Лабиринтът на Озирис

Пролог

1931 г., Луксор, Египет, на западния бряг на Нил

Ако не беше решило да пробва новото място за риболов, момчето никога нямаше да чуе сляпото момиче от съседното село, нито да види чудовището, което я нападна.

Обикновено ловеше риба в тесния ръкав до обраслите с гигантска тръстика брегове, малко по-надолу от кея на ферибота. Тази вечер, заради братовчед си Мехмет, който твърдеше, че видял пасажи огромни булти в сенките, беше отишло нагоре по течението, оттатък насажденията захарна тръстика на Баират, до една тясна пясъчна ивица, скрита от гъста горичка палми доум. В това място имаше нещо хубаво и момчето веднага заметна въдицата. Кукичката едва бе паднала във водата, когато чу гласа на момичето. Слаб, но ясно различим. Ла, минфадлак! „Не, моля те!“

Вдигна глава и се заслуша. Течението повлече кордата надолу.

– Моля ви, недейте – отново се обади гласът. – Страх ме е.

Последва смях. Мъжки смях.

Момчето остави пръчката, изкачи калния бряг и навлезе в палмовата горичка. Тук беше тъмно, гъстите листа скриваха луната и стъблата на дърветата тънеха в сенки. Гласът идваше от южния край на горичката и то тръгна натам по тясната пътека, като пристъпваше внимателно, за да не вдига шум и да не раздразни пепелянките, които се спотайваха в шубраците и чието ухапване бе смъртоносно.

– Не! – отново се разнесе гласът. – За Бога, моля ви!

И смях. Жесток смях. Подигравателен.

Момчето спря, и взе един камък, за да се защити при нужда, и продължи напред. Пътеката се виеше през средата на горичката и се връщаше обратно към брега. От време на време то зърваше отляво Нил, подобен на бедра от живак, движещи се между палмите, но момичето и нападателят й ги нямаше никакви. Видя ги едва когато стигна до края на горичката и дърветата останаха зад него.

Пред него минаваше широк черен път, който излизаше от тръстиките отдясно и се спускаше към реката. Отстрани бе спрял мотоциклет. Зад него на сребристата лунна светлина ясно се виждаха две фигури. Едната, по-едрата, беше на колене с гръб към момчето. Мъжът носеше западно облекло – панталони, боти и потънало в прах кожено палто, макар че нощта беше топла – и притискаше към земята много по-дребна фигура в джелаба суда. Момичето като че ли не се съпротивляваше, а лежеше неподвижно. Едрото тяло на насилника скриваше лицето й.

– Моля ви – изстена тя. – Моля ви, не ме наранявайте.

Момчето искаше да извика, но се страхуваше. Промъкна се напред и приклекна зад един олеандър, без да пуска камъка. Сега виждаше добре момичето и го позна. Иман ел Бадри, сляпото момиче от Шейх Абд Ал Курна. Онази, на която се смееха, защото вместо да пере, чисти и готви, както правеха всички момичета, прекарваше по цял ден в старите храмове, почукваше с тояжката си и опипваше изсечените в камъка картинни надписи; хората казваха, че можела да ги разбира само с докосване. Иман Вещицата, така я наричаха. Иман Глупачката.

Сега, докато гледаше иззад олеандъра как мъжът я опипва, момчето съжали за подигравките си, че всички го правеха, дори собствените й братя.

– Страх ме е – повтаряше тя. – Моля ви, не ме наранявайте.

– Прави каквото ти казвам, мъничката ми.

Това бяха първите думи на мъжа, или поне първите, които момчето чу. Гласът бе груб и гърлен, произнасяше арабските думи със силен акцент. Насилникът се изсмя отново, дръпна забрадката й и прокара ръка по косата й. Иман захлипа.

Макар и много уплашено, момчето знаеше, че трябва да направи нещо. Прецени разстоянието до двете фигури и се приготви да запрати камъка по главата на насилника.

Но в този миг мъжът внезапно стана и се обърна. Лунната светлина окъпа лицето му.

Момчето ахна. Това беше лице на гул. Очите не бяха очи, а малки черни дупки; там, където трябваше да е носът, нямаше нищо. Нямаше ги и устните, само зъби, неестествено големи и бели, устата на чудовището бе като животинска паст. Кожата беше бледа, почти прозрачна, устните - хлътнали, сякаш се гнусяха от ужасния образ, част от който бяха.

Момчето го позна, защото бе чувало слуховете – хауага, чужденец, който работеше в гробниците и имаше пусто място там, където трябваше да е лицето му. Хората казваха, че е зъл дух, който броди из нощта, пие кръв и накрая изчезва за седмици в пустинята, където се среща с други демони. Момчето се намръщи и с мъка се сдържа да не изкрещи.

– Аллах, защити ме – промърмори то. – Велики Аллах, пази ме от него.

За момент се уплаши, че са го чули, защото чудовището пристъпи напред и се загледа право в храста, наклонило глава, сякаш се ослушва. Секундите се заточиха като в кошмар. Накрая мъжът се изсмя дрезгаво – звук, подобен на хриповете на задъхано псе – и отиде при мотоциклета. Жертвата му се изправи, като продължаваше да хлипа, макар и по-тихо.

Когато стигна мотора, мъжът извади бутилка от джоба на палтото си, махна тапата със зъби и отпи. Оригна се и отпи отново, после прибра бутилката в единия си джоб и извади нещо от другия. Момчето различи някакви ремъци и катарами и реши, че е мотоциклетистка шапка. Вместо да сложи нещото на главата си, мъжът го тръсна, изтупа и го нахлузи на лицето си, като го закопча отзад с ремъците. Беше маска от кожа, която го покриваше от челото до брадичката, с дупки за очите и устата. Маската изглеждаше дори още по-ужасна от отвратителната гледка, която трябваше да скрива, и момчето отново изпъшка от ужас. Мъжът пак погледна право към него и бялото на очите се раздвижи зад кожата, сякаш надзърташе от някаква пещера. След това той се обърна, хвана кормилото на мотора и постави крак на педала.

– Няма да казваш на никого за това – каза той на момичето на арабски. – Разбра ли? На никого. Това е нашата тайна.

Натисна с крак и двигателят изрева. Даде газ няколко пъти, след това се наведе назад и затършува в торбата на багажника. Извади нещо като пакет или малка книга и се върна при момичето. Хвана дрехата й и напъха предмета в гънките на черната материя. После – за най-голям ужас на момчето – сложи длан на тила на Иман и придърпа лицето й към своето. Тя замята глава и като че изпъшка от отвращение при допира на кожената маска. После мъжът я пусна и се върна при мотора. Вдигна степенката, сложи си очилата, яхна машината и с едно последно „Нашата малка тайна!“ превключи на скорост и потегли с рев, за да изчезне в облака прах.

Момчето бе така ужасено, че изминаха няколко минути, преди да посмее да помръдне. Изправи се едва след като ръмженето на мотора заглъхна напълно и отново се възцари тишина. Момичето беше намерило забрадката си и покриваше косата си, като си мърмореше нещо и издаваше странни звуци, които момчето би взело за смях, ако не беше видяло какво й бе сторено. Искаше му се да отиде при нея и да й каже, че всичко е наред, че изпитанието е свършило, но усещаше, че така само ще я посрами още повече. Затова остана на място и загледа как тя намери пипнешком пръчката си и си тръгна, отдалечавайки се от реката. Измина петдесет метра, после спря внезапно и се обърна, загледана право в него.

– Салаам – извика тя, като придържаше дрехата си със свободната си ръка. – Има ли някой?

Момчето затаи дъх. Иман повика отново, взирайки се със слепите си очи, но накрая продължи по пътя си. Момчето я изчака да се скрие зад завоя и тръстиките, върна се в горичката, намери пътеката покрай Нил и се затича презглава, забравил за въдицата си. Знаеше какво трябва да се направи.

Със своя едноцилиндров двигател с обем 488 кубика и тройна предавка „Стърми Арчър“, „Роял Енфилд“ Модел J можеше да развива над сто километра в час. По асфалтовите магистрали на Европа мъжът беше вдигал почти сто и десет, но в Египет, където дори най-добрите пътища представляваха изровени коловози, рядко му се случваше да се движи с повече от петдесет. Тази нощ обаче беше различна. Специална. Алкохолът и еуфорията бяха размътили разсъдъка му и той летеше със седемдесет сред захарната тръстика и царевицата. Нил се беше скрил някъде отдясно, а Тиванският масив се извисяваше от лявата му страна. Мъжът често отпиваше от бутилката уиски и си пееше монотонно фалшиво една и съща песен.

Дълъг е пътят до Типерари,

Дълъг е пътят.

Дълъг е пътят до Типерари,

До най-сладкото момиче!

Сбогом, Пикадили,

Сбогом, Лестър Скуеър!

Дълъг, дълъг е пътят до Типерари,

Но сърцето ми е там!

Повечето селца по западния бряг бяха пусти, местните фелахи отдавна си бяха легнали и кирпичените им домове бяха тъмни и притихнали като гробници. Единствено в Есба имаше някакви признаци на живот. По-рано там бе имало мулид и навън още се мотаеха хора – двама старци седяха на пейка и пушеха шиша, група деца замеряха камила с камъни, продавач на сладки тикаше празната количка към дома си. Всички се обърнаха при рева на мотора и изгледаха подозрително ездача му. Продавачът на сладки извика нещо, а едно от децата докосна с показалци челото си, правейки знака на ал шайтан, дявола. Мъжът не им обърна внимание – беше свикнал с подобни обиди – и продължи нататък, сподирян от глутница кучета.

– Крастави псета! – извика им той и се озъби.

На кръстопътя зави наляво и продължи на запад, право към планинския масив, който приличаше на потъмнял калай на лунната светлина. Пътеки се пресичаха като вени по склоновете; по някои от тях сигурно бяха минавали древните строители на гробниците преди три хиляди години, за да стигнат до Уади Бибан ал Молук, Долината на царете. Самият той бе вървял много пъти по тях през годините, за най-голямо учудване на археолозите и другите западняци, които така и не можеха да проумеят защо просто не вземе някое магаре, ако иска да се наслади на гледката. Картър беше единственият, който го разбираше, но дори той започваше да се превръща в буржоа. Славата му беше завъртяла главата. Приемаше почести и възхвали. Мъжът можеше да понесе упоритостта и избухливостта му, но не и парадирането и салонните маниери. Та онова беше само гробница, за Бога. Пълни глупаци. Щеше да им покаже. Беше им го показал, макар още да не го знаеха.

Стигна колосите на Аменхотеп и намали, вдигна бутилката в подигравателен тост към изронените от времето лица и отново се понесе по пътя, който се виеше на север покрай останките на гробните храмове, подредени в подножието на масива. От повечето бяха останали само пръснати каменни блокове и кирпич, които едва се различаваха на околния фон. Само храмовете на Хатшепсут, Рамзес ІІ и Сети І, който се намираше по-нагоре, бяха запазили частица от някогашното си великолепие като възрастни куртизанки, които все още таят спомени за младост и красота. И, разбира се, великият храм на Рамзес ІІІ на юг, в Мединет Хабу – най-любимото му място в цял Египет, където за първи път видя сляпото момиче и всичко се промени.

„Ще я направя своя – беше си казал, докато я следеше, скрит зад една колона. – Ще бъдем завинаги заедно.“

И ето че сега щяха да са заедно. Завинаги. Именно това му бе давало сили през самотните месеци под земята – споменът за лицето й, ароматът на кърпичката й, която бе взел със себе си. Наричаше я „моето малко бижу“. По-бляскава от цялото злато на Египет. И по-скъпоценна. И сега беше негова. О, щастлив ден!

Тук пътят беше добър, хубаво отъпкан благодарение на трафика след откриването на Тутанкамон. Подкара мотора с цели осемдесет километра в час, вдигайки пушилка след себе си. Намали едва когато стигна Дра Абу ел Нага в северната част на масива – пръснати кирпичени къщи и кошари по склоновете над пътя. Отляво като светлорозова панделка се виеше пътеката към Долината на царете. Точно отпред, на върха на нисък хълм, се издигаше едноетажна вила с капаци на прозорците и куполообразен покрив, заобиколена от палми и плачещи смокини. Мъжът вдигна очилата си и се загледа към нея, след което подкара мотора напред. Спря при входа, угаси двигателя, свали очилата и подпря мотора на една палма. Изтупа прахта от палтото и ботите си, отпи още една голяма глътка уиски и с леко олюляване тръгна към входа.

– Картър! – изрева той и заблъска по вратата. – Картър!

Отговор не последва. Мъжът заблъска отново, после отстъпи две крачки назад.

– Открих го, Картър! Чуваш ли ме? Открих го!

Сградата беше смълчана и тъмна, зад капаците на прозорците не се виждаше никаква светлина.

– Ти твърдеше, че не съществува, но се лъжеш. В сравнение с него малката ти гробница прилича на къщичка за кукли!

Мълчание. Мъжът пресуши остатъците от уискито и запрати бутилката в нощта, след което се запрепъва около къщата, като удряше по капаците. Когато отново се озова пред вратата, той я блъсна за последно („Жалка кукленска къщичка, Картър! Ела с мен и ще ти покажа нещо наистина потресаващо!“) и се върна при мотоциклета си. Сложи си очилата и натисна педала.

– Бил е само момче, Картър! – надвика той ръмженето на мотора. – Глупаво богато момченце. Десетметров коридор и четири прилежащи стаи. Аз открих километри... няма да повярваш... километри!

Махна с ръка и се понесе надолу по склона, без да чуе приглушения вик от къщата:

– Разкарай се, игленик такъв, проклет пиян чифут!

Пое на юг, в посоката, от която беше дошъл. Вече беше уморен и караше по-бавно, без да си пее. Отби се за малко в Деир ел Медина да види как върви работата на Брюер и французите на древното селище на работниците (подобни неща винаги го ентусиазираха повече от гробниците и фараоните), след което спря до Мединет Хабу. Храмът изглеждаше забележително на лунната светлина, вълшебен град от сребро, сякаш от някакъв друг свят. Място от сънищата, помисли си той, докато стоеше до Първия пилон и си представяше момичето и всички неща, които щеше да направи с нея. Изсмя се при мисълта, че Картър и останалите знаеха толкова малко за него, как го мислеха за едно, докато той всъщност бе нещо съвсем друго. Колко щяха да се шокират, когато научат истината!

– Ще ви покажа – извика той. – На всички ще ви покажа, арогантни кучи синове!

Изсмя се дрезгаво, върна се при мотора и измина краткото разстояние до квартирата си в Ком Лола. За първи път от дванайсет седмици щеше да се наспи като хората. Паркира мотора в тясната алея зад квартирата и се наведе да свали торбата от багажника. Докато се занимаваше с ремъците, нещо го приближи отляво. Мъжът понечи да се обърне, но някой отзад го хвана в душеща хватка и рязко го дръпна. Награбиха го силни ръце - най-малко на трима души, макар да не беше сигурен в тъмнината и суматохата.

– Какво...

– Я калб! – изсъска глас. – Мръсно псе. Знаем какво си направил на сестра ни и сега ще си платиш.

Нещо тежко се стовари в тила му. Мъжът рухна, замаха с ръце, но последва втори удар и всичко почерня. Нападателите го измъкнаха от алеята, натовариха го в теглена от магаре каруца и го покриха с черга.

– Далеч ли е? – попита един.

– Много – отвърна друг. – Да тръгваме.

Качиха се на каруцата, шибнаха магарето и изчезнаха с трополене в нощта. Изпод чергата се разнесе тих стон, който се изгуби в тракането на дървените колела.

1972 г.

На последния ден от медения им месец по Нил Дъглас Бауърс поднесе на съпругата си Александра изненада, която тя никога нямаше да забрави, макар нещата да не се развиха точно както той възнамеряваше.

В продължение на две седмици бяха пътували от Асуан до Луксор. Александра имаше чувството, че са посетили всеки храм, развалини и изветрели купчини древен кирпич, като почти не й оставаше време да прави онова, което искаше наистина – да се излежава на слънце, да отпива лимонада и да чете някой хубав любовен роман.

Четирите дни в Луксор се оказаха особено изтощителни. Дъглас настояваше да тръгнат още по зазоряване, за да се насладят на забележителностите, преди да са се изсипали автобусите с hoi polloi, както наричаше туристите. Гробницата на Тутанкамон се оказа горе-долу интересна, може би поради факта, че Александра беше чувала за момчето фараон, но всичко останало бе истински кошмар – безкрайна върволица предизвикващи клаустрофобия гробници и покрити с йероглифи стени, които можеха да я убият и без убийствената жега. Макар нито веднъж да не се оплака, към края на медения месец Александра започваше да изпитва облекчение, че скоро ще поемат обратно към едноцветната нормалност на южните предградия на Лондон.

И тогава, като гръм от ясно небе, Дъглас направи нещо неочаквано – нещо, което й напомни за какъв мил и внимателен човек се е омъжила.

Беше последната им сутрин. По заръка на Дъглас станаха дори по-рано от обичайното, още преди да се е пукнала зората, и прекосиха Нил. На западния бряг ги чакаше такси, което ги откара до паркинга пред храма на Хатшепсут. Само два дни по-рано Дъглас бе прекарал цял следобед на това място, като мереше камъните с рулетката, с която не се разделяше никога. Александра си представи повторение на представлението и сърцето й се сви. Обаче вместо да влязат в храма, съпругът й я поведе по тясна пътека, която се виеше сред хълмовете зад монумента. Вървяха все по-нагоре, небето над тях придобиваше все по-светъл оттенък на сивото, а Долината на Нил оставаше все по-надолу. Продължиха така повече от час и Александра вече започваше да си мисли, че гледката на мерещия камънаци съпруг може в крайна сметка да не е най-лошото. Но когато изкатериха последния стръмен участък и се озоваха на Курн, върха с форма на пирамида, който се издигаше в южния край на Долината на царете, горе ги очакваше огромна кошница за пикник.

– Поръчах на едно момче от хотела да я качи – обясни Дъглас, докато отваряше кошницата и вадеше половинка изстудено шампанско. – Честно казано, изненадан съм, че никой не я е свил.

Напълни две чаши, извади червена роза от кошницата и коленичи пред Александра.

– Духът ти да остане вечно жив – напевно произнесе той. – Нека те има милиони години. Да живееш вечно ти, обичащата Тива, която седиш с лице към северния вятър и притежаваш щастието.

Беше толкова прекрасно романтично, толкова нетипично за Дъглас, че Александра избухна в сълзи.

– Не се безпокой за цената, момиче – сгълча я той. – Купих шампанското от безмитния магазин. Направо без пари.

Седяха на една скала, отпиваха от питиетата си и гледаха как слънцето изгрява над пустинните планини. Цареше абсолютна тишина и покой, Долината на Нил бе размазана зелена ивица далеч долу, като някакъв мъничък модел на света. След като закусиха, размениха целувки, прибраха нещата в кошницата, оставиха я, където си беше („Някой ще се качи да я вземе“, обясни Дъглас), и тръгнаха по пътеката, която се спускаше от върха.

– Ако се вярва на онзи от хотела... нали се сещаш, Рупърт някой си, надутия, с големите ноздри... ако вървим по тази пътека, можем да заобиколим платото и да се спуснем недалеч от входа на Долината на царете. – Дъглас описа широк кръг с ръка. – Не би трябвало да ни отнеме повече от час и ако се поразмърдаме ще се приберем навреме за обяд.

Александра вече си беше починала от катеренето и макар дългите разходки по пресечен терен да не бяха любимото й занимание, се чувстваше готова за приключения (донякъде благодарение на шампанското) и с готовност закрачи след съпруга си. Пътеката беше тясна, камениста и трудна на места, но като типичен джентълмен Дъглас й помагаше на тежките участъци. За своя изненада Александра откри, че доста се забавлява.

„Истинско приключение в пустинята – помисли си тя. – Ще имам да разказвам на Оливия и Флора!“

Навлизаха все по-дълбоко между хълмовете, Нил се изгуби някъде зад тях, пейзажът стана почти лунен – само камъни, прах и бледо небе. Измина час, после час и половина и макар Дъглас да бе взел допълнително храна и вода в раницата си, след два часа ходене Александра започна да се уморява. Краката я боляха, жегата бе станала неприятна, а най-лошото бе, че трябваше да иде до тоалетната.

– Ще се обърна с гръб – предложи Дъглас, когато тя му съобщи за ситуацията.

– Няма да пишкам на открито! – твърдо заяви тя. Настроението й вече не беше толкова добро.

– За Бога, тук няма кой да те види!

– Няма да пишкам на открито – повтори тя. – Искам малко уединение.

– Тогава стискай или иди зад онази голяма скала. По-добро не мога да ти предложа, момиче.

В отчаянието си тя се вслуша в предложението му и измина ядосано трийсетте метра до канарата, която стърчеше от каменистата повърхност като някаква гигантска гъба. Там теренът се спускаше стръмно към малка, подобна на фуния долчинка, но точно зад скалата имаше достатъчно равно място, за да може да вдигне роклята си и да клекне.

– Не слушай! – извика тя.

Чу се хрущене на камъчета под обувки и Дъглас се отдалечи, като си подсвиркваше. Александра се опря на канарата за допълнителна опора и впери поглед в повърхността й, като се мъчеше да се отпусне. Камъкът бе жълтеникав, прашен и покрит със странни драскулки; изминаха секунди, преди да ги разпознае като останки от някакви йероглифи. С пликчета около глезените, тя се дръпна малко назад, за да ги разгледа по-добре. Имаше нещо като заек, вълнообразна линия, чифт ръце и други символи, които й бяха познати от безкрайните паметници, из които се беше влачила през последните две седмици.

– Скъпи – извика тя и отстъпи още малко, забравила за момент смущението си и повика на природата. – Май намерих...

Не довърши изречението, защото изгуби опора и се затъркаля назад по стръмния склон зад скалата. Чакълът и прахта потекоха около нея, а краката й заритаха бясно, възпирани от еластичните пликчета. Тупна долу, за момент изпита странното усещане, че пропада през съчки и клонки, след което полетя отново, този път през празно пространство. Пада сякаш цяла вечност, преди да се стовари върху нещо меко и да изгуби съзнание.

Горе Дъглас Бауърс чу писъците на съпругата си и се втурна около скалата.

– Боже мой! – извика той, докато се спускаше по склона към зейналата дупка на дъното. – Александра! Александра!

Пред него имаше дълбока правоъгълна шахта, изсечена вертикално в белия варовик, с гладки стени, несъмнено дело на човешка ръка. Долу, на почти шест метра от него, едва видима от вдигналата се прах, имаше оплетена маса от клонки и съчки, които бяха запушвали отвора. Жена му не се виждаше никаква. Едва когато прахта започна да се сляга, Дъглас успя да зърне ръка, после обувка и накрая изрисувано цвете върху роклята й.

– Александра! Господи, кажи, че ме чуваш! Александра!

Отговори му дълга ужасяваща тишина, най-лошата в живота му, последвана от едва чут стон.

– Слава Богу! Скъпа! Можеш ли да дишаш? Боли ли те нещо?

Още стонове.

– Всичко е наред – разнесе се отдолу немощен глас. – Нищо ми няма.

– Не мърдай! Ще извикам помощ.

– Не, чакай, нека да...

Последва движение и пращене на съчки.

– Има нещо като... врата.

– Какво?

– Тук долу. Прилича на...

Пращенето се засили.

– Получила си сътресение, Александра. Не се движи. Ще те измъкнем оттам за нула време!

– Виждам малко помещение. Някой седи...

– Моля те, скъпа, не си на себе си, халюцинираш.

Ако наистина беше така, халюцинациите й бяха доста живи, защото в следващия миг Александра Бауърс запищя истерично и никакви думи или действия от страна на съпруга й не бяха в състояние да я успокоят.

– Господи, извади ме оттук! Махни ме от него! Моля те, махни ме, преди да ми е сторил нещо! Господи! Господи! Господи!

В наши дни

Никой не можеше да каже със сигурност къде точно беше започнала веригата събития, довела в крайна сметка до сблъсъка.

Това, че нилската баржа беше излязла от курса си, не подлежеше на съмнение. Скифът също не трябваше да е в реката, не и след залез-слънце и с теч в корпуса, и определено не само с едно годно за употреба гребло.

Това бяха най-очевидните характеристики на инцидента. Сами по себе си обаче те не можеха да бъдат посочени като абсолютни причини за него – нито заедно, нито поотделно. Нужни бяха и много други случайни елементи за превръщането на една потенциално опасна ситуация в истинска трагедия.

Ако полицейският катер не беше отбил да заповяда на скифа да се върне на брега, той нямаше да се озове на курса на баржата. Ако дежурният на носа не си беше купил ново радио, нямаше да бъде така погълнат от футболното дерби в Кайро и щеше да вдигне по-рано тревога. Ако танкерът, каращ нафта за баржата в началото на пътуването й, не беше закъснял, тя щеше да отплава по график и да е далеч на север, когато скифът и хората в него излязоха в реката.

Имаше толкова много различни връзки, поредицата беше толкова объркана, оплетена и многонишкова, че при заключителния анализ бе невъзможно да се изолира една-единствена причина, върху която да се стовари цялата вина.

Само две неща можеха да се кажат със сигурност.

Първо, някъде към 21,15 ч., в ясна безоблачна вечер, по Нил стана ужасен инцидент на около километър южно от Луксор, свидетели на който бяха екипажът на полицейския катер и едно египетско семейство, излязло на пикник на лунна светлина на източния бряг на реката.

И второ, след инцидента животът на засегнатите вече никога нямаше да е същият.