Изтъкан свят: Везба

1.

Мога да преброя дните, докато лятото свърши и есента се просмуче в листата, обагряйки ги в червеникавокафяво и алено. Сега обаче пъстрата следобедна светлина е възхитително смарaгдова и топла върху лицето ми. Докато слънцето попива в мен, всичко е възможно. Когато неизбежно си отиде – сезоните са програмирани да започват и свършват като по конец, – животът ще потече по предначертания си път. Като машина. Като мен.

Пред училището на сестра ми е тихо. Само аз чакам да пуснат момичетата. Когато започвах изпитния цикъл, Ейми вдигна розовото си пръстче и ме накара да се закълна, че ще я чакам всеки ден, след като свърша. Обещанието е трудно изпълнимо, понеже знам, че по всяко време могат да ме повикат и да ме пратят в кулите на Крепостта. Но успявам, дори днес. Момичетата трябва да имат нещо сигурно, да знаят какво да очакват. Последното парченце шоколад от месечните дажби, стегнатият финал на някоя програма по Потока. Искам сестра ми да може да се надява на сладък живот въпреки че сега лятната жега нагарча.

Звънецът бие и момичетата се изсипват навън като прилив плисирани поли, кикотенето и виковете им разкъсват идеалната неподвижност на сцената. Ейми, която винаги е имала повече приятелки от мен, изскача навън, обкръжена от няколко други момичета в неловките фази на ранния пубертет. Аз й махвам и тя се втурва към мен, хваща ме за ръка и ме задърпва към къщи. Нещо в нетърпеливия й поздрав всеки следобед ме кара да не съжалявам, че нямам много приятелки на моята възраст.

– Успя ли? – пита задъхано тя, докато подскача пред мен.

Поколебавам се за миг. Ако някой ще се зарадва на грешката ми, това ще е Ейми. Ако й кажа истината, тя ще пищи и ще пляска. Ще ме гушне и може би за миг ще мога да засмуча щастието й като пиявица, да се изпълня с него и да повярвам, че всичко ще свърши добре.

– Не – лъжа аз и лицето й помръква.

– Няма нищо – казва тя и кимва решително. – Така поне ще останеш в Ромен. При мен.

Предпочитам да се престоря, че тя е права, и да потъна в клюките на дванайсетгодишните, вместо да приема това, което ще се случи. Цял живот ще бъда тъкачка, а нейна сестра – само още една вечер. Ахкам и охкам на нужните места и тя си мисли, че я слушам. Струва ми се, че вниманието я укрепва и допълва, така че когато мен вече ме няма, тя ще има достатъчно, за да не пропилее живота си да го търси.

Основното училище на Ейми разпуска учениците по същото време като дневната смяна в метрополиса, така че мама ни чака, когато се прибираме вкъщи. Тя е в кухнята и рязко вдига глава, когато влизаме, очите й бързат да срещнат моите. Поемам си дълбоко дъх и поклащам глава и раменете й облекчено се отпускат. Оставям я да ме гушка колкото си иска, прегръдката й ме изпълва с любов. Затова не им казвам истината. Искам любовта, не вълнение и тревога, да бъдат трайният отпечатък, който те ще оставят у мен.

Мама посяга и отмята кичурче коса от лицето ми, но не се усмихва. Въпреки че мисли, че съм се провалила на изпита, тя знае, че времето ми тук е почти изтекло. Мисли си, че скоро ще ми дадат роля и малко след това ще ме омъжат, въпреки че няма да ме отведат. Какъв смисъл има да й казвам, че ще ме изгуби тази вечер? Сега това не е важно, важен е този момент.

Обикновена вечер на обикновената ни маса и като се изключи загорялото задушено – маминият специалитет и рядко угощение, – няма нищо различно, поне не за семейството ми. Стенният часовник на дядо тиктака в хола, щурците изпълняват лятното си кресчендо, на улицата боботи мотопакт и навън небето угасва в неясния здрач, приканвайки сумрака. Ден като стотици преди него, но тази вечер няма да стана от леглото си и на пръсти да отида в стаята на мама и тате. Краят на изпитите означава и край на годините обучение.

Живея със семейството си в малко бунгало извън централната част на Ромен, където на родителите ми са разпределени две деца и къща с подходящи размери. Мама ми разказа, че кандидатствали за още едно дете, когато съм била на осем – преди да открият състоянието ми, – но след оценката им било отказано. Разходите за издръжката на всеки индивид налага Гилдията да регулира населението. Тя ми го обясни делово една сутрин, докато забождаше с фиби косата си, подреждайки сложните къдрици преди работа. Молех я да ми роди братче. Тя изчака да порасна, за да ми обясни, че и без това би било невъзможно заради сегрегацията, но аз въпреки това бях съкрушена. Докато побутвам порциона си из чинията, осъзнавам колко по-лесно би било, ако бях момче или ако сестра ми беше момче. Тогава нямаше да се налага да се тревожат, че ще ни отведат.

– Аделис – тихо казва майка ми, – не ядеш. Изпитите свършиха. Мислех, че ще имаш апетит.

Тя много добре умее да излъчва спокойствие, но понякога се питам дали внимателно нанесеният грим, напластен докато лицето й стане копринено с румени бузи и плътни устни, не е хитрина, която й помага да не излиза от равновесие. Изглежда така, сякаш го постига без усилия – грима, идеално подредената червена коса и секретарския костюм. Изглежда точно така, както се очаква да изглежда една жена: красива, поддържана, покорна. Не бях и подозирала, че у нея има друга страна, докато не станах на единайсет – годината, когато тя и баща ми започнаха да тренират пръстите ми да бъдат безполезни.

– Добре съм. – Отговорът ми е глух и не вдъхва доверие и ми се приисква да имах идеално изрисувано лице, под което да се скрия. От момичетата се очаква да са чисти и естествени – в тялото и външността си, – докато официално не ги освободят от изпитите. Стандартите за чистота се грижат момичетата с тъкачески способности да не ги изгубят, като изгубят целомъдрието си. Някои от съученичките ми са естествено красиви също като майка ми – деликатни и хубави. Аз съм прекалено бледа. Кожата ми е като измита на фона на червеникаворусата ми коса. Иска ми се да имах блестящия огнен цвят на мама или нежното златисто на Ейми, но моята коса е мръчкава като мръсни монети.

– Майка ви приготви специална вечеря – отбелязва татко. Гласът му е мил, но намекът е ясен – хабя храната. Вторачена в картофите и пресушените резени ростбиф, чувствам вина. Това ястие сигурно е изяло порционите за две вечери, а и тортата.

Огромна торта с глазура от сладкарницата. Майка ми ни е правила малки торти за рождените дни, но съвсем не като тази натруфена бяла торта със захарни цветя и дантели от глазура. Знам, че е струвала порционите за половин седмица. Най-вероятно цяла седмица ще я ядем за закуска, докато чакат следващото изплащане. От тъничките бели раковини по ръба на тортата стомахът ми се обръща. Не съм свикнала да ям сладко и не съм гладна. Едва мога да се насиля да погълна няколко хапки от прегореното месо.

– Точно такава торта искам за рождения си ден – възторгва се Ейми. Досега не е яла нищо подобно на купешка торта. Когато днес се върна от училище и видя тази, мама й каза, че може да й вземат същата за следващия й рожден ден. Доста добра сделка за дете, което цял живот е доизносвало чужди дрехи, но мама явно иска да смекчи прехода към обучението й.

– Ще трябва да е малко по-малка – напомня й мама, – и няма да получиш и троха от тази, ако не си изядеш вечерята.

Не мога да потисна усмивката си, когато очите на Ейми се разширяват и тя започва да тъпче храната в устата си и да я преглъща с мъка. Мама й вика „лакомница“. Ще ми се да можех да ям като нея, когато съм развълнувана или напрегната, или тъжна, но нервите убиват апетита ми, а фактът, че това е последната ми вечеря със семейството ми, връзва стомаха ми на възел.

– За Аделис ли я взехте? – пита Ейми между хапките и от устата й се показва сдъвканата храна.

– Дъвчи със затворена уста – казва татко, но виждам, че ъгълчето на неговата уста лекичко се извива нагоре.

– Да, днес Аделис заслужи нещо специално. – Гласът на майка ми е спокоен, но когато го казва, лицето й грейва и на устните й заиграва лека усмивка. – Реших, че трябва да го отпразнуваме.

– Сестрата на Марфа Кросфикс се върнала разплакана от изпитите миналата седмица и още не била излизала от стаята си. – Ейми преглъща месото и продължава: – Марфа казва, че все едно някой бил умрял. Всички били ужасно тъжни. Родителите й вече уговарят срещи за ухажване, за да я разведрят. Има среща с почти всички момчета с активен брачен профил в Ромен.

Ейми се разсмива, но останалите на масата потъват в мълчание. Изучавам раковините на глазурата и се опитвам да разгадая финия модел, който е използвал сладкарят. Ейми не забелязва мълчаливата съпротива на родителите ми срещу одобрената от Гилдията учебна програма и брачни закони, но пък и те не са съвсем честни с нея. Аз съм достатъчно голяма да разбера защо не искат да стана тъкачка, макар че винаги са внимавали какво ми казват.

Баща ми се покашля и поглежда към майка ми за подкрепа.

– Някои момичета наистина искат да отидат в Крепостта. Сестрата на Марфа сигурно е разочарована.

– И аз щях да съм разочарована на нейно място – изчуруликва Ейми и натъпква в устата си цяла вилица картофи. – В училище ни показваха снимки. Тъкачките са толкова красиви и имат всичко!

– Сигурно – измърморва мама, докато реже малки късчета месо с бавни прецизни движения.

– Нямам търпение да дойдат моите изпити – замечтано въздиша Ейми и майка ми я поглежда навъсено. Ейми е твърде замечтана, за да забележи.

– Онези момичета са много привилегировани, но ако бяха повикали Аделис, никога повече нямаше да я видим. – Отговорът на мама е внимателен. Родителите ми са започнали да посяват съмнение в главата на Ейми, въпреки че склонност­та й да бърбори с всеки, който иска да я слуша, затруднява разговорите за важни неща. Но аз нямам нищо против да слушам как Ейми разказва мечтите на всички момичета в класа си или предаванията, които е гледала по Потока. Това е моята почивка преди да прекарам всяка вечер в тренировки и репетиции какво да казвам – и да не казвам. Единствено когато се сгуша до сестра ми, преди тя да заспи, се чувствам нормално.

Но тортата не може да купи повече от една вечер щастие. На родителите ми предстои дълъг път – да подготвят Ейми да се провали на изпитите. Тя никога не е показвала и трошица тъкачески способности, но те ще я подготвят. Чудя се дали след четири години, когато дойде нейният ред, тя все още ще изгаря от нетърпение да отиде.

– Марфа казва, че когато стане тъкачка, ще слага снимката си на корицата на Бюлетина, за да не се тревожат родителите й. И аз така ще правя. – Лицето й е тържествено, сякаш наистина го е премислила.

Мама се усмихва, но не отговаря. Ейми се възхищава на лъскавите снимки в ежедневния ни Бюлетин като повечето момичета преди изпитите, но всъщност не разбира какво правят тъкачките. Искам да кажа, естествено, че разбира, че те поддържат и разкрасяват тъканта, от която е съставен светът ни. Всяко момиче научава това още в първи клас. Но някой ден родителите ми ще й обяснят какво наистина правят тъкачките, че независимо колко добри са намеренията им, покварата върви ръка за ръка с абсолютната власт. А Гилдията има абсолютна власт над нас и над тъкачките. Също така обаче те ни хранят и ни пазят. Слушам родителите си, но и аз не разбирам съвсем. Как може живот, който осигурява храна и сигурност на другите, да е толкова лош? Знам само, че това, което ще ми се случи, ще разбие сърцата им и че след като замина, никога няма да мога да им кажа, че съм добре. Сигурно ще трябва да пускам снимката си на корицата на Бюлетина като Марфа Кросфикс.

Вечерята продължава в мълчание и очите на всички са вперени в пухкавото бяло нещо в средата на масата. Малката дъбова маса за хранене идеално стига за четирима – можем да си подаваме купите и чиниите, но тази вечер мама ни сервира, защото няма място за нищо друго освен тортата. Завиждам на радостния блясък в очите на Ейми, докато я зяпа – сигурно си представя какъв ще е вкусът й или рисува в ума си своята разкошна торта за тринайсетия си рожден ден. Родителите ми, от друга страна, са потънали в мълчаливо облекчение – най-близкото до празнуване, за което имат сили.

– Съжалявам, че се провали, Ад – казва Ейми и вдига поглед към мен. Очите й се стрелкат обратно към тортата и виждам копнежа в тях.

– Аделис не се е провалила – казва й баща ни.

– Но не е избрана.

– Ние не искахме да бъде избрана – казва майка ми.

– Ти искаше ли да те изберат, Ад? – Въпросът на Ейми е толкова искрен и невинен.

Едва-едва поклащам глава.

– Ама защо не? – пита Ейми.

– Ти искаш ли онзи живот? – спокойно пита мама.

– Защо сте така против тъкачките? Не разбирам защо празнуваме. – Очите на Ейми са заковани върху тортата. Досега никога не е била толкова пряма.

– Не сме против тъкачките – бърза да отговори мама.

– Нито срещу Гилдията – добавя татко.

– Нито срещу Гилдията – повтаря мама и кимва. – Но ако преминеш изпитите, никога няма да можеш да се върнеш тук.

Тук – в тясната къща с две спални в момичешкия квартал, където бях защитена от влиянието на момчета на моята възраст. Моят дом с книги, скрити в тайници зад панелите на стените заедно със семейните бижута, предавани от майка на дъщеря почти сто години. Особено обичах радиото, въпреки че вече не работеше. Мама казва, че едно време свирело музика, разказвало истории и съобщавало новините, както сега прави Потокът, но без да се вижда. Веднъж попитах защо го пазим, щом е безполезно, а тя ми каза, че никога не е безполезно да помниш миналото.

– Но животът на тъкачките е вълнуващ – възразява Ейми. – Ходят на партита и имат прекрасни рокли. Тъкачките имат контрол.

Последната й дума увисва във въздуха и родителите ми се споглеждат разтревожено. Контрол? Да не ти трябва разрешение да имаш деца. Да няма предопределени козметични практики. Да няма избрани роли. Това би бил истински контрол.

– Щом мислиш, че имат контрол... – спокойно започва мама, но баща ми се покашля.

– Имат и торта – въздиша Ейми и се отпуска на масата.

Татко поглежда жалната й физиономия, отмята глава и се разсмива. След миг обикновено непоклатимата ми майка се присъединява към него. Дори аз усещам как в гърлото ми бълбука кикот. Ейми се мъчи с всички сили да изглежда тъжна, но намръщеното й личице потрепва и грейва в дяволита усмивка.

– Жетоните за козметиката ти трябва да пристигнат другата седмица, Аделис – казва ми мама. – Ще ти покажа как да слагаш всичко.

– Арас ми е свидетел, по-добре да се науча да се гримирам! Та не е ли това най-важната работа на момичетата? – Презрителната забележка излиза от устата ми преди да осъзная какво казвам. Когато съм нервна, имам навика да се шегувам. Но ако съдя по предупредителния поглед на мама, май не съм много смешна.

– А аз веднага скачам на срещите за ухажване – казва татко и ми намига, разчупвайки напрежението между мама и мен.

Това ме кара да се разсмея въпреки сковаващия страх, който плъзва в крайниците ми. Родителите ми не изгарят от нетърпение да ме омъжат и да ме изгонят от къщата като семействата на повечето момичета, въпреки че съм длъжна да се омъжа преди да навърша осемнайсет. Но шегата не може да повдигне настроението ми за дълго. Точно сега мисълта да се омъжа, неизбежност винаги твърде нереална, за да й обръщам внимание, е напълно изключена. Тъкачките не се омъжват.

– А аз ще ти помогна да си избереш цветовете на гримовете в коопа, нали? – напомня ми Ейми. Тя разглежда модните каталози и комплекти, откакто се е научила да чете. Мама не ни води често в коопа в метрополиса, защото не е сегрегиран, а когато ни е водила, то е било за домашни провизии, а не за нещо вълнуващо като козметика.

– Чух, че увеличават броя на учителките в корпуса в деня на разпределението – продължава татко, отново сериозен.

Винаги съм искала да стана учителка. Секретарка, медицинска сестра, работничка във фабрика – нито една от другите предопределени женски роли не оставя място за творчество. Дори при внимателно контролираната учебна програма в училище има повече поле за изява в преподаването, отколкото в печатането на бележките на бизнесмените.

– О, Ад, ти би била страхотна учителка – намесва се Ейми. – Каквото и да правиш, само не се завирай в някой офис. Току-що завършихме курса по стенография и умряхме от скука. Освен това по цял ден трябва да храногенерираш кафе! Нали, мамо?

Ейми я поглежда за потвърждение и мама бързо кимва. Сестра ми е твърде разсеяна, за да види болката, която преминава по лицето й, но аз не съм.

– Наистина правя много кафе – казва мама.

Гърлото ме боли от преглъщането на сълзите и ако кажа нещо...

– Сигурна съм, че ще те разпределят за учителка – казва мама, нетърпелива да смени темата, а после ме потупва по ръката. Сигурно изглеждам нервна. Опитвам се да си представя как щях да се чувствам сега, ако до деня на разпределението оставаше само седмица, но не мога. Трябваше да ходя на изпити цял месец, да бъда освободена и после разпределена. За първи път седнах на стан, една от големите автоматизирани машини, които показват тъканта на Арас. За първи път която и да е от нас, кандидатките, виждаше стан. Трябваше просто да се държа така, сякаш не виждам тъканта, като другите момичета, и да отговарям на въпросите на проктора със заучените лъжи. Ако не се бях издала, щяха да ме освободят, а после да ме разпределят въз основа на силните ми оценки в училище. Години наред прилежно бях учила стенография, домикономика и съхраняване на информация. Но сега никога нямаше да имам възможност да използвам наученото.