Понеделник сутрин е, 9,01 часът, а аз седя на паркинг във Флорида и броя колите.

Това е стар номер – най-лесният начин да се измери пулсът на дадена компания: цъфваш в началото на работния ден – но на секундата! – и проверяваш колко служители ще си причинят главоболието да се явят навреме на работа. Много неща могат да се разберат за компанията от паркинга й.

В този понеделник сутринта на паркинга има дванайсет коли.

Дванайсет коли е окуражително число за компания с петнайсет човека личен състав.

Би било приемливо дори за фирма с 30–40 служители.

Но „Тао Софтуер“ ООД – компанията, която ме бяха наели да спася – има 85 служители. Между другото, осемдесет и пет служители на пълен работен ден. Без да се броят подизпълнителите или тези на непълен работен ден – хора като масажистката, идваща два пъти седмично да мачка нечий гръб, или техника, поддържащ двете машини за капучино в кухнята.

Дванайсет коли... осемдесет и пет служители.

Още не съм минал през входната врата – преди да съм погледнал балансовия отчет или отчета за приходите и загубите – а вече разполагам с числата, които са ми нужни. Те са 12 и 85. Разследването е приключено.

Провеждам това разследване от предната седалка на нает „Форд“ с работещ на пълна мощност климатик. Изучавам колите около себе си. Различават се по цвят и степен на поддръжка, но носят признаците на безжалостно скърцащата икономика: един таурус, три хонди нисък клас, два нисана, очукан шеви пикап с вдлъбнатини по вратата за шофьора. Нищо показно и – по-важното – нищо, което да подсказва, че високоплатените мениджъри на компанията вече са по работните си места.

Проверявам часовника си още веднъж, за да се уверя, че не съм допуснал някаква тъпа грешка, като например да дойда тук в неделя или да подраня с един час. Защото съм правил такива неща, като онзи път, когато отидох за съвещание на борда на директорите в неделен ден и дори започнах възмутено да звъня по домовете на другите членове на борда, за да се осведомя защо, по дяволите, закъсняват толкова много. Но тогава бях надрусан до козирката с кокаин и всички го знаеха, така че само се посмяхме за моя сметка.

Само че – не, днес наистина си е понеделник, часът е наистина девет сутринта, на паркинга наистина има само 12 коли и това наистина е компанията, която са ме наели да рестартирам.

Вадя ключа на запалването и отварям вратата. Флоридската жега ме зашлевява през лицето. Костюмът ми направо повяхва. Финото вълнено райе магически се трансформира в тъмна влажна гюдерия като онези, използвани от мексиканците, когато се престарават над някое беемве в автомивката.

Тръгвам, влачейки се, през паркинга към ниската дълга сграда. Тя е от онези безлични индустриални постройки, осеяли цяла Америка – лишена от всякаква индивидуалност черупка, в която скрито се извършват мръсните биологически процеси на капитализма. Сградата не издава нищо за обитателите си. Само евтината пластмасова табела на вратата с надпис „Тао Софтуер“ ООД и емблема, наподобяваща въздушен порив, предполагам, търси да изобрази помитащ конкуренцията вятър. Или може би... пръдване? От онова, което бях научил за „Тао Софтуер“ ООД, по-скоро можеше да се допусне, че е пръдня, а не вихрушка.

Вътре обаче всичко е по-различно. Приемната е охладена до температурата на скъпо шардоне и обзаведена като шоурум на фирма за интериорен дизайн. Стените са покрити със скъп сив текстилен тапет. Стилни лампи с тънък лъч осветяват грижливо подбрани мебели: зелен диван „Камден“, полирана до блясък махагонова масичка за кафе, висок до гърдите плот на рецепцията, плавно извиващ се в просторното помещение във формата на небрежно S.

По време на командировките си съм се нагледал на рецепции. И съм си формулирал едно общо, но доста точно правило. Колкото повече пари и внимание са прахосани за рецепцията, толкова по-скапана е компанията и толкова по-некомпетентни директорите, които се крият зад нея.

Зад стилното и неоспоримо хващащо окото бюро седи стилна и привлекателна жена. На главата си носи лека като паяжина телефонна гарнитура. Има дълга червена коса, стегната в кок със сложна форма. Попрекалила е със сивите сенки за очи, с които изглежда като силно пристрастена към хероина, но все пак много шикозна наркоманка.

– Добро утро – казва ми с глас, зад който се крие крайно изтощение или мъчителна досада. – С какво мога да ви помогна?

Изражението й издава съмненията й по въпроса. Причината сигурно е смачканият ми костюм или избилата по лицето ми пот. А може би торбичките под очите ми. Или издутината под колана ми, която култивирам от пет години, когато навърших 42 и реших, че мъченията в залата за фитнес стават за хоби на по-млади мъже.

Навеждам се през бюрото, за да доближа лицето си до нейното:

– Казвам се Джим Тейн. – И когато забелязвам, че това нищо не й говори, допълвам: – Новият ви директор.

Тялото й се вдървява.

– Господин Тейн. Не знаех, че това сте вие.

Което означава: „Не ми приличаш на директор“. Беше си самата истина. Онова, което хората си представят, като чуят „директор“ – сивокос джентълмен с царствено поведение и стоманен поглед – определено не се връзва с мен. Аз съм по-скоро от другите, дето ти иде да ги гушнеш като плюшено мече. От категорията на бившите алкохолици, бившите наркомани, бившите плюшени мечета, излезли от поправителното училище. Обзалагам се, че в никакъв случай не съм първото нещо, което ти иде на ум, като чуеш „директор“.

Прокарвам бързо пръсти по лицето си в подобие на Етел Мърман, изпълняваща стар шлагер.

– Изненадааа...! – изгуквам.

Изведнъж госпожица На-мен-ли-тия започва нервно да заеква.

– Божичко, господин Тейн. Нямах представа, че пристигате точно днес. Не съм подготвила офиса ви. Да го направя ли? Мога да се заема веднага.

Завърта стола си, забравяйки за телефонния кабел в ухото си. Става и повлича телефона след себе си по гумените му крачета през лъскавия плот. Кабелът рязко опъва ухото й надолу, сякаш го е дръпнал невидим гълчащ я учител.

– Ох! – казва тя, навежда се, хваща кабела и след малко го освобождава.

Накрая вдига поглед и се усмихва.

– А ти си...? – осведомявам се аз.

– Смутена.

– Здрасти, Смутена. Аз пък съм Джим – съобщавам и й подавам ръка.

– Аманда – казва ми тя.

– Имаш ли интерком, Аманда?

Кимва.

– Направи обява до всички. Общо събрание. Къде ги провеждате обикновено?

– Не съм сигурна – признава ми тя. Това сигурно означава, че в тази компания няма такива събрания. От друга страна, как биха могли да ги провеждат, щом никой не идва на работа. Тя услужливо ми подсказва: – Може би в трапезарията?

– Прекрасно – одобрявам аз. – В такъв случай общо събрание в трапезарията.

– За кога го искаш, Джим?

– Сега.

– Сега...? – Това я озадачава. – Дали да не... – Поглежда зад мен към главния офис. Помещението е още тъмно, зад бюрата няма почти никого. – Дали да не изчакаме да дойдат повече хора?

– Не.

Тръгвам през сградата, сякаш съм потенциален купувач, опитващ се да прецени разходите за освежителен ремонт. Уви, това е само преструвка. Няма път назад. А и вече съм преценил – само след десет метра зад линията на рецепцията – че предоставената ми компания е едно вдигащо топла пара корпоративно лайно.

Само че, разбира се, точно затова съм тук. Аз съм директорът спасител. Рестартер. Назначават ме само на места, които се разпадат. Няма да ме видите на кормилото на добре управлявана печатница на пари. Но ако работите някъде, където ръководството е излязло във виртуален дългосрочен отпуск, компанията пари като въглища в роман на Дикенс, а клиентите влизат с честотата на юлски снеговалеж, е, тогава може да видите човек като мен да влиза през входната врата. Впрочем, ако това се случи, не е никак преждевременно да актуализирате трудовата си автобиография.

Ето как става това на практика. Представете си, че сте рисков инвеститор, вложил 20 милиона долара във флоридска софтуерна компания. Минават месеци без никакви признаци на успех. Директорът й ви телефонира задъхано, за да ви съобщи, че зашеметяващи договори са пред сключване до няколко седмици. Само че преговорите така и не се материализират. Новата версия на софтуерния продукт на компанията е в перманентно състояние „готова до месец“. Старата версия е бъгава и практически непродаваема. Междувременно наличните средства в компанията застрашително се топят. Какво да правите? Пускате кепенците, уволнявате всички и преглъщате загубата на инвестираното до момента? Или изсипвате още пари в компанията с надеждата на некомпетентния директор изведнъж да му порасне мозък?

Не. Избирате третия път. Обаждате се на такъв като мен. Аз влитам в компанията, преценявам състоянието й, уволнявам три-четвърти от персонала и се опитвам да спася малкото останало. Нарича се „рестарт“. Може да измисля начин да я продам на някой заинтересуван. А може да обединя няколкото мислещи служители и да организирам създаването на читава нова версия на продукта, която да става за продаване и да буди интерес. От гледна точка на рисковия инвеститор, каквото и да успея да направя, е по-добре от вдигането на ръце от цялата идея, обявяването й за тотална загуба и вписването на „геврек“ в последния ред на балансовия отчет.

Обикновено задачата за рестартиране е краткосрочна – не повече от дванайсет месеца. Получавам сносна заплата, но повечето от компенсацията ми е „според зависи“. Това е евфемизъм, използван от рисковите инвеститори, който означава: „Ако аз не спечеля пари, няма абсолютно никакъв начин да спечелиш ти!“.

Това е възнаграждението. Ако обърна досегашния ход на нещата и рестартирам успешно, ще направя милиони. Ако не успея, ще спечеля малко. Задачата е наполовина мисия за зелена барета, наполовина стрелба по теб с лайномета. С уточнението, че нямаш представа какво ще завариш, докато не минеш през вратата.

По интеркома се разнася гласът на Аманда:

– Внимание, до служителите на „Тао“ – казва тя. Говори с премалял глас, сякаш извършването на публична обява е изтощително до смърт. – Обявено е общо събрание в трапезарията с начало веднага. Повтарям, общо събрание в трапезарията, което започва незабавно!

Въпреки обявата не настъпва особено оживление – някъде зад мен изскърцва самотен стол. И действително, за компания, губеща ежемесечно по над милион долара в налични, липсата на оживление е повече от забележима. Виждам жена с латиноамерикански черти да си боядисва ноктите в клетката си. Минавам покрай друга клетка, в която младеж – той седи с гръб към мен – е сгърбен над бюрото си с телефон на ухото и обсъжда нещо, което по откъслечните думи, които долавям, е свързано с планове за вечеря в компанията на съпруга или приятелка.

Офисът е без преградни стени, разпределен на работни места чрез сглобяеми клетки „Стийлкейс“, оборудвани със столове „Хърман Милър“. По периметъра му има малки лични офиси. Всеки от тях разполага с прозорец, гледащ навън, и стъклена стена, гледаща навътре към „арената“, с очевидната идея ръководството да държи подчинените под око, или може би за да демонстрира „тежката артилерия“ достойните си за подражание работни умения на редовия персонал. Но тъй като всички тези офиси са празни в 9,05 часа в понеделник сутринта, възможното вдъхновяващо послание не може да има никакъв ефект върху персонала на „Тао“.

Откъм входа на сградата се разнася шум. Аманда говори с развълнуван – и вече явно обезпокоен – мъж. Той носи куфарче. Току-що е влязъл във фоайето. Не чувам думите им, но веждите на мъжа се извиват в драматична изненада, докато устните му явно изговарят „Сега?“. Аманда кимва, отговаря му нещо и ме посочва. Мъжът ме изглежда продължително и зарязва разговора си с нея, без да й каже довиждане. След което се отправя като куршум към мен. Протяга ръка от пет метра разстояние и на лицето му разцъфва широка усмивка.

Последните му крачки са почти на бегом.

– Здрасти! Ти трябва да си Джим. Аз съм Дейвид Перис. – Изрича това на един дъх, без пауза, като една дълга дума. И допълва: – Вицепрезидент по маркетинга.

Ръкостискането ми е подчертано вяло. Дейвид Перис е по-нисък от мен, с дребни кости и жилесто тяло, което би изглеждало добре в тренировъчно трико на рогозка за упражнения. Има тъмна коса, уши с размера на кроасани и извити нагоре в ъгълчетата клепачи. Външният му вид е резултат или на неуспешно генетично инженерство, или на сбъркан лифтинг, но каквато и да е причината, той изглежда като елф.

– Аз съм Джим Тейн – уведомявам го официално аз.

А той поклаща пръст към мен, сякаш съм се държал като непослушно дете:

– Общо събрание, а? Това ми харесва. Опитваме се малко да пораздрусаме нещата?

– Именно.

– Добре – той понижава глас до степен на драматичен шепот. – Радвам се, че си тук. Джим. Наистина. Крайно време беше тук да се появи компетентен мениджър.

– Ще направя каквото мога, Дейвид.

Трапезарията е квадратна стая 6 на 6 метра и в нея има три комплекта маси със столове. Нищо повече от типичната корпоративна кухня – мебелирана в период на корпоративен разкош и амбиция (микровълнова, машини за капучино, струпани до стената кашони с пликчета различно овкусени пуканки), но вече поизпразнена и занемарена вследствие на уморителното ежедневие. Няколко мръсни и влажни надписа, отпечатани на лазерен принтер, уговарят четящия да се държи прилично: да чисти плота, да бърше микровълновата, да изважда забравени пакети с обяд от хладилника. Всеки надпис завършва с по няколко удивителни. Съдейки по състоянието на това място в момента, молбите, независимо от изобилната им пунктуация, са били пренебрегвани.

Заставам в предната част на помещението. Служителите на „Тао“ – малцината, пристигнали на работа – се скупчват срещу мен. Наброяват към двайсетима. Всеки носи официалната униформа за софтуерна компания – панталони и тениска с къси ръкави. Явно съм единственият в целия щат Флорида, достатъчно глупав, за да облече костюм с вратовръзка през август.

Прочиствам си гърлото.

– Добро утро! – казвам със силен глас. Опитвам се да го докарам едновременно авторитетен и щастлив, но със закъснение усещам, че звуча като сержант по строева подготовка, на когото му правят свирка. Понижавам тона си и опитвам малко по-разговорно: – Казвам се Джим Тейн. Както може би сте се досетили, аз съм новият директор на „Тао Софтуер“.

Вглеждам се в групата хора пред мен. Нито едно лице не изглежда щастливо да ме види. Общият знаменател на израженията е лека развеселеност: я да видим колко дълго ще изкара пичът във вълнения костюм.

– Нает съм от инвеститорите на „Тао“. Работата ми е да обърна компанията с лице напред. – Решил съм да не споделям, че съм нает, след като старият им директор е изчезнал от лицето на земята, че съм последният от набелязаните, приел предложението, и че никой – включително аз самият – не вярва особено, че ще успея.

Вместо това казвам:

– Разбрах, че тук, в „Тао“, има значителен потенциал. Инвеститорите в компанията са много ентусиазирани. Те ми разказаха за прекрасните хора тук, както и за интересната нова технология.

Това беше истина наполовина. Инвеститорите наистина бяха развълнувани от технологията на компанията. Но прекрасно можеха да минат без хората. Всъщност, ако съществуваше нещо като капиталистическа неутронна бомба – устройство, което прави така, че хората да изчезнат, оставяйки непокътната интелектуалната собственост на компанията – рисковите инвеститори зад „Тао“ със сигурност щяха да я пуснат именно в тази трапезария.