Ридание

1.

Рудолфо

Вятърът се носеше над Прерийното море и Рудолфо го преследваше. Смееше се и яздеше приведен над седлото, надбягваше се с горянските си съгледвачи. Следобедното слънце хвърляше златисти отблясъци над превитата трева, а тропотът на конете се издигаше като песен.

Рудолфо се наслаждаваше на обширния златист океан от трева, който разделяше Деветте горски дома един от друг и от останалите Познати земи. Това беше неговият миг на свобода, какъвто е бил океанът за плаващите лордове от Старите времена. Той се усмихна и пришпори жребеца си.

В Глимърглам, първия му горски дом, времето бе чудесно. Рудолфо бе пристигнал преди зазоряване. Закуси с козе сирене, пълнозърнест хляб и изстудено крушово вино под лилавия навес, символ на правосъдието. Докато ядеше, изслушваше петициите на стюарда на Глимърглам, който бе докарал заловените през месеца престъпници. Рудолфо се чувстваше особено благоразположен и отсъди двамата крадци да работят по една година в магазините, на които бяха посегнали, а единственият убиец бе изпратен на мъчителите. След това оправда три случая на проституция и нае две от жените към месечния си персонал.

До обяд Рудолфо бе доказал, че Теорията за компенсаторното съблазняване на Етеро не е вярна, и го отпразнува с фазан в сметанов сос с кафяв ориз и диви гъби.

След това, с пълен корем, скочи с вик на коня си и потегли, а горянските съгледвачи побързаха да го настигнат.

Наистина хубав ден.

– Сега какво? – изкрещя капитанът на съгледвачите, за да надвика тропота на копитата.

Рудолфо се усмихна.

– Какво предлагаш, Грегорик?

Грегорик отвърна на усмивката и белегът му придаде още по-жесток вид. Черният шал, знак за ранга му, се вееше на вятъра.

– Посетихме Глимърглам, Рудохайм и Френдслип. Мисля, че Парамо е най-близо.

– Тогава към Парамо. – Градчето беше подходящо. Не можеше да се сравни с удоволствията в Глимърглам, но сякаш по чудо бе успяло да запази кротката атмосфера на дървосекаческо селище през последните хиляда години. Жителите спускаха трупи по река Райблъд както едно време и се славеха с изкусните си дърводелски произведения. Гредите за именията на Рудолфо идваха от горите на Парамо. Произведените мебели се изнасяха с каруци и най-добрите попадаха в домовете на крале, духовници и благородници из целите Познати земи.

Тази вечер щеше да яде печен глиган, да слуша самохвалствата на най-добрите си мъже и да спи на земята със седло за възглавница – такъв бе животът на горянския крал. А утре щеше да пие охладено вино от пъпа на танцьорка, да слуша как квакането на жабите в плитчините се смесва със стоновете й и да спи в мекото ложе на летния балкон на третото си горско имение.

Рудолфо се усмихна.

Но когато се обърна на юг, усмивката му изчезна. Дръпна юздите и се намръщи срещу слънцето. Горянските съгледвачи последваха примера му. Конете забавиха и спряха, след което започнаха да подскачат на място.

– Богове! – възкликна Грегорик. – Какво може да причини подобно нещо?

Огромен стълб от черен пушек се издигаше към небето на югозапад от тях, над далечните горски очертания, които бележеха границата на владенията на Рудолфо.

Кралят се втренчи и стомахът му се сви. Размерът на облака го смая, беше невъзможен. Той примигна и опита да прочисти съзнанието си. Пресметна набързо разстоянието и посоката, като се ориентира по слънцето и няколкото звезди, които се виждаха денем.

– Уиндвир! – каза той, без да осъзнава, че е проговорил.

Грегорик кимна.

– Да, генерале. Но какво може да причини подобно нещо?

Рудолфо отклони поглед и се обърна към капитана си. С Грегорик се знаеха още от деца. Беше го направил най-младия капитан на съгледвачите, още петнайсетгодишен, когато Рудолфо беше само на дванайсет. Двамата бяха преживели доста, но досега не го бе виждал толкова пребледнял.

– Скоро ще разберем – каза Рудолфо и подсвирна на най-близките мъже. – Пратете ездачи до всеки дом и съберете Скитащата армия. Имаме родство с Уиндвир и техните птици сигурно вече са излетели. Ще се съберем в западните степи след един ден, а след три ще сме в Уиндвир.

– Да омагьосваме ли съгледвачите, генерале?

Рудолфо поглади брадата си.

– Не мисля. – Помълча малко и добави: – Но нека са готови.

Грегорик кимна и започна да крещи заповеди.

Деветимата ездачи потеглиха, а Рудолфо се смъкна от седлото и погледна към тъмния стълб. Колоната от пушек беше широка като град и изчезваше в небесата.

Рудолфо, владетел на Деветте горски дома, генерал на Скитащата армия, усети как любопитството и страхът изпращат смесена тръпка по гръбнака му.

– Ами ако не е там, когато пристигнем? – промърмори под нос.

Знаеше – въпреки нежеланието си, – че градът няма да го има, и заради това светът е променен.

Петронус

Петронус натъкми последната мрежа и я прибра на носа на лодката си. Поредният тих ден във водата без почти никакъв улов, но той бе доволен и на толкова.

Щеше да вечеря с другите в кръчмата, да пийне повече и накрая да се отдаде на мръсните стихчета, които го бяха прославили по цялото крайбрежие на залива Калдус. Петронус нямаше нищо против тази известност. Хората извън малкото село нямаха представа, че под повърхността й се крие съвсем друга слава.

Петронус рибарят бе живял друг живот, преди да се върне към мрежите и лодката. Преди бе живял в лъжа, която понякога изглеждаше по-истинска и от детската любов. Но въпреки това бе лъжа и го изяждаше отвътре, докато не се опълчи окончателно преди трийсет и три години.

Те се навършваха следващата седмица, осъзна той и се усмихна. Вече изкарваше месеци, без да се замисли за миналото. Едно време не беше така. Но всяка година, около месец преди годишнината от внезапното му и изобретателно заминаване, спомените за Уиндвир, Великата библиотека и ордена се връщаха и го оплитаха като чайка в мрежа.

Слънчевите лъчи бягаха по водата и вълните хвърляха сребристи отблясъци по корпусите на големите и малките кораби. Над него се простираше ясно синьо небе, а гладните чайки надаваха писъци и се стрелкаха към малките рибки, които се осмеляваха да плуват близо до повърхността.

Една от тези птици – кралски рибар – привлече вниманието му и той я проследи как се гмурка. Птицата се измъкна от водата, сви крила и започна да планира, носена от високия вятър, който Петронус не можеше да види и да усети.

„И мен ме понесе такъв вятър едно време.“ При тази мисъл птицата трепна внезапно, сякаш поривът се бе усилил.

Петронус зърна извисяващия се облак на северозападния хоризонт.

Нямаше нужда от математика, за да пресмята разстоянието. Още от първия миг знаеше какво точно е това и какво означава.

Уиндвир.

Той се отпусна зашеметено на колене, а очите му не изпуснаха нито за миг кулата от дим, която се издигаше на северозапад от залива Калдус. Беше достатъчно близо и виждаше тлеещите въглени, които се извиваха към небето.

– О, чеда мои – прошепна Петронус, цитирайки Първото евангелие на П’Андро Уим, – какво сторихте, че заслужихте гнева на небесата?

Джин Ли Там

Джин Ли Там преглътна смеха си и позволи на дебелия надзорник да опита да я разубеди.

– Не е благоприлично конкубината на краля да язди странично – изтъкна Сетберт.

Тя не си направи труд да му напомня, че има лека разлика между надзорник и крал. Вместо това се постара да го успокои.

– Нямам намерение да яздя странично, милорд.

Джин Ли Там бе изкарала голяма част от деня в каретата с антуража на надзорника и й беше писнало. Наоколо беше пълно с коне и седла, и тя възнамеряваше да усети вятъра в лицето си. Пък и от каретата не се виждаше почти нищо, а баща й настояваше за пълен доклад.

Един капитан ги прекъсна, придърпа Сетберт настрани и зашепна в ухото му възбудено. Джин Ли Там се възползва от възможността да се измъкне и тръгна да търси подходящ кон, както и да разучи какво се случва.

Беше започнало преди седмица. Птици със съобщения идваха и си отиваха, закачулени куриери се промъкваха в потайна доба. Продължителни срещи между стари мъже в униформи. Приглушен шепот, после силни гласове и отново приглушен шепот. Армията се бе събрала бързо. Отряди от всички градове-държави под общ флаг. Сега войската маршируваше на север, разпростирайки се извън тесния път в нивите и горичките.

Въпреки всичките й усилия тя така и не бе успяла да разбере защо. Но знаеше, че съгледвачите са омагьосани, а според Хартата за родство това означаваше, че Сетберт и ентролузианските градове-държави са потеглили на война. Освен това знаеше, че на север няма много неща, освен Уиндвир – великото седалище на андрофрансинския орден, и още пo на североизток – Деветте горски дома на Рудолфо. Но и двата съседа имаха родство с ентролузианците, а не беше чувала за някакви скорошни непрятности, които да налагат военна намеса.

Разбира се, Сетберт изобщо не действаше рационално напоследък.

Въпреки че потръпваше при самата мисъл, тя споделяше ложето му достатъчно често и знаеше, че той спи неспокойно и бълнува, неспособен да удържи на предизвикателствата на младата си червенокоса любовница. Освен това пушеше все повече от сушените плодове кала и често се препираше с офицерите. Въпреки това те го следваха, така че явно имаше и още нещо. Не беше достатъчно харизматичен да предвожда армия и бе твърде мързелив да ги командва безпощадно, а му липсваха по-приемливи мотивационни умения.

– Какво ли си замислил? – зачуди се тя на глас.

– Милейди? – Един млад кавалерийски лейтенант се надвеси над нея от бялата си кобила. Зад себе си водеше друг кон.

Тя се усмихна и се завъртя преднамерено бавно, така че да види достатъчно от деколтето й, без да прекрачва границите на приличието.

– Да, лейтенант?

– Надзорник Сетберт ви изпраща комплиментите си и настоява да се присъедините към него в челото на колоната. – Младият мъж извъртя коня и й подаде юздите.

Тя прие с благосклонна усмивка.

– Предполагам, че вие ще яздите с мен.

Той кимна.

– Задачата ми е такава.

Джин се покатери на седлото, нагласи полата си за яздене и се протегна на стремената. Отгоре се виждаха двата края на дългата войнишка колона. Тя сръчка коня напред.

– Да не караме надзорника да чака.

Сетберт ги очакваше на едно възвишение. Слугите разпъваха ален навес на най-високата точка на пътя и тя се зачуди защо са спрели тук, в средата на нищото.

Той й махна, когато се приближиха. Изглеждаше зачервен, дори развълнуван. Гушите му се тресяха, а по челото му бе избила пот.

– Почти е време – избъбри той. – Почти.

Джин погледна към небето. До залеза имаше поне четири часа. Тя се обърна към него и се смъкна от седлото.

– За какво е дошло време, милорд?

Слугите опъваха маса, сипваха вино и приготвяха блюда.

– О, ще видиш – каза Сетберт и тръсна дебелия си задник на един стол, който изскърца жалостиво.

Джин Ли Там седна, прие чашата с вино и отпи.

– Това е върховният ми миг – заяви Сетберт. Погледна към нея и й намигна. Очите му имаха онзи размътен, далечен поглед, който се появяваше понякога в по-интимните моменти. Тя се надяваше, че може да си позволи лукса на подобен поглед през онези моменти и да продължава да шпионира за баща си.

– Какво?... – Тя млъкна внезапно. Далеч напред, отвъд гората и блясъка на Третата река, която се виеше на север, проблесна светлина и започна да се издига малък стълб от дим. Той се увеличаваше нагоре и настрани и се превърна в черна колона на фона на синьото небе, която продължаваше да расте.

Сетберт се засмя и посегна да стисне коляното й.

– О, по-добре е, отколкото очаквах.

Тя отклони очи за кратък миг и видя широката му усмивка.

– Гледай само.

Около тях се разнесоха шепот и сподавени въздишки, които прераснаха в бръмчене. Вдигнатите ръце сочеха на север. Джин Ли Там се огледа и зърна бледите лица на генералите, капитаните и лейтенантите. Знаеше, че чак до края на колоната, навсякъде по лицата на войниците и съгледвачите бе изписан същият страх и страхопочитание. Тя се обърна към ужасния облак, който продължаваше да расте. Вероятно подобно страхопочитание бе изписано по лицата на всички, които го виждаха в протежение на множество мили. Вероятно всички знаеха, какво означава.

– Гледайте – произнесе тихо Сетберт. – Краят на адрофрансинската тирания. Уиндвир падна. – Той се изхили. – Кажи го на баща си.

Когато хиленето му премина в гръмък смях, Джин Ли Там долови за пръв път лудостта у него.

Неб

Неб се изправи в каруцата и погледна Уиндвир, който се ширеше напред. Трябваха им пет часа да изкачат ниските хълмове, които обграждаха града, и сега, когато виждаше всичко, искаше някак да запечата картината в съзнанието си. Излизаше от града за пръв път и нямаше да го има няколко месеца.

Баща му, брат Хебда, също се надигна и се протегна към сутрешното слънце.

– Нали носиш акредитивните писма на епископа? – попита брат Хебда.

Неб не му обърна внимание. Масивният град бе изпълнил взора му – катедралите, кулите, работилниците и къщите, притиснати към стените. Знамената на родството се вееха над тях заедно с тъмносиньото на андрофрансинския орден и дори от това разстояние виждаше забързаните, облечени в раса фигури.

Баща му проговори отново и Неб се сепна.

– Брат Хебда?

– Попитах за акредитивните писма. Ти ги разглеждаше сутринта, преди да тръгнем, и ти казах да ги върнеш в папката им.

Неб опита да си спомни. Беше ги видял на бюрото на баща си и бе попитал дали може да ги разгледа. Беше ги прочел, възхищавайки се на почерка. Но не помнеше дали ги е прибрал обратно.

– Май да.

Двамата отидоха в дъното на каруцата и преровиха всяка торба, пакет и кесия. Когато не ги намериха, баща му въздъхна.

– Ще трябва да се върна за тях.

Неб сведе поглед.

– Ще дойда с вас, брат Хебда.

Баща му поклати глава.

– Не. Чакай ме тук.

Неб усети как се изчервява и в гърлото му заседна буца. Едрият книжовник посегна и стисна рамото му.

– Не се притеснявай. Трябваше сам да се уверя. – Той се намръщи, търсейки точните думи. – Просто... не съм свикнал наоколо да има още някой.

Неб кимна.

– Какво да правя, докато ви няма?

Брат Хебда се усмихна.

– Чети. Медитирай. Пази каруцата. Аз ще се върна скоро.

Неб нарисува лабиринта на Уим в прахоляка и опита да се концентрира в медитацията. Но всичко отвличаше вниманието му. Крясъците на птиците, вятърът, пръхтенето на коня. И миризмата на зеленина, прахоляк и конска пот. И собствената му пот, която бе засъхнала след пет продължителни часа на сянка.

Чакаше от години. Всяка година кандидатстваше за стипендия и едва сега, само една година преди да стане пълнолетен и да може сам да определя съдбата си без благословията на франсинското сиропиталище, му бяха позволили да учи с баща си. Андрофрансините не можеха да спазват обета си за целомъдрие, ако трябваше да се грижат за деца, така че сиропиталището прибираше всички. Никой не знаеше коя е майка му, а малцина познаваха бащите си.

Бащата на Неб се появяваше поне два пъти годишно и му пращаше подаръци и книги, от далечни места, докато разкопаваше Изпепелената пустош и изучаваше времената отпреди Епохата на смеещата се лудост. Веднъж, преди години, бе казал на момчето, че някой ден ден ще го вземе, за да може да види какво точно значи любовта на П’Андро Уим. Толкова силна любов, че можеше да накара човек да зареже едничкия си син.

Неб най-сетне бе получил стипендията си.

И още в началото на пътешествието им към пустошта бе разочаровал мъжа, когото желаеше да впечатли най-силно.

Изминаха пет часа и въпреки че нямаше как да го различи от такова разстояние, Неб се изправяше често и гледаше към портата до речните кейове.

Тъкмо седна след последното проверяване, когато космите по ръцете му настръхнаха. Светът стана напълно тих, с изключение на един тих глас в далечината. Неб скочи на крака. Чу се тежко бръмчене и усети гъдел по кожата от внезапния вятър, който сякаш изкривяваше небето. Бръмченето премина в писък и очите му се опулиха, изпълвайки се едновременно със светлина и мрак. Той остана зашеметен, прав, с разперени ръце и зяпнала уста.

Земята потрепери и той видя как градът се разклати, докато пищенето нарастваше. Птиците се разлетяха, точки в кафяво, бяло и черно, които едва се различаваха от пушека и частиците, понесени от внезапния вятър.

Кулите рухваха, а покривите се сриваха. Стените се предадоха и се срутиха навътре. Разразиха се пожари – калейдоскоп от цветове, – които първо само облизваха, а после взеха да разкъсват. Неб гледаше как дребните, облечени с раса фигури избухват в пламъци. Сред пепелищата се движеха тъмни сенки, опустошаващи всичко, което се изпречеше на пътя им. Виждаше как горящите моряци се хвърлят в реката, с надеждата да се спасят. Но и корабите, и моряците продължаваха да горят в зеленикаво и бяло, докато потъваха към дъното. Чуваше се звук на пукащи се камъни и вряща вода. Миришеше на нагорещени скали и овъглено месо. Болката от опустошението на Уиндвир не подмина и неговото тяло. Неб пищеше, когато усещаше как сърцето на един се пръска, а тялото на друг експлодира.

Светът ръмжеше, от небето се сипеха гръмотевици и огън, а град Уиндвир пищеше и гореше. Някаква невидима сила държеше Неб на мястото му и той крещеше със своя град. Очите и устата му бяха широко отворени, а дробовете се съпротивляваха яростно на нажежения въздух.

Една птица излетя от черния облак и се стрелна покрай главата на Неб към гората зад гърба му. За кратък миг му се стори, че е направена от злато.

След часове, когато бяха останали само бушуващи пламъци, Неб падна на колене и зарида в прахоляка. Кулата от пепел и пушек бе затъмнила слънцето. Миризмата на смърт изпълваше ноздрите му. Той плака, докато сълзите му не пресъхнаха, и после легна, треперейки, а очите му се отваряха и затваряха към опустошението под него.

Накрая Неб се надигна и затвори очи. Започна да цитира Евангелието на П’Андро Уим, създател на андрофрансинския орден, докато медитираше над глупостта, която тежеше на сърцето му.

Глупост, която бе причинила смъртта на баща му.