Стрелата на Посейдон

1.

Юни 2014

Пустинята Мохаве, Калифорния

Това е мит, реши мъжът, бабини деветини. Толкова пъти бе слушал как в пустинята непоносимо жарките дневни температури отстъпвали място на мразовит студ през нощта. Той обаче можеше да потвърди, че в пустинята на Южна Калифорния през юли положение­то бе съвсем различно. Потеше се и под мишниците на тънкия му черен пуловер се образуваха мокри петна, струйки пот се стичаха и към кръста му. Температурата надвишаваше трийсет градуса. Той погледна луминесцентния циферблат на часовника си, за да се увери, че наистина е два през нощта.

Всъщност горещината изобщо не го притесняваше. В края на краищата той бе роден в Централна Америка и бе прекарал целия си живот в тази част на света – бе водил партизански кампании в джунглите на различни държави в региона. Пустинята обаче бе нещо ново за него и не бе очаквал да е толкова горещо и през нощта.

Огледа прашния пейзаж и насочи вниманието си към уличните лампи край входа на обширния минен комплекс за открит добив на руда, разположен сред ширналите се пред него хълмове.

– Едуардо би трябвало да е на позиция срещу караулното – прошепна той на брадатия мъж, който лежеше по корем до него.

Вторият мъж, също облечен изцяло в черно – от тактическите боти до плетената шапка, спусната чак до веждите, надигна манерката си, за да отпие глътка вода, и по лицето му проблеснаха капчици пот.

– Надявам се да побърза! Тук е пълно с гърмящи змии!

Партньорът му се усмихна в мрака.

– Хуан, това е най-малкият ни проблем!

Миг по-късно портативната радиостанция на колана му изписука два пъти.

– Това е той! Да действаме!

Двамата се изправиха и затичаха към телената ограда, която заобикаляше комплекса. По-високият мъж клекна и извади от раницата си клещи.

– Пабло, мисля, че можем да се промъкнем и без да режем телта – прошепна партньорът му и посочи коритото на отдавна пресъхнало поточе, което минаваше под оградата.

Песъчливите наноси в средата на коритото бяха меки и той ги разрови лесно. Първо избутаха под оградата раниците си, после пропълзяха и самите те.

Въздухът вибрираше от тихо боботене, смесило в себе си шумове от най-различни източници, но тази машинна какофония бе съвсем обичайна за мина от открит тип в денонощен режим на работа. Като внимаваха да не бъдат забелязани от разположеното вдясно от тях караулно помещение, двамата се спуснаха по полегатия склон към самата мина. След десетина минути стигнаха до големи стари сгради, между които минаваха широки конвейерни ленти, пренасящи рудата до близките силози.

Двамата се насочиха към друг комплекс сгради, разположени по-високо по склона. Озоваха се обаче пред огромния открит рудник и се наложи да заобиколят през зоната на обработка, където машините натрошаваха огромните късове руда. През цялото време се придвижваха предимно в сенките на сградите и машините, сетне се прокраднаха към задната част на огромните складове. Стигнаха до откритото пространство между постройките, ускориха крачка и стигнаха до вкопан в земята бункер, разположен от лявата им страна. Внезапно в сградата пред тях се отвори врата и двамата се разделиха: Хуан приклекна и изпълзя зад бункера, а Пабло хукна в опит да заобиколи сградата.

Така и не успя.

В лицето му проблесна яркожълт лъч светлина и го заслепи.

– Не мърдай! Направиш ли само една крачка, ще съжаляваш! – предупреди го нисък дрезгав глас.

Пабло замръзна. Но докато спираше демонстративно – така че онзи да може да види това, – незабелязано измъкна миниатюрния си полуавтоматичен пистолет и го стисна с облечената си с ръкавица ръка.

Пазачът, който определено страдаше от наднормено тегло, се затътри бавно към него, без да отмества лъча на фенера от лицето му. Виждаше, че нарушителят е едър, добре сложен, висок над метър и осемдесет. Кожата му с цвят на кафе бе гладка, без следа от бръчки, а черните му очи проблясваха заплашително. По-светла ивица плът пресичаше лявата му буза и брадичката – белег, останал за спомен от бой с ножове преди много години.

Охранителят видя достатъчно, за да разбере, че нарушителят не е някой заблудил се турист, отстъпи на безопасно разстояние и стисна здраво своя „Смит & Уесън .357 Магнум“.

– Какво ще кажеш да си сложиш ръцете на тила и да ми кажеш къде отиде приятелчето ти?

Грохотът, долитащ от близката конвейерна лента, заглуши стъпките на Хуан, който изскочи иззад бункера и заби ножа си в десния бъбрек на пазача. На лицето на охранителя се изписа удивление, после тялото му се напрегна и потръпна. Все пак, преди да падне, пазачът успя да натисне спусъка на револвера, но куршумът прелетя високо над главата на Пабло.

Пабло се огледа, стиснал пистолета – очакваше към тях да се втурнат още пазачи. Изстрелът обаче бе заглушен от тракането на конвейерните ленти и грохота на трошачките, които разбиваха буците руда. Кратката размяна на реплики с Едуардо потвърди, че край входа не се забелязва никакво раздвижване. Никой друг в мината не бе открил присъствието им.

Хуан избърса ножа си в ризата на убития и каза:

– Как ли ни е забелязал?

Пабло погледна бункера и едва сега видя червено-белия надпис на вратата, който гласеше: „Внимание! Експлозиви!“

– В този бункер съхраняват взривните материали. Затова е под охрана.

Ега ти късмета. Бункерът, в който бяха складирани експлозивите, изобщо не бе отбелязан на картата, с коя­то разполагаха. Сега цялата им операция бе изложена на опасност.

– Да го взривим ли? – попита Хуан.

Получените заповеди бяха да разрушат мината, но да нагласят нещата така, че да изглежда като производствена авария. Задачата бе трудно изпълнима. Бункерът с експлозивите би могъл да им помогне, но пък, от друга страна, бе разположен прекалено далеч от същинската им цел.

– Не.

– Ами пазачът? Какво да го правим? – попита Хуан.

Пабло поклати глава. Разкопча кобура на охранителя, после му свали обувките. Прерови джобовете му и извади портфейл и пакет цигари. Пъхна ги заедно с револвера в раницата си. Локвичката кръв пред краката му се разрастваше и попиваше в сухата земя. Той я засипа с пясък, после хвана трупа за едната ръка. Хуан хвана другата и заедно повлякоха тялото в мрака.

След трийсетина метра стигнаха издигната на стоманени колони конвейерна лента, пренасяща буци руда с размерите на пъпеш, и метнаха тялото на пазача върху нея. Пабло загледа как конвейерът отнася трупа нагоре, за да го изсипе в огромен метален силоз.

Рудата, флуоркарбонатен минерал, известен като бастнезит, вече бе минала през първоначалното натрошаване и сортиране. Тялото на пазача се отправи към мястото, където се извършваше вторично натрошаване и стриване и буците излизаха с размерите на бейзболна топка. Третият етап на процеса превръщаше буците руда в камъчета с големината на чакъл. Ако някой огледаше червеникавокафявата прах върху последната конвейерна лента, щеше да забележи само леко необичайно оцветяване – единственото свидетелство от останките на пазача.

Макар трошачките и мелниците за руда да бяха от ключово значение за работния процес в рудника, те не бяха толкова важни, колкото комплекса за последваща обработка, разположен на върха на хълма. Пабло огледа светлините на сградите, разположени в далечината, където се извършваше промиването и сепарирането на натрошената руда, за да се извлекат от нея различните минерални компоненти. След като не видяха движещи се превозни средства, двамата с Хуан хукнаха натам.

Налагаше се да заобиколят източния край на открития рудник и когато покрай тях мина някакъв камион, залегнаха в една канавка. След няколко минути Едуардо ги предупреди, че един от пазачите е излязъл да патрулира с пикапа си. Скриха се зад купчина рудни отпадъци и не помръднаха оттам цели двайсет минути, докато пикапът най-сетне не се върна при караулното до входа.

Насочиха се към двете най-големи сгради в горния комплекс, после свиха вдясно и се озоваха пред малка барака, разположена пред огромния резервоар за пропан. Хуан извади клещите и изряза дупка в оградата. Пабло се промъкна през нея, заобиколи големия резервоар и коленичи край клапана за пълнене. Извади от раницата си пластичен заряд, прикрепи към него детонаторната капсула и го постави под клапана. Нагласи цифровия часовник на двайсет минути, включи го и се промъкна обратно през оградата.

На няколко метра от нея Пабло изсипваше на земята обувките, револвера и кобура на пазача. Дойде ред и на портфейла, от който не бяха взели нито цент, сетне и на пакета цигари. Не биваше да разчитат прекалено много на този трик, но едно по-повърхностно разследване би могло да установи, че повреденият клапан е изпускал газ, който пазачът неволно е взривил, след което е бил изпарен от експлозията.

Забързаха към следващата постройка, огромна метална структура, в която бяха разположени десетки автоматизирани цистерни с химически разтвори, използвани при промиването на рудата. За тези резервоари се грижеха неколцина работници от нощната смяна.

Не влязоха обаче в сградата, а се насочиха към склада за химически вещества, разположен до една от стените й. За по-малко от минута Пабло успя да прикрепи втори взрив с часовников механизъм зад палет с варели със сярна киселина и да се скрие в мрака.

После тръгнаха към разположения на стотина метра цех, в който се извършваше екстрахирането на рудата. Вървяха, без да бързат, макар таймерите да отброяваха секундите до взрива. Пабло откри крана за главния водопровод, който се намираше зад сградата, погледна часовника си мигове преди взрива, после завъртя крана и прекъсна достъпа на вода до цеха.

След секунди резервоарът с пропан избухна с тътен, който отекна из околните хълмове. Над земята се издигна огромно кълбо от синкави пламъци и превърна нощта в ден. Горната част на резервоара излетя като космическа ракета, устремила се с вой към звездите, после падна в открития рудник. На всички страни полетяха пламтящи шрапнели и се забиха в сгради, коли и оборудване, разположени в диаметър стотина метра около резервоара.

Избухна втори взрив и към облаците полетяха варели, пълни със сярна киселина. Работниците от първия цех за екстрахиране побягнаха навън, тъй като шрапнелите бяха пробили резервоарите за промиване на рудата и въздухът се изпълваше с отровен коктейл от химикали. Зад тях, от вратите на цеха, плъзнаха облаци токсичен дим.

Хуан и Пабло лежаха в една канавка край втория цех и наблюдаваха една от близките врати. Щом чуха експлозията, от нея изскочиха неколцина работници и се втурнаха към първата сграда, за да помогнат на другарите си.

Пабло се изправи и каза:

– Стой тук и ме прикривай.

И тъкмо когато посягаше към вратата, някой я натис­на от другата страна и той отскочи встрани.

На прага изскочи жена с лаборантска престилка. Не откъсваше поглед от дима, който се издигаше над съседния цех, така че изобщо не забеляза Пабло, а се затича след колегите си.

Пабло се вмъкна вътре и се озова в ярко осветено помещение, в което бяха разположени десетки резервоари. Сви наляво, където покрай стената бяха наредени огромни цистерни. Огледа надписите им, после отиде до една от най-големите. Керосин. Издърпа маркуча, прикрепен в долната й част, и отвори докрай месинговия кран. По пода потече течност, която изпълни помещението с неприятен мирис.

Пабло грабна от закачалката две лаборантски престилки, огледа цеха и ги напъха в двата канала за оттичане на пода, така че керосинът да залее целия под.

Отиде до вратата и извади от джоба си запалка. Обувките му плуваха в керосин, но той се наведе и го запали, после изскочи навън.

И тъй като има ниска летливост, керосинът не експлодира, а се превърна в река от пламъци. Противопожарните датчици регистрираха случващото се и включиха разположените на тавана пръскачки, от които потече вода... но само за миг, тъй като кранът беше затворен. Така огънят започна да се разпространява, необезпокояван от нищо.

Докато тичаше към приятеля си, който го чакаше скрит в канавката, Пабло не се обърна нито за миг, за да види какво става зад гърба му.

– Едуардо казва, че охраната е тръгнала насам – предупреди го Хуан.

В далечината се чу вой на сирени и аларми. Все още никой не бе забелязал кълбетата дим, които се издигаха от съседната постройка. Бе три след полунощ, никой от персонала на мината не бе подготвен да реагира при едновременното избухване на няколко огнища на пожар, а най-близката общинска противопожарна служба беше на поне петдесет километра.

Пабло нямаше намерение да губи време, докато наблюдава как пламъците поглъщат мината. Кимна на партньора си и двамата хукнаха на изток. Хуан едва успяваше да го следва. Пресякоха прашния път, който водеше към главния вход, само миг преди да се появи първият автомобил на охраната. Отвъд пътя се простираше хълмистата пустиня, в която залегнаха, докато колата отмине. После се промъкнаха до оградата, прорязаха съвсем малък отвор, колкото да пропълзи единият, докато другият придържа мрежата.

Тичаха още половин час и най-сетне стигнаха до магистралата, която минаваше на три километра от рудника. Малко по-нататък ги чакаше череп пикап. Зад волана седеше Едуардо, третият от групата, и пушеше.

Двамата свалиха раниците си и смениха черните шапки и пуловери с бейзболни шапки и ярки фланелки.

– Поздравления! – каза Едуардо. – По всичко изглежда, че мисията е успешна.

Пабло се обърна към рудника. Над него се събираха огромни облаци дим, озарени от оранжеви пламъци, които бушуваха на няколко места. Противопожарното оборудване на мината не бе в състояние да се справи с подобен огнен ад. А по всичко изглеждаше, че той продължава да се разпространява.

Пабло си позволи да се усмихне. Като се изключеше появата на пазача, всичко бе минало според плана. Скоро от двата основни цеха за екстрахиране, сърцето на минния комплекс, щяха да останат само въглени. И тъй като инсталациите за преработване на рудата бяха разрушени, добивът й щеше да бъде преустановен най-малко за една година, може би дори за две. Ако извадеха късмет, случилото се тук щеше да бъде обявено за производствена авария.

Хуан проследи погледа му и каза със задоволство:

– Все едно сме подпалили целия щат!

А Пабло се обърна към него и каза със зловеща усмивка:

– Не, приятелю. Подпалихме целия свят!