Осъзнаване

ЗА ПРОБУЖДАНЕТО

Духовното извисяване изисква пробуждане. Повечето хора са заспали, макар да не знаят това. Раждат се заспали, живеят заспали, спят, когато се женят, спят, когато отглеждат децата си, и умират в съня си, без изобщо да са се събуждали някога. Те не разбират красотата и очарованието на това, което наричаме човешко съществуване. Помислете само: всички мистици – католици, християни, нехристияни, без значение какво проповядват, без значение в какво вярват, всички са единодушни за едно – че всичко е наред, всичко е наред. Нищо че хаосът е пълен – всичко било наред. Какъв парадокс само! Но трагедията е в това, че повечето хора не осъзнават, че всичко е наред именно защото спят. Спят и сънуват кошмар.

Миналата година чух следната история по една испанска телевизия.

Веднъж някакъв човек почукал на вратата на стаята на сина си.

– Хайме – казал той, – събуди се!

Хайме отвърнал:

– Не ми се става, татко.

– Ставай, трябва да тръгваш за училище – извикал бащата.

Хайме отговорил:

– Не ми се ходи на училище.

– Защо? – попитал бащата.

– По три причини – казал Хайме. – Първо, защото е страшна скука; второ, децата ме тормозят; и трето, мразя училището.

Тогава бащата рекъл:

– Аз пък ще ти посоча три причини, поради които трябва да ходиш на училище. Първо, защото това е твой дълг; второ, защото си на 45 години; и трето, защото ти си директорът.

Събуди се, събуди се! Вече не си дете. Голям си вече, стига си спал. Събуди се! Стига си си играл с твоите детски играчки.

Повечето хора твърдят, че искат да излязат от детската градина, но не им вярвайте. Не им вярвайте! Те само искат от вас да им поправяте счупените играчки. „Върни ми жената! Върни ми работата! Върни ми парите! Върнете ми репутацията, успеха.“ Ето, това искат те – искат някой да им смени играчките. Нищо друго. И най-добрият психолог ще ви каже същото – че хората всъщност не искат да се излекуват. Те търсят само облекчение, защото лечението е болезнено.

Пробуждането е неприятна работа. Когато сме в леглото, ни е хубаво и удобно. А когато ни събуждат, се сърдим. Ето защо мъдрецът не се опитва да събуди никого. Иска ми се и аз да бъда мъдър и да не правя никакви опити да ви събуждам, ако сте заспали. Това не е моя работа, въпреки че понякога ще ви казвам: „Събудете се!“. Моята работа е да си върша моите неща, да си пея моята песен. Ако от това има полза за вас – добре, ако ли не – жалко. Арабите казват: „Дъждът е един и същ навсякъде, но в блатото от него растат бодили, а в градината – цветя“.

ЩЕ ВИ ПОМОГНА ЛИ С ТЕЗИ СВОИ БЕСЕДИ

Как смятате, дали ще помогна на някого? Не! О, не, не, не, не, не! Не очаквайте, че ще помогна на когото и да било. Не мисля също и че ще навредя на някого. Ако някой ви навреди, това ще сте самите вие; ако някой ви помогне, пак ще сте вие. Наистина е така! Мислите, че другите ви помагат? Никой не ви помага. Мислите, че другите ви подкрепят? Никой не ви подкрепя.

Преди време в една от групите, с които провеждах терапия, имаше една жена. Беше монахиня. Тя ми каза:

– Нямам никаква подкрепа от игуменката.

Попитах я:

– Какво искате да кажете?

Тя отвърна:

– Игуменката, тази, която отговаря за целия манастир, никога не идва в послушническото общежитие, което аз ръководя. Никога! Нито веднъж не ме е похвалила.

Аз казах:

– Добре, хайде да разиграем една въображаема ситуация. Да си представим, че познавам вашата игуменка. И че дори знам точно какво мисли тя за вас. И ви казвам (сега съм в ролята на игуменката): „Знаете ли, Мери, аз никога не идвам при вас, защото от целия манастир само при вас нещата са наред – нямате никакви проблеми. Знам, че вие ръководите умело и всичко е наред“. Е, как се чувствате сега?

Тя отвърна:

– Чувствам се прекрасно.

Тогава й казах:

– Добре, а сега, моля ви, излезте за малко. Това е част от упражнението.

Тя излезе от стаята. В нейно отсъствие аз казах на останалите хора в групата:

– Значи така, аз все още съм игуменката. Онази Мери там е най-лошата и безотговорна служителка, която сме имали в цялата история на манастира. Всъщност причината, поради която не я посещавам, е, че не бих понесла да видя какви ги върши. Направо е ужасно. Но ако й кажа истината, това само ще увеличи мъките на послушничките там. Така и така се каним да я сменим след година-две. Сега обучаваме друга жена. Затова реших, че междувременно е добре да бъда мила с нея, за да може нещата да вървят. Вие какво мислите?

Те отвърнаха:

– Това е единственото, което е можело да сторите на практика при дадените обстоятелства.

Тогава повиках Мери да се върне при групата и я попитах дали все още се чувства прекрасно.

– О, да – каза тя.

Горката Мери! Тя си мислеше, че я подкрепят, но всъщност не беше така. С други думи, това, което чувстваме и мислим, в повечето случаи е плод на собственото ни въображение, включително и представата, че уж другите ни помагат.

Вероятно си мислите, че човек помага на онези, които обича. Аз пък ще ви кажа друго. Никой никого не обича. Обичаме единствено изкривената си илюзорна представа за другия. Помислете малко над това: никой никого не обича, обичаме единствено изкривената си представа за другия. Та нали затова хората се разлюбват. Защото представата им се е променила, не е ли така? „Как можа да ме предадеш, аз толкова ти вярвах!“ – нали така казваме. Но наистина ли сте вярвали на този човек? Никога на никого не сте вярвали. Разберете го! Това е едно от нещата, с които обществото ни промива мозъците. Никой на никого не вярва. Вярваме само на собствената си преценка за другия. Защо тогава се оплакваме? Истината е, че не искаме да си признаем, че преценката ни е погрешна. Това не говори добре за нас, нали? Затова предпочитаме да кажем: „Как можа да ме предадеш!“.

С други думи, истината е следната: хората всъщност не искат да пораснат, не искат да се променят, не искат да са щастливи. Веднъж един човек ми каза нещо много умно: „Не се опитвай да правиш другите щастливи, така само ще си навлечеш неприятности. Не се опитвай да учиш прасето да пее – само ще си изгубиш времето и ще ядосаш прасето“. Има един анекдот за бизнесмен, който влязъл в някакъв бар, седнал там и видял един човек с банан в ухото – цял банан в ухото! Помислил си: „Дали да му кажа за банана? А, не, това не е моя работа“. Но мисълта продължила да го човърка. Пийнал той една-две чашки и тогава казал на онзи:

– Извинете... ммм... имате банан в ухото.

– Какво?

Бизнесменът повторил:

– Имате банан в ухото.

Онзи пак:

– Моля?

– Имате банан в ухото! – извикал бизнесменът.

– Говорете по-силно – казал другият, – имам банан в ухото!

Виждате ли, безполезно е. „Откажи се, откажи се, откажи се“ – все това си повтарям. Кажи каквото имаш да казваш – и точка по въпроса. Ако от това има полза за другите – добре, ако ли не – жалко!

ЗА ПО-ДОБРИЯ ЕГОИЗЪМ

Първото нещо, което искам да разберете (ако наистина искате да се събудите), е, че вие не искате да се събудите. Първата крачка към пробуждането е да си признаете съвсем честно, че това не ви харесва. Вие не искате да сте щастливи. Да направим ли един малък тест? Нека да опитаме. Ще ви отнеме точно една минута. По време на теста може да си затворите очите, но може и да ги държите отворени. Това няма особено значение. Започнете да мислите за някого, когото много обичате, с когото сте близки, някой, който ви е скъп, и мислено кажете на този човек: „По-добре да съм щастлив, отколкото да имам теб“. И вижте какво ще последва. „По-добре да съм щастлив, отколкото да имам теб. Ако можех да избирам, без съмнение щях да избера щастието.“ Колко от вас се чувстват като егоисти след тези думи? Вероятно мнозина. Виждате ли как са ни промили мозъците? Дотолкова са ни промили мозъците, че неминуемо си казваме: „Как може да съм такъв егоист!“. Но замислете се, кой всъщност е егоистът? Представете си, че някой друг казва на вас: „Как може да си такъв егоист, че да предпочетеш щастието пред мен!“. Няма ли тогава да реагирате: „Извинявай, но как може ти да си такъв егоист, че да искаш от мен да предпочета теб пред собственото си щастие?!“.

Веднъж една жена ми каза, че когато била малка, нейният братовчед, йезуит, изнасял беседи в йезуитската църква в Милуоки. Всеки път започвал с думите: „Най-висшето доказателство за любовта е саможертвата, а най-висшето мерило за любовта е липсата на егоизъм“. Колко прекрасно! Попитах я:

– Вие бихте ли искала да ви обичам за сметка на собственото си щастие?

– Да – отвърна тя.

Не е ли чудесно? Възхитително, нали! Тя ще ме обича за сметка на нейното щастие, аз ще я обичам за сметка на моето щастие и така ще имаме двама нещастници, но да живее любовта!