Към Bard.bg
Неща, за които плачеш сто пъти (Коу Накамура)

Неща, за които плачеш сто пъти

Коу Накамура
Откъс

1.

Майка ми ми се обади и каза, че Биби умира.

Не бях ходил при нашите, откакто си намерих работа, така че бях виждал Биби за последен път преди почти четири години. Намерих я през пролетта, когато завърших средно, значи сега трябва да беше някъде на осем години. От една страна, не влизаше във възрастта на старите кучета, но все пак й беше още рано да умира.

Опитах се да си спомня как изглеждаше. Мелез, дребна, с дълга кафява козина. Голяма сладурана, със заоблено чело и големи зеници.

Майка ми говореше бавно:

– Разбира се, тогава пак се разтревожихме...

Разказът й се бе върнал една година назад, когато Биби внезапно се беше разболяла.

Един ден внезапно се подула. Родителите ми се чудели какво ли й е, а на следващия ден тя лежала и не помръдвала. Закарали я в една ветеринарна клиника и там им казали, че е с тежка бъбречна недостатъчност.

„Чудо е, че кучето все още е живо“, казал ветеринарят и майка ми проронила няколко сълзи. Биби лежала със затворени очи. Били й диуретици, за да намалят подуването, но въпреки това тя не можела да се изпикае.

Оставили я в клиниката на система в една малка стаичка. През кръглото прозорче на вратата се виждал само бял корем, който се повдигал и се спускал. Поне можели да разберат, че диша.

Състоянието й не се променило нито на следващия ден, нито на по-следващия. Биби все така лежала в стаичката, свързана със системата, все едно била мъртва.

– Бях с татко ти, така че трябва да е било сряда... – каза майка ми.

За пръв път след като го били приели, кучето отворило очи. Било сряда сутринта. Отвъд малкото прозорче слабите очи на животното зърнали родителите ми. Баща ми сумтял, а майка ми викала: „Биби, Биби!“ и почти разплакана, чукала по стъклото на прозореца.

Кучето поотворило уста и размърдало опашка. Било съвсем слабо движение, предизвикано сякаш от полъх на вятъра, но несъмнено размърдало опашка, като видяло родителите ми.

– Мисля, че като ни видя... в главата му припламна искрица.

„В главата му припламна искрица“, точно така каза майка ми.

Този ден бил нещо като праг. Оттогава кучето започнало да се подобрява. Възвърнало си съзнание­то и всеки път, когато ходели да го видят, махало опашка все по-силно. Отокът също започнал лека-полека да спада и кучето най-после могло да стане. „Направо е чудо, че се оправи“, казал лекарят.

– Не мислиш ли, че е било заради желанието й да се върне вкъщи?

Когато я изписали и майка ми я гушнала, Биби изглеждала видимо облекчена.

– Когато се прибрахме, подуши навсякъде и беше много щастлива.

И добави, че никога нямало да забрави изражението й.

Оттогава Биби прекарала една година в борба с болестта. Заболяването било прогресивно, така че нямало възможност да се излекува. Просто се опитали да забавят колкото се може повече напредването на симптомите.

Давали й лекарства, за да може да пикае, и я хранели с лечебна храна с ниско съдържание на фосфор и натрий и балансирани висококачествени протеини. Извеждали я често и когато се уморявала, я оставяли да спи. Периодично я водели в клиниката, за да й правят кръвни изследвания (Биби мразела убожданията от дън душа).

И така спокойно прекарала една година.

Казват, че една година в живота на куче отговаря на седем човешки години. Погледнато по този начин, Биби бе прекарала седем години в борба с болестта. В един момент престанала да вижда и вече почти не чувала. Не било ясно също доколко работи и обонянието й. През последните месеци не искала да излиза и изглежда, вече не реагирала на външните стимули.

Накрая вчера останала да лежи и не можела да стане. Само когато я галели и й говорели, от време на време поотваряла очи.

– Мислиш ли, че ще издържи до края на седмицата? – попитах.

– Ами... хм... – промълви тя и въздъхна. Помълча няколко секунди и добави: – Ами... едва ли.

Биби я прибрах аз. Прекарахме заедно годината, през която се подготвях за приемния изпит в университета. В стаята на първия етаж, където не грееше слънце, аз учех, а тя спеше.

Дали е нормално кучетата да спят толкова, когато са палета? По онова време не мислех за това, но сега ми се струва странно. Помня как седях на бюрото, а Биби почти през цялото време спеше.

Когато ставах да се разкърша, кученцето също ставаше, разтърсваше се и звънчето, което му бях закачил на врата, зазвъняваше. Гледаше ме предано и със заобленото си челце беше голямо сладурче.

После се разхождаше из къщата и когато му омръзваше, се връщаше под будилника. Не разбирах защо винаги заспиваше там. По-късно научих, че палетата свързват тиктакането на часовниците с туптенето на майчиното сърце и това ги успокоява.

Дойде пролетта и изкарах приемния изпит за университета. „Пак ще се видим“, казах на кученцето, преди да се разделим.

– Ей, Биби – чух гласа на майка ми в слушалката. – Ще издържиш още четири дни, нали?

Как ли?

В ума ми изникнаха заобленото й чело и големите й зеници. Представих си я как гледа майка ми, сякаш й казва: „Ще направя каквото мога“.

– Ако е само до края на седмицата... мисля, че ще успее да издържи – каза майка ми, може би без никакво основание.

– Добре – отвърнах.

В неделя щях да отида да видя Биби.

На календара, под датата на неделята, след четири дни, отбелязах Биби.

– Ами, до неделя – казах и затворих.