Към Bard.bg
Без милост (Люк Дилейни)

Без милост

Люк Дилейни
Откъс

1.

Събота. Съгласих се да отида в парка с жената и децата. Ей ги там на тревистия склон край езерото. Нахраниха се, нахраниха патиците и сега подхранват собственото си убеждение, че сме нормално щастливо семейство. Ако трябва да съм откровен, що се отнася до тях – сме. Няма обаче да позволя присъствието им да ми развали деня. Слънцето грее и аз добивам малко тен. Споменът за последното посещение е все още скорошен и задоволяващ. Той предизвиква усмивката на лицето ми.

Погледнете всички тези хора наоколо. Щастливи и отмарящи. Нямат представа, че ги наблюдавам. Наблюдавам, когато малки дечица се отдалечават от майките си, които са твърде заети с празни приказки, за да забележат. И изведнъж осъзнават, че малките им любимци са се отдалечили твърде много – и ето го че се надига пронизителният крясък на майка орлица, последван от шамар по задника и още кряскане.

Засега съм удовлетворен. Забавлението, което изкарах миналата седмица, известно време ще ми държи влага, така че днес всички са в безопасност.

Напълно се насладих на времето, което прекарах с малкия педал. Не мога да си спомня името му. Сигурно вече е накарал местните ченгета да си гонят опашките. Направих го да изглежда като битово убийство. Чувал бях, че побоищата между хора като него могат сериозно да загрубеят, така че се позабавлявах с тази идея.

Не беше трудно да го изпратя на оня свят. Тия хора живеят опасно. Те са съвършените жертви. Затова ловувах между тях, търсех някого и го намерих.

Вече бях решил да прекарам вечерта в следене на клиентите на един нощен клуб във Воксхол – „Утопия“. Що за смешно име. Ако ме питате, по-скоро би трябвало да бъде „Пъкъл“. Казах на жена ми, че заминавам по работа, опаковах дрехи за смяна, тоалетни принадлежности – обичайните неща за нощуване на друго място – и си наех стая във „Виктория“. Не бих могъл да се върна у дома в ранните часове. Това би предизвикало подозрения – не можех да си го позволя. Всичко у дома трябваше да изглежда... нормално.

Също така опаковах хартиения гащеризон за боядисване, който купих в „Практикер“, няколко чифта латексови ръкавици, които се продават в най-различни магазини, и няколко найлонови торби, за да си предпазя краката. Малко шумно, но резултатно. Освен това шапка за баня и накрая, но не и по важност – спринцовка. Всичко се побра в спретната малка раница.

Като избягвах видеокамерите, които изобилстват в този район, наблюдавах входа за клуба от сенките на околните улици. Железопътните линии гърмяха над главата ми и грохотът отекваше в арките под тях – мрачни и заплашителни. Но не и за мен.

Вече бях проследил обекта на моите желания да влиза в клуба – вълнението накара тестисите ми да се втвърдят и да потръпват. Да, той наистина заслужаваше моето специално внимание. Не го виждах за пръв път. Бях го наблюдавал и преди, бях го следил седмици в клуба, наблюдавах го да се продава на всеки, който може да плати неговата цена. Бях стоял в клуба в търсене на съвършената жертва, защото знаех, че полиция­та ще провери записите от камерите за наблюдение само от нощта, през която е умрял, или, ако са особено старателни, и от седмицата преди това. Така че нямаше да ме видят.

Стоях посред мърдащата сбирщина от смърдящо загнило човечество. Тела се блъскаха в моето при минаване, цапаха моето същество с болезнените си несъвършенства, като същевременно разпалваха и без това вече възбудените ми и разпалени сетива. Толкова исках да протегна ръка и да стисна всеки от тях за гърлото, да троша трахея след трахея, докато мъртвите се трупат на купчина в краката ми. Борех се здраво, за да контролирам надигащата се у мен сила – тя винаги трябва да е под контрол. Обаче тогава ме обхванаха страх и ужас – такъв ужас, какъвто не бях изпитвал никога. Ужас, че истинското ми аз се разкрива, че всички тези люде около мен ще видят моята сила да се проявява във физическа форма, като ме промени пред техните очи. Кожата ми ще светне яркочервена, от очите и ушите ми ще струи ярка бяла светлина, ще я бълвам и от устата си. Тежки капки пот се стичаха по гърба ми, направлявани от моите подуващи и свиващи се гръбни мускули. Хората около мен се движеха толкова бавно... крачеха през гъстите пясъчни води на кошмарите и после рухваха в нозете ми, щом разпознаеха полубога, застанал пред тях. Аз обаче не бях готов да разкрия своето истинско аз. Още не бях достатъчно силен. Ако маската ми паднеше, можеше да бъда унищожен. Някак си успях да задвижа краката си, пробих си път през тълпата дрънкащи обожатели, стигнах до бара и се вторачих в огромното огледало зад него. Заля ме облекчение, което забави ударите на сърцето ми и охлади потта ми, защото видях, че не съм се променил – не се бях издал. Хората се движеха наоколо, без да обръщат внимание на присъствието ми. Един ден всички те щяха да живеят, изпълнени с ужас от мен.

Времето за наблюдение беше свършило. Беше дошъл моментът за моята награда, моето освобождение, моето облекчение. Всичко беше на място. Всичко беше така, както трябваше да бъде. Най-сетне го видях да излиза от клуба. Подвикваше сбогувания, но изглежда беше сам. След това закрачи небрежно под железопътния надлез към моста „Воксхол“. Отидох бързо и тихо в другия край на надлеза и го зачаках. Когато наближи, се показах. Видя ме, но не изглеждаше уплашен. Отвърна на усмивката ми, когато го заговорих.

– Извинете.

– Да? – отговори той. – Има ли нещо, което бих могъл да... направя за вас? – Малките му равни бели зъби проблеснаха на светлината на уличните лампи, облата му малка главица беше прекалено дребна за кокалестия му врат, издигащ се над тесни слаби рамене. Косата му беше руса и права, дълга до раменете, подстригана така, че да прилича на сърфист, обаче кожата му беше бледа, тялото – слабовато. Най-атлетичното, което беше правил някога, бе да пада на колене.

Тениската му беше прекалено тясна и къса и оголваше плоския му корем, а плитките си дизайнерски джинси носеше така, че да предизвиква сексуалните желания на себеподобните си.

Казах му колко искам да съм с него. Излъгах, че съм бил в клуба и съм го видял да танцува, че съм бил прекалено нервен, за да го заговоря там, но че сега наистина го желая. Поговорихме още малко глупости, после той каза:

– Аз не съм евтин. Ако искаш да си с мен, ще ти струва доста.

Предложи да идем у дома, но аз обясних, че там е гаджето ми. Той започна да дрънка как не водел хора в апартамента си, докато не извадих още две петдесетачки от портфейла си и не му ги пъхнах в шепата. Тогава се усмихна.

Отидохме до моята кола със закрепени фалшиви номера и потеглихме за някаква лайняна дупка в Югозападен Лондон. Погрижих се да не спра прекалено близо до неговата кооперация. Казах му, че не мога да рискувам да ме видят с него, така че той да върви напред и да остави вратата отключена.

Изчаках няколко минути и когато улицата се опразни и никой не зяпаше от прозорците, поех към апартамента. Блокът беше стар, студен и вонеше на пикня, но той излезе добро момче и беше оставил вратата отключена. Влязох тихичко и заключих. Той се показа от една врата, вероятно на всекидневната.

– Вратата ли заключи?

– Да – отговорих. – Трябва да сме предпазливи.

– Страх те е някой да не нахлуе и да развали купона, а?

– Нещо подобно – съгласих се.

Вълнението беше непоносимо. Стомахът ми така се беше свил от очакване, че направо не можех да дишам. В черепа съзнанието ми виеше. Подтикът да пусна на свобода истинското си аз беше още веднъж на ръба да излезе из контрол. Влязох в хола. На лицето ми все още беше залепена нервната ми усмивка.

Един бърз поглед и видях сравнително скъпи вещи. Попитах къде е банята, като му обясних, че искам да се поизмия, и той посочи към коридора.

Взех чантата си и в банята бързо, макар и малко тромаво, надянах гащеризона, шапката и латексовите ръкавици и накрая си сложих торбите на краката. Погледнах в огледалото и вдишах шумно през носа. Бях готов.

Напълно подготвен се върнах във всекидневната. Той се обърна и ме видя преоблечен и сияещ. Започна да се кикоти, но покри устата си с ръка, сякаш искаше да се спре.

Попита:

– Това ли те възбужда?

– Да, донякъде – отговорих аз. – Донякъде.

„Това ли те възбужда“ бяха последните думи, които произнесе, макар че малко по-късно може да е казал „недей“. Но пък кръвта, която бълбукаше нагоре в устата му, да го е превърнала в просто гъргорене.

С лека, бърза и обиграна ръка грабнах една желязна статуетка на гол индиец, която държеше на масичката, опряна до стената, и му разбих черепа. Не го ударих достатъчно силно, за да го убия, а колкото да изпадне в полусъзнание и почти напълно да се парализира. Когато го ударих, беше на колене, което беше добре, защото щеше да падне от по-малка височина и нямаше да вдигне много шум, когато се стовари на пода.

Погледах го малко, застанал над него като победител в боксов мач, гледах как гърдите му се вдигат и спускат при всяко болезнено и трудно поемане на въздух, как кръвта му пръска от раната на главата, после се превръща в несекващ теч, когато сърцето му отслабва прекалено, за да я помпа с налягането, от което тялото му се нуждаеше, за да остане живо. След само няколко секунди десният му крак щеше да потрепне като умираща птичка.

Нямаше да е, както си бях мечтал (щеше да е), ако не беше поне в полусъзнание, когато отидох при него с шиша за лед, който бях открил в шкафа му с напитки. Имах нужда да е жив, докато го пронизвам. Исках да го видя да се опитва да ме спре всеки път, когато мушкам умиращото му тяло: не го пронизвах трескаво, а поставях шиша преднамерено върху бледата му кожа, преди да натисна върха през нея с прекрасно задоволително пукане. От време на време той вдигаше умолително ръце, за да опита да се защити от мъчението. Казах му да не бъде лошо момче и продължих работата си. Беше жалко, че мозъчният му кръвоизлив беше причина очите да се зачервят, защото исках да се насладя на контраста между сините му очи и окървавената бледа кожа. Следващия път ще свърша по-добра работа.

Надупченото му тяло почти започна да ме отвращава, да ме кара да поискам да се махна, но още не можех да спра. Не и докато всичко не се окажеше близо до онова, което бях видял в съзнанието си първия път, когато разбрах, че ще го навестя. Продължих работата си въпреки противната миризма, която се надигаше от дупките в стомаха и вътрешностите му, урината и екскрементите, които бликаха от преобразеното му тяло.

Издържа четирийсет минути; от време на очите му потрепваха и леко се отваряха. Когато бяха отворени, аз продължавах работата си, като спирах всеки път, щом припаднеше, неспособен да понесе болката или да схване положението, в което се намираше. От време на време се налагаше да го удрям по лицето, за да го накарам да спре да вика. Не че реално погледнато можеше да издаде повече от стенание, но все пак трябваше да съм сигурен.

Когато най-накрая умря – бавното тихо съскане на въздуха, който излизаше между устните му и от прорезите в гръдния му кош ми подсказа, че на забавлението ми му е дошъл краят, – си сложих чисти латексови ръкавици и извадих от джоба на панталона му тристате паунда, които по-рано му бях дал. Честно казано, не ми се искаше да ги оставям. Внимателно и тихо потроших няколко мебели и общо взето подредих стаята така, сякаш е имало яростна битка. След това използвах спринцовката, която бях донесъл, за да изтегля кръв от устата му и да я разпръскам из помещението: по стените, мебелите, по килима – пръски, сякаш последица от яростната битка. След това отидох в ъгъла на помещението, който бях оставил чист, съблякох дрехите и ги сложих в найлонова торба, която поставих в друга. Повторих това упражнение два пъти. Уверих се, че найлоновите торби са здраво завързани, след което ги сложих в раницата си. Сложих на краката си нови найлонови торби, за да избегна и най-малката вероятност да стъпя на някоя пръска кръв – подобен род доказателства се обясняват трудно. Сложих още едни чисти латексови ръкавици и излязох от всекидневната. Следващата вечер щях да изгоря всичко в градината, защото това е най-безопасният начин човек да се освободи от инкриминиращи вещи. Ако ги изгориш на някое обществено място, рискуваш да привлечеш внимание, а ако ги заровиш, ги оставяш на милостта на любопитните животни.

Отидох безшумно до входната врата. Свалих торбите от обувките си и погледнах през шпионката. Нямаше никого. За да съм сигурен, се заслушах през вратата, като внимавах да не допра ухо до нея и то да остави отпечатък като от пръст. Чувал съм, че подобно нещо може да се случи.

Измъкнах се от апартамента, като оставих входната врата отворена, за да не вдигам повече шум от необходимото. Статуята на индиеца и шилото за лед хвърлих в Темза, докато крачех на север към хотела. Мисълта как полицията ще прахоса часове в търсене на оръжия­та – нещо, което ни най-малко нямаше да подпомогне разследването им, ми доставяше удоволствие.

Влязох в хотела през страничната врата до бара, коя­то по принцип служеше за пожарен изход. Обаче аз знаех, че може да се отвори отвън и че към нея няма насочена камера за видеонаблюдение. Качих се в стаята си и взех душ с толкова гореща вода, колкото можех да понеса: енергично търках кожата, ноктите и косата си, докато не усетих как цялото ми тяло пламти, сякаш изгорено от пламъци. Бях свалил розетката, за да може всяко нещо, отмито от тялото ми, лесно да изтече в лондонската канализация. След душа взех гореща вана и отново се изтърках. Щом се почистих, легнах гол на леглото и изпих две бутилки вода. Вече бях спокоен. Задоволен. Скоро дойде сънят и сънувах този прекрасен сън отново и отново.