълти вестници, за хора от голямото добрутро, отзиви за ресторанти и недвижими имоти. Беше ужасно, допреди пет години, когато срещнах Моника – влетях в кабинета й със списъци от идеи за хора от третата възраст, а тя отсече:

– Спокойно. Назначена си. Допадат ми идеите ти.

Гледах как дъждът се плъзга по прозорците и си спомних деня, в който Доналд ми съобщи, че иска развод. Бях открила виагра в джоба на сакото му и когато го попитах за нея, призна, че прави секс с Кончита, нашата двайсетгодишна икономка. След това обяви фалит на всичкото отгоре и заяви, че е беден. Имах малко спестявания и се пренесох в сегашния си апартамент в Сан Франсиско. Веднага след развода той се ожени за Кончита и им се родиха две момчета. Бях съсипана. Но той все още общува с единствената ни дъщеря Емили, която на четиресет и една още чака обажданията му. Жал ми е за Емили. С Доналд не бяхме грижливи родители. Аз все рисувах или пишех и мечтаех за кариера. Доналд пък постоянно бе зает с адвокатската си практика и купуването на недвижими имоти, така че отрано на Емили се падна ролята на глава на семейството.

Спира да вали. Плащам сметката в очакване да хвана автобуса към вкъщи в пет часа и си мисля как по-късно довечера ще поработя върху кутиите си. Имам слабост към кутии. Събирам ги от строителни обекти и създавам в тях малки светове, миниатюрни диорами, които вдъхновяват моите картини. Но напоследък зациклям и в творбите ми няма въображение.

Закопчавам черното си кожено палто, бързам навън, тичам по хълма до Сатър Стрийт, където хващам моя автобус. Втурвам се в претъпканото превозно средство и се мъча да се добера до място отпред.

– Хей, бабке. Я по-кротко – обажда се хлапак с пъпчиво лице и вонлива канадка и сяда на мястото. За миг застивам стъписана, преди да си пробия път към задницата на автобуса и да заема място до прозореца.

Докато автобусът бавно боботи по хълмовете и преминава покрай редица бонбоненорозови викториански къщи, се питам дали пък не изглеждам стара. Под очите ми има кръгове, а кестенявата ми коса виси към раменете. Надали е като на онези момичета от рекламите за шампоани, тяхната е толкова копринена, че сякаш се рее. Какво е да си стар, в края на краищата? Затварям очи и си спомням миналата седмица в къщата на Емили. Тя живее в Бъркли с партньора си Хари, петдесетгодишен архитект, и черния им лабрадор Фред. Подтикват ме да използвам интернет, настояват, че е време да се срещам с някого.

– Преди да престарееш, мамо, и да свършиш в старчески дом – изтъква Емили. Но аз протестирам, че не искам да си уговарям срещи чрез мрежата. Емили все се тревожи за мен и ми нарежда какво да правя. Това ме влудява.

След развода, като изключим, че се виждам с най-близките ми приятелки Джанет и Лайза – всяка вечер разговаряме по телефона и си споделяме всичко, – и съседа ми Раян Макнали, не излизам много. Раян е с десет години по-млад и е награждаван фотограф на „Нешънъл Джиографик“. Живее в моята сграда и преди девет години се запознахме в пералнята. Току-що се бях нанесла и чакахме центрофугите да изцедят прането. Заговорихме се и аз по някое време се усетих, че му разказвам за скорошния си развод.Той сподели, че е вдовец. Сприятелихме се и когато не пътува по задачи, ходим заедно на кино, по музеи, изложби и често взаимно се критикуваме. Той знае доста за изкуството, а и двамата го обичаме. Събота и неделя Раян прекарва в селската си къща в Севастопол, където отглежда цветя.

Автобусът спира на Бродуей и аз слизам. Вече е тъмно и луната изгрява на небето. Изминавам две пресечки до моя апартамент, поспирам край розите отпред и си спомням как преди два месеца Раян, преди да замине за Холандия, ме научи как да режа стъблата им под вода, преди да ги сложа във ваза.

Влитам във фоайето в мавритански стил, минавам покрай изкуствения водопад, изкачвам се по изронените стълби до апартамента си и вдишвам аромата на иранска кухня и китайска храна за вкъщи, носещ се по коридора. Преминавам покрай празното жилище срещу моето и си мисля, че не искам да умра сама на канапето си като горката госпожа Нелсън, която изнесоха в чувал пред очите на всички.

Отварям вратата, доволна да посрещна нощта.

2.

Близо полунощ е, ала не мога да заспя. След разнородната си вечеря, състояща се от сардини и солени бисквити, и гледането на потискащи новини по Си Ен Ен, се преобличам с изпоцапани с боя панталони и работна риза. Връзвам си косата на конска опашка и увеличавам звука на салсата, която слушам. Без музика не мога да работя. Подготвям палитрата и изваждам инструментите.

Започвам работа върху „Романтичните кутии“ – комплект кутии за обувки, които открих в Китайския квартал и напълних със стихове и листенца от рози. Грамадни платна, които Раян ми помогна да опъна, са облегнати на стените. След това се редят „Висящите кутии“ – гумени кутии, намерени в магазин за фокусници, поклащащи се на тънки, вързани на примка корди. Рисуването ме намагнитизира. Образите ми помагат да видя реалността, да си изясня онова, което не зная или не мога да изкажа. Това е възхитителен процес. Няколко години имах посредник и въпреки че не гледам на работата си като на източник на приходи, наистина си фантазирам, че някога ще направя самостоятелна изложба.

Въпреки че апартаментът ми е малък, петметровите тавани създават илюзията за простор. Портални врати разделят тясната като влаково купе кухничка от трапезарията, която превърнах в ателие. Преди години Раян ми помогна да поставя рафтове за книгите, боите и платната ми. Многоцветни мексикански вази от вехтошарския магазин до пристанището са пълни с оранжеви чаени рози. Колкото и да съм го закъсала, всяка седмица отивам до цветаря и купувам чаени рози. Фотографии на Емили в рамки са разположени на дълга бяла маса заедно със снимки на Раян и други приятели.

Пробивам дупчици в кутиите и монтирам лампички, за да осветяват стъклените кубчета по дъното. След това работя върху „Сватбената кутия“, квадратна кутия от пресована хартия с дупки на капака. Искам тя да отразява непорочната любов. Потапям четка в бяла акрилна боя, смесена със сушени цветя, нанасям я и тя заблестява. След час залепям в дупчиците перли.

Вече изтощена, спирам да работя. Красиви пожълтели листа се лепят по прозорците като мокри звезди. Уличното движение свисти по студените подгизнали улици.

Иска ми се да разчистя, преди да си легна, затова измивам четките си, оставям ги да изсъхнат в метални кутии от кафе, след което поставям тубите с боя в голяма пластмасова кутия, която държа под писалището си. Нареждам купищата броеве от „Ню Йоркър“ и „Ню Йорк Таймс“ в тръстиков кош. Това е не особено успешен опит да поддържам някакво подобие на ред в разхвърляния си апартамент. Обичам хаоса. За мен той е начин да създавам ред. Страдам от лека форма на дислексия, затова думите ми вървят отзад напред. Но си имам собствен начин да подреждам по цвят четки, платна и какво ли не. Хаосът ме вдъхновява. Прекалената подреденост ме задушава.

Протягам ръце към колоритна снимка, която съм направила на Раян преди няколко месеца, преди да замине за Холандия. Той кастри розите. Мускулестото му, жилаво тяло е наведено над цветята, а слънцето огрява златистата му, прошарена къдрава коса. До него се мъдри фотографията на Емили и черния й лабрадор Фред.

Ако изключим протяжния шум от оредяващото улично движение и случайните писъци на сирени, старата сграда е тиха и ненадейно ме обзема самота, толкова съм самотна, че се питам, така ли ще бъде до края на живота ми. Понякога сънувам кошмари, че съм получила удар и Емили ме кара до старчески дом. Седя насред коридора в инвалиден стол с мръсна коса и дебели като лупи очила, от устата ми се точи лига, а на нощницата ми е закачена табелка с името ми. Трепереща от студ, загръщам раменете си с шала, който тя ми подари преди години, и си мисля, че двамата с Хари са прави. Може би наистина трябва да си търся мъж по интернет. Въпреки че Емили е командир – повече майка, отколкото дете, тя често има право. Една за друга се тревожим.

Добре де, и какво от това? Всички използват интернет. Тогава защо не и страницата за запознанства? Кой изобщо ще разбере?

С тази мисъл и заредена с нова енергия, се запътвам към бюрото си.

Включвам лаптопа и влизам в страницата за запознанства, регистрирам се, плащам само за три месеца и следвам инструкциите. Вписвам ника си: Лейди Ани. След което попълвам въпросник, в които заявявам, че търся мъже от петдесет и пет до деветдесет, не се стремя към брак, не пуша, либерал съм. Накрая написвам обявата си: „Шейсет и пет годишна журналистка търси забавление и романтика с образован мъж, притежаващ чувство за хумор, който не се бои от дъжда. Бъдете смел. Възрастта не е пречка. Обадете ми се“. Накрая качвам последната снимка, която използват за рубриката ми.

След получаването на имейл, потвърждаващ, че съм официален член на страницата, и развеселена от новото си преживяване, посвещавам следващия час на разглеждане на снимки, изненадана от огромния брой регистрирани мъже. Само че повечето търсят жени „нито ден над четиресет, с параметри на фотомодел и притежаващи собствени пари“. Смея се на никовете им: Ник Чепа, Чичо Здравко и Закачливия Хари, и гледам снимки на астронавти, готвачи, мъже на рибарски лодки, държащи гигантски риби; други на игрища за голф или застанали до самолети. Всички са идеално сресани, някои по шорти, други с фракове, но всички обявяват професията си: лекари, адвокати, милиардери, борсови посредници.

Проверявам профилите на шейсет и шест годишен вдовец и строител на лодки, на терапевт, написал книга, озаглавена „Щастливи жени“, и на седемдесетгодишен красив мъж, висок, строен, облечен в ски екип, възправил се на планински връх, все едно е само негов. Никът му е Великолепния. В профила му пише, че е на седемдесет, преуспял търговец на диаманти, който търси перспективна връзка със зряла, интелигентна и независима жена. Думата „зряла“ ми допадна. Изпратих му имейл, че бих искала да се срещнем.

На следващата сутрин пред компютъра, нетърпелива да вляза в сайта за запознанства, проверявам имейла си и с изумление виждам, че търговецът на диаманти вече ми е отговорил. Великолепния бе написал:

„Скъпа Ани. Името ми е Марв Ротстейн. Бих желал да се срещнем в петък вечерта, в шест и половина в коктейл бара на хотел „Харис“ за вечеря и питие. Отговорете ми, моля, и потвърдете. Ще нося тъмен костюм и ще ви открия.“

Впечатлена от бързия му отговор, го проверявам в „Гугъл“ и с изненада установявам, че е световноизвестен търговец на диаманти и има кантори в Южна Африка, Белгия и Франция. Клиентите му варират от кинозвезди и знаменитости до политически фигури. Защо е влязъл в сайта за запознанства, чудя се аз. Но си струва да се запознаем, казвам си.

Пиша: „Казвам се Ани Апълбаум. Ще съм облечена в черно. Имам дълга, прошарена тъмна коса и съм висока. Нетърпелива съм да се запознаем. Ани“.