Жестокият пръстен

1.

1937 г.

платото Чанг Танг, Тибет

Ернст Грюбер примижа срещу ледения вятър и стисна зъби, без да изпуска от поглед отдалечаващата се фигура отпред. Мускулите на краката на германеца сякаш горяха, а гърдите му като че ли вдишваха солна киселина, но болката му доставяше някакво мазохистично задоволство. Щом той страдаше, колко ли по-зле се чувстваха по-слабите мъже, които следваха почти отвесния ръб от голи мъртвешкосиви скали, който им служеше за път нагоре в планината?

За разлика от водача друкпа Джигме. И той като всичките си сънародници – номади, които се бореха да оцелеят на едно от най-негостоприемните места на земята, беше жилав млад мъж, способен на невероятна издръжливост. Крачката му беше равномерна като метроном – независимо колко стръмен беше склонът или труден теренът. Бяха минали пет дни, откакто експедицията тръгна от базовия лагер до сладководното езеро. Днес вървяха четири смазващи часа през местност, лишена от всякаква вода и растителност, но той пак не показваше никакъв признак на умора. Грюбер – опитен изследовател, изкачил някои от най-високите върхове в Хималаите и ръководил преди десет години първата германска експедиция през пустинята Гоби, обичаше да си мери силите с подобни хора, но знаеше, че спътниците му ще капнат, ако поддържат същото темпо.

– Бгак па! Гчи чу чод! – извика той: заповед да спрат за час. Но тя явно се изгуби във вятъра, тъй като водачът не намали ход, или пък може би не му се искаше да спре. Такива бяха тези хора. Твърдоглави. Щеше да бъхти като магаре, докато стомахът не му каже, че е време да изяде едно от овесените топчета, единственото препитание, от което явно се нуждаеше. Грюбер ускори ход, докато се приближи достатъчно до друкпата и го хвана за ръката. – Бгак па! – повтори той.

Водачът се ухили и кимна, макар да се учуди защо шумният европеец с плашещи очи и болезнено зачервено лице продължава да се обръща към него на неразбираем тибетски.

– Скоро ще спрем. Много близо – увери той Грюбер на развален английски.

– Не. Спри веднага – нареди германецът.

Усмивката му не трепна, но Джигме отново се зачуди какво го накара да се съгласи да заведе тези властни, груби чужденци до специалната дупка в земята. Братовчед му, сега будистки монах в другия край на Лхаса, му беше разказал за нея, когато Джигме го посети веднъж в тибетската столица по време на поклонението си до храма Джоканг. Германците го бяха издирили в селото му заради английския. Беше го научил от йоркширския свещеник, който беше принуден да остане цяла зима на платото и полудя и умря, защото трябваше да стои затворен в хижата, бълнувайки как искал да се върне в някаква страна на име Ледс. Обикновено експедициите, които предвождаше, търсеха специални скали, които да удрят с малките си чукчета или да застрелят кроткия кианг – дивото магаре, което не знаеше, че трябва да бяга от човек с пушка. Германците бяха различни. Те го разпитваха за старите хора; беше му забавно, защото в селото бяха заобиколени от старци. Трябваше му време, за да разбере, че имат предвид просветените, които се бяха преселили в отвъдното, което беше още по-забавно, защото просветените сега бяха духове, земните им тела бяха изядени от лешоядите, мишеловите и лисиците. Как можеше да се открие призрак, особено ако призракът не желае да бъде открит? Но големият чужденец настояваше, че тези старци живеели в дупки, дълбоко в земята. Дали знаел такива дупки? Сега бяха само на няколко часа от целта и той искаше да спрат. Наистина не можеше да ги разбере човек.

– Спира сега – съгласи се той най-накрая, като посочи към едно каменисто, но сравнително равно място по пътя вляво. – Почивате, ядете, гледате скали.

Джигме направи още няколко крачки, след което се настани удобно на стръмната пътека и сложи раницата до себе си. Седеше и весело си мислеше за двайсетте кози, които му бяха обещали, и красивата съпруга, която те щяха да му донесат. Вятърът беше стихнал и бледото слънце примигваше късогледо през слоестите облаци, разкривайки околните върхове в цялото им сурово великолепие. В далечината на югоизток се виждаше огромният, покрит със сняг Чомолунгма, който европейците наричаха Еверест. Един по един, петимата членове от изследователската експедиция на Грюбер се дотътриха до мястото за почивка и оставиха носачите, които мъкнеха по трийсет килограма провизии и екипировка на гърба си, да клечат, където сварят.

Грюбер преценяваше хората си, докато минаваха покрай него, търсеше признаци на слабост или травма, които можеха да забавят слизането им по-късно. Експедицията беше събрана така, че да разполага с обширни познания. Освен неин ръководител, Ернст Грюбер беше и зоолог и картограф. Бергер – етнологът, Раш – антропологът и фон Хасел – кинематографът до един бяха надеждни планинари и опитни изследователи, жилави, загорели и брадясали. После вървеше Юнгер – човекът от силите за сигурност, който вечно се усмихваше на нещо, въпреки че у­смивката никога не стигаше до бледите му очи. На няколко метра зад него, с вид на градски счетоводител, сбъркал пътя, с мъка вървеше заместникът на Грюбер – Валтер Бром.

Мъжете бяха връстници; общото помежду им беше, че всички бяха офицери от „Аненербе“ на СС – нацисткото общество за изследване на наследството на предците, лично подбрани от райхфюрера Хайн­рих Химлер. По време на петдневния поход през планините те съвестно отбелязваха и фотографираха дивата природа, изучаваха етническия произход на местните племена и вземаха геоложки проби като естествоизпитатели. Истинската причина за мисията им обаче беше маниакалното влечение на Химлер към окултното и личното му желание да открие произхода на изгубения град Атлантида и на древната цивилизация от свръхчовеци, дала началото на арийската раса. Според древно предание първите арийци, древният народ врил, упражнявали развита форма на контрол над съзнанието и били изведени от града, преди Атлантида да потъне в потопа. Те пребродили Азия и създали митичното подземно царство Туле. Химлер вярваше, че ако експедицията успее да открие входа към Туле, ще се сдобие с достъп до всички тайни на Врил.

Докато разпределяше порциона, Грюбер за пръв път разкри, че наближават целта. Валтер Бром забеляза как очите на спътниците му грейнаха от нетърпение и си позволи да се усмихне. Те бяха искрено вярващи, а той беше реалист; бе дошъл по необходимост, за да търси напредък. Физик с влечение към геологията, Бром изобщо не се интересуваше от изгубени градове, което беше добре, защото той дълбоко се съмняваше, че ще открият такъв. Чинно щеше да придружи останалите в някоя тъмна пещера, където те щяха да открият някой и друг животински кокал, или пък йети, и Грюбер щеше да го приветства като първия атлантидец, след което вече можеше да се върне у дома към удобството на кабинета и лабораторията си. Знаеше, че Грюбер не го харесва, но това нямаше никакво значение. Глуповатият авантюрист беше от онези националсоциа­листи ентусиасти, които бяха готови да преминат през тухлена стена за своя фюрер – и вероятно беше способен да го направи. Валтер Бром се интересуваше само от Валтер Бром. Присъедини се към нацистката партия, когато стана ясно, че нищо не може да спре Адолф Хитлер да вземе и задържи властта, и към Шуцщафел, или СС, защото изглеждаше по-добре в черно, отколкото в кафяво, и това беше най-бързият начин един амбициозен човек да се издигне. Никога нямаше да го признае, но гледаше на тайните ритуали на СС с насмешка, макар че не бяха много по-различни от масонските. След икономическото и военно разширяване на Германия бъдещето никога не беше изглеждало по-светло за пасторския син от тесногръдия стар Дрезден.

Два часа след като тръгна отново на поход, експедицията стигна до ръба на огромна пропаст, дълбока няколкостотин метра и вероятно три километра широка. Бром не можа да потисне внезапно обзелото го вълнение, когато разбра какво представлява тя, но дори и сега предполагаше, че Грюбер е обречен на разочарование.

– Къде е пещерата? – попита водачът на експедицията.

Очите на Джигме, хлътнали заради взирането в продължение на стотици поколения в снежните хималайски виелици, примигнаха и усмивката му стана още по-широка. Упътването на братовчед му беше много ясно.

– Тайно място. Вие следва, аз покажа. – Той се спусна надолу по една едва забележима пътека; останалите от групата уморено го следваха по петите по опасния склон.

Пещерата – по-скоро тунел – беше скрита на дъното на западния склон на кратера, препречена отчасти от свлачище, и можеше да се види само ако застанеш точно срещу нея. Във всяка друга част на света отдавна щеше да се е напълнила с гнила растителност или тиня, повлечена от дъждовете, но на Чанг Танг нямаше много зеленина, а годишните валежи на платото се измерваха на около десет сантиметра и попиваха мигновено в пресъхналата земя.

Пред входа Бром с насмешка забеляза, че Грюбер и останалите вече не са толкова запалени. Те бяха хора за под открито небе, планини и пустини бяха естествените им местообиталища, а не тази миша дупка. Не можеше да ги вини. Имаше нещо заплашително в този зинал черен вход, който би разколебал дори някой опитен пещерняк. На Бром му се видя любопитно, че дори входът имаше почти идеална кръгла форма – толкова идеална, че можеше да е дело на човешка ръка. Навътре, докъдето стигаше лъчът на фенера му, подът на тунела се спускаше надолу под остър ъгъл от трийсет градуса. От геоложка гледна точка му изглеждаше запленяващо.

Грюбер намръщено изучи входа.

– Ще лагеруваме тук през нощта и ще влезем утре. Всички да са на крак при изгрев слънце.

След оскъдна закуска с овесени топчета и солен чай с масло от як Грюбер даде нареждания.

– Раш, Бром, Юнгер и аз ще се спуснем заедно с водача, който ще е пръв.

Фон Хасел, кинематографът, се възпротиви, че и той трябва да участва, но Грюбер само махна с ръка и продължи:

– Ще имаш възможност. Ще се вържем един за друг, все едно се катерим, и ще се спуснем бавно, стъпка по стъпка – не знаем какъв ще е теренът отдолу. Не искам да изгубя никого. Бергер поема командването на повърхността. – Вдигна ръка; държеше свирка. – Ако има опасност, ще надуя свирката, но първата ви задача е да се погрижите да не ни изос­тавят носачите.

Бергер кимна, лицето му представляваше намръщена, съсредоточена маска – изражение, което според него изразяваше идеологическа вярност, но от това само изглеждаше така, сякаш страда от хроничен запек. Бром се изненада от собствените си чувства. Трябваше да се тревожи, че е избран за подобно рисковано начинание. А пещерата сякаш цял живот беше чакала него. Не криеше никакви страхове, тъкмо обратното. Имаше усещането, че сякаш го приветства.

Грюбер провери свръзките и се върза зад Джигме. Три метра и половина проверено ръчно алпинистко въже свързваше петимата мъже; всеки беше снабден с фенер и резервна батерия. В раницата на Бром, както и в тези на останалите, имаше храна и вода за три дни. Германците бяха въоръжени с пистолети, макар че изоб­що нямаше представа по какво щяха да стрелят с тях. Грюбер кимна към Бергер и дръпна въжето, което го свързваше с тибетеца.

– Тръгвай! – заповяда му той.

Вървяха в почтително мълчание като поклонници, които влизат в катедрала. Джигме крачеше предпазливо, сякаш всяка погрешна стъпка можеше да го понесе надолу в някоя пропаст към центъра на земята. Той оглеждаше земята пред себе си с фенера веднъж, и още веднъж. Лъчът осветяваше тунела десет-дванайсет крачки напред, но навътре се простираше мракът на гробницата, безмилостен и вечен. Суеверията бяха в основата на живота на Джигме, както и на всеки тибетец, но нищо не го беше подготвило за вътрешния ужас, който изпитваше, докато ситнеше напред. Това, че виждаше, не намаляваше страха, защото с всяка крачка се отдалечаваше от безопасността и се приближаваше до демоните, които обитаваха това място. Не знаеше нищо за Атлантида, но силно развитите му сетива му подсказваха, че не са сами в тъмнината. Ако можеше, щеше да се отскубне и да побегне назад към повърхността, но Грюбер беше направил възлите с вещината на алпинист. Нямаше къде да избяга.

На въжето след Грюбер Валтер Бром усещаше нетърпението на командира заради бавното им придвижване, но беше ясно, че никакви заплахи не могат да принудят водача тибетец да се забърза. Едва доловим полъх погъделичка врата на Бром и той се замисли, че сигурно има още един отвор някъде отпред. С оглед на ъгъла на спускането им изглеждаше невероятно, но полъхът поне означаваше, че въздухът долу е сравнително свеж. Повечето от сетивата на Бром обаче бяха съсредоточени върху непосредственото обкръжение. Остави се Грюбер да го дърпа напред и освети с фенера стените на тунела, за да ги разучи. Какво можеше да създаде толкова еднородна шахта? Беше очаквал признаци на ерозия, най-вероятно от някой древен воден източник, но такива нямаше. Вместо това стените, които изненадващо бяха напоени с влага, изглеждаха гладки като стъкло. И идеалният кръг беше илюзия. Под краката му подът на тунела беше хоризонтален, макар и неравен. На светлината на фенера изглеждаше като застинало езеро.

Докато вървеше, умът му отхвърляше възможности­те една по една, докато видя тунела по съвсем друг начин. Стените не изглеждаха като стъкло – те бяха от стъкло, или поне от стъкловидна скала. Това, което беше направило тунела, бе създало такава горещина, че буквално беше разтопило скалата. Беше разбрал, че голямата падина в платото отгоре е кратер, получен в резултат от сблъсък с метеорит – небесно тяло, в този случай много голямо, ударило земята преди няколко хиляди години. Изглежда, някой елемент в метеорита е оцелял след удара, запазил е достатъчно маса, топлина и сила, за да се вреже в твърдата скала по същия начин, по който новите снаряди от експерименталния военен завод в Щутгарт се врязваха в пластове метал. Вероятността беше зашеметяваща.

Не беше сигурен какво разстояние са изминали, когато чу шум, но невярващият му мозък твърдеше, че е повече от километър и половина. Първоначално беше просто шепот в застиналия въздух, който накара Джигме да закове на място. Грюбер му изръмжа да продължи, но трябваше да го сръчка в гърба с дулото на пистолета, за да се размърдат краката на тибетеца. Бром усещаше как напрежението се покачва с всяка измината крачка и звуците се усилваха, докато не станаха стряскащо познати. Невъзможно беше. До ушите им достигаше равният ритмичен напев на будистки монах. След няколко крачки видяха потрепващата, приглушена жълта светлина на газена лампа, придружена от едва доловимия мирис на гранясала мас от як.

Грюбер дръпна Джигме да спре и го отвърза, така че да могат да вървят рамо до рамо, после даде знак с пистолета на останалите да го последват. Пеенето вече отекваше от стените и беше ясно, че гласът не е само един. Удивени, те се приближиха до малката зала в края на тунела. Беше по-широка от шахтата и Бром забеляза следи от сечива, които говореха, че поне тя е дело на човешка ръка. Грюбер изсумтя, нещо средно между ругатня и молитва. Бром чу възклицания зад гърба си, когато останалите стигнаха до залата. Това, което откри, го накара да се зачуди дали не е полудял.

Подпрени на стената в дъното, в края на проход на повече от километър и половина под земята, седяха с кръстосани крака трима старци с млечнобели очи – будистки монаси, облечени в роби с шафранов цвят. Несекващата мантра, която звучеше от устните им, не позволяваше на чужденците да влязат.

– Те са слепи – рече Грюбер невярващо. После се замисли за секунда и добави: – За какво са им лампи?

– За въздуха – чу се да прошепва Бром. – Пламъците изгарят кислород и теглят въздух от повърхността. Без лампите въздухът скоро нямаше да става за дишане. – Чак сега видя, че в единия край на залата са струпани запаси от храна, вода и подгизнали чували с масло от як, натрупани чак до тавана, което значеше, че призрачните обитатели на пещерата получават провизии от външния свят поне веднъж на всеки няколко месеца. Но очите му, както и тези на останалите, бяха привлечени към центъра, където върху нещо, което можеше да бъде единствено и само церемониален олтар, стоеше инкрустиран златен сандък.

– Защо се правят, че не ни виждат? – изсъска Юнгер. Подобно на сомнамбул, Бром се запъти към олтара. С всяка изминала секунда убеждението, което се надигаше у геолога, пораждаше у него желание да закрещи с глас. Пот се стичаше по гърба му и когато се пресегна към сандъка, ръцете му лепнеха.

– За тях вие не съществувате – отговори Джигме на въпроса на Юрген; гласът му трепереше като на старец. – За тях сте демони. Произнасят заклинание, за да ви накарат да изчезнете.

– Какво е това? – Бром стисна Грюбер за рамото, очите му блестяха трескаво. Атлантида беше забравена. Сега само сандъкът имаше значение.

Явно много древен, сандъкът беше шейсет сантиметра дълъг, четирийсет – широк и също толкова дълбок. Първоначално Бром реши, че е направен целият от злато, но щом го пипна, разбра, че всъщност беше дърво, обковано със злато. Изображения на Буда и различни индийски божества бяха гравирани по цялата му дължина. Озадачи го, а след това и развълнува, фак­тът, че когато го вдигна, сандъкът тежеше като злато. Не посмя да отговори честно на въпроса на Грюбер. Първо, защото още не беше сигурен, второ, защото Грюбер беше прекалено глупав, за да разбере.

– Не можем да си позволим да го отворим, за да видим, но вярвам, че съдържанието на този сандък може да се окаже жизненоважно за Райха. Трябва да го отнесем незабавно у дома. И то при пълна секретност.

Грюбер го изгледа, после кимна.

– Ами монасите?

Бром вече беше решил.

– Убийте ги.

Юнгер извади пистолета си.

Двамата заедно се извърнаха към Джигме.

– А той?

Сълзите, които се стичаха по бузите на тибетеца, превръщаха обичайната ухилена физиономия в трагична маска. Усмивката още беше на лицето му, когато Валтер Бром го застреля между очите.