Сгушено сред заснежените възвишения на Тирол, селото блестеше в белезникавия полумрак с празничните светлинки на електрическата железница като коледна витрина. По засипаните със сняг улици гиздаво облечени хора – местни жители и туристи – си разменяха приветливи усмивки, а белите и канеленокафяви фасади на къщите бяха украсени с гирлянди зеленина в чест на новата 1938 година, която пораждаше толкова много надежди.

Заслушана в скърцането на плътния сняг под скиорските си обуща, Маргарет Фримантл се изкачваше бавно нагоре по хълма. Белезникавият здрач и детските песни, които долитаха откъм селото под нея, предизвикваха неволна усмивка по устните й. Тая сутрин, когато напускаше Виена, валеше дъжд и както бива винаги в големите градове в такива дни, хората вървяха забързани, с унил и потиснат вид. Тук обаче, в ограденото от високи хълмове село с ясно небе и хубав сняг, царуваше някакво непринудено и бодро веселие, което й се струваше като нещо създадено специално за нея, защото беше млада, хубава и се намираше на почивка.

Обхваната от приятна умора, тя влачеше отпуснато крака, риейки по пътя си ивички сняг. Двете чашки вишновка, които бе изпила след пързалянето тоя следобед, още пареха гърлото й, разливайки се на горещи струйки към раменете и ръцете й под пуловерите.

Dort oben am Berge,

Da wettert der Wind... –

долитаха детските гласове, високи и ясни в чистия рядък въздух.

Da sitzet Maria

Und wieget ihr Kind –

тихо си запя Маргарет. Тя се радваше не само на хубавата мелодия на тая нежна песничка, но и на собствената си дързост да пее на немски – език, който познаваше толкова слабо.

Маргарет беше висока стройна девойка с деликатно лице и зелени очи, а горната част на носа й беше осеяна с „типично американски лунички“ – както твърдеше Джоузеф. При мисълта, че Джоузеф ще пристигне с първия влак на другата сутрин, тя неволно се усмихна.

Пред входа на хотела момичето се спря и хвърли прощален поглед към величествените високи планини и примигващите светлинки. После вдъхна жадно свежия вечерен въздух, отвори вратата и влезе.

Холът на малкия хотел, украсен с див чемшир и клонки яркозелени листа, беше изпълнен със силния и сладък дъх на вкусни печени неща. Простата стая бе обзаведена с тежки дъбови мебели, тапицирани с кожа, и блестеше от оная ослепителна чистота, която се среща толкова често в планинските села, че става характерна принадлежност на всяко жилище, както масите и столовете.

През хола току-що минаваше фрау Лангерман, която с напрегнато изражение на кръглото си тъмночервено лице носеше предпазливо огромна кристална купа за пунш. Като видя Маргарет, Лангерман се спря, усмихна се широко и сложи купата на масата.

– Добър вечер – каза тя на немски с типичния си мек акцент. – Как мина разходката?

– Чудесно – отвърна Маргарет.

– Надявам се, че не сте се преуморили. – Фрау Лангерман присви лукаво очи. – Тая вечер тук имаме малка вечеринка. С танци. Ще се съберат цял куп млади хора и ще бъде много жалко, ако дойдете уморена.

Маргарет се засмя.

– Все ще се намерят сили да потанцувам, ако, разбира се, ме научат.

– Какво приказвате! – Фрау Лангерман вдигна ръце в знак на протест. – Не се бойте. Нашите момчета танцуват чудесно. И всички ще ви се зарадват. – Тя огледа Маргарет с критични очи. – Наистина вие сте малко слабичка, но изглежда, това вече е на мода. Тия американски филми, нали знаете... Както върви, ще се стигне дотам да се харесват само туберкулозни жени! – Зачервено и приветливо като огън в домашно огнище, лицето на фрау Лангерман отново се разля в усмивка. Тя взе кристалната купа и се отправи към кухнята, като подхвърли:

– Пазете се от сина ми Фредерик! Той е голям почитател на младите момичета. – При тия думи Лангерман се изкиска и излезе.

Маргарет с наслаждение вдъхна силния аромат на подправки и прясно масло, който внезапно нахлу от кухненското помещение, и тананикайки си тихо, се заизкачва по стъпалата към стаята си.

В началото гостите бяха много сдържани. Възрастните седяха чинно в ъглите, а младите, непреодолели още стеснението си, ту се събираха на групи, ту отново се разпиляваха из стаята и пиеха със сериозни лица наситения с благоуханни подправки пунш. Момичетата – повечето едри девойки, с яки ръце, облечени в празнични, обшити с волани дрехи – също се чувстваха малко неловко и като че ли не на мястото си. Имаше и един акордеонист, но след като изсвири две мелодии и никой не се реши да танцува, той седна унило до чашата си с пунш и остави гостите да се забавляват под звуците на един грамофон с американски плочи.

Сред присъстващите преобладаваха хора от града, чифликчии, търговци и роднини на Лангерманови. Със своите силно загорели от планинското слънце червеникавокафяви лица и облечени в грубите си дрехи, те всички изглеждаха удивително здрави и някак си безсмъртни, сякаш никаква болест и разложение не можеха да разрушат тяхната корава плът на планинци, никакъв смъртоносен бацил не можеше да проникне под кожата им. Повечето от гражданите, които бяха отседнали в малкото стаи на Лангерман, побързаха от учтивост да изпият по чаша пунш и отидоха на по-весели места, в големите хотели, като оставиха Маргарет сама сред местните гости. Тя пи малко, защото бе решила да си легне рано – влакът на Джоузеф пристигаше в осем и половина сутринта и й се искаше да го посрещне отпочинала и бодра. Постепенно вечеринката се оживи. Маргарет танцува с повечето младежи – валсове и американски фокстрот. Към единайсет часа, когато в душното и шумно помещение внесоха третата купа пунш, а лицата на гостите се оживиха, загубвайки стеснителността си – тъй типична за тия простодушни и здрави планинци, – Маргарет се зае да учи Фредерик на румба. Останалите ги обградиха, за да погледат, и заръкопляскаха, когато урокът свърши, а старият Лангерман неочаквано изрази желание да потанцува и с него. Пълен и нисък, с розова оплешивяла глава, той се потеше ужасно, докато сред гръмовития смях на околните Маргарет се стараеше да му обясни с лошия си немски език тайните на забавения такт и сложния карибски ритъм.

– Боже мой – възкликна старикът, когато музиката замлъкна, – как безсмислено съм си пропилял живота по тия хълмове!

Маргарет се разсмя, наведе се към него и го целуна. Гостите, струпани около тях на лъснатия под, заръкопляскаха шумно, а Фредерик, усмихнат, пристъпи напред и вдигна ръце.

– Учителко – извика той, – няма ли да повторите урока си с мен?

Пуснаха грамофонната плоча отново и накараха Маргарет да изпие още един пунш, преди да танцуват. Тромавият Фредерик едва успяваше да следва партньорката си в бързия и жив танц, но тя изпитваше някакво приятно чувство от силната му здрава прегръдка.

Песента свърши и сега акордеонистът, разпален от десетината чаши пунш, засвири, напявайки си сам, и скоро към плътните разтегнати звуци на акордеона, които се носеха нагоре към високия осветен от огъня гредореден таван, един след друг се присъединиха гласовете на стълпените около музиканта гости. Фредерик стоеше неподвижен, с ръка около раменете на Маргарет, която си тананикаше тихо със зачервено лице. „Колко мили и сърдечни са тия хора, как посрещат Нова година с песен – мислеше си тя. – Колко дружелюбно и искрено като деца се отнасят с чужденците и как се стараят да приспособят грубите си гласове към нежната музика!“

Roslein, Roslein, Roslein rot.

Roslein auf der Heide ... –

пееха гостите и Маргарет, а над общия хор се издигаше гласът на стария Лангерман, ту подобен на рева на бик, ту комично тъжен. Неочаквано девойката вдигна очи към групата от дванайсетина души край камината и забеляза, че един от мъжете не пееше.

Това беше Християн Дистл – висок, строен млад човек със замислено изражение на сериозното си загоряло лице и с ниско подстригана коса. В неговите светли, почти златисти очи проблясваха жълтеникави искрици, каквито често се появяват в очите на някои животни. Маргарет го беше забелязала още по време на разходките си нагоре по възвишенията, където той старателно учеше новаците да се пързалят на ски, и неволно бе завидяла на свободната му дълга крачка върху снега. Сега Дистл стоеше, съвсем трезв, с чаша в ръка малко настрани и зад другите, облечен в бяла отворена риза, която изглеждаше още по-бяла на мургавата му кожа, и със замислен и разсеян вид наблюдаваше пеещите.

Уловила погледа му, Маргарет се усмихна и извика:

– Пейте!

Той й отвърна с тъжна усмивка, вдигна чашата си и покорно запя, но в общата глъчка Маргарет не можа да долови гласа му.

С наближаването на Нова година и под влиянието на силния пунш гостите се отърсваха все повече от сдържаността си. Из тъмните ъгълчета на помещението вече се прегръщаха и целуваха двойки, а гласовете ставаха все по-непринудени и високи. Сега Маргарет долавяше трудно съдържанието на песните, изпълнени с жаргонни думи и двусмислици, които караха възрастните жени да се кискат, а мъжете да се заливат от гръмогласен смях.

Точно преди полунощ старият Лангерман се качи на стол, призова гостите към мълчание и като даде знак на музиканта да спре, заяви с леко пиян ораторски глас:

– Като ветеран от Западния фронт, на три пъти раняван през петнайсета-осемнайсета година, приканвам всички да попеем в хор! След тия думи той махна с ръка на акордеониста, който засвири „Deutschland, Deutschland uber Alles“.

Маргарет за първи път чуваше в Австрия германския химн, който бе научила още на петгодишна възраст от една прислужничка немкиня. Сега тя запя заедно с другите, обхваната от някакво опияняващо чувство и доволна, че помни песента, без да я свързва с някакви национални предразсъдъци. Възхитен от познанията й, Фредерик я притисна още по-силно и я целуна по челото, а старият Лангерман, който продължаваше да стои изправен на стола, вдигна чаша и предложи наздравица: „За Америка! За младите американски дами!“ Маргарет изпи пунша си, поклони се на всички и отвърна тържествено:

– Разрешете ми от името на младите американски дами да заявя, че се чувствам особено щастлива.

Фредерик я целуна отново, тоя път по врата, но преди тя да реши как да реагира на постъпката му, акордеонистът засвири някаква първобитна и пронизителна мелодия и всички запяха с хрипкав тържествуващ глас. В първия миг Маргарет не можа да познае песента. Наистина един-два пъти беше чувала откъслеци от нея във Виена, но там не смееха да я пеят открито; при това сега мъжките гласове, попрегракнали от алкохола, правеха трудните немски думи още по-неразбираеми.

Изправен с целия си ръст зад нея, Фредерик я притисна с още по-голяма сила и Маргарет чувстваше как под въздействието на песента той напрягаше мускулите си. Съсредоточавайки се, тя най-после разпозна мелодията.

Die Fahne hoch, die Reihen fest geschlossen

S. A. marschiert in ruhig festen Schritt... –

ревеше Фредерик с издути вратни жили.

Маргарет слушаше със застинало лице. Притвори очи и чувствайки, че й прилошава, че тая пронизителна музика просто я души, направи опит да се измъкне от прегръдките на Фредерик. Той обаче я държеше здраво и тя беше принудена да остане и да слуша. След малко девойката отвори очи и забеляза, че Дистл я наблюдава мълчаливо с безпокоен и съчувствен поглед.

Войнствената, изпълнена със заплаха песен за Хорст Весел наближаваше към края си и гласовете ставаха все по-гръмливи. Мъжете стояха, изпъчили гърди, с блеснали очи, настръхнали и горди, а жените, които им пригласяха, бяха свели глави като монахини от някаква опера. Единствено Маргарет и мургавият младеж с жълтеникавите искрици в очите продължаваха да стоят така, мълчаливи, когато в залата прогърмяха последните думи на песента.

Отвън долетя тихият радостен звън на селските камбани и отразеното от хълмовете ехо го разнесе в мразовития нощен въздух. Фредерик все още не пускаше девойката и тя неочаквано заплака тихо, с горчиви сълзи, презирайки се за проявената слабост.

Зачервен сега като цвекло и облян в пот, която се стичаше обилно от плешивото му теме, старият Лангерман вдигна чаша, гледайки наоколо със светнали очи така, както може би е гледал през 1915 година, когато за пръв път е пристигнал на Западния фронт.

– За фюрера! – Произнесе той с дълбоко благоговение.

– За фюрера! – Обхванати от някакво религиозно настроение, присъстващите вдигнаха жадно чашите си, които заблестяха на светлината на огъня.

– За много години! За много години! Бог да ви благослови!

Патриотичният екстаз беше изчезнал. Гостите си стискаха ръцете, смееха се, тупаха се по гърба и се целуваха – приятелски, сърдечно, без никаква войнственост.

Фредерик обърна Маргарет към себе си и се опита да я целуне, но тя бързо наведе глава, изтръгна се от ръцете му и без да сдържа повече сълзите си, изтича по стълбите към стаята си на горния етаж.

– Ах, тия млади американки! – чу тя зад гърба си смеха на Фредерик. – Само се преструват, че умеят да пият.

Маргарет дълго не можа да се успокои. Чувстваше се отмаляла и схващаше, че се бе държала глупаво. Изми старателно зъбите си, вчеса косата си и наплиска със студена вода зачервените си очи, като се стараеше да не обръща внимание на сълзите. Утре пристигаше Джоузеф и тя трябваше да изглежда хубава и бодра.

Стаята беше с варосани стени и блестеше от чистота, а над леглото висеше разпятие от кафяво дърво с тъжния образ на Христос. Маргарет се съблече, угаси лампата, разтвори прозореца и се мушна в голямото легло; откъм побелелите, залети от лунната светлина планини, в стаята нахлуваше хладен вятър. Девойката потръпна от допира на студените чаршафи, но скоро се стопли под пухените завивки. Както през детските й години в дома на баба й, тия чаршафи дъхаха на свежест, а върху рамката на прозореца шумоляха колосани бели завески. Долу акордеонистът продължаваше да свири и през затворените врати приглушено долитаха, меките тъжни звуци на есенни песни за любов и разлъка. Скоро заспа; в студения въздух на стаята лицето й изглеждаше сериозно и спокойно като на невинно дете.

В сънищата често бива така: нечия ръка ви гали, до вас се тъмнее силуетът на непознат човек, вие усещате на лицето си дъха му и чувствате как той ви прегръща силно...

Маргарет се събуди.

– Тихо – прошепна човекът на немски. – Нищо лошо няма да ти сторя.

„Пил е коняк – кой знае защо, си помисли тя. – Мирише на коняк.“

За момент остана така, неподвижна, втренчила поглед в очите на човека, които горяха като две огънчета в очните му кухини. Внезапно една опитна ръка се плъзна леко по гърба й и се спусна към бедрото. После човекът преметна крак върху нейния и тя усети как грубият остър плат на дрехите му ожули кожата й. Девойката се премести рязко на другия край на леглото и се опита да седне, но непознатият се оказа много ловък и я застави да легне отново, като запуши устата й с ръка и се засмя тихо.

– Ах ти, зверче такова – продума човекът. – Ах ти, чевръста катеричко!

Сега Маргарет го позна по гласа.

– Да, това съм аз – продължи да шепне Фредерик. – Просто едно малко посещение, не бой се! – Той вдигна колебливо ръка от устата й и прибави с насмешка, сякаш се забавляваше с дете: – Няма да пищиш, нали? Пък и да пищиш – ще бъде съвсем безполезно. Долу всички са пияни. Освен това аз ще кажа, че ти си ме повикала, а после навярно си размислила. И хората ще ми повярват, защото знаят, че момичетата самички ме търсят, а при това ти си чужденка...

– Моля ви, идете си – прошепна Маргарет. – Много ви моля. Обещавам ви, че никому няма да кажа.

Фредерик се засмя тихо. Беше малко пиян, но не толкова, колкото искаше да се представи.

– Ти си едно мило сладко момиченце. Ти си най-хубавото момиче, което е идвало през този сезон...

– Но защо търсите именно мен? – с отчаяние попита Маргарет, стараейки се да се успокои и да събере сили, за да отблъсне решително ръката, която опипваше тялото й. – Има толкова други момичета, които биха се възползвали от случая.

– Защото искам тъкмо теб. – Фредерик я целуна по врата, както му се струваше, с неотразима нежност. – Защото те харесвам.

– Но аз не ви желая! – възкликна Маргарет. – Не ви искам. – Притисната така от тоя едър, як мъж на тъмното легло, тя неочаквано изпита ужасен страх, че слабите й познания по немски ще й изневерят, че ще забрави нужните думи и фрази и че поради някаква ученическа грешка няма да успее да се спаси.

– Винаги е по-интересно – продължи да шепне Фредерик, – когато в началото момичето си дава вид, че не иска. Като благородна дама!

Маргарет схвана, че той е вече уверен в победата си и сега просто й се надсмива.

– Всъщност много жени се държат така.

– Кълна ви се, че ще разправя всичко на майка ви!– опита се да го заплаши Маргарет.

Фредерик се засмя меко и в тихата стая смехът му прозвуча с непринудена самоувереност.

– Кажи й! А защо според теб майка ми винаги слага хубавите момиченца тъкмо в тая стая, в която така лесно може да се влезе през прозореца от покрива на сайванта?

„Не, това не е възможно! – помисли си Маргарет. – Тая дребна, пълна и вечно усмихната женица с румено лице, така спретната, трудолюбива и набожна, която окачва, разпятия във всички стаи!... И все пак...“ Тя внезапно си спомни дивия упорит взор и изражението на чувствена наслада от първобитната музика върху потното лице на фрау Лангерман там долу, в хола. „Да, всичко е възможно – реши Маргарет. – Това глупаво осемнайсетгодишно момче не би могло да уреди нищо самичко...“

– Често ли – попита Маргарет бързо, стараейки се отчаяно да отложи колкото може повече развръзката, – често ли сте идвали тук по тоя начин?

Фредерик се усмихна и тя можа да види как блеснаха зъбите му. За момент той престана да я опипва и самодоволно отговори:

– Честичко. Само че сега трябва много да се внимава. Покривът на сайванта е затрупан със сняг, краката се хлъзгат й човек трудно може да се качи. Сега рискувам само когато момичето е много хубаво и мило като теб.

Опитната, внимателна и настойчива ръка запълзя отново по тялото й. Нейните собствени ръце бяха притиснати зад гърба й на леглото. Изведнъж Маргарет се почувства съвсем безпомощна, насилена и сломена. Тя изви настрани глава и се опита да се освободи, но не успя. Фредерик я държеше здраво, наслаждавайки се усмихнат на безполезната й съпротива, която го вълнуваше още повече.

– Ти си толкова хубавичка – зашепна той отново, – имаш такова тяло!

– Предупреждавам ви, че ще започна да викам.

– Можеш, но ужасно ще се изложиш – рече Фредерик. – Ужасно. Майка ми ще те опозори пред всички гости и ще те застави веднага да се махнеш, задето си примамила в стаята си нейното малко осемнайсетгодишно синче, а после си направила скандал. Утре, когато твоят приятел пристигне, целият град ще говори за това... – Тонът на Фредерик беше едновременно доверителен и насмешлив. – Съветвам те да не викаш.

Маргарет затвори очи и известно време остана неподвижна. Пред нея се мярнаха лицата на всички тия хора, събрани на забавата долу – ухилени лица на злобни заговорници, прикрити под маската на здрави и чистоплътни планинци, които крояха гибелта й в своята снежна крепост.

Ненадейно Фредерик се хвърли върху нея и я притисна под себе си. Тя усети допира на гладката му топла кожа и разбра, че той е разкопчал дрехите си. Прикована така под огромното му туловище, изведнъж се почувства смазана и съвсем безпомощна. В следващия миг усети, че ще заплаче и се опита да се овладее.

Маргарет впи нокти в лицето му и усети как кожата му се свлича със сух неприятен звук, сякаш някой дереше платно. Обхваната от отчаяние, тя успя да го издраска още няколко пъти, преди той да й попречи.

– Кучка! – изръмжа Фредерик, като стисна до болка китките й в грамадната си лапа и със свободната си ръка я удари по устата, от която рукна кръв. – Мръсна малка американска кучка – добави той. Маргарет лежеше неподвижно, с разкървавена уста, наблюдавайки го с тържествуващ и предизвикателен поглед. През прозореца надничаше ниската луна и заливаше стаята с меката си сребриста светлина.

Фредерик я удари още веднъж, тоя път с опакото на ръката си. Въпреки нетърпимата болка Маргарет можа да усети тежката миризма на кухня, която лъхна от ръцете му.

– Ако не се махнете веднага – каза тя отчетливо, мъчейки се да преодолее ужасната си замаяност, – утре ще ви убия. Обещавам ви, че аз и моят приятел ще ви убием.

Фредерик седеше в същата поза, без да пусне ръцете й. От драскотините на лицето му капеше кръв, дългата му руса коса лежеше разпиляна над очите и той дишаше тежко, впил злобния си поглед в нея. Най-после извърна колебливо очи и промърмори:

– Всъщност аз не се интересувам от момичета, които не ме искат. Не си заслужава.

Той пусна ръцете й, удари я по лицето с длан и слизайки от леглото, нарочно я блъсна с коляно. После се приближи до прозореца, като облизваше разкървавената си уста, и се зае да оправи дрехите си. В бледата светлина на луната приличаше на някакво объркано, нещастно и несръчно момче.

С тежки стъпки Фредерик прекоси стаята.

Младите лъвове