Кралска кръв

ПРОЛОГ

МАЙСТОР КИТ

Изменникът, познат и като Китап рол Кешмет, стоеше под лекия дъжд, развалата в кръвта му го притискаше, зовеше го, но оставаше нечута. Страх и ужас давеха гърлото му.

Във всеки град и село в Кешет, Боржа или Пют храмът би бил централното средище на общността, обект на гордост и чест, ос, около която се върти всичко. В Камнипол обаче, град огромен и великолепен, храмът беше поредната сграда, вдъхваше страхопочитание с красотата и величието си, но оставаше незабележим сред другите подобни здания.

Градът беше сърцето на имперска Антеа, така както имперска Антеа беше сърцето на първокръвните в света, но истината бе, че Камнипол беше по-стар от империята, която управляваше. Всяка епоха беше оставяла следите си тук, всяко поколение беше градило върху отломките от предишното и сега земята под настланите с тъмни павета улици криеше руините на незапомнени времена. Камнипол беше град на черно и златно, на богатство и отчаяна бедност. Крепостните му стени се издигаха неуязвими, просторни имения, високи кули и величествени храмове се кипреха небрежно в богаташките квартали, сякаш тук великолепието е нещо тривиално, обичайно, ежедневно. Ако беше рицар, Камнипол щеше да носи броня с черен емайл и плащ от фина вълна. Ако беше жена, щеше да е толкова красива, че да я зяпаш с копнеж, и толкова недостъпна, че да си глътнеш езика. Но не беше нито рицар, нито жена, беше град, беше Камнипол.

Лекият дъжд потъмняваше цветовете на каменните зидове и високите колони. Широки стъпала водеха от улицата до площадката и оттам до потъналата в сенки коланада. Големият флаг от паешка коприна – с червеното на кръвта и осемделния символ на богинята в центъра – висеше под стрехата, тъмен в долния си край от дъжда и в горния от сенките, а вятърът го къдреше като водна повърхност. Каретите и паланкините на най-благородните антийски семейства изпълваха тясната улица, съревноваваха се за по-престижно място върху огладените павета и бранеха със зъби и нокти завоюваните позиции от страх конкуренцията да не ги измести. А едва първото снеготопене беше към края си – дойдеше ли лятото, а с него и дворцовият сезон, улиците щяха да се задръстят съвсем. На север Кралски шпил издигаше гигантската си кула под саван от сива мъгла, върхът й се губеше в ниските облаци, сякаш Разсечения трон протягаше пипалата си във всички посоки и притискаше целия свят под тежестта си.

Изменникът дръпна качулката на наметалото да скрие лицето и косата си. Дъждовни капчици блестяха по брадата му като мушици в паяжина. Стоеше и чакаше.

На върха на стъпалата стоеше друг – героят на Антеа. Усмихваше се и кимаше на малцината висши велможи, пристигнали рано-рано в града и стекли се в сумрачното лоно на храма. Гедер Палиако, отскоро барон на Ибинлес и протектор на принц Астер, единствения син на крал Симеон и наследник на Разсечения трон. Гедер Палиако, който беше спасил кралството от заговорите на Астерилхолд. Гедер не приличаше на национален герой. Лицето му беше кръгло и бледо, косата му – зализана назад. Черният му кожен плащ беше кроен за по-дебел човек и се диплеше покрай снагата му като тежка завеса. Гедер стоеше под голямото червено знаме като новоизлюпен актьор, който за пръв път излиза на сцена – повтаря си наум репликите и надава ухо да чуе суфльора, помисли си изменникът.

Именно този човек, Гедер Палиако, беше приносителят, върнал отдавна забравения култ към богинята и тръснал го в центъра на най-голямата империя извън Фар Сирамис. В друга, по-благочестива епоха, храмът навярно би срещнал отпор, но свещенослужителите от антийския клир отдавна се бяха превърнали в поборници на политическата целесъобразност. Гласът на богинята, така изкусителен, беше открил тук благодатна почва, широко отворени уши, и нобилитетът се стичаше като деца на куклен театър, развълнувани от обещанието за нещо екзотично, декадентско и ново.

Бяха мъртви. Градът им, империята им, истините, които бяха засукали още с млякото на дойките си, всичко това беше мъртво. Като първата, почти невидима следа на проказата, развалата вече бе докоснала града им, а всички те оставаха слепи за истинската й природа. И едва ли щяха да прогледнат някога, дори след като лудостта ги обземеше. Щяха да умрат, без да са разбрали в какво ги е превърнала богинята.

– Хей! Старче!

Изменникът се обърна. Мъжът беше ясуру, с бронзови люспи и черен език. Доспехите му бяха от варена кожа, гербът – змия на оранжево поле. Зад него млада жена слизаше от позлатена карета с помощта на лакей в същите цветове. Жената беше с черно кожено наметало, възширочко. Явно такава беше последната мода.

– Ти по каква работа си тук? – попита го с подозрение мъжът ясуру, отпуснал ръка върху ефеса на меча си.

– Нищо спешно – отвърна изменникът. – Прощавайте, ако съм ви застанал на пътя. Не знаех.

Охранителят изръмжа гърлено и отклони поглед. Изменникът му обърна гръб и се отдалечи. Чу зад себе си пронизителния дрънчащ звук на тенекиените гонгове. Призивът за молитва. Не го беше чувал отдавна, но го помнеше отлично – от детството си и от годините си на послушник в един планински храм на половин континент оттук. Споменът беше толкова ясен, че за миг изменникът усети миризмата на прах и вкуса на сладка кладенчова вода, чу как гущери пробягват по напечените камъни, устата му се напълни със слюнка при осезаемия спомен за козешкото с къри, което приготвяха в селото от неговата младост. Нечий дълбок глас подхвана молитвения призив и силата в кръвта на изменника възвря в отклик на полузабравените срички. Той спря, загърби поуките от стотици детски приказки и погледна назад.

Високият, едър като бик мъж беше със зелено-златното церемониално расо на висш свещеник, но иначе му беше непознат. Значи другият висш свещеник, онзи, когото изменникът познаваше, беше умрял. Е, паешката богиня обещаваше много неща, но физическото безсмъртие не беше сред тях. Нейните свещеници умираха като всички. Утешителна мисъл. Изменникът се загърна зиморничаво в евтиното си вълнено наметало и изчезна във влажния лабиринт на столичните улички.

Прорезът разделяше Камнипол на две като удар с нож, нанесен от ръката на самия бог. Шест големи моста прехвърляха пропастта, извити във високи дъги над празния въздух, сложни и тежки конструкции от камък и желязо. Незнаен брой импровизирани въжени мостчета се полюляваха на по-тесните места. Седнеш ли близо до ръба на Прореза, историята на града се разкриваше оголена пред погледа ти, руини връз руини чак до най-долните и най-древни архитектурни пластове, които се сливаха със скалата, съвсем неразличими, освен по някоя и друга зеленясала бронзова арка. Тук, където сега са разстилаше Камнипол, винаги бе имало град, още от епохата на драконите и преди това, много градове, всеки израснал от руините на своя предшественик. Дори сега най-бедната прослойка на тринайсетте раси обитаваше градските недра, потъналите във вечен мрак пещери и каверни – складовете, балните зали и дворците на предишните поколения.

– Канализацията. Никога не се сещаме за нея – каза Смит, вперил празен поглед в сивия въздух.

– Мисля, че си прав – отвърна изменникът и свали наметалото си. – А ти защо се сети? Някаква специални причина ли има?

Трупата се беше подслонила в едно заградено място недалеч от ръба на Прореза. Тънките врати на фургона бяха отворени, но сцената не беше спусната. Кари седеше, опряла гръб на едно от колелетата, и пришиваше мъниста към една синя рокля. Тази вечер щяха да играят „Проклятието на булката“ и ролята на лейди Парша изискваше повечко евтин блясък. Сандр и Хорнет бяха отишли зад високия навес в ъгъла на двора и с пръчки в ръце уточняваха хореографията на финалния дуел, когато Ансон Арансон разкрива коварството на своя командир. Чарлит Скорна, най-новата им актриса, седеше, пъхнала ръце под бедрата си, и мърдаше устни като в молитва. За пръв път щеше да излезе пред публика в „Проклятието на булката“ и притеснението й беше голямо. Микел не се виждаше никъде – сигурно беше отишъл на пазара да купи месо и речна риба. Имаше достатъчно време да се върне и да се приготви за представлението. Беше доста рано всъщност, нищо че заради мрачния ден изглеждаха окъснели.

– Ами помисли си – каза Смит и кимна към дъжда. – Градът е град, защото се опитва да контролира природата, нали така? Дъждът не е силен, но Камнипол е голям. Значи и водата е много, все едно цяла река се излива над него. И къде отива всичката тази вода, това питам аз.

– „Морето, ах, морето, безкрайното море – каза изменникът репликата от една пиеса, която бяха играли преди две години. – Водите както стигат солените вълни, тъй людете смъртта намират“.

– Е, да – каза Смит и си потърка брадичката, – но въпросът е как стига оттук дотам, нали?

Изменникът се усмихна.

– Смит, уважаеми, мисля, че ти току-що направи метафора.

Актьорът примигна драматично.

– Тъй ли? Аз пък си мислех, че говорим за канавки.

Изменникът се усмихна. Вече петнайсет години обикаляше света със своята малка театрална трупа. Играли бяха пред крале и пред простолюдие. В трупата бе имало представители на осем от тринайсетте човешки раси, самият той си беше взел любовници от три. И всичко това в ролята на майстор Кит, защото в неговата кожа живееше изменникът. Китап рол Кешмет. Името го беше измислил още преди това, когато се измъкна полумъртъв от утробата на каменната пустош и умопомрачението. Играл беше стотици роли. А сега, с божията помощ, беше време за още една.

Последна.

– Кари? – повиши глас изменникът. – Две думи?

Дългокосата жена кимна, забоде иглата в ръкава си, а шепата мъниста изсипа в една гънка на синята рокля. Жестът изглеждаше небрежен и механичен, но изменникът беше сигурен, че нито едно мънисто няма да изпадне от малкото гнездо. Изменникът кимна с усмивка и тръгна към навеса – празен, ако не се броеше студеният железен мангал и една каменна пейка. Тухлената настилка беше мокра от дъжда, червено-зеленикавите й оттенъци подсилени от влагата, по-дълбоки и наситени, лъщящи. Изменникът седна на малката пейка; Кари седна до него.

Моментът беше назрял и скръбта надигна глава. Изменникът я потискаше от седмици, но вече – не. Страхът му правеше компания отдавна – още от онази кръчма в Порте Олива преди месеци, когато за пръв път беше чул, че знамето на богинята се е развяло в Антеа. Скръбта беше дошла по-късно и той я беше отлагал до последно, повтаряше си, че ще издържи някак свитото гърло и тежестта в гърдите. Но вече – не.

– Майстор Кит? – каза Кари. – Плачеш ли?

– Не, разбира се – отвърна той. – Мъжете реват. Не плачат като жените.

Тя преметна ръка през раменете му. Като моряк, който отпива жадно последните глътки прясна вода преди дълго плаване, той се опита да изпие докрай усещането – ръката й, свита в лакътя на тила му, лекия натиск, аромата на върбинка и сапун. Пое си дъх дълбоко и треперливо, после кимна. Но мина още време, преди да проговори.

– Мисля, че трябва да намерим нов актьор – каза накрая. – Мъж, на години, с достолепно излъчване. Някой, който да поеме ролите на бащите и на злодеите. Лорд Лисугер. Демонският крал Оркус. И останалите.

– Твоите роли – каза тя.

– Моите.

Малки дъждовни капки бодяха сламения покрив над главите им и тухлената настилка отпред. Иззад навеса долитаха ударите на фалшивите мечове и пръхтенето на момчетата. Хорнет пътуваше с трупата отпреди Кари. Смит имаше повече роли от нея. Но тя щеше да ги поведе. Единствено тя би могла да задържи малкото им семейство, след като той си отидеше.

– Какво става? – попита Кари.

– Има нещо, което се чувствам длъжен да свърша – каза той.

– Ние ще ти помогнем.

– Вярвам, че бихте опитали. Но...

– Но?

Той се завъртя да я погледне в очите. Кари свали ръката си от раменете му. Очите й бяха тъмни като косата и достатъчно големи, за да смъкнат години от истинската й възраст. Изменникът я видя такава, каквато я беше видял онази първа вечер преди седем лета в свободния град Макиа – тогава Кари танцуваше за дребни монети на градския площад. Съвсем млада беше тогава, девойчица, като лисичка, гладна и недоверчива към силния пол. Талантът и амбицията се излъчваха от нея като топлина от огън. Опал го беше предупредила, че момичето ще им донесе неприятности, а после се съгласи, че цената си струва. Сега Кари беше жена. Изменникът се запита дали би изпитал нещо подобно, ако имаше дъщеря.

– Боя се, че няма да съм в състояние да направя нужното, ако едновременно с това трябва да пазя и вас – каза той. – Вие сте моето семейство. Ако знам, че сте в безопасност и добре, вероятно бих могъл да жертвам едно или друго, каквото е необходимо.

– Значи очакваш цената да е висока?

– Да.

Кари въздъхна и на лицето й се появи кривата усмивка, която я навестяваше в моменти на криза. „Запомни това – каза си той. – Запомни как устните й се кривват надолу, а веждите – нагоре. Задръж спомена. Внимавай“.

– Мамка му – каза тя.

– Наистина съжалявам, но трябва да ви оставя.

– Имаш ли някого предвид? Който да поеме ролите?

Изменникът усещаше болката й. Предаваше я, изоставяше всички тях, но Кари не би го обвинила за това, не би му потърсила сметка, никога. Искаше му се да вземе ръката й в своите, но тя вече бе избрала тона на разговора и той нямаше право да го променя. Вече не.

– Има една трупа, която пътува по северния маршрут. Полдрин Лех и Себаст Берин. Преди три години имаха двама, които се конкурираха за този вид роли. Намери ги и може да откриеш­ актьор, който вече знае репликите. Полдрин е хаавиркин, но това може да добави щипка екзотика, ако го отведеш на юг.

– Ще поразпитам за тях – каза Кари. – Ти кога тръгваш?

– Тази вечер – каза той.

– Сам ли трябва да отидеш?

Изменникът се поколеба. За това още не беше решил. Задачата му беше неизпълнима. Колкото неизбежна, толкова и обречена. Саможертвата си беше негова, което я правеше някак по-лесна. Как да помоли някого да сподели пътя с него, да тръгне към собствената си гибел? И все пак, ако това беше прашинката, която да наклони везните в едната или другата посока, към успеха или провала, към спасението или гибелта на цял един свят...

– Може би не – отвърна той. – Има един, който би могъл да помогне. Но не е от трупата.

– И сигурно няма смисъл да питам каква е тази тайнствена задача, която те отнема от нас? – попита Кари. А после, в противоречие на собствените си думи: – Поне толкова ни дължиш.

Изменникът облиза устни, търсеше думи, които не беше изричал дори наум. И когато ги намери, се изкиска под нос.

– Може да ти прозвучи малко високопарно... – каза и почеса брадата си с пръст.

– Ами кажи и ще видим.

– Отивам да убия една богиня.