Към Bard.bg
Играта на Лъва (Нелсън Демил)

Играта на Лъва

Нелсън Демил
Откъс

Първа КНИГА

Америка, 15 април

В наше време

 

Смъртта се бои от него,

защото той има лъвско сърце.

Арабска поговорка

 

1.

Нормално е човек, който е бил надупчен на три места и едва не се е превърнал в донор на органи, в бъдеще да избягва опасни ситуации. Ама не. Сигурно изпитвам подсъзнателно желание окончателно да излича присъствието си от генетичната информация на човечеството. Или нещо подобно.

Така или иначе, аз съм Джон Кори, бивш детектив от отдел „Убийства“ в Нюйоркското полицейско управление, в момента извънреден специален агент във федералната Антитерористична спец­част. Седях на задната седалка на едно такси и пътувах от Федерал Плаза 26 в южен Манхатън към международното летище „Дж. Ф. Кенеди“. Шофьорът – пакистанец, очевидно имаше намерение да се самоубие.

Бе приятен пролетен ден, събота късен следобед, и по Крайбрежната магистрала – понякога известна като Околовръстна, а неотдавна прекръстена на Магистрала на военнопленниците и изчезналите в бой, за да се избегнат объркванията – нямаше много движение. Чайките от недалечното сметище бомбардираха с курешки предното стъкло. Обичам пролетта.

Не заминавах на почивка, нищо подобно. Отивах по работа на гореспоменатата Антитерористична спецчаст. Това е организация, за която знаят малцина, нещо съвсем естествено. АСЧ се състои от отдели, занимаващи се с конкретни групи смутители на реда и бомбаджии като Ирландската републиканска армия, Пуерториканското движение за независимост, черни радикали и други, които няма да назовавам. Аз съм в отдел „Среден изток“, който при нас, в САЩ, обхваща и Близкия изток, че дори и Либия, и е най-големият и най-важният, макар че, честно казано, не зная много за терористите от този район. Но трябваше да се уча в хода на работата.

Та така, за да усъвършенствам уменията си, отворих приказка с пакистанеца, който се казваше Фасид и доколкото ми е известно, бе терорист, макар че изглеждаше и говореше като нормален човек. Попитах го:

– Откъде си?

– От Исламабад. Столицата.

– Наистина ли? Колко време си живял там?

– Десет години.

– Харесва ли ти тук?

– Естествено. На кой не му харесва?

– Ами на бившия ми зет Гари например. Постоянно злослови по адрес на Америка. Иска да се пресели в Нова Зеландия.

– Имам чичо в Нова Зеландия.

– А стига бе! Никой ли не е останал в Исламабад?

Той се засмя.

– Ще посрещаш ли някого на летището?

– Защо питаш?

– Не носиш багаж.

– Много си наблюдателен.

– Е, ще посрещаш ли някого? Бих могъл да те почакам и да те върна в града.

Фасид отлично владееше английски – жаргона, фразеологизмите и всичко останало.

– Ще се върна с друга кола.

– Убеден ли си? Мога да те почакам.

Всъщност посрещах терорист, който се бе предал в американското посолство в Париж, но реших, че няма нужда да споделям това с Фасид.

– От „Янките“ ли си? – промених темата.

– Вече не. – След което поде тирада срещу Стайнбренър1, Янки Стейдиъм, цената на билетите, заплатите на бейзболистите и така нататък. Тия терористи са хитри копелета и приказват като лоялни граждани.

Престанах да го слушам и се замислих за това как съм се озовал тук. Както вече отбелязах, бях детектив от отдел „Убийства“, един от най-добрите в Ню Йорк, ако трябва да съм откровен. Преди година по това време си играех на стражари и апаши с двама латиноамерикански господа на Западна 102-ра улица. Явно бяха объркали жертвата, защото за извършения от тях опит за убийс­тво като че ли нямаше никаква причина. Понякога животът наистина е странен. Така или иначе, престъпниците все още бяха на свобода, макар че както можете да си представите, не преставах да се озъртам за тях.

След като ме изписаха от болницата, приех предложението на вуйчо Хари да се възстановя във вилата му на Лонг Айланд. Къщата се намира на сто и петдесетина километра от Западна 102-ра улица, което определено ми допадаше. Както и да е, докато бях там, участвах в разследването на убийството на едно семейство, на два пъти се влюбих и за малко да ме очистят. Освен това една от жените, по които си паднах, Бет Пенроуз се казва, май още не е напуснала живота ми.

Докато всички тези събития се развиваха на източен Лонг Айланд, разводът ми стана факт. И като че не ми стигаше дето си прецаках почивката, накрая се запознах с един гадняр на име Тед Наш от Централното разузнавателно управление – работеше по убийс­твото. Изпълних се с огромна неприязън към него, а той, от своя страна, ме намрази до мозъка на костите си, обаче, виж ти, сега е в моята група от Антитерористичната спецчаст. Светът е малък, ама не чак толкова, пък и не вярвам в съвпадения.

С оня случай беше свързан още един човек, Джордж Фостър, а­гент от ФБР, иначе нормален, но и той не бе мой тип.

Така или иначе, оказа се, че двойното убийство не било във федерална юрисдикция, и Наш и Фостър изчезнаха, само за да се появят преди около месец, когато постъпих в отдел „Среден изток“. Голямо чудо. Подадох молба да ме прехвърлят в отдела за Ирландската републиканска армия, която сигурно ще удовлетворят. Не че си падам по ИРА, ама ирландците поне изглеждат по-нормално, по-забавни са от средния арабски терорист и ирландските кръчми са върхът. В тоя отдел ще съм от истинска полза. Сериозно.

Както и да е, след оная каша на Лонг Айланд ми предложиха да избирам: или да ме изправят пред дисциплинарната комисия на Нюйоркското полицейско управление за превишаване на правомощията ми или нещо подобно, или да ме пенсионират по болест. Спрях се на втората възможност, но поисках място в колежа по наказателно право „Джон Джей“ в Манхатън, където живея. Преди да ме ранят бях преподавал там на хонорар, така че не исках много и ме приеха.

Започнах през януари, водех два вечерни и един дневен курс и скоро ми писна. Бившият ми партньор Дом Фанели ми каза, че търсели пенсионирани ченгета за Антитерористичната спецчаст. Подадох молба и ме одобриха. Та така. Заплатата си я бива, извънредните хонорари са супер, само дето федералните са големи гадняри. Имам го тоя проблем с федералните, повечето ченгета го имат, и не помага даже професионалната закоравялост.

Но работата изглежда интересна. Антитерористична спецчаст е уникална и, бих прибавил, елитна група (въпреки гаднярите), която съществува само в Ню Йорк и околностите. Състои се главно от детективи от Нюйоркското полицейско управление, които са страхотни пичове, феберейци и полуцивилни типове като мен, назначени, за да попълнят бройката, така да се каже. Когато се налага, в някои групи участват примадони от ЦРУ. А също и момчета от УБН, Управ­лението за борба с наркотиците, които си знаят работата, познават и връзките между бизнеса с дрога и терористичния свят.

Има и служители от Бюрото по алкохола, тютюна и оръжията от Уейко, Тексас, ченгета от съседните окръзи и щатската полиция на Ню Йорк, както и от други федерални институции, които не мога да назова. Накрая, но не на последно място, са неколцина детективи от Транспортна полиция, много полезни на летища, авто- и жп гари, пристанища, някои мостове и тунели под техен контрол, и други места като Световния търговски център, който попада в малката им империя. Всичко е повече или по-малко секретно, но даже да не беше, пак звучи адски внушително.

Антитерористичната спецчаст е една от основните инстанции, участвали в разследването на атентата в Световния търговски център и взривяването на самолета на „Транс Уърлд Еърлайнс“ край Лонг Айланд. Но понякога си вдигаме чукалата и зад граница. Например пратили сме група за разследване на експлозиите в нашите посолства в Африка, макар че по новините хич и не се спомена името АСЧ. Това се е случило преди моето постъпване. Оттогава всичко си върви мирно и тихо.

Между другото, причината всемогъщите федерални да обединят усилията си с Нюйоркското полицейско управление и да образуват АСЧ е, че повечето феберейци не са от Ню Йорк и не познават тукашния пейзаж. Момчетата от ЦРУ са малко по-печени и дрънкат за пражките кафенета, нощния влак за Истанбул и всякакви подобни глупости, ама Ню Йорк не им е любимото място. Докато в нашето управление има хора, способни да държат под око Абдул Салам-Салам, Пади О’Кофти, Педро Вива Пуерто Рико и прочее.

Средният представител на федералните е бял протестант от англосаксонски произход, роден някъде из най-затънтените щати, докато в Нюйоркското полицейско управление работят сума ти латиноамериканци, чернилки и ирландци, даже неколцина мюсюлмани. Това културно разнообразие е не само в съответствие с политичес­ката конюнктура, но и наистина полезно и ефикасно. А когато не може да отмъква действащи нюйоркски ченгета, АСЧ приема бивши като мен. Въпреки че съм пенсиониран по болест, аз съм въоръжен, опасен и зъл. Така де.

Наближавахме летището и аз попитах Фасид:

– Как посрещна Великден?

– Великден ли? Аз не празнувам Великден. Мюсюлманин съм.

Скивате ли колко съм хитър? Федералните щяха да мъчат тоя тип поне час, за да го накарат да си признае, че е мюсюлманин. Аз успях за по-малко от две секунди. Майтап бе. Ама нали знаете, наистина трябва да се разкарам от отдел „Среден изток“ и да се прехвърля в групата за ИРА. В жилите ми тече и ирландска, и английска кръв и бих могъл да работя от двете страни на тая улица.

Фасид отби от магистралата и пое на юг към „Дж. Ф. Кенеди“. Огромните самолети прелитаха над нас с невъобразим вой и шофьорът ми извика:

– Къде да те оставя?

– На Международни пристигащи.

– Коя авиокомпания?

– Колко са?

– Трийсет-четиресет...

– А стига бе! Е, няма значение.

Той сви рамене, точно като израелски таксиметров шофьор. Започвах да си мисля, че е агент на Мосад под прикритие на пакистанец. А може пък да страдах от професионално изкривяване.

Покрай шосето се занизаха пъстри номерирани знаци. Оставих го да стигне до Международни пристигащи, огромна сграда с всевъзможни емблеми.

– Коя авиокомпания? – повтори Фасид.

– Никоя не ми харесва. Давай нататък.

Той отново сви рамене.

Упътих го в друга посока и продължихме оттатък летището. Винаги е полезно да провериш дали някой не те следи. Научил съм го от шпионските романчета и от филмите за Джеймс Бонд. Полагах усилия да действам като истински антитерорист.

Казах на Фасид да спре пред една голяма служебна сграда от западната страна на „Дж. Ф. Кенеди“ – засега няма да ви казвам за какво. В района е бъкано от постройки и складове на летището. Никой не ти обръща внимание, пък и има колкото щеш места за паркиране. Платих му, дадох му бакшиш и му поисках разписка за точната сума. Честността е един от малкото ми недостатъци.

Фасид ми подаде кочан празни квитанции и пак попита:

– Искаш ли да те почакам?

– Ако бях на твое място, нямаше да остана тук.

Влязох във фоайето на сградата, гадна модерна архитектура от 60-те, и вместо въоръжен пазач с „Узи“ като навсякъде по света, видях само надпис ДОСТЪПЪТ НА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН. Така веднага разбираш дали си желан тук, ако знаеш английски, разбира се.

Изкачих се по стълбището и тръгнах по дълъг коридор със сиви стоманени врати, някои обозначени, други не. В дъното имаше врата с красива синьо-бяла табелка: ЧАСТЕН КЛУБ „КОНКВИСТАДОР“ – САМО ЗА ЧЛЕНОВЕ.

Отстрани на касата беше монтиран скенер за електронни карти, но като всичко останало в този клуб и той бе фалшив. Трябваше да притисна десния си палец към прозрачната плоскост на скенера, което и направих. Около две секунди по-късно метробиологичното духче си каза: „Хей, това е палецът на Джон Кори, дай да му отворя вратата“.

И да не би да я разтвори? Не, плъзна я в стената чак до фалшивата брава. За какво са ми всички тия глупости?

Високо на стената имаше видеокамера, нали разбирате, ако отпечатъкът ти се е зацапал с шоколад или нещо подобно. Та ако те познаят по лице, пак те пускат вътре, макар че моят случай сигурно прави изключение.

Влязох и вратата автоматично се затвори зад мен. Намирах се в помещение, което приличаше на рецепция на клуб. Какво прави клуб в сграда далеч от пътническия терминал? Уверявам ви, задал съм този въпрос и все още чакам отговор. Той ми е известен естествено. Когато се намеси ръката на ЦРУ, винаги се получава атмосфера на задимена неподвижност. Тия клоуни хвърлят адски много време и пари за декори, също като преди, когато се опитваха да впечатлят КГБ. На вратата би ѝ стигала обикновена табелка с надпис ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО.

Както и да е, на рецепцията седеше Нанси Тейт, образец за точност, потисната сексуалност и така нататък. Тя, кой знае защо, ме харесваше и весело ме поздрави.

– Добър ден, господин Кори.

– Добър ден, госпожо Тейт.

– Всички са тук.

– Забавих се заради трафика.

– Всъщност сте подранили с десет минути.

– О...

– Имате чудесна вратовръзка.

– Взех я от един убит българин в нощния влак за Истанбул.

Тя се изкиска.

Рецепцията тънеше в кожа и полирано дърво, плюшен син килим и прочее. На стената зад Нанси висеше емблемата на измисления клуб „Конквистадор“. Доколкото знаех, самата госпожа Тейт спокойно можеше да е холограма.

Вляво от нея имаше врата с надпис КОНФЕРАТИВНИ И БИЗНЕС-ЗАЛИ, която всъщност водеше към стаите за разпити и килиите. От известна гледна точка те наистина биха могли да се нарекат „конферативни и бизнес-зали“. Табелката вдясно гласеше КОКТЕЙЛНА И БАР. Де такъв късмет. Там се намираше комуникационно-оперативният център.

– В оперативния център – съобщи ми госпожа Тейт. – С вас ставате петима.

– Благодаря. – Влязох, минах по къс коридор и се озовах в огромна сумрачна стая без прозорци, пълна с бюра, компютърни пултове и така нататък. На задната стена беше монтирана голяма компютърна цветна карта на света, която можеше да показва в най-малки подробности каквото ти трябва, например центъра на Исламабад. Подобно на повечето федерални учреждения, помещението бе снабдено с всички екстри. Парите във Федерландия не са проблем.

Истинското ми работно място всъщност бе на гореспоменатата Федерал Плаза 26 в южен Манхатън. Само че тази събота следобед трябваше да съм тук, за да взема някакъв арабин, преминал от другата страна на барикадата. Щях да му осигуря безопасен транспорт до центъра, където го очакваха няколко години разпити.

Почти не обърнах внимание на колегите си и се запътих към кафе-бара. За разлика от някогашния ми отдел „Убийства“, тук беше чисто, подредено и добре заредено – благодарение на федералните данъкоплатци.

Известно време си поиграх с кафемашината, само за да избегна компанията на другите за още няколко минути.

Получих кафе със съответния цвят и забелязах три табли – една с понички, на която пишеше НЙПУ, друга с кроасани и кифлички, на която пишеше ЦРУ, и трета с диетични бисквити, на която пишеше ФБР. Някой имаше чувство за хумор.

Кафе-барът се намираше в оперативната част на голямата зала, докато комуникационната представляваше нещо като нисък подиум. Дежурна агентка следеше всички джаджи.

Потънали в разговор, членовете на моята група седяха край нечие свободно бюро. Там бяха гореспоменатите Тед Наш от ЦРУ и Джордж Фостър от ФБР, плюс Ник Монти от НЙПУ и Кейт Мейфилд от ФБР. Бял протестант, бял протестант, италианец католик, бяла протестантка.

Кейт Мейфилд дойде на бара и си направи чай. Трябваше да изпълнява ролята на моя наставничка, каквото и да означава това. Стига да не означава „партньор“.

– Страхотна вратовръзка – каза ми тя.

– Веднъж удуших с нея един нинджа. Оттогава ми е любима.

– А стига бе! Иначе как е?

– Ти ми кажи.

– Ами, още е рано да преценя. Защо си подал молба за прехвърляне в отдела за ИРА?

– Ами защото мюсюлманите не пият, не мога вярно да им изписвам имената в докладите си и жените им не се поддават на прелъстяване.

– От години не съм чувала нещо по-расистко и сексистко.

– Щото не си се навъртала много насам.

– Тук не ви е Нюйоркското полицейско управление, господин Кори.

– Вярно, обаче аз съм от Нюйоркското полицейско управление. Просто ще се наложи да свикнеш.

– Свършихме ли с опитите за шокиране?

– Да. Виж, Кейт, благодаря ти за наставленията, но след около седмица или ще съм в отдела за ИРА, или ще напусна.

Тя не отговори.

Наблюдавах я, докато си слагаше лимон в чая. Трийсетинагодишна поне на пръв поглед, руса, със сини очи, чиста кожа, тяло на спортистка, никакви бижута, лек грим и така нататък. Съвършеното бяло момиче. Никакви видими недостатъци, дори пъпка на лицето или люспица пърхот по тъмносиния блейзър. Всъщност изглеждаше като току-що напръскана с лак. Сигурно в гимназията бе упражнявала поне три вида спорт, къпеше се само със студена вода и в колежа беше организирала масови студентски прояви. Мразех я. Е, не съвсем, но като че ли единственото общо нещо помежду ни бяха някои вътрешни органи, при това сигурно не всички.

Освен това не можех да установя откъде е акцентът ѝ. Ник Монти бе споменал, че баща ѝ работел във ФБР и били живели на различни места из страната.

Кейт се обърна и ме погледна. Имаше пронизващи очи с цвят на синя боя номер две.

– Ти постъпи при нас със страхотни препоръки – каза тя.

– От кой? От кого де.

– От кого. От твои колеги от отдел „Убийства“.

Не отговорих.

– А също – прибави Кейт – от Тед и Джордж. – И кимна към двамата гадняри.

Едва не се задавих с кафето. Нямах представа защо биха могли да кажат нещо хубаво по мой адрес.

– Не си падат много по теб, но си ги впечатлил с плъмайландския случай.

– Да, тогава и аз останах впечатлен от себе си.

– Защо не опиташ в нашия отдел? Ако проблемът е в Тед и Джорд­ж, можем да те прехвърлим в друга група.

– Обичам Тед и Джордж, но голямата ми любов наистина е отделът за ИРА.

– Жалко. Защото сериозната работа е при нас. Оттук човек може да се издигне. – Тя замълча, после прибави: – ИРА са доста кротки и примерни в Щатите.

– Чудесно. Пък и не ми трябва да се издигам.

– От друга страна, палестинските и ислямистските групировки са потенциално опасни за националната сигурност.

– Хич даже не са „потенциални“ – отвърнах аз. – Световният търговски център.

Кейт не отговори.

Вече бях открил, че в АСЧ тези три думи оказват същото въздействие като „Спомни си Пърл Харбър“. Разузнавателната общност беше спипана по бели гащи, но накрая бе разкрила престъпниците, така че резултатът беше едно на едно.

– Цялата страна е в ужас от биологична, ядрена или химична атака на терористи от Средния изток – продължи тя. – Сам си се убедил на Плъм Айланд. Нали така?

– Точно така.

– Е? Всичко останало в АСЧ е трета глуха. Сериозната работа е при нас, а ти ми изглеждаш сериозен човек. – Кейт се усмихна.

Отвърнах на усмивката ѝ и попитах:

– Това какво те засяга?

– Харесваш ми.

Повдигнах вежди.

– Падам си по нюйоркски неандерталци.

– Нямам думи.

– Помисли си.

– Непременно. – Погледнах монитора до бара и видях, че самолетът, който чакахме, полет 175 на „Трансконтинентал“ от Париж, вече е в страната и се движи по разписание. – Според теб колко време ще отнеме това?

– Може би два-три часа. Един час за писмен отчет тук, после обратно на Федерал Плаза с нашия изменник. След това ще видим.

– Какво ще видим?

– Бързаш ли за някъде?

– Нещо такова.

– Много ми е мъчно, че националната сигурност пречи на обществения ти живот.

Нямах какво да ѝ отговоря, затова казах:

– Аз съм голям почитател на националната сигурност. До шест часа съм твой.

– Можеш да си тръгнеш когато поискаш. – Кейт взе чая си и се върна при нашите колеги.

Останах сам с кафето си и обмислих предложението да се разкарам. Все едно че стоиш в подвижен пясък и зяпаш как покрива обувките ти, любопитен да видиш кога ще стигне до чорапите ти, като знаеш, че всеки момент можеш да се махнеш. За съжаление, когато отново погледнах надолу, открих, че вече съм затънал до коленете.