Стръв

1.

Сега

„Какъв невероятен сън“.

Вълнички се плискат в брега, крясък на чайки, слънцето напича лицето му. Всичко наоколо би трябвало да му подсказва, че е истина, но някак си беше твърдо убеден, че тези неща са част от ярък сън. Сиянието на лъчите през клепачите разсейваше чернотата, макар че не успяваше да го събуди. Уловен в капана на зараждаща се мисъл, усети под тялото си пясък. Хладен ветрец помръдваше дрехите му и докосваше косата му. Свеж въздух изпълни дробовете му, аромат на солена вода затанцува в ноздрите му. Мишците му настръхнаха, обсипани с песъчинки от порив на вятъра. Всичко беше удивително ясно, наелектризиращо. Добрата стока и друг път го бе изстрелвала в приказни сънища, но никога толкова реални. Далече от това, сега.

„Може да е най-фантастичното ми надрусване досега“.

После осъзна, че в центъра на химерата му има нещо различно – ужасяващо отсъствие на еуфория, което не би могло да се припише на дяволския прах. Празнотата, която усещаше, започна да изпъва нервите му. Наш Лемонт се изпълни със съмнения. Къде беше невероятното червейче, което усещаше в главата си?

„Това не е сън“.

Проясняването разсея остатъчната дрямка. Всякаква прилика със сън се пръсна на парчета като яйчена черупка и отдолу остана рохко сварена трезвост. Компонентите на тялото му лениво се връщаха към живота. Изопна крака и усети матрак. Протегна ръка и напипа чаршафи. Напрегна слух и чу звуците на градския живот. Отвори очи – но веднага примижа от блясъка на слънцето.

Претърколи се и отърси замайването от главата си, изкашля малко храчки, напрегна подпухнали клепачи и отвори очи. Не различаваше почти нищо. Пред него се простираха широки ивици от синьо и бяло, посипани с петна кафяво и зелено. В центъра на зрителното му поле седеше невзрачна фигура с отпуснати рамене.

– Мамка му, изглеждаш както се чувствам аз – осведоми го тънък глас.

– Ха?

Наш се надигна на лакти и премигна. Вгледа се във фигурата, опита да я фокусира. Фигурата се раздвижи, клекна. Беше слаба, с бяла, не, белезникава кожа. Дълга гъста коса се спускаше от двете страни на лицето. Скритите черти и позата на гаргойл притесняваха Наш. Той изчисти с ръка полепналия по запотената му буза пясък, огледа се и успя само да изхърка:

– Какво...

Малко вляво пред него започваше висока трева, която ограждаше пясъка. Той плъзна поглед по нея, после вдясно. Това, което видя, го накара да изпъшка. Не неочакваната белота на пясъка го обезпокои. Ни най-малко. Обезпокоиха го проснатите по него други тела.

2.

Три дни преди това

Наш Лемонт се безпокоеше заради безименните боклуци, които напоследък слагаше в кошницата за пазаруване. Беше време, не много отдавна, когато държеше да купува само маркови стоки. С някои неща просто не можеш да се шегуваш. Кетчуп, горчица, майонеза, спагети със сирене, може би маргарин. Сега търсеше най-евтините алтернативи, готов да се откаже от всяка храна, на която някога се радваха с по-бедния му и по-глупав братовчед. Взе шише кетчуп и погледна етикета.

„Хайнц. Няма други видове“.

Обаче имаше други видове, при това срещу по-малко от половината цена. Имената им звучаха подозрително – никога, по никакъв повод не беше чувал за тях. На етикетите на някои имаше надписи на езици, каквито не беше виждал.

„Някакъв боклук от Близкия изток или Индонезия“ – помисли си и пусна шишето в кошницата.

В магазина се чувстваше най-жалък. Бюджетът му беше толкова изтънял, приличаше на косъм в сравнение с парите, които хвърляше преди време. Насмалко да се разплаче, когато за пореден път си даде сметка какво е положение­то му. Погледна намаленото фъстъчено масло – ронливо, плувнало в течна мазнина, запазено за бедните.

– Абсолютното дъно – промърмори.

Толкова невероятно закъсал – това беше той. Дори да извадеше достатъчно късмет, за да се сдобие с малко пари, никога не оставаха в портфейла му повече от няколко часа. Профукваше ги или ги наливаше във вените си. Колкото повече мислеше за това, толкова по-гадно се чувстваше. Срамът запълваше дъното на корема му с олово и причиняваше спазъм на гладкия мускул около сърцето му. Девет от десет наркомани не се възстановяват. Наш не харесваше тази статистика.

Между щандовете нямаше много хора. Той се разхождаше и се радваше на климатика – лукс, на който вече не можеше да се наслаждава вкъщи поради спешна нужда от малко пари, преди време. Беше приятно да се скриеш от горещото слънце на Маями. Средата на деня беше кошмар дори и за хората с хубав тен. Понечи да провери колко е часът, но откри, че часовника му го няма. След миг объркване машинката зацепи. Беше продал и него, на домакина, за някакви си жалки десет долара.

Грабна буркан кисели краставички и откри, че гледа върховете на пръстите си, а не туршията. Ноктите му бяха загрубели и захабени, с доста мътен цвят. Не можеха да минат за розови. Нокътят на единия му палец беше посинял. И кокалчетата бяха ожулени. Натисна с показалец посинелия нокът. По нервните му окончания веднага забарабаниха болезнени импулси.

„На някоя врата ли съм го притиснал? – помисли си и се напрегна да си спомни. – Или съм фраснал някого?“

Никакъв спомен. Остави буркана на рафта и тогава видя мъжа, който го наблюдаваше. В края на прохода между щандовете, край рафтовете с консервирана супа, стоеше някакъв тип и го оглеждаше внимателно. Наш направи гримаса. Онзи извърна лице – никакво изражение.

– Не съм ти клошар, педал – промърмори Наш и направи обратен завой.

Озова се пред витрината със замразени храни и се вторачи съсредоточено в бронзовите бедра и цепнатите шорти на някаква колежанка, сякаш за да се увери в хетеросексуалността си. Беше стегната и сладка, с гол корем и обли като ябълки цици, скрити под тясно горнище. Въпреки сексапила излъчваше някаква невинност, сякаш досега не е видяла повече от един-два кура. Наш най-много обичаше точно този тип момичета, полудевици, на които все още се налага да показваш кое какво е и с които трябва да се боричкаш в спалнята. Зачака нетърпеливо да почувства как онази му работа напира в гащите. Не се получи.

„Ще взема малко виагра със следващата поръчка – помисли си. – Ще питам Паоло. Той може и да има“.

Момичето усети погледа му и се измъкна, като го остави да зяпа купчина замразени пици зад вратата на фризера. Тази седмица можеше да похарчи за храна само двайсет долара. В кошницата му имаше предимно фидета и консервирани супи. И малко портокали и моркови. Изглеждаха странно сред останалите покупки, но за Наш бяха нова необходимост. Преди няколко седмици приятелчето му, Рун, се оплака на една медицинска сестра, че зъбите му се клатели. Оказа се, че имал скорбут, понеже от месеци не бил хапвал пресен плод или зеленчук. Наш също не помнеше кога за последен път е ял нещо прясно.

Завъртя се пред заскрежените стъкла и заоглежда ястията и десертите за микровълнова фурна. Не можеше да си позволи повечето, така че се върна към щанда с евтини боклуци, където преди това беше онзи тип. Вече не беше там. Наш въздъхна облекчено, хвърли в кошницата три консерви риба тон и се отправи към касата. Когато застана край лентата, реши следващия път да изкрънка намаление, като даде в залог една от старите си акустични китари. И тогава пак видя онзи тип – все още беше в супермаркета, все така заинтригуван.

Стоеше през няколко каси и го гледаше изпитателно, държеше кутия мляко. Погледите им се срещнаха за цели три дълги секунди и този път Наш видя подробностите. Военна подстрижка, гладко избръснат, неприветлив, без грам излишна тлъстина. В него имаше нещо агресивно, кое­то Наш не можеше да пренебрегне.

„Ченге! Вероятно от „Наркотици“! – помисли си. – Мамка му!“

Беше друсан. Не много, но достатъчно, за да го добавят към предишните му прегрешения и да го приберат за години, не за месеци.

Жената пред него плати покупките си и си тръгна. Той се разкъсваше вътрешно. Двойната врата на изхода беше на двайсетина метра вдясно. Можеше да хукне натам.

„Не, не отпред. Там сигурно пазят“.

Остави кошницата на лентата и завъртя очи към тавана.

– Забравих мляко! – каза на касиерката. – Ще отида да взема и се връщам веднага. Беше отзад, нали?

Касиерката не отговори нищо, само изпърха с алени клепачи и продължи да дъвче дъвка.

– Само секунда.

Тръгна забързано покрай опашката, между щандовете, към задната част на магазина. Вниманието му привлече метална врата с ромбовидно прозорче и надпис: „Само за служители“. Наруши изискването, без да се замисли, и чу някакво момче да вика след него. Измъкна се бързо през аварийния изход.

„Не спирай и за секунда – каза си. – И през ум да не ти минава“.

Тръгна по тясната уличка, между струпани празни каси и кашони, без да престава да поглежда през рамо. Заля го паника, каквато не бе изпитвал никога.